Нора Робъртс
Островът на ранените души (20)

20.

Рики Уагман бе осъден на шейсет дни, отнемане на шофьорската книжка (това не беше първото му пияно родео) и задължително лечение. Тъй като прелюбодейството не беше престъпление, Рийд реши, че това е подходящо наказание за пиян глупак.

Април дойде с двудневен сняг. Снегорините разчистваха, лопатите работеха, а началото на пролетта върна острова в средата на зимата. След това слънцето избухна и вдигна температурите до над 10 градуса. Бързото топене на снега предизвика шумни потоци, изрови дупки в асфалта и заля плажовете.

Рийд прекара по-голямата част от първите три седмици на новата си работа в разправии със свързани с времето инциденти. В свободното си време се стараеше да е забележим в селото, разхождаше се и караше велосипед из острова, често придружен от Сиси, Симон или и двете. Винаги, когато имаше възможност, прекарваше нощите си в леглото със Симон.

И посвещаваше поне час всяка вечер на Патриша Хобарт.

В почивния си ден в средата на април той замина с ферибота за Портланд. Не успя да убеди Симон да го придружи. Вероятно не биваше да споменава, че ще се среща с родителите си, както по-късно си даде сметка.

Слезе с колата от ферибота, спря да купи цветя и избра храст от яркосини хортензии. Размисли и купи три.

Родителите му не бяха единствените, на които смяташе да гостува в тази пролетна неделя.

Отиде на късна закуска със семейството си, поигра си с децата, пошегува се с брат си, подразни сестра си, помогна малко на баща си да засади нежеланите хортензии.

И отнесе огромен пакет с остатъците от храната.

На следващата си спирка завари Летиша Джонсън седнала на предната си веранда да сади теменужки. Тя свали градинарските си ръкавици, когато той спря колата.

Стори му се удивително, че изглежда точно същата като в нощта, в която се бе запознал с нея.

Хвърли поглед от другата страна на улицата, но за това място не можеше да се каже същото.

Собственикът наистина бе продал парцела. Новите притежатели бяха изринали остатъците от къщата и бяха построили приятен малък дом, който в момента бе боядисан в светлосиньо с бели орнаменти. Бяха добавили и веранда, бетонна алея, малко антре с черен покрив, няколко растения.

Съседната къща на Роб и Клои отдавна беше ремонтирана и сега представляваше двуетажна постройка в бледозелено с новопостроен гараж от едната страна и допълнителна стая над него.

Той знаеше, че имат още едно дете.

Извади хортензиите от колата и тръгна към гостоприемната усмивка на Летиша.

— Каква прекрасна гледка си в този слънчев ден.

— Не колкото теб. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Надявам се, че харесваш хортензии.

— Със сигурност.

— Тогава им избери място и ми кажи къде да намеря лопата.

Тя ги искаше точно отпред, където ще може да ги вижда, когато седи на верандата. Докато той копаеше, Летиша влезе в къщата и се върна с пластмасова кана.

— Утайка от кафе и портокалови кори, които още не съм отнесла в компостера. Зарови ги в корените, момче. Те ще запазят синия цвят на цветовете.

— И ти като баща ми. Току-що им занесох и на тях такъв храст и той каза абсолютно същото. Какво знаеш за лупините?

Говориха си за градинарство, макар през повечето време да му звучеше като чужд език.

След това поседяха на верандата, пиха студен чай и ядоха курабийки.

— Изглеждаш здрав и щастлив. Островът ти се отразява добре.

Той не бе забравил, че тя бе дошла да го види в болницата — два пъти.

— Наистина е така. Надявам се да дойдеш някой път, да ме оставиш да те разведа. Можем да поседнем на моята веранда.

— Трябва хубава млада жена да седи до теб.

— Работя по въпроса.

— Е, дай боже.

Тя погледна през улицата, той също.

— Клои и Роб и двете им момиченца са добре. Мило семейство. Имаме и нови съседи от другата страна, в къщата на онази нещастна жена.

— О, така ли?

— Семейството, което построи тази хубава къща там, стана прекалено голямо за нея. Сега там има млада двойка, която очаква първото си дете през есента. Много са мили. Занесох им ябълков пай за „добре дошли“ и те веднага ме поканиха, разведоха ме из дома си. А вечерта преди да съберат боклука, той и Роб се редуват да идват и да ми изнасят контейнерите до тротоара.

