Нора Робъртс
Островът на ранените души (25)

25.

Еси доведе семейството си на острова за готвене на открито преди 28 май, Деня в памет на загиналите воини. Това не беше най-големият празник на острова, но успя да ги ентусиазира. Рийд бе събрал цялата банда през уикенда.

Беше посветил тези два дни на второто парти в новия си дом.

Първото по-рано същия месец със семейството му бе преминало добре.

Второто се получаваше по същия начин.

След като се подушиха и опознаха, Барни се влюби в Пък. Играеше си с другото куче, играеше си с Дилън и отвръщаше на прегръдките и стисканията на момчето с изпълнени с блаженство очи.

Прие и Еси — вероятно защото му замириса на детето и на кучето, а и заради бебето в корема й.

Пред Ханк се разтрепери и се сви.

— Мисля, че е заради брадата — каза му Рийд. — И брат ми има и Барни не го доближаваше. Мисля, че този, който го е тормозил, е имал брада.

— Децата и кучетата се тълпят около мен — заяви Ханк. — Аз съм магнит за деца и кучета. Ще го спечеля, преди да се качим обратно на ферибота.

Ханк отиде до парапета на задната веранда, където Рийд беше пуснал грила да се нагрява, и погледна към гората.

— Това е прекрасно място. Прекрасна къща, Рийд. Харесвам и дамата ти. Или май трябва да кажа — дамите?

— Възнамерявам да ги запазя и двете.

— Ще се радвам да видя ателието на Сиси Ленън. И още от работите на Симон.

— Имаш цял уикенд за това.

Дилън, който бе закачил полицейска значка на тениската си, се втурна и скочи в прегръдките на Ханк. Барни спря на място и легна по корем.

— Виж как ще го спечеля. — Ханк седна на най-горното стъпало на верандата. Намери място, на което синът му имаше гъдел, и го накара да се разкикоти радостно.

Пък се приближи и навря муцуната си под ръката на Ханк.

— Татко!

— Това ми е името. — Ханк целуваше и прегръщаше момчето и кучето и слушаше с очевидно задоволство скороговорката на Дилън за кучета, риби и разходки по плажа. — Защо не повикаш Барни?

— Хей, Барни. Хей, Барни.

Кучето изскимтя и пропълзя по корем няколко сантиметра назад.

— Опитай с това. — Рийд извади от джоба си бисквитка и я даде на Дилън.

— Бисквитка! Вземи бисквитката, Барни!

Пък прие това като покана и се втурна право към нея.

— Опитай с друга. — Рийд извади още една.

— Твой ред е, Барни!

Очевидно раздвоен, Барни се приближи. Искаше бисквитката, искаше и при момчето; но се страхуваше от брадата.

— Бисквитката е хубава. Вкусно! — Дилън се престори, че отхапва от бисквитката, и се засмя от сърце на шегата си.

Смехът разчупи леда. Барни се затича, грабна бисквитката и се върна обратно. Не сваляше поглед от мъжа, докато я ядеше.

— Само първа стъпка — заяви Ханк. Остави Дилън на земята и го погледа как се отдалечава с бяг. — Смяташ ли да имаш свои собствени деца?

— Първо трябва да я уговоря да се премести при мен. Само първа стъпка.

Ханк стана и взе бирата си.

 

 

— Залагам на теб.

— Твоето момче е много чаровно — каза Сиси, която влезе с Еси в кухнята.

— Една от сестрите в родилното се кълнеше, че й намигнал и й се усмихнал. Не бих се изненадала.

— Каза ми, че имам хубава коса. Момичетата ще въздишат по него. Седни, докато разбъркам зеленчуците. За момиче ли се надяваш, или за момче?

Еси седна на плота и вдигна вежди.

— Как разбра? Не ми личи… много.

— Аура — каза мъдро Сиси и разтърси зеленчуците в торбата с марината.

— Аура — повтори Еси. — След като истината излезе наяве, надявам се на здраво дете и поне наполовина щастливо колкото Дилън. Той се събужда щастлив.

