Том Фокс
Седмата заповед (54)

54

Район „Торе Маура“

Източен Рим

Третата напаст беше отприщена. Хаосът, който тя трябваше да предизвика — както практически, така и психологически — беше разцъфтял като роза и увереността на Емил растеше с всеки нов доклад.

Химическият агент, който Янис беше приготвил и заложил в канализационната система, беше вреден, но не и фатален, а помощниците на Бартоломео бяха успели по някакъв магически начин да създадат свръхналягане в цялата мрежа, за да накарат всички тръби в града, с изключение на газовите да се пръснат. Целеше се максимална вреда с минимум жертви. Възможно беше някой да се спомине тук-там, но винаги съществуваше подобен риск. Настъпило беше времето да спре да се тревожи за подобни неща.

Що се отнасяше до другия риск — да бъде разкрит от Анджелина Кала и Бен Вердикс — беше дошъл моментът да промени и това. Страхът, че може да разгадаят и разкрият намеренията му, се оказа неоправдан. Ако бяха способни на това, досега да го бяха направили.

Досега. Последният етап беше започнал. Вердикс и Кала бяха изпуснали своя шанс да го разобличат. Емил щеше сам да се разкрие в точния момент. Единственото, което тези двамата можеха да сторят от сега насетне, беше да разберат каква е крайната му цел, и да се опитат да го спрат, което определено нямаше да им позволи. Време беше най-накрая да се отърве от тях.

Емил завъртя стола си към Вико.

— Сигурен ли си, че са напуснали хотела?

Младият мъж се изпъна като струна пред шефа си с цялата си кльощава и дългуреста осанка.

— Компютърът на хотела потвърди това. Тръгнали са си преди няколко минути.

— И си сигурен, че знаеш къде отиват?

— Доколкото това е възможно. — Вико имаше намерение да свие рамене, но знаеше, че Емил никак не обича двусмислиците. — Жената изгледа видеозаписа, докато се ровеше в интернет. Не целия, но достатъчно. А приятелчето ни Вердикс е един от тях.

Емил повдигна артистично вежди.

— Той е един от тях? От харизматиците на „Свети Павел от Кръста“? — Той не знаеше това. Честно казано, дори се изненада. Не смяташе, че Бен Вердикс е човек, който би се обвързал с подобна религия, за която общността и човекът бяха най-важни. Смяташе, че мъжът е саможив.

— Да, проверихме два пъти — потвърди Вико. — Член е от няколко години. Принася за каузата с 45 евро на месец.

Емил кимна. Изненадата беше приятна.

— Много добра работа, Вико — похвали младият мъж той и му се усмихна.

— Сър? — Вико не беше свикнал да го хвалят, нито пък беше ставал свидетел на доволната физиономия на шефа си.

— Отваря ни се възможност да пипнем и двамата. Този път няма да има къде да избягат, нито пък ще пропуснат куршумите.

— Ще изпратите хора там ли? — попита Вико. — В църквата?

— Няма нужда — отвърна Емил и извади телефона си. Усмивката не слизаше от лицето му. — Вече имаме вътрешен човек. Те ще дойдат направо при нас.

* * *

Църква „Свети Павел от Кръста“

Сутрешна литургия

Харизматичната литургия не започваше като всяка друга. Вярващите от „Свети Павел от Кръста“ се събираха на пейките, докато електрически орган свиреше неособено силна мелодия. Отец Алберто, облечен в обикновен бял стихар и зелен епитрахил около врата, вървеше бавно през централния кораб. Годините се бяха отразили на походката му. Когато стигна до обикновения олтар, се обърна и благослови паството, след което отиде до един малък стол, запазен за него.

Музикалните изпълнения продължиха, но този път не бяха изсвирени на органа, а от малка група, която включваше жена на акустичната китара, разрошено и силно татуирано момче на барабаните и мъж с тениска, който спокойно можеше да му е дядо, на бас китарата. Те свиреха с желание, песните им бяха жизнени и ритмични, а текстовете им се изписваха на една от белите стени благодарение на проектора, монтиран на тавана. Музиката развълнува паството, което се включваше в пеенето с все повече и повече ентусиазъм.

