Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (2)

Първа глава

Жълтите фарове прорязваха мъглата, която се издигаше от Сена и загръщаше буките, елшите и ясените по крайбрежното шосе в бяло ленено платно. „Сякаш е покров за мъртвец“ — помисли си неволно Етиен Балсан.

Пред духовния му взор се оформи картина на труп върху носилка: натрошени крайници, изгорена кожа, ленени превръзки… В краката на умрелия лежи клонче със зелени листа, на гърдите му е положен кръст. До главата има купичка със светена вода, за да потиска миризмата на смърт. Светлина на свещи хвърля призрачни сенки върху тялото. Монахините са се постарали да го пооправят, иначе гледката ще е твърде смущаваща.

Етиен неволно се опита да си представи обезобразеното красиво лице на приятеля си. Познаваше го по-добре от своето.

„Навярно не е останало почти нищо от класическите черти, елегантно извитите устни и правия нос — отговори сам на въпроса си той. — Когато автомобил се понесе надолу с голяма скорост, удари се в скала и се запали, твърде малко кости остават по местата си. Необходима е голяма сръчност, за да се възстанови приличният вид на загиналия.“

Усети влажно поточе по бузата си. Нима дъждът влизаше в колата? Понечи да включи чистачките, затърси ги трескаво и автомобилът се отклони от пътя. Той натисна панически спирачките и върху страничното стъкло пръсна кал. Най-сетне чистачките се раздвижиха. Не, навън не валеше. От очите му течаха сълзи, заля го вълна от умора и тъга, заплаши да го погълне. Ако не искаше да свърши като приятеля си, трябваше да се съсредоточи върху пътя.

Автомобилът спря напреко на шосето. Етиен си заповяда да диша спокойно, изключи чистачките, стисна волана с две ръце. Настъпи педала и двигателят изрева, гумите се завъртяха. След силен тласък автомобилът се върна в желаната посока. Етиен усети как дишането му се нормализира. За щастие беше късно след полунощ и по шосето нямаше насрещно движение.

Стегна се и устреми поглед към пътя. Дано не изскочи някое животно. Нямаше желание да прегази лисица, предпочиташе да преследва дивеча на кон, това отговаряше на природата му. И приятелят му беше като него, любовта към конете ги свързваше. Артър Кейпъл, вечният младеж, който така и не се отърва от детския си прякор „Бой“, беше фантастичен играч на поло. Беше. Бонвиван, интелектуалец, безкрайно очарователен, джентълмен до мозъка на костите си, британски дипломат. През войната бе стигнал до ранг капитан. Всички се стремяха да се сприятелят с него. Етиен беше щастливец — имаше право да се смята за един от най-старите, най-добрите му приятели. До днес…

По загорялата от слънцето буза отново се плъзна сълза. Етиен не свали ръка от волана, за да я избърше. Няма да позволи на мислите си да отклонят вниманието му. Беше длъжен да стигне жив и здрав в Сен Кукуфа. Това пътуване бе последната услуга, която щеше да направи на мъртвия. Ще съобщи на Коко страшната вест, за да не я научи утре от вестниците или от обаждане на някоя клюкарка. Да, предстоеше му нелека задача, но със сърцето си бе готов да я изпълни.

Коко беше голямата любов на Бой. Беше. В това нямаше съмнение. Никой не се съмняваше, най-малко Етиен. Нали той ги запозна. През онова лято в имението. Бой дойде в Роайлиьо заради конете и си отиде с Коко. Всъщност тя беше приятелка на Етиен. Е, честно казано, тогава не беше дори това. Момиче от гарнизонния град Мулен — вечер изпълняваше двусмислени песнички в кръчмата, а денем кърпеше панталоните на офицерите, с които нощем се забавляваше. Крехка, с момчешка фигурка, красива като картинка, жизнена, нежна, невероятно смела и енергична. Пълна противоположност на „грандамите“ — идеала на младите жени от Бел епок.

