Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Елинор Смит

Заглавие: Градината на феите

Преводач: Любомир Чолаков

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: Симолини’94

Излязла от печат: януари 2019

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-396-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8791

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Обедите в Замъка и в дома на лейди Джейн станаха за Делси радостни събития, които тя очакваше като празник.

От разказите на лейди Джейн научи, че тук се организират и по-шумни събирания — но по време на траурния период за обяд ще се събира само семейството. Това радваше Делси, която все още не беше свикнала с новото си положение. Тя беше нетърпелива сама да организира първия си обяд във Вилата.

Една сутрин лейди Джейн я покани да направят интересна разходка по магазините в селото. Делси състави списък на покупките, необходими както за Боби, чийто гардероб явно се нуждаеше от попълване, така и за себе си. Тя се радваше на пазаруването, без да се бои от възможните обиди на жителите на селото, които бяха свикнали да я смятат за равна на тях и вероятно сега завиждаха на внезапното й издигане.

След вечерята Делси започна живо да обсъжда с лейди Джейн предстоящите покупки. Де Вин и сър Харолд преместиха масата с вити крака към камината и започнаха да играят шах. В единайсет часа лейди Джейн започна да се прозява и това беше сигнал за края на вечерта. Де Вин придружи Делси до Вилата. Тъй като беше все още в приятна възбуда след чудесната вечер, Делси беше изненадана от първия въпрос, зададен от него, щом се настаниха удобно в каретата:

— Предполагам, че във Вилата ви е скучно в компанията само на Боби?

— О, не! Цял ден се занимавах със счетоводни сметки, четох много, общувах с детето.

— Скоро ще имате нови приятели, които ще ви посещават и на които вие също ще гостувате. Засега нашият кръг е толкова тесен само поради траура.

Тя обаче нямаше никакво желание да разширява този толкова уютен кръг.

— Предполагам, че ще е така — отвърна.

— Ще се радвам, ако посещавате по-често леля Джейн, или, както вече казах, водите Боби при мен. В такова време почти винаги съм си у дома.

— Благодаря ви — каза тя и се усмихна едва забележимо.

Беше толкова чудесно, че през всичките дни не трябваше да ходи на училище! Една дълга, безкрайна ваканция.

— Не искам да изглеждам саможива. Разбира се, ще водя Боби при лейди Джейн.

— И при чичо й Макс, надявам се. Споменах два дома, където винаги ще бъдете добре дошли, братовчедке. Не искам да останете с впечатление, че ви правя услуга. Напротив. На мен също понякога ми е самотно.

Това се казваше изненада! Богатият и знатен Де Вин, също беше самотен! Но щом го казваше, може би наистина беше така.

Вилата, обвита в плътен мрак, й направи зловещо впечатление. Неподстриганите храсти, разпрострели черни клони над пътечката, сякаш не искаха да ги пуснат в къщата. Сърцето на Делси се сви.

— Трябваше да наредя да оставят поне някъде да свети — каза тя, като отново изпита огорчение от своята неопитност.

— Всеки разумен слуга сам щеше да се досети. Изглежда, ще трябва да поработите сериозно над превъзпитанието на семейство Бристком. Добре че поне не са заключили вратата.

Те влязоха в един съвсем тъмен коридор. Де Вин опипом намери маса и запали лампа. От семейство Бристком нямаше и следа.

— Бих искал да зная дали е заключил останалите врати, преди да легне да спи — каза Макс.

Те провериха задната врата — беше заключена. Предположиха, че кухненските помещения също са в безопасност.

След като се сбогуваха, Делси заключи входната врата и взе лампата, за да си свети по стълбите. Но дори така се страхуваше да ходи сама по тъмния коридор в непознатата къща.

Тя погледна в стаята на Боби. Момиченцето сладко спеше, сложило ръце под бузката си — толкова невинно и беззащитно! Отсега нататък тя ще отговаря за това дете. Това е много сериозно! Странно е, че го обича все повече и повече, въпреки че е точно копие на баща си.