— Радвам се да го чуя.

— Ти още мислиш за случилото се.

— Тя още е на свобода.

Летиша поклати глава и потри кръстчето, което носеше на шията си.

— Човек, който е убил собствената си майка, баба си и дядо си, не е никакъв човек. Той е нещо друго, което дори си няма име.

— Имам много имена за нея. Знам, че не си говорила много с нея, госпожо Летиша, но си я виждала. Да влиза и да излиза. Търся някакви модели и пролуки в тях.

— Както вече ти казах, носеше продукти, оставаше малко. Идваше на Деня на майката, на Коледа, винаги носеше нещо. Никога не изглеждаше щастлива.

— Някога променяла ли е външния си вид, като например косата, стила на обличане?

— Нищо значително. Но сега се сещам, че веднъж я видях в един от тези екипи, с които момичетата спортуват. Като ходят на фитнес или правят крос. Беше обичайната сутрин, в която идваше, и изглеждаше много раздразнена. Честно казано, имаше по-хубава фигура, отколкото бях предполагала.

— Тичала е почти всяка сутрин. Проверил съм го. Интересно.

— Сега като се замисля, това бе по времето, когато майка й се разболя.

— Възможно е Марша Хобарт да се е обадила на Патриша, да я е изнудила да намине и Патриша да не си е направила труда да се преоблече след сутрешния си крос.

— Ти ме подсещаш за още нещо. — Летиша почука с пръст по коляното си. — Тя не изглеждаше по-различна в онзи ден, нито се държеше по-особено, но може би това е пролука в модела, както ти каза. — Заклати се със затворени очи и се опита да си припомни. — Зимата, не мога да кажа точно кога. Но децата ми правеха снежен човек ето тук отпред и по тяхната възраст смятам, че трябва да е било преди пет или шест години. Внукът ми, полицаят, нали се сещаш, ринеше снега по стъпалата и алеята и носеше шала, който го бях накарала да си сложи и който му бях подарила за Коледа, значи е било след това. Бях навън да надзиравам работата, занесох на децата морков за носа на снежния човек и точно тогава тя пристигна с колата. — Летиша отвори очи и кимна към Рийд. — Личеше си, че е много ядосана, защото пътеката там не беше почистена. Извиках й, попитах я дали не иска някое от моите деца да й изрине снега, защото момичето, което обикновено го правеше пред тяхната къща, се бе разболяло от грип. — Летиша се полюля за малко и пак кимна. — Сега си спомням. Струва ми се, че вървях натам, докато говорех, и тя бе навела глава както обикновено. И аз хванах бика за рогата и казах на внука ми да отиде и да почисти пътеката на жената, казах на най-големия от по-малките да внесе продуктите в къщата.

— Тя как реагира?

— Беше като вцепенена. Имаше нужда от помощ и помощта вече вървеше към нея. Казах й, че й личи, че се е пекла на слънце, доколкото си спомням. И тя отвърна, че е ходила за кратко на почивка. Моето момче й ринеше пътеката, малкият носеше две торби с продукти към малката веранда, а тя е вцепенена и очевидно ядосана. Каза, че мрази зимата и й се иска всички зими да прекарва във Флорида.

— Специално спомена Флорида?

— Да. Там имало слънце, палми и плувни басейни, а тук сме имали само сняг, лед и студ. Мисля, че откакто се познаваме, това е най-дългият разговор, който сме водили. Аз казах, че се радвам, задето си е починала добре. Питах я къде във Флорида е била. Тя смотолеви нещо, че трябва да влиза при майка си, и тръгна. После наистина се отби и предложи да плати на внука ми, който още ринеше, но той отказа да вземе парите. Възпитан е добре.

— Убила е жена в Тампа през февруари 2011 година.

— Мили боже. Тенът й още не беше избледнял, така че няма да е било много след това. Хванала е тен, докато е отнемала живот, стоеше там и мрънкаше за снега. Мислиш ли, че след като те простреля, пак е отишла във Флорида?

— Не, мисля, че е отишла в Канада. Раних я, беше оставила кървава следа и трябваше да действа бързо.

