Елинор Смит
Градината на феите (6)

Шеста глава

Следващите няколко дни преминаха в радостна неразбория и безоблачно настроение. Никой не скучаеше.

Атмосферата се разваляше само от срещите с посетители, които поднасяха съболезнования и внасяха известно напрежение. Никой не отричаше факта на бързото бракосъчетание. Но въпреки подкрепата на семейството Делси се чувстваше в доста глупаво положение, когато я представяха за вдовица на мъж, подходящ да й бъде баща.

Но все пак, както беше предсказала мъдрата стара лейди Джейн, досадните въпроси бяха сведени до минимум. Делси се усмихваше вътрешно, докато наблюдаваше как Де Вин прави каменна физиономия, бърчи нос и пита: „Наистина ли?“, щом някоя съседка започваше да разказва колко била потресена, щом прочела за този случай във вестниците. Делси знаеше, че в такива моменти лейди Джейн мислено си представя плъхове.

Няколко въпроса бяха отправени непосредствено към нея и тя с наведени очи отговаряше удачно, макар и без подготовка, още повече че питащите не бяха прекалено натрапчиви.

Делси получаваше искрено удоволствие от общуването с Боби. Какво щастие беше вместо куп момчета, които я обкръжаваха в училище, да си има работа с възпитано момиченце! Боби вече започваше добре да смята, а освен това тичаше при нея да споделя своите тайни и проблеми.

Делси имаше достатъчно време да общува със заварената си дъщеря и следобед, когато след визитите на посетителите семейството се събираше в гостната на лейди Джейн. Там разговаряха, споделяха различни неща и което беше най-невероятно, дори понякога се смееха! Делси много харесваше тези часове. След като изпълнеше дневните си задължения, тук тя се отпускаше, а душата й си почиваше.

Тя стана близка приятелка с лейди Джейн, а и с Де Вин започна да се чувства много по-спокойна, въпреки че двамата все още се обръщаха помежду си официално и това „госпожо Грейшот“ сериозно я дразнеше.

После сервираха обяда, чието великолепие тя оцени едва сега, а не в ужасния за нея сватбен ден.

Делси се беше омъжила в неделя. Погребението се състоя в четвъртък.

В петък идилията свърши. След закуска Де Вин дойде, за да я отведе във Вилата, която беше нейният нов дом.

— Ще помоля госпожица Милн да събере багажа на Боби — каза тя и се качи при детето.

— Жалко, че си отиват! — оплака се лейди Джейн. — С тях беше много приятно. Колко умно постъпихте, Макс, че уредихте този брак.

— Да, изглежда, че за нас всичко върви добре. Но в интерес на истината, не мога да си представя, че във Вилата госпожа Грейшот ще бъде толкова щастлива, както тук.

— А беше ли щастлива в Кестнау? Какъв скучен, самотен живот е водила тази девойка! Знаеш ли, даже дреболиите я издават: тя казва колко й е приятно да обядва с компания. Предполагам, че след смъртта на майка си винаги се е хранела в самота. Представи си само: моят полупобъркан Харолд познавал Стротингам и нищо не ни е казал! Можехме да се запознаем с нея преди много години!

— А в каква бедност живееше! Изумително как е успяла да запази подобна изтънченост!

— Аз бях приятно изненадана от нейната бодрост при такъв старомоден и оскъден гардероб. Тя е много разговорлива и ми харесва.

Де Вин настани Делси с момиченцето и слугинята в каретата и ги откара до Вилата.

— Тук ще има с какво да се занимавате — каза той, като оглеждаше мрачното помещение. — Но аз няма да ви съветвам нищо, защото познавам способността ви сама да вземате решения.

Това беше казано шеговито, но на Делси не й беше до смях. Беше потисната, а и дебелата слугиня с мрачно лице и мръсна престилка пред нея не подобряваше настроението й.

— Е, аз ще вървя, госпожо Грейшот! — поклони се баронът и улови бравата.

Делси се озърна към Боби и слугинята, като съжаляваше, че не може да избяга от Вилата и да се завърне в дома на лейди Джейн.

— Не се отчайвайте — каза ласкаво той. — Преди няколко години, докато сестра ми беше жива, тази къща бе добре поддържана и уютна! Убеден съм, че с вашите старания скоро ще се преобрази. А със семейство Бристком се дръжте по-твърдо. Андрю не ги надзираваше и те станаха много мързеливи.

Госпожа Бристком, скръстила ръце на гърдите си, стоеше отстрани и ги гледаше с подозрение.

Най-сетне Де Вин излезе, а Делси остана сама с бъдещето си.

„Дръжте се по-твърдо!“ — беше я посъветвал баронът.