Делси влезе в своята стая, запали още една лампа и се приготви да си легне. Взе от лавицата томче стихове и сложи лампа до леглото. Часовникът удари десет. Тъй като сутринта нямаше нужда да става в седем, Делси реши да почете до полунощ. Тогава угаси лампата, изпъна се върху широкото меко легло и радостно се замисли за предстоящото пазаруване.

Сетне потъна в лека дрямка, предшестваща съня. Тъкмо заспиваше и някой дръпна ръката й.

Тя скочи с бясно туптящо сърце.

— Те се върнаха — произнесе тих, разтреперан гласец.

— Ах, ти ли си, Боби! — зарадва се Делси, окончателно разбудена. — Как ме уплаши само! Кой се е върнал? За какво става дума? — попита, понеже реши, че детето говори за Бристком, които са ходили някъде.

— Феите — прошепна Боби.

— Горката! Сънувала си кошмари. Никакви феи няма там! Защо се плашиш? Ако искаш, ела да легнеш при мен! Тук има достатъчно място.

Боби веднага се възползва от това изкусително предложение и се вмъкна в постелята при Делси. На двете много им се спеше. Но тъкмо задрямаха и откъм градината долетя някакъв странен звук.

— Това са феите, мамо! Казах ти, че са се върнали — прошепна Боби, прозя се насред думата и пропълзя под мишницата й; сега, под закрилата на мама, вече не се страхуваше.

Делси се вслушваше в шумовете и скоро у нея вече не останаха съмнения: някой ходеше в градината под прозореца! Това, разбира се, не бяха феи, нито призракът на покойния й съпруг — който, слава богу, все още не й се беше явявал! Само невежи и суеверни хора като семейство Бристком вярваха във феи или че близо до покойника трябва да се сложи чинийка сол, за да не възкръсне.

Звуците сега очевидно бяха от жив човек. Интересно, кой ли беше?

Тя тихичко се измъкна изпод завивките, за да не събуди спящото момиченце, отиде на пръсти до прозореца, разтвори завесите, вгледа се напрегнато в тъмнината и… не видя нищо. Луна нямаше, а короните на ниските, широко разклонени ябълкови дървета закриваха гледката от прозореца.

Няколко минути Делси се взираше в мрака. После тихо отвори прозореца и показа глава навън. Така звуците се чуваха по-ясно, сякаш някой вършеше нещо тайно. До нея долетяха метален звън на верига, приглушен тропот на копита и мъжки гласове. В градината имаше мъже на коне. Какво означаваше това?

Само едно нещо й дойде наум: изпаднали в нужда съседи крадат ябълки! Реколтата със сигурност вече беше прибрана, но някое бедно семейство вероятно събираше окапали плодове. Тя сви рамене, затвори прозореца, спокойно се върна в топлото легло и твърдо реши сутринта да провери дали може да бъдат открити неканените гости. Понеже добре знаеше какво е бедност, няма да ги накаже, но ще настоява занапред да искат разрешение. От тяхна страна е глупаво да чакат толкова дълго, чак до декември. Ябълките вероятно вече не стават за ядене.

Мечтите на Делси сутринта да поспи малко повече станаха на пух и прах. Шестгодишното дете нямаше търпение да изскочи от леглото. Боби се събуди още щом разсъмна.

Поглеждайки часовника, Делси видя, че е едва седем часът. Колко бързо беше свикнала с разкоша на продължителния сън! Но да спи, когато детето се върти, бърбори и всяка минута подсказва, че вече е сутрин, се оказа невъзможно.

Делси неохотно стана от леглото и се облече, а Боби препусна по коридора към своята стая. От съчувствие към госпожица Милн Делси предупреди момиченцето да не събужда гувернантката. Обаче, когато Боби се върна, плитчиците й бяха акуратно сплетени, очевидно не от детските пръстчета.

