Нора Робъртс
Островът на ранените души (3)

3.

Когато Сиси се върна, Симон стана и остави господин Янг да седне до жена си. Преди пак да се настани, сестрата на Май, Нари, я хвана под ръка.

— Помогни ми да донесем чай.

Симон прекоси с нея голямото помещение към плота с кани с топла вода, кафе, чаени торбички и пластмасови чаши за еднократна употреба.

Нари беше стройна и старателна, във втори курс в Масачузетския технологичен институт. Тя сръчно направи картонена табла.

— Нищо не казват. — Говореше тихо, взирайки се дълго в Симон. Тъмните й очи я гледаха иззад стъклата на очилата с тъмни рамки. — Зле е. Май е простреляна три пъти.

Симон отвори уста, но от нея не излизаха думи. Нямаше думи.

— Чух полицай да говори с една сестра, след като я вкараха в операционната. Загубила е много кръв. Толкова е мъничка, а е загубила много кръв. Ще дойдеш ли с мен да дам кръв за нея? Може и да не я използват за нея, но…

— Да. Какво трябва да направим? Къде трябва да отидем?

И тъй като беше непълнолетна, Симон имаше нужда от Сиси. Чакаха на опашка, защото толкова много хора постъпваха като тях.

Симон извърна поглед, преди иглата да се забие в нея, защото от иглите й се гадеше. След това изпи малката чаша с портокалов сок, както я инструктираха.

По пътя обратно каза на Сиси, че трябва да отиде до тоалетната.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма нужда, ще се оправя.

Искаше да отиде сама най-вече защото имаше нужда да повърне портокаловия сок.

Но когато влезе вътре, видя жена, застанала до мивките, да плаче.

Майката на Тифани. Госпожа Брайс й преподаваше литература в седми клас. Всички знаеха, че същата година господин Брайс се бе развел с нея, за да се ожени за много по-млада жена, с която бе имал извънбрачна връзка, защото тя забременяла.

Симон си даде сметка, че не се бе замислила за Тифани и Трент — момчето, което си мислеше, че обича.

— Госпожо Брайс. — Жената се обърна, все още хлипайки. — Извинете. Аз съм Симон Нокс. Преподавахте ми в прогимназията. Познавам Тифани. Видях я тази вечер преди… Преди…

— Ти си била там.

— С Май Хай Янг и Тиш Олсен. На кино. В момента оперират Май. Простреляна е. Простреляна я. Той уби Тиш.

— О, боже. — Стояха една срещу друга и по лицата им се стичаха сълзи. — Тиш? Тиш Олсен? О, боже. О, боже. — Тя прегърна Симон и Симон се притисна в нея. — Тифани е в операционната. Тя… Не могат да ми кажат нищо.

— Трент? Тя беше с Трент.

Госпожа Брайс отстъпи назад, притисна длани към очите си, и поклати глава.

— Ще се моля за Май. — Тя се обърна пак към мивката, пусна водата и си наплиска лицето. — Ти ще се молиш за Тифани.

— Ще се моля — обеща Симон и наистина го мислеше.

Вече нямаше нужда да повръща. Чувстваше се празна.

В чакалнята заспа, склонила глава в скута на Сиси. Когато се събуди, остана сгушена в нея, а мислите й бяха толкова замъглени, че й се струваше че в помещението има тънък пласт дим.

През него видя мъж с посивяла коса и сини хирургически дрехи да говори с госпожа Брайс. И господин Брайс беше там, осъзна тя, заедно с жената, която бе забременил и за която се бе оженил.

Госпожа Брайс пак плачеше, но не по начина, по който бе плакала в тоалетната. Беше стиснала ръце в скута си, устните й бяха силно свити и не спираше да кима. И дори през мъглата Симон видя благодарността й.

Тифани не бе умряла, за разлика от Тиш. За разлика от Трент.

Май също нямаше да умре. Не можеше да умре.

Чакаха. Тя отново се унесе, но този път по-леко, защото усети как Сиси се размърда.