Етиен също се забавляваше с нея. Прие я, когато неочаквано се появи на вратата му, но не промени живота си заради нея. Отначало отказа да я задържи в дома си, ала тя прояви упоритост и остана. Една година, две години… Не помнеше колко време бе живяла в дома му, без да я приеме за своя официална спътница. Всъщност едва Бой му отвори очите за вътрешната красота и сила на Коко. Но тогава беше вече много късно. Отстъпи метресата си, както правеха много мъже от неговия кръг през годините преди Голямата война — та тя дори не му беше постоянна любовница! И стана неин приятел. Щеше да остане до нея и след смъртта на Бой. Положи безмълвна клетва.

* * *

Крайно време беше да престане да си внушава всякакви глупости.

Габриел се мяташе в леглото от часове. От време на време задрямваше, уж заспиваше дълбоко, но много скоро се будеше уплашена, объркана, пленница на сън, който не можеше да си спомни. Опипваше другата страна на леглото, за да усети добре познатото тяло, даряващо й уют, ала възглавницата си оставаше празна, завивката — недокосната. А Габриел отново бе напълно будна.

Естествено. Бой не беше тук. Вчера — или беше завчера? — тръгна за Кан, за да наеме къща, където да прекарат заедно празничните дни. Един вид коледен подарък. Тя обичаше Ривиерата. За нея означаваше твърде много, че Бой възнамерява да прекара Коледата с нея, а не с жена си и малката им дъщеря. Дори говореше, че може да се разведе. Веднага щом намери подходяща вила, тя ще отиде при него. Не й се обади, не изпрати дори кратка телеграма, за да я уведоми, че е пристигнал жив и здрав в Южна Франция.

Възможно ли е да е размислил?

След женитбата му преди година и половина непрекъснато я гризяха съмнения. В началото изгуби ума и дума, защото той бе предпочел пред нея жена, олицетворяваща всичко, което тя, Габриел, не беше: висока блондинка, бледа и високомерна, богата британка от висшето общество. Благодарение на нея той стана част от аристокрацията. Не че не бе постигнал много и без тази връзка. Синът на корабен посредник от Брайтън, обикновен буржоа, се издигна до съветник на френския президент Клемансо, участник в мирната конференция във Версай. За какво му беше аристократична законна съпруга?

И преди всичко: двамата с Габриел живееха вече десет години заедно. Тя беше твърдо убедена, че един ден ще се оженят. Нима не беше добра партия? Е, да, бе покрила обикновения си произход с тъмно, непрозрачно платно, но сама си беше създала положение и известност. Под името Коко Шанел работеше като модистка, постигаше успехи, притежаваше солидно имущество.

Започна като шапкарка с кредит от стария си приятел Етиен Балсан. Скромните, елегантни творения много скоро привлякоха вниманието на парижанките. Никакви пера, никакви пищни украси — след дългия период на богати декорации дамите предпочитаха по-семпли шапки. А свободно падащите матроски блузи, които сътвори в Дьовил, предизвикаха истински фурор. Габриел изпрати корсета в изгнание и започна да шие дамски панталони. После дойдоха гладните години след Голямата война и практичната модистка се осмели да предложи на пазара скромни, функционални рокли от евтино копринено жарсе, както и пижами, с които жените спокойно можеха да избягат от германските нападения в убежищата и да се чувстват удобно и дори модно облечени. Благородните дами буквално се биеха за дрехите й. Почти всяка дама с име, дори висшата аристокрация, посещаваше Габриел и носеше модели на Коко Шанел.

Защо му беше на Бой брачно свидетелство с представителка на благородното съсловие? Габриел се издигаше в обществото, завоювала си бе име. Защо той пожертва голямата им любов за кариера, след като отдавна беше постигнал целите си? Габриел не го разбра — и никога нямаше да го разбере. Болката дълбаеше тялото й като туберкулоза.