— Това е донякъде в природата му и донякъде свидетелство за теб и мъжа ти. Ти си страхотен пример за Рийд. Родителите му са го възпитали правилно. Те са добри, любящи хора, но пътят ти се е пресякъл с неговия в решителен за него момент и си му помогнала да поеме в правилната посока.

— Мисля, че това пресичане на пътищата помогна и на двама ни. Знаеш ли, никога не бих си го представила като началник на полицията тук, в тази къща. Но когато говореше за това, си го представих.

— Защото го познаваш и го обичаш.

— Така е. Като го гледам тук, виждам, че идеално пасва на обстановката. Сигурно знаеш, че е дълбоко влюбен в Симон.

— О, знам. Тя също е влюбена в него, но няма да си го признае известно време. Моето момиче е силно и умно, но в някои области не е толкова уверено като нашия Рийд. Всеки от тях е точно това, от което другият има нужда.

— Наистина си пасват идеално — каза Еси с усмивка.

— Да, така е. Разбрах го още преди с Рийд да довършим първата си купчина палачинки.

Сиси се чувстваше като у дома си и отиде до хладилника за кана. Беше научила Рийд как да прави чай на слънце и колко полезен е той и наля от него в чашата на Еси.

— Бих казала, че тези зеленчуци са готови за печене.

— Рийд пече зеленчуци. — Еси стана. — Ето още нещо, което никога не си бях представяла.

— Той е добро момче и е поръчал кошницата за грил, за която му бях казала. Сега да видим дали може да я използва добре.

Той я използва добре и се радваше, че всички харесаха храната, която бе приготвил. Вярно, с малко помощ, но на практика бе успял да направи второ парти с храна за възрастни.

— Вече официално си мъж — каза му Ханк.

— Облекчен съм да го чуя.

— Един мъж не е мъж, приятелю, докато не се научи да пече пържоли на грила — добави Ханк.

— Мисля, че Шекспир е казал, че мъжът се изпитва с огън — каза Сиси.

Ханк се засмя и вдигна чаша към нея.

— Бардът никога не греши. Чудя се дали не може да видя ателието ти, докато сме тук. Все още имам плаката с Китарния бог, който бе закачен на стената в стаята ми в общежитието в колежа.

— И сега е в рамка и виси в кабинета му у дома — добави Еси.

— Ела утре у дома.

— Наистина ли? Това е вълнение, което се случва веднъж в живота. Не преувеличавам. Симон, има ли някакъв шанс да видя и твоето ателие, докато съм там?

— Разбира се. Ти — не — посочи тя към Рийд. — Работя по скулптура на Рийд. Той не може да влиза в ателието ми, докато не я завърша.

Еси за малко да се задави с чая си.

— Накарала си Рийд да позира?

— Манипулира ме.

— Какво значи „манипулира“? — поиска да разбере Дилън.

— Това е все едно розов пауър рейнджър да има контрол над мозъка ти.

— Страхотно!

— Наистина е — съгласи се Симон. — Силата на ума е мощно оръжие срещу злото, като например срещу Рита Репулса.

Рийд се облегна назад.

— Ти познаваш „Пауър Рейнджърс“?

— Че защо не? Бях розов пауър рейнджър за Вси Светии, когато бях на пет или шест.

— Манипулира и мен да й намеря костюма — потвърди Сиси. — Имам снимки.

— Трябва да ги видя. Непременно трябва да ги видя.

— Много съм сладка — каза Симон и бодна последната печена чушка в чинията.

— Обзалагам се.

— Може ли сега да отидем на плажа? — Дилън задърпа баща си за ръката. — Вече си изядох зенчуците.

— Зеленчуците.

— Изядох си зеленчуците. Може ли?

— Гласувам „за“. — Телефонът на Рийд звънна в джоба му. Той го извади и погледна дисплея. След това Симон видя как погледът му се стрелна към Еси. — Извинявайте, трябва да вдигна. Не се тревожете за чиниите. Заведете детето на плажа. Аз ще ви настигна. — И излезе от стаята. — Началник Куотърмейн.

Симон се усмихна безгрижно и стана.