— Имала е време да убие баба си и дядо си. — Пръстите на Летиша пак се пресегнаха към кръстчето. — Мир на душите им.

— Мразила ги е така, както е мразила и майка си. И сигурно е изпитвала болка. Защо да не си го изкара на тях? Наистина е изпитвала болка и не виждам как е щяла да кара до Флорида с огнестрелна рана. Канада е по-близо. Нови лични документи, преминава границата, окопава се и се скрива. Смятаме, че е имала много пари в брой, както и кредитни карти с чужда самоличност. Но мисля, че сега е във Флорида. Има добри спомени от там. — Той хвърли поглед към Летиша. — И мисля, че две от набелязаните й жертви живеят там сега.

— Трябва да ги предупредиш, Рийд. Не ми казвай, че ФБР отговаря за случая. Тези хора трябва да получат възможност да вземат мерки, да се защитят.

След като той я целуна за довиждане, Летиша го наблюдаваше как се отдалечава с колата. Тревожеше се за това момче. Човекът, който не беше човек, а нещо толкова лошо, че тя нямаше дума в речника си за това, вече се бе опитал да го убие веднъж. Със сигурност той знаеше, че ще опита пак. Трябваше да се моли и Летиша щеше да го направи, той бе достатъчно умен и достатъчно добър полицай, за да я открие, преди тя да открие него.

 

 

Еси изглеждаше поразена, когато Рийд й подаде хортензиите.

— Трябва да ги посадиш с утайка от кафе в корените по незнайни за мен причини. Ще ти дам цветето срещу бира.

— Хубаво цвете. Ханк! — извика тя. — Рийд ни е донесъл растение.

Първи дотичаха Дилън и Пък.

— Мой човек. — Рийд посрещна дланта на момчето във въздуха, наведе се и погали кучето, което махаше с опашка.

— Ще ходим ли на острова? Може ли да тръгнем веднага?

— Задръж малко.

— О! Аз и Пък искаме да отидем.

Рийд го вдигна.

— Не след дълго. Добре дошъл си, ще направя теб и Пък полицаи за един ден.

— Със значки?

— Не може да си полицай без значка. Здравей, Ханк.

— Рийд. Хубави хортензии. Сини. Трябва им кисела почва, за да останат такива.

— Значи ги давам на човека, който разбира.

Той пи бира с Ханк, порадва се на фигурките от „Пауър Рейнджърс“ и динозаврите на Дилън. Ханк усети негласния сигнал между съпругата му и бившия й партньор.

— Хей, Дилън, хайде да изкопаем дупка. Избрал съм точното място.

— Още една бира? — попита Еси, след като момчетата й излязоха да копаят.

— Не, благодаря. Трябва да хвана ферибота и нямам много време. Отбих се да поговоря с Летиша Джонсън — започна той и й разказа новата информация.

— Винаги сме знаели, че е ходила до Флорида, Рийд.

— Точно така. Но мисля, че там се е случило нещо. Говорила е за това място, а обикновено внимава да не казва почти нищо. Споменала го е. А жената в пекарната, където се е отбивала сутрин? Тя каза, че Хобарт споделила, че отива за няколко дни на спа курорт в планината.

— Тя е лъжкиня, което вече също знаем. Но имаш право. Изпуснала се е. Била е ядосана — реши Еси. — Току-що се е била върнала от място със слънце и палми в студа и снега и никой не бил изринал проклетата пътека.

— Госпожа Летиша я е сварила неподготвена за минута и тя се е изпуснала, помрънкала е.

— Защо да има значение какво е казала на някаква любопитна възрастна жена в квартала на майка си? Била е подразнена от снега, подразнена, че хлапето не го е изринало, току-що е убила човек. Да — кимна Еси. — Изпуснала се е.

— Тя е във Флорида, Еси. Сигурен съм.

— Рийд, нямаме следа, която да води там.

— Две потенциални жертви, а и зимата беше студена. — Той стана и закрачи. — Какво си помисли, когато видя тази къща, когато я купи?

— Че това е моят дом.

