Том Фокс
Седмата заповед (53)

53

Хотел „Маджестик“

Дори Анджелина да не беше видяла експлодиралата шахта от прозореца на хотелската стая, щеше да разбере, че нещо не е наред, когато двамата с Бен тръгнаха да слизат по стълбите на хотела. Другите гости сновяха напред-назад — явно също бяха осъзнали, че нещо ново се случва, което не беше в рамките на нормалното. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тежък ставаше въздухът. Когато стигнаха до рецепцията, вътре вече беше мъгливо и няколкото души бяха ужасени.

Мъглата. Мъглата. Анджелина си повтаряше тези думи, докато вървеше с бърза крачка. Една двойка стоеше пред тях на рецепцията; бързаше да се отпише и да се махне колкото може по-надалеч оттук.

От онова, което е отвън. Анджелина осъзна, че не се е изразила правилно. Една от тръбите във фоайето, боядисана с блажна боя, за да се прикрие присъствието й, изпускаше струя пара, която беше в същия цвят като мъглата навън.

От онова, което е отвън и вътре.

Анджелина се обърна към рецепцията, готова да хвърли ключа от стаята и да изчезнат колкото се може по-бързо, ако не беше техният ред, но притеснената двойка пред тях приключи разговора с рецепционистката и тръгна бързо към изхода.

— Напускаме стая 402 — каза бързо тя и пльосна месинговия ключ на бюрото. — Кала, Анджелина — добави с надеждата да съкрати предстоящия разговор, преди да е започнал.

Рецепционистката заработи бързо с клавиатурата на компютъра си.

— Госпожата желае ли да плати стаята със същата карта, която е предоставила при настаняването? — Рецепционистката се опитваше да запази професионализъм, но в очите й се четеше безпокойство. Странната мъгла се виеше около тях и посягаше навсякъде с пипалата си.

— Да, добре. Стаята и всичко останало. Имаме пране и румсървис.

Две кимания потвърдиха разходите и миг по-късно се задейства лазерният принтер, който разпечата разписката.

— Надяваме се да сте останали доволни от престоя си…

Рецепционистката продължи с любезностите, но Анджелина вече се беше обърнала, а Бен не се отделяше от нея. Двамата излязоха през стъклените врати и се озоваха насред мрачното утро.

* * *

На улицата, както и навсякъде другаде, положението беше също толкова зле като видяното през прозореца на хотелската им стая. Канализационните шахти бяха взривени и от отворилите се дупки се надигаха димни гейзери, отводнителните решетки пропускаха мъгла на талази през металните си пръсти, а сградите вече бяха одимени от вътрешните тръбопроводи. Мъглата завладя целия град и като че ли ставаше все по-гъста и по-гъста.

Тя се виеше около коленете на Анджелина и Бен, които завиха от „Виа Венето“ към площад „Барберини“. Докато стигнаха до „Виа деле Куатро Фонтане“, вече посягаше към кръстовете им. Телата на другите пешеходци, чиито лица бяха изплашени и объркани, изглеждаха като торсове, които се носеха върху мъглата.

Завиха по „Виа Марсала“ и първият облак стигна до лицата им. Анджелина се опита да промени посоката, за да избегне мъглата, но тя беше навсякъде. Нямаше нито едно чисто място.

Нямаше как да не я вдиша и мисълта, че тази гъста субстанция ще влезе в дробовете й, направо я ужаси. Двамата с Бен се опитваха да задържат дъха си. От далечната страна на улицата се разнесоха писъци — и другите се бяха сблъскали със същия проблем като тях.

Анджелина се разкашля. Започна да се паникьосва. На терористична атака ли бяха подложени? Така ли щеше да приключи животът й — не с куршум, който да прониже тялото й, а с някакво химическо вещество, което да я задуши и убие?

Тя се изкашля отново и очите й се насълзиха. Суматохата около тях беше започнала да става все по-голяма. Кашлица, хриптене, плач.

Анджелина избърса влагата от очите си. Бен измърмори нещо до нея.

След малко жената осъзна, че положението й не се влошава. Мъглата дразнеше гърлото й, но нито пареше, нито гореше. Караше очите й да я сърбят, но не я ослепи — даже въобще не влияеше на зрението й, освен че влошаваше видимостта.

— Какво е това? — попита тя Бен.

— Не знам — отвърна изнервен той.

Двамата продължиха напред, като се опитваха да поддържат добър темп въпреки намалената видимост.

Анджелина се изкашля отново и забеляза, че Бен не е повлиян от мъглата.

— Защо на теб ти няма нищо? — попита тя. — Само не ми казвай, че вярващите са защитени от тези така наречени „напасти“.

— Нямам представа — отвърна той, без да се опитва да прикрива раздразнението си от саркастичните й думи. — Може би защото напоследък пуша електронна цигара. Тя не е много по-различна от този пушек.

— Пушиш електронна цигара?

— Все едно е истинска, но не е същото и… — Бен млъкна. — Знаеш ли, няма значение. Оттук.

Той посочи надясно — жест, който беше почти незабележим в мъглата — след което я дръпна за ръката и я поведе напред.

* * *

Анджелина продължи да поддържа разговора. Това й помагаше да се пребори с изключително странната тишина, налегнала всички хора на улицата. Писъците на изплашените бяха затихнали, когато осъзнаха, че мъглата няма да ги убие. Бяха останали само откъслечни прокашляния, хриптене и хленчене.

Случващото се правеше все по-трудно оспорването на вярванията на Бен и определянето на обстоятелствата като обикновено „съвпадение“. Мъглата беше истинска. И се беше разпространила навсякъде. Колкото и да не искаше да приеме вярата на хора като спътника си, Анджелина не можеше да отрече, че групата, към която принадлежеше той, знаеше нещичко за всичко това.

Въпросът беше какво?