Делси слезе долу, но в такъв ранен час нямаше никаква закуска. Изглежда, икономката се беше скрила в кухнята, чийто вид внушаваше отвращение. Явно трябваше да проведе още една битка. Чайникът стоеше върху студената печка.

Госпожа Бристком обеща да приготви закуската за осем часа, затова ранобудните госпожици имаха възможност да подишат чист въздух. Помнейки нощния шум в градината, Делси реши да отиде там.

Всъщност да се нарекат тези дръвчета градина беше доста преувеличено. Тук имаше само трийсет дървета, засадени на шест реда, по пет във всеки. Съдейки по броя и вида на окапалите ябълки, изглеждаше напълно неправдоподобно именно те да са привлекли вниманието на неканените гости. Повечето плодове бяха негодни за ядене. След няколкото слани те се бяха набръчкали и бяха станали кафяви. Все още по клоните тук-там висяха други, но също бяха развалени.

Такова прахосничество потресе пестеливата бивша учителка. Разбира се, беше твърде късно да се спасят ябълките, но следващата година всички до една ще бъдат събрани!

Къде бяха следите на неканените гости? Очевидно не бяха дошли за ябълките. Но за какво? Върху тревата нямаше следи от колела, обаче тревата беше измачкана, а на места имаше следи от подкови.

Докато Делси се занимаваше с детективска дейност, Боби търсеше по земята запазени ябълки.

— Виж, две ябълкови дървета са доста по-ниски от останалите — каза Делси.

— Това са дърветата на феите — отвърна момичето.

— Какво искаш да кажеш?

— Така ги нарича госпожа Бристком. Те са най-добрите в градината, макар и по-ниски от другите. Тя казва, че са по-скъпи от всички останали, взети заедно!

Делси погледна ябълките, които все още висяха по ниските дървета и ги сравни с останалите. Откъсна една, по-запазена от другите, и отхапа.

Беше най-обикновена. Вкусна, но не и нещо особено.

Отиде при другото дърво и го разгледа. Ако не беше толкова ниско, то също нямаше да се отличава от другите. Може би почвата тук не беше достатъчно добра, въпреки че беше странно в средата на малка градина да има някаква особена почва.

Делси помисли, че вероятно обяснението е в камъните. Корените може би се бяха натъкнали на камъни и бяха изостанали в развитието си.

Тя тъкмо се обърна да си тръгне, когато погледът й падна върху малка платнена торбичка. Решила, че е открила ключа към тайната, Делси с огромно любопитство я вдигна. Беше тежка, в нея нещо звънна. Тя я развърза и стъписано видя вътре блестящи златни монети.

В това време Боби се забавляваше, хвърляйки гнили ябълки към другото дърво.

Делси реши да не разкрива пред детето какво е намерила. Тя пъхна торбичката под пелерината, нетърпелива да се заключи в стаята си и да разгледа гвинеите[1]. Какво означаваше това? Що за хора са неканените гости, които не бяха взели нищо, а, напротив — бяха оставили торбичка със злато, струващо цяло състояние?

— Хайде да наберем маргаритки и червени невенчета? — предложи тя на момиченцето.

Те заедно изтичаха към края на градината, набраха букетчета от късни полски цветя, занесоха ги в стаите си и ги сложиха във вази.

Когато остана сама, Делси изсипа съдържанието на торбичката върху леглото и преброи златните монети: точно сто! Сто златни гвинеи — повече от годишната й заплата!

Първото й желание беше да изтича при Де Вин и да го попита какво да прави — но нали скоро за нея щеше да дойде лейди Джейн? Значи трябваше изчака, докато се върнат от магазините. Понеже се боеше да остави такова богатство в стая, където можеше да го види нечий алчен поглед, тя събра монетите в торбичката. Сетне я сложи в чантата си, която взе със себе си в трапезарията.