Беше лекарка с гарвановочерна коса, вдигната на кок. Имаше акцент, може би беше индийка. Симон чу какво казва, но думите избледняха в мъглата, докато се опитваше да стане.

Май бе излязла от операционната.

Огнестрелна рана в дясната ръка. Нямаше увредени мускули.

Куршум в десния бъбрек. Беше зашит, не се очакваше трайно увреждане.

Рана в гърдите. Белите дробове били пълни с кръв. Източване, лечение, преливане на кръв. Следващите двайсет и четири часа били критични. Май била млада и силна.

— След като излезе от следоперационната зала и влезе в интензивното отделение, ще можете да я видите. За кратко. Влизайте само по двама. Тя е упоена — продължи лекарката. — Трябва да поспи няколко часа. И вие се опитайте да си починете.

Госпожа Янг се разплака също като госпожа Брайс.

— Благодаря ви. Благодаря ви. Ще изчакаме да я видим. — Господин Янг прегърна жена си.

— Ще ви заведат в интензивното. Но само роднините — добави тя и погледна към Симон и Сиси.

— Това момиче ни е като роднина — каза господин Янг.

Лекарката се смили и погледна пак към Симон.

— Ще ми трябва името ти, за да те включим в списъка на одобрените посетители.

— Симон Нокс.

— Симон Нокс? Която се е обадила първа на 911?

— Не знам. Но се обадих.

— Симон, трябва да го знаеш. Като си се обадила толкова бързо, ти си дала на Май шанс да се бори. Ще те включа в списъка.

* * *

Симон се прибра и си легна, за да сънува мрачни и накъсани сънища, а Майкъл Фостър седеше до болничното легло на жена си, която спеше.

Тя щеше да се събуди и пак да попита за Брейди. Краткосрочната й памет беше пострадала, но щеше да се върне, така му казаха. Засега той трябваше да я убеждава всеки път, когато идваше в съзнание, че синът им е непокътнат.

Рийд Куотърмейн. Дължаха го на Рийд Куотърмейн.

Тя ще се събуди, мислеше си той. Ще живее.

И заради куршума в гръбначния си стълб никога повече няма ходи.

Единият куршум я бе пронизал точно под лопатката на гърба, но другият се бе забил ниско долу в гръбначния й мозък.

Той се опитваше да повярва, че са извадили късмет, защото трябваше да вярва в това, за да убеди и нея. Ако куршумът бе влязъл по-високо, можеше да изгуби усещането в торса и ръцете си. Можеше да се нуждае от обдишване, можеше да не е в състояние да завърти шията си.

Но те бяха извадили късмет. Беше й спестена травмата да изгуби контрол над червата и пикочния си мехур. С времето и след рехабилитация щеше да може да управлява моторизирана инвалидна количка, дори да кара кола.

Но неговата красива съпруга, която обичаше да танцува, вече няма да може да ходи.

Никога нямаше вече да тича с Брейди по плажа, да ходи на походи, да бяга нагоре-надолу по стълбите в къщата, за която толкова пестиха.

И всичко това заради три извратени, егоистични копеленца, които бяха тръгнали да избиват без причина.

Той дори не знаеше кой от тримата е ранил жена му, майката на детето му, любовта на проклетия му живот.

Нямаше значение кой е бил, мислеше си той. Всички го бяха направили.

Джон Джеферсън Хобарт, известен още като Джей Джей, на седемнайсет години.

Кент Франсис Уайтхол, на шестнайсет.

Девън Лорънс Полсън, на шестнайсет.

Тийнейджъри.

Социопати, психопати. Не му пукаше какъв етикет щяха да им прикачат психиатрите.

Знаеше броя на жертвите, поне в четири сутринта, когато провери за последен път.

Осемдесет и девет.

А неговата Лиса беше една от двеста четиридесет и двамата ранени.

Защото три извратени момчета, въоръжени до шибаните си зъби, бяха влезли в мола в петък вечер, решени да убиват и осакатяват.

