Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (36)

Шестнадесета глава

Мария Павловна Романова не разбираше защо брат й е останал толкова седмици в Южна Франция с любовницата си, докато в родината им се подготвя нова революция. В емигрантските кръгове от Берлин до Лондон не се говореше за нищо друго. Пристигаха новини за безредици, започнали още през февруари. Гладът и недоволството от управляващите болшевики предизвикаха стачки на работниците и бунт на матросите в крепостта „Кронщад“^[1] край Петроград. Хората настояваха за нови избори, свобода на словото и пресата, премахване на привилегиите за партийните членове, равенство в разпределението на хранителните продукти, възможност за занаятчиите да откриват свои малки предприятия, а за селяните — да разполагат със земята си.

Червената армия бе смазала безмилостно моряшкия бунт, но надеждата за завръщане в Русия връхлетя емигрантите в Париж като вълна и повлече дори най-големите скептици. Заговори се за връщането на Романови на трона, за демократично — парламентарна Русия по примера на британската корона. Дошъл бе моментът Дмитрий да предяви своите претенции, а той пътешестваше с Коко Шанел. Привържениците му с нетърпение очакваха да се върне най-сетне в Париж.

Мария мразеше безделието. Пасивността на бившия й мъж беше причина да рискува скандал и преди осем години да се разведе с принц Вилхелм Шведски. Раздели се дори с едва четиригодишния си син Ленарт, за да води свободен, самостоятелен живот. Никога не стоеше бездейна, както постъпваха повечето принцеси. В Стокхолм принуди свекъра си, шведския крал, да й позволи да посещава училището за художествени занаяти. Научи се да рисува, овладя фотографията. Скоро след завръщането й в царския двор избухна Голямата война и принцесата веднага се записа милосърдна сестра. Въпреки нещастния си брак продължи да вярва в любовта и малко преди избухването на Октомврийската революция се омъжи за княз Сергей Михайлович Путятин. И този брак се оказа несполучлив. Или поне не се развиваше според очакванията й. Роди син, но се наложи да го остави при свекърва си в Букурещ, докато бягаха от революцията, и момченцето почина още съвсем малко. Живя със съпруга си в Лондон, после в Париж. Сергей се оказа неспособен да се приспособи към реалността и да печели пари. Мария продаваше бижутата си, за да оцеляват, шиеше и бродираше, търсеше купувачи за моделите си. Не печелеше много, но въпреки ударите на съдбата енергията си остана най-надеждната й движеща сила.

Дмитрий се върна в Париж точно навреме, за да отпразнуват трийсет и първия й рожден ден в тесен кръг руски приятели, но досега не бяха намерили време за разговор на четири очи. Налагаше се спешно да говори с брат си, за да му съобщи, че не само него спрягат за нов руски цар — споменаваха се още братовчед им Кирил Владимирович и чичо им Николай Николаевич. Тя бе убедена, че Дмитрий не знае нищо, защото кръгът от френски творци, в който се движеше в последно време, не се занимаваше с политика. Най-консервативните емигранти залагаха на Кирил — навярно причината се криеше в легендарното честолюбие на починалата му майка. Прогресивно настроените емигранти искаха да видят на трона Дмитрий Романов. Мария много държеше брат й незабавно да влезе във връзка с привържениците си и да обяви претенциите си върху трона.

Най-сетне пролетта бе дошла и в Париж. Докато се оглеждаше за такси — беше си уговорила среща с Дмитрий в хотел „Риц“, Мария съзнаваше, че прилича повече на селянка, отколкото на велика княгиня. Така и не се бе научила да си прави красиви прически и да се облича подходящо. По липса на камериерка след бягството от Петроград беше престанала да обръща внимание на външността си и рядко се поглеждаше в огледалото. Приемаше облеклото и прическата като досадна необходимост и почти не отделяше време за себе си. В обкръжението на аристократи обаче липсата на суета беше недостатък и тя го разбираше много добре.

Сигурно точно външният й вид възпираше шофьорите на таксита да я качат в автомобилите си. Въпреки усърдното й махане те минаваха покрай нея, без да спрат. Мъжете явно не вярваха, че разполага с достатъчно пари. Само да знаеха!

В чантата си носеше перлите на Романови. Мария тайно бе прибрала замайващо красивите огърлици на царица Мария Александровна и успя да ги изнесе от Русия заедно със своите скъпоценности. Продаваше своите бижута, но не смееше да превърне ценното наследство в пари. Най-сетне бе настъпил моментът да връчи Романовите перли на царевича. С тяхна помощ Дмитрий щеше да финансира налагането на претенциите си към трона.

Най-сетне пред нея спря кола.

— Накъде, майчице? — попита шофьорът със силен славянски акцент.

Обръщението я ужаси. Май наистина трябваше да се погрижи за външността си, вместо да се занимава с политика. Каза му къде отива, влагайки в гласа си императорска надменност:

— Откарайте ме в хотел „Риц“ на площад „Вандом“.

— Боже мой! — Шофьорът се обърна стреснат към нея и се прекръсти по православному. — Ваше Царско Височество, за мен е чест да ви возя.

— Много благодаря — отвърна автоматично Мария, после предпазливо се осведоми: — Познаваме ли се?

Всъщност въпросът беше излишен. Щом руснакът я бе познал в огледалото за обратно виждане въпреки простите й дрехи, значи в миналото поне веднъж са се срещали лице в лице. Снимките, които се появяваха по вестниците, винаги я показваха в блестящи тоалети.

— О, да! Бях поканен на бал в Александровския дворец в Царско село и ми оказахте честта да танцувате с мен. А през петнайсета година се срещнахме отново в лазарета в Псков. Дължа ви живота си.

Мария погледна в дружелюбното, набраздено от бръчки лице на мъжа. Не си го спомняше и се засрами. Кимна, за да не го разочарова.

Той прозря лъжата й и се представи:

— Казвам се княз Павел Николаевич Соляшин. Е, сигурно не ми личи какъв съм бил.

„И на мен не ми личи, че съм велика княгиня“ — помисли си тя. В ума й се задвижи някакво колелце и пред духовния й взор изникна образът на сияещ млад герой. „Тъжно е колко го е променила емиграцията“ — помисли си тя. Неволно го сравни с брат си, който бе успял да запази красотата си.

— Помня ви, княже — рече меко тя. — Тръгвайте, моля ви, защото имам уговорена среща.

Автомобилът потегли и Мария неволно се запита колко бакшиш да даде на човек от нейното съсловие. От някогашното й съсловие.