Том Фокс
Седмата заповед (28)

28

Наши дни — през нощта

Хълм в Рим

Залезът над хълмовете на Рим беше красив. Докато светлите дневни лъчи постепенно се превърнаха в брилянтно оранжеви и червени, за да завършат в тъмносиньо и нощно черно, лампите и витрините подхванаха своя традиционен танц и оживяха. Дневният Рим на камъни и куполи беше отстъпил място на озарения от светлините модерен нощен Рим — калдъръмените улици проблясваха на уличните лампи, а от небостъргачите се носеше флуоресцентно синьо, което създаваше свръхестествен и странно красив отблясък в нощното небе, на която само съвременният човек можеше да се наслади.

Бартоломео осъзна, че през тази нощ ще се случи нещо величествено — по-величествено дори от цялата тази нощна красота. С едно мигване на окото всичко това щеше да изчезне. Светлината, създадена от човека, щеше да изгасне и Вечният град щеше да престане да блести.

За разлика от реката началото на тази напаст нямаше да остане незабелязано. Всички щяха да отбележат момента, в който щеше да настъпи мрак. Точната минута, дори точната секунда. Свидетели щяха да бъдат млади и стари, онези, които знаеха за пророчеството, и онези, които не знаеха.

Тя щеше да се стовари над всеки един от тях и с Божията воля щеше да завладее съзнанията им.

Бартоломео потрепери. Мисълта, тази невъзможна, чудесна и невероятна мисъл, беше почти оргазмична.

* * *

Двор „Белведере“

Ватиканът

Анджелина и Бен стигнаха до тежките дървени врати, които представляваха входът към Тайния архив на Ватикана. Пълното му име — Archivum Secretum Apostolicum Vaticanum — беше изписано на месингова табелка до малка и незабележителна врата. Под нея имаше черен звънец и нищо друго — нищо, което да подсказва великолепието и уникалността на онова, което се криеше вътре.

Докато прекосяваха асфалтирания двор „Белведере“ от вътрешната страна на Апостолическия дворец, Анджелина си спомни последния път, когато беше на това впечатляващо място. Тя беше натиснала малкия звънец, облечена в тъмносиния костюм, който беше изгладила до съвършенство. Беше изпръскала почти цяла опаковка спрей, за да направи косата си подходяща за сутрешното интервю. Любимата чанта „Версаче“ беше заменена от кожен бележник, който я караше да изглежда официално и професионално.

Нищо от това не й беше помогнало, за да постигне целта си.

Днес обстоятелствата бяха коренно различни от онзи път. Сега беше нощ и осветеният от лампите двор създаваше други впечатления в сравнение с онези, които беше изпитала тогава. Анджелина осъзна, че за разлика от онзи ден сега изглеждаше разчорлена и дрипава. Преследването по-рано днес беше превърнало косата й в истинска бъркотия и макар потта й да беше засъхнала, беше оставила петна по дрехите й и ги беше вкоравила. Чувстваше се като скитница, попаднала на място, където нямаше скитници.

Бен вървеше уверено пред нея, без да обръща внимание на всичко това, тъй като отдавна беше свикнал с него. Вратата беше заключена. Часовете за посещение отдавна бяха минали, но архиварят извади някаква карта от портфейла си и я плъзна през четец, толкова малък и добре скрит, че Анджелина дори не го беше забелязала. Милисекунда по-късно се чу тихо жужене и той отвори вратата.

— След теб — каза любезно на спътницата си и й направи знак да влезе в слабо осветеното владение на тайните, което тя не предполагаше, че някога отново ще посети.

* * *

Анджелина влезе в малкото фоайе, а Бен я последва и затвори вратата след себе си. За първи път, откакто се „събраха отново“ благодарение на любезното съдействие на Швейцарската гвардия, тя си спомни предишната им среща. Състоя се тук, в това малко антре, в деня на нейното интервю.

Добре дошли в Тайния архив — беше я поздравил Бен и се беше ръкувал с нея. Не обичаше да бъде използван като разводач: тази отговорност беше прекалено социална за него. За съжаление, персоналът се редуваше и тогава беше неговият ред.

Макар че това наименование не е точно преведено — беше добавил той, повтаряйки добре заучената реч, която използваше винаги по време на подобни представяния. — Латинското _secretum не означава „таен“ в смисъла на днешната употреба на думата, тъй като тя предполага нещо скрито или държано надалеч от публичното знание. Може би по-добрият превод е „личен“. Архивът е започнал своето съществуване като колекция на личните материали на папата: кореспонденция, записки, подобни неща. През годините е станал много по-обширен._

Бен си спомни, че Анджелина беше дала всичко от себе си, за да не изглежда обидена, защото, макар да кандидатстваше за поста помощник по своята лингвистична специалност — акадския, тя беше достатъчно веща в латинския и много добре знаеше това, което той й обясняваше.