— Вървете на плажа. Сиси може да ви покаже най-прекия път. Аз ще изчакам Рийд.

— Еха! И кученцата също. Да вървим.

Еси кимна леко на Симон.

— Личният рай на Дилън, кучета и плаж — каза тя. — Да, да вървим.

Когато тръгнаха, водени от Дилън и кучетата, Симон отнесе чиниите. Реши да се занимава с нещо, за да не мисли прекалено много, щеше да разчисти масата, да зареди миялната машина и да чака.

Защото не очакваше добри новини.

Изминаха пет минути, после десет, след това петнайсет, преди да го чуе да се връща.

Тя извади студена бира и му я предложи, когато влезе.

— Изпратих ги на плажа. Еси знае, че има проблем и че искаш да говориш с нея за това. Но искам да кажеш и на мен. Не е проблем на острова, разбрах от начина, по който погледна Еси.

— Не, не е проблем на острова. — Той отпи от бирата. — Не исках Дилън да чуе разговора ми.

— Знам. Сега той си играе на плажа. Агент Джейкъби ли беше?

— Да. — Щеше да намери начин да й го каже. — Намерили са колата, която Хобарт е карала, когато е забелязана в Луисвил. Сменила е регистрационните табели и я е потрошила. Идиотът, който я намерил, решил да я обяви за своя и я пооправил. Открили я, когато щатската полиция го спряла за превишена скорост, оказало се, че кара и надрусан. Носел и наркотици у себе си. Опитал се да излъже. „Не е моята кола, човече. Взех я назаем. Не знам…“

— „… откъде се взеха тези наркотици“ — довърши Симон.

— Да, само че част от въпросните наркотици били в джоба му. Както и да е, преди да установят всичко това, намерили отпечатъци от Хобарт и договора, подписан с името, което е използвала в мола, в жабката. Оказало се, че той открил колата изпочупена и зарязана. Което довело до намирането на друг тип, който й продал някакъв изпотрошен форд за пари в брой и без договор.

— Значи имат описание на колата.

— Тя вече не е с нея. Опитват се да я открият.

— И това не е всичко.

— Не. — Той я погали по ръката, докато отиваше до френския прозорец. — Не, не е всичко. Казах ти, че са проследили картичката, която получих от нея, до мястото на изпращането й.

— И че са открили къде е била отседнала в Корал Гейбълс. Така са я проследили до Атланта и до полета за Портланд.

— Малко късно за Макмълън, но да. Разбрали са кое име е използвала, за да наеме вилата.

— Когато е била забелязана в Луисвил, са потвърдили името, което е използвала, за да плати за покупките в мола и колата. Ти каза, че това е много добра работа. Каза, че тя допуска грешки.

— Да. — Той се обърна. — Това не я е спряло да убие Трейси Либерман.

Симон се хвана за плота, след това седна.

— Къде, как?

— Край Елкинс, Западна Вирджиния. Либерман работела като екскурзовод. Там има национален парк. Била в киносалона с майка си, леля си и братовчедка си. Тогава била на четиринайсет. Омъжила се миналата година. И вече се казвала Трейси Мълдър.

— Боже. Познавах я бегло. Беше една година по-малка от нас, но с Май бяха заедно в отбора по гимнастика. Познавах я.

Той отиде и седна до нея.

— Майка й е убита онази вечер. Закрила Трейси със собственото си тяло. И въпреки това Трейси била улучена в двата крака. Леля й и братовчедка й били леко ранени, но раните на Трейси били тежки. Не било сигурно, че ще може да ходи без помощ или без да куца ужасно. На заниманията й с гимнастика бил сложен край. Случаят й беше доста отразен в пресата.

— И Хобарт се цели в такива хора.

— Да. Продължиха да пишат за нея и след като историята отшумя, защото тя не се предаде. След години физиотерапия привлече вниманието на две медалистки от националния отбор по гимнастика. Те й присъдиха златен медал за кураж. Това отново я вкара в пресата. Не само че проходила отново сама, но на двайсет завършила първия си 5-километров маратон и се класирала пета. Още отразяване в пресата. Две години по-късно — 25-километров маратон, трето място, посветила бягането на майка си.