— Да, аз почувствах същото с моята. Тя е живяла с баба си и дядо си и ги е мразела. Преди това с майка си — същото. Избила ги е всички. Там никога не се е чувствала у дома си и се обзалагам, че Флорида е домът й според нея. Идва от Канада, където федералните смятат, че се е скрила, и удря на Бермудите. Знаеш ли какво си мисля?

Еси кимна и изду бузи.

— Това й е напомнило, че обича слънцето и палмите.

— Точно така. Установихме, че е на юг, и аз клонях към Флорида. Вече съм сигурен в това. Знам, че е интуиция, Еси, но всичко се връзва.

— Мога да предам това на специалния агент, който ръководи разследването.

— Не и ако това ще ти създаде неприятности.

— Стигнали ли са дотам? Не, не са. И тя добави нов труп към сметката. Ще мина през каналите. Виж, Слуп знае, че поддържаш контакт с баба му, и може да провери. Наминал си да се видиш с нея…

— Занесох й хортензии, посадих ги.

— Още по-добре. И тя ти разказва за този нов разговор. Ти го предаваш на мен. Аз го предавам нататък по веригата. Толкова е просто.

— Добре. Като човек, предал информацията, и като началник на полицията, който се е заклел да служи и пази, ще се свържа с двете вероятни потенциални жертви.

— Рийд…

— На федералните ще им трябва време, докато обработят информацията, която ще им предадеш, и дори тогава няма как да знаем какви действия могат да предприемат. Ще се свържа с тях, Еси. Какво могат да ми направят?

— Нищо кой знае какво.

— Не могат да те накажат, ако аз се свържа с тях.

— Контактът може да има повече тежест, ако дойде от мен, детектив от полицията в Портланд.

— Детектив, началник на полицията. — Той й се ухили. — Я стига.

— Умник.

— Казвам ти, защото никога не сме се лъгали и не искам да го чуеш при свършен факт. Трябва да вървя.

Той отиде до прозореца и погледна навън.

— Мъж, момче и куче. Хубава картинка.

— Любимата ми. Бременна съм.

— Ха? — Той се извърна рязко. — Сериозно ли? Защо не каза веднага? Това е хубаво, нали?

— Повече от хубаво. В осмата седмица съм, а не бива да се казва, преди да вляза в дванайсетата. Но… — Тя погледна тревожно през прозореца. — Ще имам две деца. Ханк намери агент, който ще предлага книгата му и вече е започнал нова. Той е щастлив, когато пише и си стои у дома. Аз съм щастлива. Дилън е повече от щастлив. Искам кучката да бъде заловена, Рийд. Рано или късно тя ще набележи и мен. Аз убих брат й.

— Ще я заловим, Еси.

— Тя не набелязва семейства. Те не я интересуват. Но сега нося дете.

— Обяви го, Еси. Не чакай до дванайсетата седмица. Виж, мисля, че си на челно място в списъка й — нали не се лъжем? Така че за нея е прекалено рано да те набележи. Но ако знае, че си бременна, това може да я забави, ако е решила да забърза нещата с теб.

— Това е добра идея. — Еси разтри гърба си под късата опашка, защото усети, че се е стегнал. — Мога да пусна новината. Тя се опита да те убие, а ти беше вторият човек, обадил се на 911.

— Вторият няма значение. Не аз доведох полицията там. Симон го направи. Симон — добави той, — в която съм лудо влюбен.

— Ти… — Еси прибра увисналата си долна челюст. — Сега е мой ред. Сериозно ли?

— По-сериозно не може да бъде. Или ти, или Симон сте на първо място в списъка й. Няма начин да стигне до която и да е от вас.

— Тя влюбена ли е в теб?

— Работя по въпроса. Трябва да тръгвам.

— Но току-що стана интересно. Как работиш по въпроса?

— Ела на острова и виж сама — каза той, когато тя го последва до вратата. — Не мога да изпусна ферибота. Аз съм началник на полицията.

 

 

На ферибота Рийд се обади по телефона. Говори с Макс Лоуен във Форт Лодърдейл, представи се и каза, че по време на свързано разследване е получил информация, която го е навела на мисълта, че Патриша Хобарт може да е във Флорида.

След като уплаши Лоуен до смърт, Рийд му каза какви основни предохранителни мерки да вземе, зададе му въпроси, даде му мобилния си телефон и му предложи да съобщи тази информация на местната полиция и да се свърже със специалния агент от ФБР, който отговаря за случая. Той с удоволствие ще говори с него и ще потвърди.