След закуската Боби неохотно отиде да учи, а Делси реши да прегледа отново списъка с необходимите покупки. Той непрекъснато се зареждаше с нови неща: пчелен восък и терпентин за търкане на подове и избърсване на мебели, огромен брой свещи, чийто запас вече се изчерпваше, конци… Сякаш нямаше край!

Тя продължи да го допълва, когато се чу потропването на входното чукче. Тъй като Бристком не беше наблизо, Делси отиде да отвори. На прага стоеше Де Вин, а каретата му чакаше недалеч от входа.

— Добро утро, братовчедке! — каза той весело. — Все още ли сте в ролята на иконом? Предупредихте ли Бристком вечер да оставя светлина за вас?

— Не, разговарях със съпругата му, но него все още не съм виждала. Честно казано, вече му е време да се представи на новата стопанка.

— Току-що беше в градината! Видях го, когато минавах по пътя. Мислех, че сте му наредили да събере падналите ябълки. Вярно, те не стават за нищо освен за храна на свинете, но нали зная, че сте много пестелива.

— Трябва да говоря с вас — каза тя, без да обръща внимание на добродушния му шеговит тон.

Докато водеше барона към гостната, се заинтересува защо е дошъл вместо лейди Джейн.

— Ще се срещнем с нея в селото. Имам работа там, сър Харолд помоли също да дойде с мен. А на вас, трите дами, ще осигурим възможност да се отдадете на любимото си занимание. Но вие, разбира се, искахте да ме попитате не за това? Съдейки по размера на очите ви, предполагам, че ще стане въпрос за липсващи ножове или вилици?

— Нищо не липсва — с многозначителен вид отговори Делси. — Напротив!

— Може би сте намерили изчезналите чаршафи? — попита той и седна на дивана.

— Не издребнявайте! Намерих чанта със злато — каза тя, като понижи глас.

— Честито! Вероятно в голям чувал?

Делси извади торбичката от чантата си и му я подаде.

— Тук има сто гвинеи — обясни.

— Сега вече имате с какво да платите на месаря — отбеляза Де Вин, като вдигна торбичката и изтърси няколко монети в дланта си. — Изглеждат истински. Къде ги намерихте?

— Няма да повярвате! Тази сутрин под едно ябълково дърво в градината. Какво ли може да означава това?

Де Вин я погледна. Явно находката й въобще не му направи силното впечатление, което беше очаквала.

— Може би някой ви ги е подхвърлил?

— Говоря сериозно!

— Вероятно Андрю по време на някой от своите нощни запои се е размотавал в градината и е изпуснал торбичката… Макар, разбира се, това да е малко вероятно, защото Самсон и Бристком постоянно са го наблюдавали.

— Във всеки случай те не биха му позволили да излезе от къщата с толкова пари. Какво да правя? Да съобщя ли за тях, как мислите?

— С това не трябва да се бърза.

— Снощи в градината имаше някой.

— Кога?

— Около един часа, според мен. Бях сигурна, че крадат ябълки. Но сутринта излязох в градината и видях, че просто няма какво да се краде. А тази торбичка лежеше на земята. Освен това човек, който краде гнили ябълки, не може да загуби сто гвинеи.

— Сигурна ли сте, че е имало някой в градината?

— Абсолютно. Въображението ми не е чак толкова богато. Боби също чу шума. Тя е сигурна, че това са феи. Изглежда, феите, за които й е говорила госпожа Бристком, не са били във формата на пияния й баща. Сега разбирам защо са преместили Боби в западната част на къщата под претекст да я предпазят от пиянството на баща й. Де Вин, някъде в къщата навярно е скрито цяло състояние. Аз ще организирам търсенето му веднага, щом се върнем от селото.

— Вие правите доста прибързани изводи. Но, наистина, това е много любопитно. В градината, нали? Ще видим.

— Какъв е смисълът? Аз излязох рано сутринта и не намерих нищо друго освен торбичка със злато. Но какво да правя с него? Не мога да го пазя при себе си.

— Защо? Докато се разбере всичко, парите трябва да бъдат скрити.