В един момент песните отстъпиха място на молитви — макар че присъстващите биха поспорили, че двете неща са едно и също — и евхаристийният канон започна. Той приключи с вдигането на тънкия като хартия хляб, обикновена керамична чаша с вино розе и изричането на Божите думи. Всички говореха заедно със свещеника. Последва още пеене, много по-енергично от предишното. Към групата се включи и тамбура и хората започнаха да стават на крака, когато музиката стана още по-пламенна. Те се заклатиха в ритъма й и завиха с пълни гърла.

Най-накрая дойде време за службата. Отец Алберто се върна в центъра на олтара, който беше освободен след края на Евхаристията. За епитрахила му беше закачен микрофон.

— Изпълни се поредното от пророчествата на Бог! — заяви свещеникът със силен глас, който не отговаряше на възрастта му.

Паството ликуваше с вдигнати във въздуха ръце.

— Досега виждахме неясно! — продължи отец Алберто. — Погледите ни бяха замъглени, а пред очите ни беше паднала мъгла, която не е по-различна от онази, превзела града. — Надигнаха се радостни възгласи и викове. Хората бяха съгласни с тези думи. — Но сега… сега вече виждаме ясно. Светът вижда ясно!

Ликуващите гласове станаха още по-силни.

— Всичко, което се случи, беше предсказано! — Отец Алберто Алварес си пое дълбоко въздух, а очите му се вдигнаха към чистите прозорци на църквата. — Както и онова, което предстои!

* * *

Лорънс наблюдаваше цялата тази екзалтирана сцена от края на помещението. Външно очите му блестяха, бяха готови всеки момент да се просълзят. Годините го бяха научили как да показва набожността си, а през последните месеци беше усъвършенствал още повече това си умение. Той си пое дълбоко въздух и гърдите му се издуха от вдъхновение. Първо вдигна едната си ръка, за да се присъедини към ликуващия танц, а после — и другата; пръстите му бяха изпънати като цвете. Лорънс вдигна глава, за да бъде окъпан от Божията благодат, която се изливаше отгоре им като дъжд.

Вътрешно се смееше.

Идиоти. Отвращението му беше смазващо. Сляпо стадо овце. Всичко това заради няколко реда с глупости.

Глупости от един текст, който самият той беше помогнал да бъде фалшифициран. Не че беше написал плочката. Нямаше представа какво означава дори една-единствена руна от акадския език. Но познаваше религиозните текстове и беше наясно какво би вдъхнало вяра и плам в правилния тип вярващи. Добре ги познаваше и можеше да си играе с умовете им. След това беше просто въпрос на време да открие правилните връзки на Емил зад граница, за да превърнат думите му в нещо „древно“. В нещо, което щеше да потвърди „автентичността“ им. Плочката беше направена от подходяща глина, добита от правилния регион и от правилната кариера, след което беше смесена с много по-стари глинени мостри. Крайният резултат беше много добър. Последваха заравянето й, откриването й и… това.

Тези хора вярваха на всичко това. На цялата тази измишльотина.

Това беше потвърждение на съмненията на Лорънс, на агностицизма му. Всичко беше абсолютно потвърждение за наивността на вярващите. Същества, които се оставяха да бъдат водени за носовете по този начин, напълно заслужаваха някой да се възползва от глупостта им.

Заслужаваха онова, което щяха да получат.

Лорънс се радваше, че може да помогне на Емил. Ако зависеше от него, щеше да остави тези копелета без пукнат грош. Щеше да им отнеме сърцата и душите. Щеше да им покаже до къде води всъщност вярата. Благодарение на плана животът на Лорънс щеше да се промени. Щеше да получи всичко, за което някога беше мечтал. Щеше да живее без тревоги, без притеснения и без ограничения. Щеше да постигне нещо повече дори и от най-смелите си надежди.

Лорънс не сваляше ръце, възторгът му изглеждаше искрен.

Стори го едва когато нещо извибрира в джоба му. Той извади незабележимо телефона и погледна дисплея, за да види кой се обажда.

Само секунда по-късно вече се беше измъкнал през страничната врата и беше оставил вярващите да продължат с глупостите си.