Когато набра Емили Девлън, му отговори телефонен секретар, той остави номера и името си и помоли тя да се свърже с него колкото е възможно по-скоро, за да й предаде информация, свързана с Патриша Хобарт.

След това слезе от колата и се загледа в плавно появяващия се пред погледа му остров.

Моят дом, помисли си той. Там, където е сърцето.

Извади телефона си отново и написа съобщение на Симон.

На ферибота съм, на пет минути от острова. Мисля да взема пица и да гледам залеза от двора с две красиви жени.

Тя му отговори:

Сиси приготвя нещо, което нарича Зеленчуковата супа на всички времена. И ме изманипулира да омеся хляб, така че няма нужда от пица. Прекалено студено е за залез на двора. Вместо това ще седнем край камината.

Имаме сделка. Почти у дома съм.

Прибра телефона обратно в джоба си. Щеше пак да звънне на Емили Девлън сутринта, ако не му върнеше обаждане. Но засега спираше да мисли за това.

 

 

Емили чу телефона да звъни, когато затваряше вратата на кухнята зад себе си. Поколеба се за миг, почти се върна, за да вдигне, но след това продължи. Не си направи труда, защото съпругът и децата й вече бяха на плажа на разходка и пица. Ако Кен имаше нужда от нея, щеше да й се обади на мобилния.

Имаха наземна линия, защото Кен я бе поискал заради клиентите и оставянето на съобщения. Така че трябваше да е клиент или поредното досадно политическо или рекламно обаждане.

Освен това днес беше нейната вечер. Излизането й с момичетата, маскирано като литературен клуб, всяка първа и трета неделя от месеца — бе организирала една сбирка и просто участваше във втората. А днес тя отговаряше за всичко.

Влезе в гаража, който съпругът й никога не използваше, защото бе така претъпкан със спортно оборудване, инструменти и машини за моравата, че почти не оставаше място за колата й.

Чу звук, усети парещия прилив на болка.

След това вече не чуваше и не усещаше нищо.

Патриша отвори чантата на Емили, прегледа контактите й и попадна на едно от имената от клуба. И изпрати съобщение:

Няма да успея да дойда. Бум!

В случай че някой съсед погледнеше, Патриша намести перуката си — със същата прическа и същия цвят като на Емили. Взе ключовете й, влезе в минивана и натисна бутона за вратата на гаража.

Мина с колата през квартала, излезе от него, пое право към открития търговски център, който се намираше на удобно разстояние от два километра, паркира.

Прибра перуката в огромната си чанта при оръжието и оправи косата си. Майната й на ДНК, тя искаше те да знаят, че пак е спечелила.

Мина през търговския център, наслаждавайки се на приятната пролетна вечер. Боже, обичаше Флорида! Разгледа витрините, избра си няколко неща и се върна при собствената си кола, която бе паркирала там, преди да измине двата километра, за да убие Емили.

Чантите й вече бяха в товарната зона.

Въздъхна. Никак не й се тръгваше от Флорида, щеше й се да може да остане и просто да се наслаждава известно време. Но имаше места, които трябваше да посети, хора, които трябваше да убие.

— Тръгваме на пътешествие! — каза тя през смях. Отвори пакет подлютен чипс и диетична кола, които бе взела за из път. Включи сателитното радио.

Докато караше, си помисли, че Емили Девлън беше най-лесното й убийство досега.

Късметът й се бе върнал.

Късметът й продължи да работи. Съпругът на Емили не провери гаража, когато се прибра. Нямаше причина да го прави. Децата, пълни с енергия от пицата и сладоледа, с който той бе достатъчно слаб да ги поглези след това, поглъщаха всичките му сили и внимание. Не очакваше жена му да се прибере преди десет.

Остави децата да подивеят във ваната, защото го разсмиваха, дори това да означаваше, че ще се наложи да бърше навсякъде, преди мама да се прибере.

Прочете им приказка, зави ги, изчисти и си наля заслужена водка с тоник. Не провери телефонния секретар, дори не се сети, преди да заспи на шестия ининг от бейзболния мач по телевизора в спалнята.