Мисията бе изпълнена.

Той не ги причисляваше към убитите — те не заслужаваха да бъдат преброени заедно с тях. Но беше благодарен на полицайката, която бе убила Хобарт, благодарен, че другите двама се бяха самоубили или убили един друг.

Тази подробност все още беше неясна в четири сутринта.

Можеше да бъде благодарен, че няма да има процес. Благодарен, че не се налага той, който се бе посветил на спасяването на живот, да прекарва безсънни нощи, в които да обмисля сам да ги убие.

Лиса се размърда и Майкъл се приведе към нея. Когато отвори очи, той поднесе ръката й към устните си.

— Брейди?

— Той е добре, скъпа. При майка ти и баща ти е. Добре е.

— Държах го за ръка. Понечих да го грабна и да избягам, но тогава…

— Той е добре, Лиса, добре е.

— Толкова съм уморена.

Когато се унесе, той продължи да я гледа как спи.

 

 

Рийд се събуди призори, главата му пулсираше, очите му пареха, гърлото му бе напълно пресъхнало. Най-гадният махмурлук без нито една капка алкохол.

Взе си душ, трети, откакто се бе прибрал при изтощените си и благодарни родители и в прегръдките на разплаканата си сестра. Просто не можеше да преживее начина, по който кръвта на Анджи се бе просмукала през панталоните му до кожата.

Взе ибупрофен и го преглътна с вода направо от чучура на чешмата.

След това включи компютъра си. Нямаше никакъв проблем да намери статии за стрелбата.

Проучи трите изброени имена, след това разгледа снимките. Стори му се, че разпознава Уайтхол, но не беше сигурен откъде.

Знаеше, че разпознава Полсън. Беше го видял да пълни тялото на мъж с куршуми и да се смее.

Един от двамата беше убил Анджи, тъй като според репортажите третият, Хобарт, не бе успял да излезе от киносалона.

Един от тях беше убил Джъстин, момчето, което събираше съдовете в „Манджа“, това бе първата му лятна работа. И Луси, сервитьорката, която имаше планове да се пенсионира в края на годината, да се качи в кемпера си и да обикаля страната със съпруга си.

Клиенти също. Не знаеше колко.

Дори беше в болницата. Както и Боби, Джак и Мери.

Роузи му каза, че момчето с оръжията влязло през стъклените врати, обсипало основния салон с куршуми и излязло. Десет секунди, двайсет. Не повече.

Прочете разкази на очевидци, спря и препрочете два пъти този за „Геймстоп“.

Чухме стрелбата, но не знаехме какво е това. В магазина е шумно. След това един мъж влезе тичешком и извика, че някой разстрелва хора. Той кървеше, но като че ли дори не знаеше, че е прострелян. Тогава управителят на магазина, не му знам името, ни поведе и ни каза всички да се скрием в склада. Някои хора затичаха навън, но стрелецът се приближи. Чувахме го и управителят не спираше да ни повтаря да отидем в склада отзад. Беше наистина тясно там, складът бе претъпкан. Никога през живота си не съм се страхувал така, както в онова препълнено помещение. Хората плачеха и се молеха, а той ни каза да пазим тишина. След това чухме много силна стрелба. Точно пред магазина. Чухме чупене на стъкло. Помислих си, че всички ще умрем, но след това всичко спря. Предполагам, че стрелецът е отминал. Управителят искаше да останем вътре, докато дойде полицията, но някой изпадна в паника и бутна вратата. Някои хора избягаха навън. След това дойде полицията и ни изведе. Онова момче ни спаси живота, младият управител с дебелите очила. Убеден съм, че ни спаси живота.

— Браво, Чаз — промърмори Рийд.

 

 

В малката кухня на малкия си апартамент Еси си направи пълна кана кафе. Щеше да има достатъчно време да я изпие, тъй като бе освободена от дежурства.

Шефът й каза, че ще се върне — и най-вероятно ще получи медал — но процедурата трябва да се спази. Тя не само бе стреляла, тя бе убила.