— Още отразяване в пресата.

— Изнасяла мотивационни лекции, отишла да работи в парковата дирекция и се преместила в Елкинс заради работата си. Омъжила се. И Макмълън е правила репортаж за нея. Снимки от финала на маратон, тя изглежда в отлично здраве, още снимки в булчинска рокля, със златния медал в букета.

— Тя е всичко, което Хобарт ненавижда. Въпреки трагедията и болката е показала голямо сърце и издръжливост.

— И е получила злато — символ на богатство и слава.

— Социалните медии? — попита Симон.

— Била активна в две групи за бегачи. Имала две собствени страници, публична — страница за националните паркове, планинските маршрути, снимки, анекдоти. И лична — с информация за живота й.

— Но тя никога не остава напълно лична, нали?

Рийд завъртя бутилката и поклати глава.

— Изискват се основни хакерски умения или намиране на начин за получаване на позволение от собственика да бъде ползвана. Във всеки случай Хобарт е знаела достатъчно, за да я проследи по време на сутрешните й кросове. Тичала е всеки ден, невинаги по един и същ маршрут, но е тичала всяка сутрин. Известно е, че Хобарт също тича.

— Може да е тичала един-два пъти по един от маршрутите, за да остави Трейси да я види, да я накара да свикне с нея. Дори може да е завързала разговор.

— Лесна работа — съгласи се той. — Била е убита тази сутрин между 6:30 и 8:30. По един куршум в двата крака и един в главата.

— Краката. — Симон усети как сърцето я заболя. — Хобарт е искала да я унищожи, преди да я убие.

— Първо вади краката й от строя — съгласи се Рийд. — Връща болката и ужаса. Федералните ще проследят къде е живяла в региона, колко дълго, какво е карала.

— Но тя вече няма да е там и ще кара нещо друго.

— Това е моделът на поведение, но всяка информация има значение. Тя се натрупва. Би трябвало да покаже нещо — промълви Рийд.

— А Трейси беше в твоя списък за повишено внимание?

— Знаех за нея, но… Тя не се бе облагодетелствала финансово, не беше обявена от медиите за герой по време на самия инцидент. Не е повлияла на изхода. Знаех за нея, но не й обърнахме достатъчно внимание.

Той стана и закрачи.

— По дяволите, тя е тръгнала от Флорида след Девлън, отлетяла е за Атланта, върнала се е в Портланд, за да отвлече Макмълън, държала я е с часове във вила в Белите планини, километри на изток оттук.

Прочутото му спокойствие му се изплъзва, забеляза Симон. Затова тя трябваше да бъде спокойна и заради него.

— Преди това не е отвличала и държала някого в плен.

— Искала е нещо повече от Макмълън, освен просто да я убие. Искала е внимание. Триножникът, осветлението, следите от грим и репортер? Направила е запис, няма начин да не е.

— Боже, заснела е как убива Макмълън?

— Това може да е бонус. Искала е интервю, това ми се струва логично. Резервирала е вилата, запасила се е с храна за цяла седмица, но е убила Макмълън в първите двайсет и четири часа след отвличането. Не е могла да изтрае, не е устискала по-дълго.

За да държи ръцете си заети, Симон се зае със съдовете.

— Това какво ти показва?

— Че се разпада. Със сигурност се разпада. Показва ми, че е имала нужда да говори, да сподели с някого, и то официално, колко ужасно умна е, да разкаже какво е направила и защо.

Симон пак се обърна към него.

— Тя е изолирана, била е изолирана през целия си живот. До голяма степен по свой избор, но и заради влизането в роли.

— Точно така.

— Аз не съм била, не напълно, защото имам Сиси и Май, но се отдалечих от семейството си и те се отдръпнаха от мен. Играх роля цяла година, опитвах се да задоволя родителите си и накрая се разболях, станах нещастна и трябваше да спра.

— Каква роля? — Той излезе от раздразнението си към Хобарт и погледна към Симон. — Никога не си ми разказвала за това.