Събуди се малко след полунощ, дезориентиран, а след това озадачен и раздразнен, когато откри, че е сам в леглото.

Изключи телевизора и отиде в банята да пикае. Прозя се, провери децата и надникна в стаята за гости, където понякога Емили спеше, когато той хъркаше.

Слезе долу и я повика.

Раздразнението му надделя над озадачението. Правилата и за двамата бяха ясни, помисли си той, ако ще закъсняваш, се обаждаш.

Посегна към телефона си и си спомни, че го бе сложил да се зарежда до леглото. Отиде в кабинета си до всекидневната, за да използва наземната линия, и видя мигащата лампичка.

Натисна бутона и се намръщи. Защо, по дяволите, някакъв полицейски началник от остров до Портланд… Чу името на Хобарт и усети как кръвта му замръзна.

Позвъни на мобилния й телефон и му стана лошо, когато чу веселото съобщение на гласовата й поща.

— Обади ми се. Обади ми се, Емили. Веднага.

Крачеше напред-назад и си казваше, че тя е добре.

Просто е пийнала повече чаши пино, това е всичко. Тя беше добре.

Но излезе, провери басейна и джакузито.

Въздъхна разтреперано с облекчение.

Дори не помисли за гаража или колата й поне още десет минути. Беше разкъсан между облекчението и тревогата, когато не видя колата й.

Тогава я намери.

 

 

Полицаят от отдел „Убийства“ се обади на Рийд чак в три през нощта. Той грабна телефона и седна на леглото, за което си спомни, че е на Симон, не неговото.

— Куотърмейн.

— Началник Куотърмейн от Острова на спокойствието, Мейн?

— Да. Кой се обажда?

— Детектив Силвио от полицията в Корал Гейбълс. Взех името и телефона ви от съобщение на телефонния секретар на…

— Емили Девлън. — За десет секунди се бе вкопчил в надеждата. — Тя обади ли ви се?

— Не, началник Куотърмейн.

— От отдел „Убийства“ ли сте?

— Точно така.

— По дяволите, по дяволите. Кога? Как?

— Работим по случая. Имам няколко въпроса.

— Задайте ги. — Рийд отвори вратата и излезе на дългата тераса с изглед към водата. Имаше нужда от въздух.

Симон светна лампата. Усети как в стаята мощно нахлу поток студен въздух. Стана, облече халат и отиде до отворената врата. Видя Рийд да стои гол под лунната светлина и да отговаря рязко в телефона си.

Тя осъзна, че той не усеща студа. Не и при целия гняв, който гореше в него. Никога не го беше виждала ядосан, дори не бе сигурна, че е способен на това. Да побеснее.

Все още не беснееше, но бесът бе вътре в него.

Тя се заслуша, защото след резките отговори той започна да задава резки въпроси. Очевидно отговорите не го задоволяваха.

— Я стига, детектив. Не ме баламосвайте. Тя можеше да е жива, ако се бях обадил по-рано, ако се бях свързал с нея. Защото става въпрос за Хобарт, по дяволите. Тя следи жертвите си лично, в социалните мрежи. Сигурно квартирата й е — или е била — наблизо. Познавала е навиците на Емили Девлън. Къде пазарува, къде е банката й, къде излиза на питие, къде се храни. Документирала е всичко до последната подробност. Девлън излизала ли е редовно в неделя вечер? — Рийд прокара пръсти през косата си и закрачи. — Мамка му, обадете се на ФБР. Специалният агент, който ръководи разследването, се казва Андрю Хавиер. Но точно в момента стоите пред трупа на майка на две деца. Бях с нея в мола „Даунийст“. Не я познавах, но и аз бях там. И аз… Мили боже, защо се държите като гадняр? Тогава ми кажете часа на смъртта и ще ви кажа къде съм бил. Бях в дома на бившата ми партньорка и семейството й. Детектив Еси Маквий. — Той изрецитира телефона и адреса й. — Тя ще потвърди. Оставих я там и се върнах с колата на острова. Обадих се на Емили Девлън и оставих съобщение, докато бях на ферибота. Преди това се свързах с Мак Лоуен във Форт Лодърдейл, защото смятах, че Хобарт е във Флорида. Съобщението има час на подаване, по дяволите, много добре знаете дали съм се обадил преди или след часа на смъртта.