Еси вярваше на шефа си и знаеше, че си е свършила работата, но предполагаше, че ще стои на нокти, докато не я допуснат пак на дежурства. Не бе осъзнавала каква голяма нужда има да бъде ченге, докато не се появи и най-малкото съмнение, че може да бъде уволнена.

Старата котка спеше на възглавницата, а Еси си приготви кифличка и взе последния си банан. Тъй като размерите и разположението на апартамента й позволяваха да вижда екрана от кухненската маса, тя седна до нея и включи телевизора.

Знаеше, че пресата е научила името й и по-ранните поглеждания през прозореца доказваха, че вече са я издирили. Не искаше да излиза от апартамента си и да се хване в мрежата на въпросите и камерите. Някой бе издал домашния й телефон и се наложи да го изключи. Постоянното звънене я изкарваше извън нерви.

Засега мобилният й телефон оставаше сигурен. Ако партньорът й или шефът й искаха да се свържат с нея, можеха. Освен това имаше и електронна поща.

Отвори лаптопа, докато ядеше, и изгледа по-ранните новинарски емисии за някаква информация, която е пропуснала.

Направи в лаптопа си списък с имена, които й се въртяха в главата.

Симон Нокс, майка й, сестра й. Рийд Куотърмейн. Чаз Бъргмън. Майкъл, Лиса и Брейди Фостър. Май Хай Янг. Тиш Олсен.

Щеше да проследи какво се случва с всеки от тях, дори да трябва да го прави в свободното си време.

Отбеляза и имената на стрелците. Възнамеряваше да изрови всичко, което може, за тях, за семействата им, учителите им, приятелите им, работодателите им, ако имаха такива. Искаше да ги опознае.

Написа броя — засега — на убитите и на ранените. Добави имената, които знаеше. Щеше да научи и останалите.

Ще си свърша работата, мислеше си тя, докато гледаше, ядеше и работеше. Но това не означаваше, че няма да е лично.

 

 

Сиси Ленън живееше по свои собствени правила. Две от най-важните: „Опитай се да не нараняваш никого“ и „Имай кураж да кажеш какво мислиш“ често влизаха в противоречие, но резултатите пасваха на правилото й „Бъди гадняр, когато се налага“, така че системата работеше.

Тя бе отгледана от родители трезвеници, методисти, традиционни републиканци в Рокпойнт, богато, сигурно предградие на Портланд, Мейн. Баща й беше финансист, а майка й — домакиня (по собствено желание и се гордееше с това), двамата членуваха в кънтри клуба, посещаваха църква всяка неделя и канеха гости на вечеря. Баща й си купуваше нов кадилак на всеки три години, играеше голф в неделните сутрини и тенис (и по двойки със съпругата си) в неделните следобеди и събираше марки.

Майка й ходеше на фризьор всеки понеделник, играеше бридж всяка сряда и членуваше в клуб по градинарство. Дебора (никога Деб или Деби) Ленън държеше парите си в бяла ръкавица в най-горното чекмедже на тоалетката си, никога през живота си не бе написала чек или платила сметка и посрещаше съпруга си с освежен грим след работа всеки ден. Приготвяше му вечерното питие — сухо мартини с една маслинка, освен през лятото, когато той преминаваше на джин и тоник с малко лайм — за да може съпругът й да си почине до вечеря.

Семейство Ленън имаше домашна помощница, която работеше всеки ден, градинар, който идваше веднъж седмично и — когато му беше сезонът — момче за поддръжка на басейна. Имаха ваканционна къща в Кенебанкпорт и другите, както и те самите, ги смятаха за стълб на общността.

Естествено Сиси се разбунтува срещу всичко, което те представляваха и на което държаха.

Какво друго може да направи едно дете на 60-те години, за да отврати консервативните си родители, освен да прегърне контракултурата? Тя отрече патриархалната структура на Църквата и начина им на живот, бунтуваше се срещу правителството, активно протестираше срещу войната във Виетнам и буквално изгори сутиена си.