— Много отдавна, в колежа. Учех бизнес, носех костюми, излизах с богатото момче, с което родителите ми искаха, ето такава роля. Ужасно е да се опитваш да бъдеш това, което не си. Тя го прави непрекъснато, правила го е непрекъснато.

— Освен с брат си. Можела е да бъде себе си само с него.

— Първо, родителите й го отнемат от нея, след това ние, защото става въпрос за всички нас, нали? След това го убиваме. И сега тя е сама, играе роли. Ти си единственият жив човек, който е виждал истинската Патриша Хобарт.

— Права си. Имала е нужда да изпрати послание, да бъде известно време себе си с някого. Обзалагам се, че гледа този запис отново и отново.

Гневен и отвратен, Рийд се отпусна на един бар стол до кухненския остров.

— Но все още си покрива следите, и то дяволски добре. Оставя трупа на Макмълън във вилата, като преценява, че няма да го намерят поне няколко дни — и е права. Междувременно отива с колата на Макмълън на запад в Ню Хемпшър, сменя регистрационните табели по пътя, захвърля колата на летището в Конкорд — любимия й номер — и пак е в неизвестност. Проследяват я, след като свидетел я забелязва в Луисвил и след убийството в Западна Вирджиния, а тя тръгва на запад. Защо идва чак дотук, откарва Макмълън на запад, откарва колата й пак на запад, щом ще тръгва на юг?

— Кентъки е на запад от Мейн — отбеляза Симон.

— Да, взехме това предвид. Търсехме причина да отиде в Ню Хемпшър, след като е забелязана в Луисвил, погледнахме на югозапад. Така че си помислих за онзи човек, който се премести в Арканзас преди две години, и за още един в Тексас и изобщо не се сетих за Западна Вирджиния и Трейси.

— Ако поемеш дори и частица вина за това, ще ти се ядосам сериозно.

— Не е вина, но… Не знам как да го нарека. Тя се върна назад два пъти и никой от нас не го предвиди.

— По-късно тази вечер ще поговориш за това с Еси. Аз ще се прибера със Сиси. — Симон вдигна ръка, преди той да възрази. — Доколкото опознах Ханк, той ще се занимава с Дилън. Няма да ви пречим, за да можете да го обсъдите.

Той слезе от стола си, свали я от нейния и опря чело в нейното.

— Права си. Да отидем на разходка на плажа. — Целуна я. — С приятели, кучета и диво, откачено хлапе.

Симон тръгна с него. Тя не знаеше къде е Елкинс, но беше сигурна, че ако прокара пръст на североизток от Луисвил по картата, ще го намери.

 

 

Въпреки заплахата от ново убийство Рийд изпрати Еси и семейството й до ферибота рано сутринта в понеделник след хубав, щастлив уикенд.

Те отплаваха, като му махаха в силния дъжд, който продължи до изгрев-слънце. Той бе доволен от момента и сега, след като вече имаше лупини, лалета и други растения, които никнеха около къщата му, беше доволен и от дъжда.

С Еси бяха прекарали известно време в кабинета му, старият партньорски ритъм между тях все още съществуваше. Съгласиха се, че ако Патриша не се отклони от курса си, следващата й спирка би трябвало да е районът около Вашингтон.

Там живееха сътрудник на конгресмен, адвокат на една от жертвите, политически репортер и двойка, която ръководеше приют за жени — всичките в радиус от седемдесет и пет километра.

Рийд смяташе да предаде своите и на Еси хипотези, заключения и най-новия списък на Джейкъби, когато отиде в участъка.

Барни изквича, докато фериботът се отдалечаваше.

— Те ще се върнат. Ти се справи страхотно, приятел. Дори взе бисквитка от страшния брадат мъж, макар да избяга после. Това е напредък. Да вървим на работа.

Отиде рано, направи кафе, прати събраното от Еси и него на Джейкъби и се зае с докладите на бюрото си.

Създаване на безредици в пияно състояние — събота вечер, не местен, предупреден, изтрезнял и глобен. Някой бе хвърлял тоалетна хартия по къщата на Добсън, също в събота вечерта. Какъв екшън!