Анжелина се беше изпънала като струна, беше се усмихнала любезно и му беше позволила да изнесе своето представление. Бен добре помнеше силата, която лъхаше от нея. Разбира се, нямаше почти никакъв шанс да бъде назначена на поста, за който кандидатстваше. Това също си го спомняше чудесно. Просто така беше устроен светът. Не беше честен, но всички го разбираха, включително доктор Кала. Виждаше го в очите й, докато я развеждаше из коридорите и читалните — погледът на очаквано поражение и тъгата при мисълта, че това, което вижда сега, никога няма да бъде нейно. Въпреки това Анджелина беше изпълнена с решителност, че ако не днес, то някой друг ден ще събори бариерите, които обществото беше издигнало пред нея.

Нищо не беше способно да прикрие очевидната й любов към света, който постоянно биваше навиран пред очите й като морков пред заек. Анджелина се беше оживила при тази истинска историческа дискусия и се беше възхитила на секциите от Архива, в които я водеше.

Бен познаваше добре това възхищение. Работеше тук от пет години, но продължаваше да го изпитва всеки ден. За някои хора историята беше само прах и стари разкази, непроизносими имена и несъответствия между отминали дати. За други тя беше човешкото минало в цялата му прелест: всеки артефакт беше контактна точка между ръцете, които го докосваха днес — същите, които държаха смартфони и лазерни скенери, — и онези, които го бяха създали, които мелеха брашно с чукало и създаваха колела за колесници. Всеки древен документ беше нечий глас, който светът отдавна смяташе за мъртъв, но който благодарение на онези, които можеха да го прочетат, отново имаше възможност да говори. Да поучава. Да бъде чут.

Бен знаеше, че Анджелина Кала се чувства по същия начин като него. Видя го изписано на лицето й тогава, видя го и сега, когато я поведе за втори път през същото фоайе.

— Оттук — посочи той към една врата отзад.

Жената не каза нищо, просто го последва в малкия коридор, по който стигнаха до стълбище, водещо към съкровищата на Архива.

* * *

Анджелина последва Бен по стълбището, което беше изненадващо стръмно и тясно. Звукът от стъпките й се смесваше с неговия и ехтеше през металната конструкция, явно нова добавка към това място, което беше на повече от петстотин години. Вероятно за да се пести място, мислеше си тя. Докато вървяха, анализираше всичко наоколо. Каквито и да бяха първоначалните идеи на архитекта, който беше конструирал това крило от двореца, едва ли беше предполагал, че един ден то ще бъде използвано, за да съхранява подобна огромна колекция като Архивите. Анджелина смяташе, че тук, както и навсякъде в Рим, вътрешната „реконфигурация“ беше нещо необходимо, за да се пести място.

След няколко стъпала се озоваха на първото подниво, на което я беше отвел Бен по време на предишната им среща. Метална врата отляво водеше до читалнята на папа Пий XI, където учените биваха допускани, за да четат документите на рафтовете, до които — помнеше Анджелина — се стигаше през една малка врата отзад.

Но Бен не спря. Той подмина вратата, зави и продължи да слиза по стълбите.

Тази стая и съдържанието й — никога няма да бъда вътре.

— Плочката не е ли там? — попита Анджелина. Тя гледаше в краката си заради слабата светлина и се опитваше да следва архиваря по петите, макар да се отдалечаваха все повече и повече от читалнята.

— Прекалено е нова — отвърна Бен, без да спира. — Артефактите първо трябва да бъдат каталогизирани, индексирани и вкарани в системата, преди да бъдат разпределени в някоя секции и да станат достъпни за ползване.

Слязоха по още едно стълбище и се насочиха към третото подниво.

— Но дори след като цялата тази процедура бъде завършена, е малко вероятно нещо като тази плочка да отиде на рафтовете. Те са предимно за документи и книги. Всичко, което е по-крехко и няма да се изследва често, се отнася в бункера.

Анджелина спря на място.

— Бункера? — Беше чувала много истории за безбройните помещения, в които се съхраняваха някои от най-значимите съкровища на Архива — като записките на Галилео Галилей преди процеса му и документите от осми век, които установяват функционалното естество на Римокатолическата курия — но никога не беше чувала някое от тях да се нарича „бункера“.

— Бил е добавен през седемдесетте години на двадесети век — обясни Бен и продължи да слиза по стълбите. — Официално е отворен при папа Йоан Павел II през 1980 година. Оттук.

Стигнаха до метална врата, която беше същата като онези на другите етажи. Бен я отвори и пред тях се откри тесен коридор, който продължаваше напред поне двадесет метра.

— Бункерът е разположен точно под „Кортиле дела Пиня“. Той е част от Ватиканските музеи, които се простират надлъж и нашир в двореца, но основната му цел е да служи като хранилище на Архива. Наричаме го „бункер“, защото в действителност е такъв.

Анджелина не виждаше лицето на спътника си. Не знаеше дали забележката му беше съпроводена с усмивка или някакъв жест, но забеляза, че той забърза крачка.

В края на коридора, където Бен прокара картата си за достъп през цифров четец, по-незабележим и от онзи отвън, тя разбра защо.