Той се заслуша. И — о, да, тя виждаше беса във всяко очертание и мускулче по тялото му.

— Направете го. Направете го, мамка му. Знаете къде да ме намерите.

Обърна се и дивият гняв по лицето му накара Симон да отстъпи назад. Той се овладя.

— Трябва ми минутка.

Но когато посегна към вратата, за да я затвори между тях двамата, тя пристъпи напред.

— Не го прави. Не ме изолирай. Чух достатъчно, за да разбера, че тя е убила още някого. Някой, когото си се опитал да предупредиш. Хайде, Рийд, облечи се. Не го усещаш, но замръзваш.

— Никаква полза от това. Тя не вдигна телефона. Може би вече е била мъртва. Прекалено късно беше. — Той хвърли телефона си на леглото и грабна панталоните си. — И този задник от „Убийства“ ме разпитва защо съм оставил съобщението, защо съм напуснал полицията в Портланд, откъде знам толкова много, къде съм бил във въпросния час. Шибан чекиджия. — Той пак се овладя. — Извинявай. Трябва да вървя.

— Защо? За да пробиеш стена с юмрук някъде другаде? Когато шибаният чекиджия провери някои неща, ще разбере, че е шибан чекиджия.

— От това Емили Девлън няма да стане по-малко мъртва. Имала е две малки деца. Обадих се прекалено късно.

Тя пристъпи към него и го прегърна.

— По дяволите, Симон. Обадих се прекалено късно. Тя ми се изплъзна.

— Ти? — Тя го стисна силно и отпусна хватката. — Защо ти и само ти?

— Аз съм единственият, когото тя се опита да убие, но който я погледна в очите и оцеля.

— Значи няма да спреш. Точно сега ти се струва, че това не е кой знае какво, но не е така. Предричам, че полицаят от Флорида ще ти се обади, за да ти се извини и да помоли за помощта ти.

— Не искам никакво шибано извинение.

— Въпреки това най-вероятно ще го получиш. Но сега ще се разходим по брега.

— Студено е, посред нощ е. Трябва да вървя — настоя той. — Ти си лягай.

Странно, помисли си тя, той обикновено успяваше да запази спокойствие. Сега, когато то му убягваше, тя държеше своето под контрол.

— Ще изчакаш, докато се облека, след това отиваме на разходка. На мен ми помага, поне понякога, когато съм наистина ядосана. Да видим дали ще помогне и на теб.

Отиде до скрина си за блуза и панталон.

— Като те видях така напълно побеснял, осъзнах какъв късмет има островът с теб.

— Да, нищо не може да се сравни с побеснял началник на полицията.

— Имаш право да си бесен и вече се успокояваш. Вижда се само тъгата ти. Знаех, че си умно и добро ченге. Знаех, че уважаваш работата си и искаш да я вършиш добре. И знаех, че ти пука за хората, но тази вечер видях колко много ти пука. — Тя взе шал и го уви около шията си. — Имаме късмет с теб, началник. Долу имам яке. Ще го вземем, ще вземем и твоето и ще излезем.

— Влюбен съм в теб. Мили боже, не позволявай на това да те прогони.

Тя остана без дъх за миг и трябваше да положи усилия да се овладее.

— Плаши ме. Не ме прогонва, но ми трябва малко време, за да си събера мислите и да съм сигурна какво ще правим. Никога не съм изпитвала към друг това, което изпитвам към теб. Просто имам нужда да го проумея.

— Това ми върши работа. И вече съм по-малко ядосан.

— Да излезем на разходка. Ти си първият мъж, който ми казва това и на когото вярвам. Мисля, че и двамата имаме нужда от разходка по брега.

Това помогна и макар че той не се върна в къщата и обратно в леглото й, тя знаеше, че се е овладял. Рийд я целуна и потегли с колата, след като я изчака да се прибере.

И тя не се върна в леглото си. Направи си голяма чаша кафе и отиде в ателието си.

Там намери скицата на Емили Девлън, която бе нарисувала от снимка на дъската на Рийд. Взе си инструментите и започна да прави, което можеше, за да почете мъртвите.