Тъй като Ричард Добсън преподаваше математика в гимназията и не се славеше с мек характер, нито с щедрост при оценяването на учениците, разследващите полицаи — Мати и Сесил — бяха заподозрели ученик, вероятно застрашен да не завърши класа.

Срокът почти свършваше, пресметна Рийд. Беше съгласен с извода на колегите си.

Оплакване от силна музика и шум, също по време на островната лудост в събота вечер. Полицаите, отзовали се на обаждането — отново Мати и Сесил — разгонили купон на група тийнейджъри, които се възползвали от отсъствието на родителите си през уикенда.

Било установено, че непълнолетни употребяват алкохол.

Рийд забеляза, че убийците на купона са пристигнали в 22:30. А Добсън не бил забелязал никакви следи от тоалетна хартия по дърветата си, когато пуснал кучето си за последна разходка в 23:00.

Добсън установил същото, когато се събудил малко преди 2 часа заради повик на природата и погледнал през прозореца на банята.

Рийд погледна към Барни.

— Заключението ми, мой млади чирако, е, че някои от купонджиите не се справят много добре по алгебра и тригонометрия, и им съчувствам за това. Подозирам, че някои от тях са се събрали отново след атаката, запасили са се и са отмъстили.

Обикновено не задълбаваше в такива случаи. Беше просто тоалетна хартия, но забеляза, че Добсън се бе обаждал два пъти в неделя и бе настоял вандалите да бъдат открити. От един доклад разбра, че учителят се бе оплакал и на кмета и искал отговор лично от началника на полицията.

— Добре тогава.

Видя, че по график Мати и Сесил почиват, но докладът им бе достатъчно ясен и нямаше нужда от допълнителен разговор.

Стана, когато чу Дона да влиза.

— Добро утро, Дона.

— Началник. Хубав уикенд?

— Да. А ти?

— Дъждът се задържа, а това е достатъчно.

— Ясно. Дона, колко корав задник е Добсън, учителят по математика?

— Задникът му е толкова корав, колкото и сърцето му. Внукът ми се скъсва от учене и едвам изкарва по геометрия. Добсън не позволява допълнителни кредити, нито поправителни тестове, нищо. Това заради тоалетната хартия в двора му ли е?

— Да.

— Лично щях да им купя тоалетната хартия, ако знаех, ето това мисля за него.

— Ще се направя, че не съм го чул. Трябва да говоря с него.

— Късмет — каза горчиво Дона. — Той няма да миряса, докато някой не бъде вързан на позорния стълб.

— Имаме позорен стълб?

— Той сигурно има в гаража си. Не бих се изненадала.

— Внукът ти бил ли е на купона у Уокър в събота вечерта?

Лицето й стана непроницаемо.

— Може би.

— Дона. — Той посочи към стола й и сам седна. — Никой няма да бъде връзван на позорния стълб, набучван на кол или овалван в катран и пера. Никой няма да бъде арестуван. Със сигурност няма да наказвам децата за нещо подобно. Но ще ми помогне, ако знам кои са участвали, за да мога да поговоря с тях. Аз ще се оправя с Добсън.

— Няма да издам собствената си плът и кръв.

— Искаш ли да ти се закълна, че той няма да пострада, нито пък някой друг?

Тя отвори едно чекмедже и извади Библия.

— Сериозно ли? Сложи дясната си ръка върху нея и се закълни.

— Мили боже.

— Не споменавай името на нашия Бог напразно, когато държа Библия.

— Извинявай. — Рийд сложи дясната си ръка върху Библията. — Кълна се, че внукът ти и останалите няма да пострадат заради това.

Тя кимна и остави книгата.

— Той е добро момче. Има само петици и шестици, освен по предмета на Добсън. Вече е наказан заради купона и си го заслужава.

— Така е. Имало е алкохол.

Тя го посочи с пръст.

— Да не би да ми казваш, че когато си бил почти или на осемнайсет и си щял да завършиш гимназия след няколко седмици, не си изпивал по някоя бира? — Тя пак дръпна чекмеджето.