Да, тук явно ще потрябва твърдост!

— Какви ще бъдат указанията, госпожице? — с нагла физиономия попита госпожа Бристком.

— Не госпожице, а госпожо! И ще имам много указания! — със строг учителски тон заяви Делси. — Преди всичко облечете чиста престилка и вече никога не носете пред мен този парцал.

— В кухнята те бързо се цапат — отговори жената, като нахално разглеждаше новата стопанка от главата до петите.

Пред Де Вин не си позволяваше такова държане.

— Значи трябва да имате няколко престилки, за да ги сменяте по-често, нали така?

— Муселинът е скъп.

— С това качество само три шилинга за метър! Ще купя муселин, а вие си ушийте престилки.

Госпожа Бристком присви очи, но се сдържа.

— Какво да сервирам за обяд? — попита тя.

— А какво има в къщата?

— Студено овче и дълга сметка от бакалията, щом ви интересува!

— Защо сметката не е платена?

— Стопанинът боледуваше, както навярно сте чували — с неприкрит сарказъм отговори икономката, като явно даде да се разбере, че знае какво е представлявал бракът й.

— Подгответе всички сметки и довечера ги донесете в кабинета. А за обяд с удоволствие ще ям овнешко с омлет. Умеете ли да готвите омлет? — ехидно се поинтересува Делси, връщайки си за оскърбителното й поведение.

Жената изсумтя, а госпожа Грейшот продължи да утвърждава своя авторитет:

— Ще се разходя из къщата. Няма нужда да ме придружавате. Госпожица Роберта ще ми покаже всичко.

— Къщата е напълно занемарена.

— Така си и мислех. Доколкото разбирам, от Замъка са изпратили момичета, за да я приведат в ред?

— Те смениха спалното бельо и подготвиха за вас жълтата стая за гости.

— Благодаря, госпожо Бристком, но в тази къща аз не съм гост, а стопанка! Сама ще посоча коя стая да ми се подготви. Довиждане!

Делси се обърна, твърдо решена да не отстъпва на тази мегера, въпреки че след разговора с нея трепереше от гняв. Когато се качи на втория етаж, чу гласовете на Боби и гувернантката. Делси свали пелерината си и помоли момиченцето да й покаже къщата.

— Отначало ще ви покажа моята стая — гордо каза то. — Ето я!

— Мислех, че е детска! — учуди се Делси, защото стаята на Боби изобщо не беше подходяща за малко дете.

Тъмни дъбови мебели, тежки драперии на прозорците, а над леглото балдахин в тъмносин цвят. Тапетите по стените също бяха тъмни и безинтересни.

— Когато дойдох тук, също бях изненадана, че детето няма детска стая, но ми обясниха, че така трябва — каза госпожица Милн.

— Навярно това го е обяснила госпожа Бристком? — без да крие раздразнението си, попита Делси.

— Да, госпожо Грейшот. Всички указания получавах от нея. С господин Грейшот разговарях много рядко.

— Трябваше да се преместя от детската стая миналата година, защото не можех да спя заради шума — обясни Боби. Делси помисли, че момичето говори за шума, вдиган от пияния й баща, но Боби продължи с широко отворени очи: — Госпожа Бристком каза, че в градината има феи. Татко също каза, че там живеят феи, затова ми дадоха тази прекрасна стая, понеже е голяма!

— Феи? — попита Делси, изненадана, че господин Грейшот се е разхождал пиян в градината. Мислеше, че камериерът или Бристком не са го оставяли да излиза от къщата в такова състояние. Трябваше да попита лейди Джейн за това.

— Понякога и на мен ми се струваше, че от градината наистина се чува шум — потвърди гувернантката неуверено, сякаш се съмняваше дали си струва да говори за това. — Ако засега нямате нужда от мен, ще отида в стаята си, за да разопаковам багажа.

— Вървете!

Момичето се отдалечи, като се усмихна мило за довиждане.

Струваше си да се сприятели с нея. Хубаво е, когато в един дом имаш приятелка на твоята възраст. Госпожица Милн изглеждаше учтива и възпитана.

Но сега по-важна беше заварената й дъщеря. Затова Делси се обърна към момиченцето със сериозен израз на лицето:

— Не искаш ли да ми покажеш ходещата куклата, за която ми разказа? Никога не съм виждала кукли, които могат да ходят. Трябва ли да я водим за ръка?

— О, не, тя ходи сама! — похвали се Боби. — Татко ми я направи. Е, разбира се, не цялата! Той купи обикновена кукла, мама разряза коремчето й, а тати сложи там някакви малки колелца и тя започна да ходи — с тези думи Боби отиде при рафта, където имаше купчина меки играчки, единственото напомняне, че в стаята живее дете. — Татко беше много съобразителен, преди да умре мама. Той дори направи тайно чекмедже в шкафа на мама, което се отваря с тайно копче!