На седемнайсет Сиси си събра багажа и отиде на автостоп до Вашингтон, за да участва в митинг. След това продължи да пътува, имаше секс, наркотици и рокендрол. Прекара пролетта в Ню Орлийнс, живя в разбита къща заедно с други художници и музиканти. Рисуваше за туристите — беше родена с този талант.

Отиде до Уудсток с ван, който с нейна помощ бе изрисуван с психеделични фигури. И в някакъв момент в дъждовното блаженство на онзи августовски уикенд бе заченала дете.

Когато осъзна, че е бременна, тя спря наркотиците и алкохола, адаптира вегетарианската си диета (както щеше да прави безброй пъти по безброй причини през следващите десетилетия) и отиде да живее в комуна в Калифорния.

Рисуваше, научи се да тъче, садеше и отглеждаше зеленчуци, опита с лесбийска връзка, но се провали. Все пак опита.

Роди дъщеря си на миндер в опърпаната фермерска къща в един пролетен следобед, докато от грамофона се носеше песен на Джанис Джоплин и през отворения прозорец се виждаха поклащащи се от вятъра лалета.

Когато Тюлип Джоплин Ленън стана на шест месеца, Сиси се затъжи за зеленината на Източния бряг и замина с група музиканти. По пътя изкара кратка афера с друг музикант и автор на песни, който надрусан й предложи три хиляди долара, за да го нарисува.

Тя го нарисува само по „Фендер Стратокастър“ и ботуши.

Сиси продължи напред, моделът на картината й получи договор за запис и използва портрета за корица на албума си. За късмет той зае челни места в класациите с хита „Сбогом, Сиси“ и албумът стана златен.

Две години по-късно, докато Сиси и Тюлип живееха заедно с други хора в къща в Нантъкет, музикантът почина от свръхдоза. Картината бе предложена на търг и се продаде за три милиона долара.

И тогава кариерата на Сиси като художничка наистина потръгна.

Седем години след като тя отпътува на стоп до Вашингтон, баща й се разболя от рак на панкреаса. Макар да им пращаше картички и снимки на внучката им, да им се обаждаше по два или три пъти в годината, общуването между тях оставаше спорадично и напрегнато.

Но когато майка й се разплака по телефона, Сиси последва друго свое правило. Помагай, когато можеш.

Натовари дъщеря си, принадлежностите си за рисуване и велосипеда си в един пикап трета ръка и се прибра у дома.

Научи някои неща. Научи, че родителите й се обичат дълбоко. Но това не означаваше, че майка й може да се справи с черната работа. Научи, че къщата, в която е израснала, никога вече няма да бъде неин дом, но би могла да живее там, докато е полезна.

Научи, че баща й иска да умре у дома, и тъй като го обичаше — изненада — се погрижи желанието му да бъде изпълнено. Опълчи се на напористите предложения на майка си за частно образование и записа Тюлип в местното общинско училище. Докато караше баща си на химиотерапия и прегледи и докато чистеше повръщано, майка й с радост се грижеше са Тюлип.

Сиси нае мъж медицинска сестра, чиито състрадание, любезност и силна любов ги направиха приятели до живот.

Двайсет и един месеца помага в гледането на умиращия си баща и управлява сметките на домакинството, докато майка й живееше в отрицание и глезеше Тюлип.

Баща й почина у дома, докато съпругата му, която го обичаше, се бе гушнала до него в леглото, а дъщеря му държеше ръката му.

През следващите няколко месеца Сиси се примири, че майка й никога няма да стане независима, никога няма да се научи да изчислява баланса на чековата си книжка или да поправя течащ кран.

Прие също така, че ще полудее, ако остане в огромния палат в предградието с жена, която не знае как да смени електрическа крушка.

И тъй като баща й беше подсигурил финансово майка й повече от добре, Сиси нае счетоводител, майстор на повикване и ентусиазирана млада домашна помощница (предишната се беше пенсионирала), която изпълняваше и ролята на компаньонка.