— Не я вади пак. Няма да отричам. Обзалагам се, че теб те слуша.

— Всички ме слушат, ако си знаят интереса.

— Тогава ми помогни. Поговори си с него по-късно и му кажи да избягва да пие и… да прави бели, да не се доближава до Добсън извън училище, както и до къщата му.

— Ще го направя.

— Добре. Кой е най-добрият му приятел?

— По дяволите, Рийд!

— Заклех се върху Библията.

— Братът на Сесил, Матиас, и Джейми Уокър.

— Джейми Уокър, домакинът на небезизвестния купон?

— Точно така.

— Добре тогава. Да вървим, Барни.

— Не ме разочаровай, началник.

— Няма.

Докато с Барни вървяха към училището, Рийд си мислеше колко е хубаво да се върне на работа.

Хвана Добсън, докато той с куфарче в ръка и кисело изражение на лицето крачеше към главния вход на гимназиалния корпус на сградата, който приютяваше и основното училище и прогимназията.

В момента в трите учебни нива и стаята на предучилищното обучение в Образователния комплекс „Св. Троица“ учеха 227 деца.

— Крайно време беше — сопна се Добсън. — Заплатата ви идва от моите данъци.

— Така е. Защо не влезем вътре, за да не се измокрим?

— Не можете да вкарате кучето в училище.

— Той е полицейско куче. — За да разреши ситуацията, Рийд отвори вратата и поведе Барни вътре.

— Очаквах по-добра работа…

— Можем да поговорим в кабинета ви или в учителската стая, където предпочитате. — Или може да ме завлечеш за ухото в стаята на директора, помисли си Рийд.

Добсън закрачи. Дребен човек, помисли си Рийд. Не повече от метър и седемдесет, възпълен и много кисел.

Училището може и да беше малко, но си миришеше на училище — дезинфектант, примесен с нестройни хормони и тийнейджърско отегчение. Звучеше като училище, докато мокрите му маратонки потропваха по пода. Изглеждаше като училище със своята администрация вляво и пълната със скучни сиви шкафчета стена.

— Хубаво училище — каза Рийд в опит да поддържа разговора. — Разгледах го заедно с основното и прогимназията през зимата.

— Хубаво е неподходяща дума. Това е място за образование и дисциплина.

Макар да се чувстваше така, сякаш се е върнал в гимназията, Рийд изви очи зад гърба на Добсън, докато учителят отключваше кабинета си.

— Времето ми е ограничено.

— Тогава ще бъда възможно най-кратък. Според доклада за инцидента не сте видели никого в двора и около къщата си, когато сте се събудили и сте забелязали тоалетната хартия по дърветата.

— Когато забелязах вандализма. Той вече бе извършен. Ако не можете да откриете и задържите бандата вандали, нямате работа в полицията.

— Съжалявам, че се чувствате така. Какво направихте с веществените доказателства?

— Веществени доказателства?

— Тоалетната хартия.

— Махнах я, разбира се, което ми отне значително време и усилия, и я изхвърлих.

— Е, жалко. Можехме да свалим отпечатъци от пръсти. Не мога да ви го гарантирам, защото извършителите може да са носили ръкавици. Но по това време никой, включително и вие, не е видял или чул нещо, а веществените доказателства са унищожени лично от вас. Можете да ми дадете списък с имена, хора, които биха искали да ви навредят.

Добсън беше зяпнал от шок.

— Никой не иска да ми навреди! Има няколко учители в това училище, известен брой ученици и със сигурност някой и друг родител, които имат проблеми с мен, но…

— Проблеми?

— Мнозина не одобряват преподавателските ми методи и философия.

— Мнозина, няколко, известен брой, някой и друг. Това са много хора за училище с такива размери. Някой от тях заплашвал ли е вас или имота ви?

— Не точно.

— Господин Добсън, ще си отварям очите и ушите, моите полицаи — също. Но без свидетели, без веществени доказателства, без да ми предоставите списък с лица, които биха могли да имат времето, възможността и мотива да извършат това деяние, нямаме откъде да тръгнем.

