Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (8)

Втора глава

Габриел познаваше Довил, Биариц, Кан и Монте Карло. Познаваше простора на белите плажове и безкрайността на морето, пъстрите плажни шатри, луксозните резиденции и елегантната им клиентела. На Лидо във Венеция имаше всичко това, но имаше и нещо различно. Дори на отворения към морето плаж, разположен на островчето пред хотела, в ума й беше гледката, която всъщност бе зад гърба й: величествената базилика „Сан Джорджо Маджоре“ все едно изпълняваше ролята на врата към Канал Гранде. Невероятно пъстрото многообразие от хилядолетно изкуство отвъд канала Орфано присъстваше дори в леките разговори под парещото слънце или по време на аперитива на поддържаната от колони тераса на грандхотел „Бейнс“ много повече отколкото скандалите, свързани с личности от аристократичния, политическия или артистичния свят.

Светската публика по Адриатическото крайбрежие почти не се отличаваше от хората, посещаващи подобни места. В голямата си част се състоеше от руски емигранти, които след революцията в някогашната империя населяваха курортите по бреговете на Атлантика и Средиземно море и в непрестанно опиянение възхваляваха оцеляването си. Докато дремеше под чадъра заедно с Мися и Хосе, Габриел дочуваше напевни славянски гласове и твърд акцент, промъкващи се между френския и английския. Познаваше мелодията на езика, макар да не разбираше нито дума руски, а и повечето бежанци бяха представители на висшето общество от царско време и говореха отлично френски. Сърцето на Габриел се отвори към тях още след като в Париж се появиха първите князе и графове от Санкт Петербург и Москва. Тя не само намираше представителите на унищожената аристокрация за изключително впечатляващи, но и високо ценеше тяхната образованост и култура, вкус и елегантност. За нещастие повечето бяха изгубили богатството си и бяха бедни като църковни мишки. Живееха от ден за ден, зависеха от великодушието на меценати и любовници, от дарения на приятели. Мися членуваше в комитет за подпомагане на руснаците и събираше пари — главно за „Ballets Russes“^[1], танцова трупа, обикаляла Европа още преди Голямата пойна. Тази вечер семейство Серт възнамеряваше да се срещне с импресариото, известния Сергей Дягилев. Габриел, естествено, също беше поканена.

Не се притесняваше, че през тези дни е нещо като сянка на приятелите си. И без това не обичаше да е в центъра на вниманието, предпочиташе да слуша, когато другите говорят, захранваше паметта и ума си, следейки остроумните разговори на другите. Пътуването до Венеция се изля като балсам върху наранената й душа. Не носеше отговорност, не се налагаше да организира и да работи както в ателието си, не се срещаше с хора, които й искат нещо, не се налагаше да си напряга носа и ума, за да се добере до специалния аромат, който все още не бе открила, въпреки големите усилия на Франсоа Коти. За първи път живееше без всякакъв план и се радваше на всеки ден.

Това й се отразяваше много добре — наред с впечатляващите посещения на венецианските църкви и музеи, придружени от неуморните, поучителни коментари на Серт за картини, скулптури и архитектура и винаги завършващи с прекрасна вечеря в някой от безбройните градски ресторанти край лагуната. Габриел вече не плачеше така много, както през изминалите месеци в Париж. След уморителните разходки из града и изпитото вино беше твърде уморена за плач. Все по-редки ставаха нощите, когато потъваше в тъгата си — защото мислите й вече се въртяха около други теми, не постоянно около ужасната загуба. Колкото повече се успокояваше вътрешно, толкова по-здрав ставаше цветът на лицето й, толкова по-силно блестяха очите й.

— Ще се срещнем със Сергей Дягилев на аперитив в кафене „Флориан“ — съобщи Мися, докато пътуваха срещу залязващото слънце с моторна лодка такси. Кулите и куполите на Венеция бяха потопени в червено-златна светлина, откъм оживения кей на Пиацета се носеха звуци на саксофон. Уличен музикант изпълняваше рагтайм, който никак не си пасваше с фасадата на двореца на дожите, но коментарът на Серт прозвуча съвсем на място:

— Наполеон е обявил площад „Сан Марко“ за най-красивата празнична зала в Европа. Такъв е и днес.

Под аркадите на Прокурациите туристи и местни пиеха еспресо, ombra — малка чаша вино — или друга напитка. Габриел предпочиташе да седне в някое от вътрешните помещения на кафене „Флориан“ и да се възхищава на алегоричните картини по стените. Обичаше произведения на изкуството, които се сливат с вътрешната архитектура. Но, естествено, не се възпротиви, когато Хосе я настани на маса на открито.

Руският импресарио и придружителят му се появиха още преди да поръчат. Сергей Дягилев се оказа красив, елегантно облечен мъж с гъвкави движения, горе-долу на възрастта на Хосе. Младежът до него, слабичък, крехък и със сигурност на не повече от шестнайсет години, се представи с името Борис Кохно.

Двамата руснаци я поздравиха учтиво, но с това свърши оказаното й внимание. Очевидно прославеният шеф на балетната трупа и секретарят му не я сметнаха за достатъчно важна особа. Дягилев не бе чувал за мадмоазел Шанел, момчето също не знаеше нищо за нея. Габриел не се обиди от неведението им относно личността й, по-скоро се забавляваше. Чувстваше се равна на тези чужденци. В компанията на хора на изкуството не беше важно откъде произхожда, какъв е бил баща й и къде са я отгледали. Никой не задаваше въпроси за начина й на живот и за познанствата с мъже през ранната й младост. Актьорите, художниците, поетите и музикантите бяха безразлични към такива теми. Не знаеше защо Дягилев се отнася към нея с такова равнодушие, но произходът й определено не беше причината. Затова тайно срита под масата Мися, която се готвеше да обясни коя е приятелката й.