Когато през онези двайсет и един месеца научи, че баща й е променил завещанието си и й е оставил един милион долара — след данъци — първата й реакция бе да побеснее. Нито искаше, нито имаше нужда от неговите консервативни десни пари. Можеше да издържа себе си и дъщеря си — и го правеше — чрез изкуството си.

Гневът й изчезна, когато заведе Тюлип на разходка с ферибота до Острова на спокойствието и видя къщата. Влюби се в нея, в широките тераси на първия и втория етаж. Гледките към водата, тесният малък плаж, извивката на каменистия бряг.

Там можеше да рисува цяла вечност.

И знакът с надпис „Продава се“ за Сиси бе точно това — знак.

Само на четиридесет минути път с ферибота от Портланд — достатъчно далече (слава богу!) от майка й, но и достатъчно близо, за да потисне всяко чувство за вина. Едно село с весела общност от хора на изкуството отстоеше на кратка разходка с велосипеда.

Купи къщата след сериозни преговори, плати в брой и започна нова глава в живота си.

Сега се бе върнала пак в богатото предградие — надяваше се да е за кратко — в дома на дъщеря си, която повече приличаше на баба си, отколкото на майка си, нищо че се бе опитала да възпита в нея вкус към приключенията, независимостта и свободата.

Защото „Помагай, когато можеш“ все още беше нейно правило. И тя обичаше внучките си неимоверно.

Направи закуска за дъщеря си и Уорд в лъскавата им модерна кухня. Изключи телефоните, пусна пердетата и завесите, тъй като отвън се събираха репортери.

Гледа новините по телевизора в стаята за гости и чу записа с обаждането на Симон до 911. Кръвта й замръзна. Някой бе дал на медиите не само записа, но и името на внучката й.

Седна с Уорд и Тюлип на масата за закуска в кухнята и предложи:

— Нека да заведа Симон на острова, поне докато почне учебната година.

— Тя има нужда да си остане у дома — започна Тюлип.

— Пресата няма да я остави на мира. Първа се е обадила за помощ, тя е красиво шестнайсетгодишно момиче. Една от приятелките й загина, другата е в болницата. Май изкара нощта — добави Сиси. — Все още е в критично състояние, но оживя.

Уорд въздъхна колебливо.

— Не ми дадоха никаква информация за нея, когато се обадих.

Сиси го погледна. Помисли си, че е свестен човек. Добър човек, добър съпруг, добър баща. В момента изглеждаше изтощен.

— Хуан ги накара да впишат мен и Симон в списъка с роднините. — Тъй като беше свестен човек, Сиси се пресегна и сложи ръка върху неговата. — Трябва да му се обадиш.

— Ще се обадя. Да, ще му се обадя.

Сега Сиси сложи длан върху ръката на дъщеря си.

— Тюлип, знам, че имаш нужда от твоите момичета и че те се нуждаят от теб в момента. Ще остана, докато мога да помогна. Симон няма да тръгне, докато не е сигурна, че си добре и че с Май всичко е наред. И предполагам, че и полицията ще иска да говори с нея.

— Ще трябва да дадем изявление пред пресата — добави Уорд. — Права си. Няма да я оставят на мира.

— И ти си прав. Но след всичко това нека я отведа за няколко седмици на тишина и спокойствие. Дори и с всички луди летовници на острова бих могла да й доставя това. И на Май, когато се възстанови достатъчно. Никой няма да ги притеснява, аз ще се погрижа за това. А Симон ще има нужда да поговори за всичко това с някой друг освен с нас. Имам приятел. Прекарва част от лятото на острова. Психотерапевт е, има кабинети в Портланд. Можеш да провериш сертификатите му, Уорд. Можеш да се видиш с него, да поговорите.

— Ще трябва да направя всичко това.

— Знам, но ще разбереш, че е много добър. Тя ще има нужда да говори с някого. Както и ти, и Натали, скъпа.