— Очаквам по-добра работа! Очаквам справедливост.

— Господин Добсън, ако установя самоличността на лицето или лицата, отговорни за деянието, най-голямата справедливост, която мога да предложа, е няколко часа общественополезна работа, може би и минимална глоба. А ако продължите да настоявате, ще има много повече хора, отколкото сега, които ще имат проблеми с вас.

— Ще говоря отново с кмета.

— Добре. Приятен ден.

И Рийд поведе Барни навън. Влязоха група ученици, които внесоха цвят, характер и миризма на мокра коса.

Рийд излезе навън и зачака.

Матиас го забеляза в мига, в който и той го забеляза с още две момчета.

Матиас веднага придоби виновно изражение. Рийд отиде при него.

— Как си, Матиас?

— Добре, господине. А, трябва да влизаме в час.

— Има време. Джейми Уокър?

Хлапето с хипстърска шапка и обръсната отстрани, но пусната дълга отпред и отзад коса се сви.

— Трябва да поговоря с вас за купона онази вечер — каза Рийд с достатъчно висок глас, че всички минаващи покрай тях да го чуят. — Да отидем там. Ти също — нареди той на третото момче с вдигната оранжева качулка над червената коса. Опитваше се да изглежда още по-готин, като си бе сложил слънчеви очила в дъжда.

— Вече си го получихме за това, началник — започна Матиас. — Наказан съм за две седмици.

— Щом има престъпление, има и наказание. Кой друг е наказан?

И другите две момчета вдигнаха ръка.

— Аз съм на осемнайсет — каза Джейми с нескрито отвращение — и съм наказан, че съм направил купон.

— В къщата на родителите ти без тяхно разрешение. И с бира и трева.

— Никой не е намирал никаква трева — настоя Джейми.

— Защото си бил достатъчно умен и бърз да се отървеш от нея. Моите полицаи са я помирисали. Но с това е приключено и си извадил късмет, защото е можело и да те арестуват.

— Това беше просто купон — измърмори Джейми.

— Бих се съгласил, но сте били достатъчно глупави да вдигате шум и да ви хванат. Следващия път бъдете по-умни. А сега, откъде взехте тоалетната хартия?

— Не знам за какво говорите.

Рийд се обърна от Джейми към Матиас. Братът на Сесил също си беше вдигнал качулката.

— Нали познаваш диспечерката Дона?

— Да, господине. Тя е баба на мой приятел и е приятелка на мама.

— Ето каква е работата. Дона ме накара да се закълна с ръка върху проклетата Библия, по дяволите, жив ще ме одере заради „проклетата Библия“, та ме накара да се закълна, че няма да закачам внука й, когото подозирам в това, както и останалите.

— Тя би го направила. — Матиас наведе глава и Рийд го видя как се ухили.

— Няма да рискувам да си навлека гнева на Дона, като ви накажа, че сте хвърляли тоалетна хартия по някаква къща. Питам ви, защото, ако сте били достатъчно глупави да я купите, това ще излезе наяве и ще трябва да предприема нещо.

Матиас приведе рамене и зари земята с одрасканата си маратонка.

— Всеки взе по две рула от къщи.

— Значи не сте пълни глупаци. Не го правете повече и предайте това на онези, които не съм хванал. Все още. Междувременно стойте настрана от Добсън извън училище и не се набивайте на очи. Не минавайте покрай къщата му и за бога, не се хвалете с направеното. Придържайте се към това и вас, плюс внука на Дона, когото съм хванал, но с когото още не съм разговарял, ви чакат само няколко часа общественополезен труд. Два уикенда работа на двора или от каквото майките ви имат нужда по къщата. Няма да мрънкате. Ще проверя.

— Нали няма да кажете на господин Добсън? — попита Матиас.

— Не. Всички отивате в колеж или на работа. Ще се срещате с много такива като Добсън, повярвайте ми. Намерете по-добър начин да се справяте с тях. Марш в клас!

— Благодаря, началник — казаха тримата почти в един глас.

Рийд си тръгна доволен. Да, помисли си той, хубаво беше да се върне на работа.