Поставена в положение на невидима слушателка, Габриел се облегна удобно и се наслади на чашата студено бяло вино. Разговорът се въртеше около наскоро починалата в Париж велика княгиня Мария Павловна, родена принцеса Мекленбург-Шверин, омъжена за брата на предпоследния цар и известна като сивия кардинал в петербургския двор.

— О, да, тя беше най-забележителната от всички велики княгини на Русия — обясняваше с възхищение Дягилев. — Едно от най-прекрасните преживявания в живота ми беше, когато в началото на годината отново срещнах старата си меценатка във Венеция. Тъкмо бе пристигнала тук след дългото бягство от родината и за съжаление не беше в добро здраве. Смъртта й е трагична загуба.

За да подкрепи думите си, той извади снежнобяла кърпичка и си избърса очите.

— Тази кърпичка е последният ми подарък от великата княгиня.

Беше само полъх, но благодарение на обучението при Франсоа Коти обонянието на Габриел мигом улови с какво е парфюмирана кърпичката. Цветен аромат, същевременно мирис на дърво, тръпчив, с мъничка сладка нотка. Обещание и удовлетворение едновременно. Смес от необичайно много аромати, които би се затруднила да изброи. Невероятно! Едва се удържа да не приближи стола си към Дягилев.

— Мисля си за великата княгиня и си спомням първото представление на „Пролетно тайнство“ — обади се Мися.

— Ах, каква премиера! — провикна се въодушевено Дягилев. — Музиката на Стравински, декорите на Пикасо и костюмите на Поаре. Прекрасно беше. Само дето не си струваше да се хабим за снобарската, невежа парижка публика.

Габриел си спомни, че и тя бе присъствала на представлението. Гледа го около година преди началото на войната при един от редките случаи, когато бе излязла без Бой. Покани я една от клиентките на салона й за шапки. Отиде да гледа балета само заради костюмите. Копнееше да види проектите на Пол Поаре^[2]. Изцяло съсредоточена върху кройките и платовете, върху бродериите и невероятните кантове, опиянена от цветовете, доминирани от яркочервеното, тя изобщо не усети надигащия се скандал. Учудваше се, естествено, на необичайните гимнастически упражнения, изпълнявани от танцьорите, а музикантите, които напъваха инструментите чак до акустичната граница, я объркваха. Вместо с въодушевление, публиката реагира с ужас. Дюдюканията, свиркането и протестите в крайна сметка накараха директора на новопостроения театър „Шанз-Елизе“ да включи светлините, докато танцьорите на сцената и музикантите в оркестрината стоически продължаваха представлението. Страшният провал направи композитора Игор Стравински световноизвестен, но никой от другите участници не постигна особен успех. Освен Поаре, естествено, който вече беше начело на модния свят и никой не му оспорваше първенството.

— Нали великата княгиня е финансирала премиерата в Париж? — попита Мися.

Дягилев прибра кърпичката във вътрешния джоб на сакото си и за съжаление на Габриел ароматното облаче изчезна.

— Никога няма да забравя щедростта и великодушието на Нейно Сиятелство — заяви той. — В наше време няма да се намери такава благотворителност.

— В изкуството парите не би трябвало да играят роля — подхвърли Хосе Серт.

— Смятам да включа „Тайнството“ в есенната ни програма в памет на великата княгиня. Леонид Масин, нашият хореограф, вече репетира с ансамбъла, но разходите по възстановяването на спектакъла са огромни. Боже мой, знаете ли колко струва само симфоничният оркестър, от който се нуждае Стравински? Пари, все тези пари! Все още не съм сигурен дали ще успеем, въпреки вашата безценна идея да събирате пари за нас, мадам Серт. — Дягилев се наведе, улови ръката на Мися и с галантен жест я поднесе към устните си. — А аз знам съвсем точно, че времето е узряло за „Тайнството“…

Замълча многозначително, поклати глава и посегна към чашата си.

— Убедена съм, че ще се справите. Ще гледаме новата версия на балета — заяви Мися, но в гласа й липсваше увереност.

— Много е тъжно, но последното ни турне в Англия се оказа брилянтно от гледна точка на изкуството и финансов неуспех…

Габриел престана да слуша. Какво я интересуваше балетът? Ароматът се носеше в мислите й като полъх от спомен. Точно такова усещане искаше да постигне с „Eau de Chanel“. Погледът й се рееше безцелно, накрая спря върху сакото на импресариото. Непременно трябваше да разбере кой е парфюмът, успял да я омагьоса, и то за дълго време. Да прояви ли неучтивост и да прекъсне разговора между Дягилев и приятелите й? Помисли малко и реши, че новото представление на „Пролетно тайнство“, репетирано от „Руския балет“, не може да е по-важно от намирането на подходяща формула за нейния парфюм.

— Целият свят знае името му, но Стравински е принуден да живее със семейството си в крайно лоши условия — чу тя възмутения глас на Дягилев. — Великият композитор е осъден да вегетира като селянин. В страшни времена живеем.

— Наздраве! — прекъсна го Серт и вдигна чаша. — Наздраве, приятели! Въпреки всичко да пием за живота и за приятелството!

„Ще стана смешна, ако точно сега попитам за парфюма — помисли си Габриел. Включи се в тоста, но никой не й обърна внимание. — Един ден ще се погрижа да ме видиш, Сергей Дягилев — зарече се тя. — Ако успея да сътворя собствен парфюм, несравним като аромата от кърпичката на великата княгиня, балетът «Пролетно тайнство» в изпълнение на «Руския балет» също ще постигне голям успех. Лично ще се погрижа за това.“ В следващия момент на устните й заигра усмивка. Смееше се на себе си и на полета на мислите си.