— Вижте, това навярно е бил престъпник и е ясно, че той ще се върне за златото. Чували ли сте за грабежи наблизо?

— Не. И не мога да си представя за какво му е на някого да влиза в градината ви. Но все пак днес ще направя справки в селото… Без да се вдига шум. По-добре да не се разчува за вашата находка.

— Не мислите ли, че става нещо странно? Ах, всичко това няма да свърши добре!

— Вие сте намерили злато! Получили сте награда, а не наказание. Единственото неудобство е нарушеният нощен сън. Мнозина биха искали да са на ваше място, братовчедке!

— Да, злато, принадлежащо на някой убиец или контрабандист. Той със сигурност ще се върне за него с нож между зъбите си! Дреболия, наистина! Само че защо ли треперя, когато си помисля за това? Трябва да скрием парите на тайно място. Ще ги вземете ли при себе си?

— Значи според вас нямате богато въображение? — попита насмешливо баронът. — Нож между зъбите… това си го биваше.

Той сложи чантата на дивана помежду им.

— В кабинета има стоманен сейф. Да сложим веднага парите там.

Те претърсиха целия кабинет, но не намериха ключа за сейфа, затова Де Вин взе торбичката със себе си в селото. Това бе направено тайно от Боби, която щеше да дойде с тях. Момиченцето през целия път забавляваше чичо си с разкази за феите, а Делси го гледаше смутено, сякаш искаше да каже: „Нали ви казах?“.

Делси за пръв път влезе в селото с карета, затова всички погледи бяха вперени в нея. Тя се чувстваше като принцеса от вълшебна приказка. Каретата спря пред магазина „Венециански платове“, най-луксозният в селото. Той се посещаваше предимно от аристократи, защото стоките, особено цените им, не бяха достъпни за обикновените селяни.

Досега Делси понякога идваше тук за дантели или панделки, а най-често — за да се любува на изящните вещи. Иначе своите покупки правеше в магазина на Болтън, който се намираше отсреща и привличаше по-обикновени купувачи.

Досега, влизайки във „Венециански платове“, Делси винаги се беше чувствала не на мястото си. Обикновено продавачът я гледаше отвисоко и с високомерен тон питаше дали желае нещо да купи, или е дошла просто „да погледа“?

Сега Де Вин влезе в магазина и без много церемонии се обърна към собственика:

— Госпожа Грейшот ще открие сметка при вас. Погрижете се към нея да се отнасят с необходимото внимание.

Това беше.

То се оказа достатъчно продавачът да започне да угодничи — което се оказа още по-неприятно от досегашното пренебрежение. Той угоднически привличаше вниманието й към различни стоки, но Делси се зарадва най-много, когато влезе лейди Джейн и го отпрати, като заяви, че сами ще си подберат всичко, от което се нуждаят.

Де Вин се отдалечи и дамите започнаха увлечено да обикалят магазина. Първото нещо, което трябваше да купят, бяха платове за Боби, защото гардеробът на момичето спешно трябваше да бъде обновен.

Лейди Джейн, която беше твърда привърженичка на икономиите, се оплакваше на висок глас от високите цени и, впрочем, беше съвсем права. Заради честта да лежи на рафтовете във „Венециански платове“, а не в магазина на Болтън, муселинът беше удостоен с двойна цена. Дамите бързо взеха решение да купят по-прозаичните неща от Болтън, а оттук само луксозни стоки. Но какви стоки! Копринени чорапи, най-хубав крепдешин и кадифе за рокли, дантели, панделки и невероятно красиви копчета, всяко със скъпоценен камък.

След като взе платове за Боби, Делси с удоволствие се захвана да избира и за себе си. Тя реши да си ушие три рокли, подходящи за новото й положение, но при цялото това изобилие не успя да се ограничи с по-малко от четири — две дневни и две вечерни. Изборът на аксесоари за роклите също й достави искрено удоволствие: брабантски дантели, седефени копчета, тесни и елегантни панделки, кутия със стъклени мъниста за украшения.