А после той се върна. Любовта, която ги свързваше, се оказа по-силна от златните пръстени, разменени между него и Даяна Уиндъм, дъщеря на лорд Рибълсдейл. Габриел, естествено, се поколеба, но скоро падна в обятията му. По-добре да приеме новата роля на метреса, отколкото да се откаже завинаги от любимия — това беше девизът й. Какви аргументи имаше против новата им връзка? Никакви. Или? Засега всичко вървеше добре, но тайните съмнения я гризяха като молци.

Бой живееше фактически разделен от съпругата си, прекарваше дните си в Париж. Въпреки това от време на време се налагаше да се показва в обществото редом с Даяна. Габриел не възразяваше срещу отсъствията му, защото беше сигурна, че той ще се върне. Любовта им бе по-силна от всичко друго, напук на всички бури продължаваше вече десет години и никога нямаше да угасне. Ако имаше нещо, предопределено за вечността, това беше връзката между тях двамата — тя бе напълно убедена в това. И все пак понякога я спохождаха тъмни мисли, връхлитаха я като Луцифер от небето. Както през тази нощ.

Обърна се на другата страна, изрита завивката, потрепери и отново се зави до брадичката.

Защо Бой не се обажда? Дали пък магията на Коледа не му е напомнила за деветмесечната му дъщеря? Дали е закопнял за семейството си и е загърбил спомена за любовницата, изоставена в къщата й край Париж? Може би не е отишъл в Южна Франция, за да потърси вила за почивка с Габриел, а е потеглил към Кан, за да се помири със съпругата си? Преди да замине, често говореше за развод. В гърдите й се надигна паника. Разбра, че няма да заспи.

Въпреки това не стана, дори не запали осветлението на нощното шкафче. Не посегна към развлекателно четиво, което да отклони вниманието й. Остави се на демоните, твърде уморена, за да прави нещо друго. По някое време изтощението я понесе към дълбокия мрак на неспокоен сън…

Събуди я скърцане на автомобилни гуми по чакъла. Не би могла да сбърка този шум с нищо друго. Автомобилът спря и гумите изсвистяха. В тихата нощ шумът лесно проникна в спалнята на Габриел през затворения прозорец. После залаяха кучетата.

„Бой!“ — помисли си тя в полусън.

Възликува вътрешно. Сигурно е дошъл да я вземе. Не му е било приятно просто да я повика. Разтрепери се от радост. Само Бой можеше да е толкова луд. Затова го обичаше. Няма никакво значение дали ще прекарат Коледа в Южна Франция, или в тази уединена вила в Сен Кукуфа. „Ла Миланез“. През лятото тук ухаеше на люляк и рози, но през зимата Северна Франция беше доста безутешно място. Затова бяха решили да отидат за известно време на Лазурния бряг. Мрачно беше само там, където не бяха заедно. Защо не го разбра веднага?

В този момент на вратата й се почука.

— Мадмоазел Шанел?

Гласът на прислужника й Жозеф Льоклерк. Не очакваният шепот на любимия й.

Внезапно Габриел се събуди напълно.

* * *

Етиен Балсан познаваше добре не само Бой, а и Коко. Познаваше ги почти толкова добре, колкото себе си. При влизането й в салона, където го бе въвел Жозеф, той си помисли колко малко се е променила тя през тринайсетте години след първата им среща. Трийсет и шест годишната жена все още имаше вид на дете. В момента приличаше на момче, дребна и крехка, с плоски гърди и тесни бедра, късо подстриганата, блестяща черна коса бе разрошена като след страстна прегръдка. Ако не помнеше колко горещо е тялото под бялата копринена пижама, щеше да я сметне за лишено от еротика безполово същество.

В следващия миг се уплаши. Погледна в очите й и видя смърт.

Коко умееше да крие чувствата си зад фасада от равнодушие, ала тъмните й очи понякога разкриваха дълбините на душата й. Сега в тях имаше болка, отчаяние, безумна мъка. И нито следа от сълзи.