— Точно сега не искам да говоря и да се виждам с никого. Просто искам да си стоя у дома със семейството си.

Сиси отвори уста да каже нещо, но Уорд поклати предупредително глава.

— Добре, помисли си. Няколко седмици на острова могат да помогнат на Симон да избяга от всичко това. И на Натали също, ако иска и тя да дойде, но знам, че си е харесала ездаческия лагер, който започва след две седмици. Тя обича да идва на острова, но Симон го обожава.

— Ще говорим за това — каза Уорд. — Благодарни сме ти, Сиси, за…

— Няма нужда. Семейството трябва да прави всичко, което е нужно. И точно сега си мисля, че това семейство има нужда от кафе.

Когато тя стана, влезе Симон.

Под замаяните й тъжни очи имаше черни кръгове, които изпъкваха още повече върху бледото й лице.

— Май се събуди. Сестрата каза, че с нея е бил лекарят, а баща й каза… той каза, че е питала за мен. Трябва да отида да я видя.

— Разбира се, но преди това ще закусиш. Не искаш Май да те види толкова бледа. Това няма да й помогне да се почувства по-добре. Нали, Тюлип?

— Ела, седни, миличка — настоя майка й.

— Не съм гладна.

— Съвсем мъничко. Сиси ще ти направи нещо леко.

Симон седна и погледна лицето на майка си. Лепенките и раните.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. — Но очите й се наляха със сълзи.

— Не плачи, мамо. Моля те.

— Не знаех къде си. Ударих си главата и горката Нат… Стана за минута — каза тя, — бях объркана и уплашена. Чувах стрелбата, виковете и не знаех дали си добре, дали си на сигурно място. Знам, че Май има нужда да те види, но и аз имам нужда от теб.

— Не знаех дали ти и Нат… Не знаех. — Седна до майка си и притисна лице в рамото й. — Когато се събудих, си помислих, че е било лош сън. Но не е било така.

— Вече сме добре.

— Тиш не е.

Тюлип я погали и я залюля в прегръдките си.

— Ще се обадя на леля й. Бих се обадила и на майка й, но… Мисля да се обадя на леля й. Ще я питам дали мога да направя нещо.

— Трент също е мъртъв.

— О, Симон.

— Видях го по новините… Гледах ги, преди да сляза, и видях имената и снимките на тези, които направиха това. Те са от моето училище. Аз ги познавам. Ходила съм с тях на училище. Имала съм часове с тях, а те убиха Тиш и Трент.

— Не мисли сега за това.

Отрицание, помисли си Сиси, също като баба си. Затваряй очи пред лошото, докато е възможно.

Сиси гледаше как Симон се изправя и отива и сяда на другата пейка с лице към родителите си.

— Казаха, че името ми е в новините. Погледнах навън и там има хора, репортери.

— Не бива да се тревожиш за това — каза й Уорд. — Аз ще се погрижа.

— Това е моето име, татко. И моят глас — пуснаха запис от обаждането ми до полицията. Имат снимката ми от училищния албум. Не искам да говоря с тях, не и сега. Трябва да видя Май.

— Баща ти ще говори с тях — добави бързо Сиси, докато й носеше едно бъркано яйце, два резена бекон и препечена филийка с масло. — И майка ти ще ти помогне да се гримираш. На моята Тюл гримът винаги й се е удавал. Ще ти скрием косата под шапка, ще си сложиш слънчевите очила и ще излезем с теб отзад, докато баща ти им създава работа отпред. Ще минем през задния двор до мястото, където съм паркирала колата на алеята на семейство Джеферсън. Обадих им се снощи да уредя това. И след това ще трябва само да се обадим в болницата и да ги помолим да ни пуснат през страничен вход.

— Много добър план — промърмори Уорд.

— Когато ти се е налагало да излизаш набързо от хотели, мотели и какво ли не, научаваш правилата. Ще те заведем при Май. — Сиси приглади разчорлената коса на Симон. — Само хапни малко преди това.