Делси се притесняваше как ще отнесе всички покупки до каретата, но преди да покаже невежеството си, откри, че момчето на магазина вече ги е взело. За плащане не стана и дума. Сметката щеше да бъде изпратена в дома й.

Дамите прекосиха улицата към магазина на Болтън. Делси купи две възхитителни шапки от модистката. Разбира се, нейното положение на вдовица я огорчаваше, но дори една траурна шапка може да бъде очарователна, ако за нея е платена добра сума! Черната блестяща сламена шапка с тесни черни кадифени панделки я накара да изпадне във възторг, а изящната с издигнати поли, както отбеляза практичната лейди Джейн, щеше да изглежда добре и след като снемеше траурната лента.

В един и половина те приключиха с покупките. Делси огладня и се замислиха къде могат да хапнат. Лейди Джейн предложи да обядват в ресторанта на хотела, където трябваше да ги чакат Де Вин и сър Харолд.

Преди време Делси беше вечеряла тук с майка си по специални поводи — но никога не беше влизала в най-скъпата зала, където сервитьорите пъргаво сновяха между масите, пълнеха чаши и сервираха най-разнообразни ястия. Това беше истински празник! Тя изпадна почти в същата възбуда, както и Боби, която радостно заяви, че когато порасне, ще се храни само в ресторанти.

— Харесва ми да ям не у дома! Не е ли интересно, мамо?

— Много интересно! — разпалено се съгласи Делси.

Тя се чувстваше като неопитно момиче и се изчерви пред погледа на Де Вин, който ги наблюдаваше с учудена усмивка. Скоро разбра, че нейните спътници са влезли в хотелския ресторант само поради необходимост.

— Според мен това е много стар овен — оплака се лейди Джейн, като бутна чинията си. — Подайте ми онзи гълъб, Макс. Да видим става ли за ядене?

— Кларетът[2] е лош — обяви сър Харолд и тъжно поклати глава. — Трябваше да пия ейл като теб, Макс.

След обяда сър Харолд отведе нанякъде Де Вин със своята карета, а дамите се заеха да купуват стоки за домакинството.

— Не трябва да падате толкова ниско, че да купувате сама неща като пчелен восък и терпентин, Делси. За това си има госпожа Бристком… Макар да се съмнявам, че някога е чувала за такива неща. Ще ни доставят всичко това. Нямам намерение да возя терпентин в каретата си. Нека разгледаме онзи магазин. Слугите ми винаги купуват едно и също, никога не се сещат да опитат нещо ново. Ето, виж! Новият цимент на доктор Кропер! Лепи счупен порцелан, без да оставя следи. Миналата седмица изхвърлих много симпатична ваза само защото циментът беше оставил жълти следи, а когато се опитахме да ги премахнем, вазата се разпадна в ръцете ни. Ще взема една опаковка.

След като натрупаха множество съвсем безполезни дреболии, дамите седнаха в каретата и поеха към Вилата.

След чая те лениво пристъпиха към най-приятната част от пазаруването: разглеждането на вече доставените покупки. Хвалеха се взаимно за своята проницателност, после се усъмниха дали пък седефените копчета, купени от „Венециански платове“, не са точно копие на продаваните при Болтън на много по-ниска цена?

— Мисля, че платихме двойно за удоволствието да получим копчета в кутия вместо на картонче! Следващия път ще бъдем по-умни — каза Делси.

Приятно беше да мисли, че такива разточителни разходки вече ще станат част от нейния живот.

Бележки

[1] Гвинея — британска златна монета, в обращение между 1663 и 1814 г. Първите монети били изсечени от злато, докарано от Гвинея, откъдето носят името си. — Бел.прев.

[2] Кларет — общо название на червените сухи вина тип „бордо“, произвеждани предимно извън Франция. Кларетът бил много популярен в стара Британия. — Бел.прев.