Коко мълчеше. Стоеше пред него в бялата си пижама и пазеше самообладание както някога Мария-Антоанета пред гилотината. Страшен момент. Ако се бе разхълцала, Етиен щеше да знае как да я утеши. Щеше да я прегърне, да я притисне. Ала безмълвното страдание и сухите очи разкъсаха сърцето му.

— Съжалявам, че нахлух в дома ти посред нощ — подхвана той и продължи със запъване, с чести покашляния: — Реших аз да ти съобщя новината, защото го дължа на Бой… Лорд Рослин телефонира от Кан… — Пое дълбоко дъх. Непоносимо трудно му беше да разкаже какво се е случило. — Бой е претърпял тежка злополука. Колата излязла от пътя. Бой бил на волана, механикът седял до него. Мансфелд е тежко ранен… За Бой помощта дошла твърде късно.

Каза го. Тя обаче не реагира.

С известно закъснение Етиен се сети, че прислужникът вече й е казал страшната новина. Естествено. Жозеф е бил длъжен да й обясни защо е пуснал чужд човек в дома й посред нощ и я е събудил. Но защо тя не отронваше дума?

За да прекъсне тишината, Етиен продължи:

— Полицията разследва… Засега не се знае какво точно се е случило. Във всеки случай новината не се е разпространила в Париж. Само толкова: катастрофата е станала някъде на Ривиерата. Както изглежда, спирачките на автомобила му са отказали…

— Мадмоазел разбра, мосю — прекъсна го Жозеф.

Етиен кимна мрачно. Никога не се беше чувствал толкова неловко. Погледна жената, която ридаеше, без да пролее сълза. Всяка фибра на тялото й излъчваше неразбиране и отчаяние. Съвсем ясно виждаше как нещастието я завладява. Въпреки това не плачеше.

Без да каже дума, тя се завъртя и излезе от салона. Вратата се затръшна след нея.

Етиен се почувства напълно безпомощен.

— Да ви предложа ли нещо, мосю? — осведоми се Жозеф. — Желаете ли кафе?

— Предпочитам коняк. Двойна доза.

Прислужникът му наля щедро. Етиен сключи пръсти около тумбестата чаша, за да стопли и себе си, и питието. Тогава вратата на салона се отвори с трясък.

Коко се върна. Облечена в пътнически костюм с пола до глезените, с палто на ръка. Носеше и чанта с най-необходимото. Стискаше дръжката с такава сила, че кокалчетата на ръката й бяха побелели. Това беше единственият видим знак за напрежението й. Лицето й си оставаше застинала маска, очите бяха празни.

— Можем да тръгваме — произнесе тя с твърд глас.

Смаян, Етиен поклати глава.

Тя отговори на погледа му, но не каза нищо.

Обзет от пълна безпомощност, Етиен кимна. Сякаш знаеше къде иска да отиде тя. Всъщност нямаше ни най-малка представа какво е решила да предприеме посред нощ. Отпи голяма глътка коняк с надеждата алкохолът да го успокои. Напразно. Забеляза как ръката му, стиснала чашата, трепери.

— Мен ли имаш предвид? — Поколеба се. Чувстваше се объркан и несигурен. Нима не е по-добре тя да пътува с шофьор? Все едно къде смята да отиде…

— Заминаваме за Ривиерата. — Отново тази решителност в гласа й, която изобщо не подхождаше на призрачното лице. — Искам да го видя. Наложително е да тръгнем веднага, Етиен.

— Какво? — Мъжът шумно пое въздух и глътна още малко коняк. — Навън е опасно. Шосето е тъмно, паднала е мъгла и…

— Скоро ще се зазори. Не бива да губим време. До Лазурния бряг има много път.

Коко се обърна към вратата.

Етиен и Жозеф си размениха безпомощни погледи. Защо тя не се разпореди шофьорът й да се приготви и да потеглят на разсъмване? Наистина ли дългът към приятеля стигаше толкова далеч? Беше ли длъжен да се съгласи с безумието на Коко? „О, не, тя не е луда“ — установи тъжно той и без повече коментари я последва навън в нощта.