Тя взе една кукла, облечена в моряшко костюмче, пъхна ръка под дрешката й, завъртя ключето там и я постави на пода. Вместо да падне, куклата направи няколко несигурни стъпки.

— Тя не се движи много дълго — обясни Боби и отново нави пружината.

— Колко хубаво! И това го направи баща ти? — попита Делси, уверена, че детето си съчинява.

Но когато взе куклата в ръцете си, видя, че мекото й телце наистина е разпаряно и после зашито.

— Той ми направи още и котка, която клатеше глава, но аз я счупих — призна Боби, взе куклата и я хвърли на леглото. — А сега ще ви покажа мамината стая. Тя е най-хубавата. Мисля, че можете да се настаните в нея, тя не е далеч от моята.

Излязоха в коридора и Боби отвори вратата на доста изоставена стая, декорирана в розови тонове. Кадифените завеси и балдахинът от същия плат над леглото бяха скъпи, но много прашни. Имаше изящни бели френски мебели, украсени с позлатени орнаменти, тоалетно шкафче с лампи и резбовано бюро.

Стая, за каквато Делси можеше само да мечтае! Всички лични вещи на покойната госпожа Грейшот бяха на видно място: четки за коса със сребърни дръжки, кристални флакончета с парфюм, пълен комплект бурканчета с кремове, пудри и други предмети от дамски тоалет.

— Да видим жълтата стая, която ми е приготвила госпожа Бристком! — предложи Делси, като хвърли последен дълъг поглед към цялото това розово чудо.

— Да вървим, наблизо е!

Боби я заведе в голяма квадратна стая, чието обзавеждане отстъпваше по разкош на розовата. Както и в стаята на Боби, прозорците гледаха на запад, а не към градината.

— Тук феите няма да ви притесняват! Сигурно затова икономката реши да ви настани в тази стая. А госпожица Милн спи в съседната — съобщи Боби, хвана ръката на Делси и я задърпа към коридора. — Но сега, щом вече сте моята нова мама, трябва да спите в мамината стая! — категорично заяви момиченцето.

— Това ще бъде правилно, но тогава ще съм далеч от тебе и госпожица Милн — замисли се Делси, когато се приближиха към спалнята на госпожа Грейшот. — Да видим пак стаята до тази на майка ти!

— Жълтата стая? — попита Боби и отново я поведе назад, като очевидно се наслаждаваше на ролята на екскурзовод.

— Жълтото е любимият ми цвят! — възкликна неволно Делси, когато влезе в стаята и погледна чистите стени с тапети на цветя. Завесите бяха светлозелени с бели пискюли, а мебелите — леки и елегантни. — Чудя се защо не си се преместила в тази стая? — попита тя.

— Тя е откъм лошата страна! Тук има феи!

— Струва ми е, че феите вече няма да ни безпокоят — усмихна се Делси. — Знаеш ли, ние, майките, сме много силни и феите предпочитат да си нямат работа с нас! Госпожица Милн може да живее в стаята до тебе и ще станем дружна компания! — На Делси се струваше важно да не се отделя от момиченцето и гувернантката.

— Тогава да пренесем нещата! — веднага предложи Боби.

— Нека отначало поговорим с госпожица Милн.

Разговорът се състоя и практичната госпожица Милн предложи първо да почисти и проветри стаите. Когато тя отиде да вземе парцали и метли, Делси реши да не губи време и да почисти своята стая.

Беше толкова приятно да доведе до блясък красивите мебели, да избърше огледалото, да полира кристалните флакончета и да закачи роклите си в гардероба. Трябваше още да нареди да се почистят завесите и балдахина, както и да се изтупа килимът преди падането на снега. Часовете до обяд отлетяха бързо.

— Може ли да обядвам с теб, мамо? — попита Боби, когато работата свърши.

— Надявам се, че няма да ме накараш да обядвам сама? — възкликна Делси, като не успя да измисли по-добър отговор. — Госпожице Милн, ще се присъедините ли към нас?

Гувернантката с удоволствие прие поканата и трите тръгнаха да се измият.

Боби два пъти нарече Делси „мамо“, а тя се усмихна щастливо, но не каза нищо. За да внесе пълна яснота, момиченцето повдигна този въпрос:

— Щом живееш в мамината стая, значи трябва да те наричам „мамо“ — обясни тя постъпката си.

— Разбира се, скъпа — отговори Делси като нещо, подразбиращо се от само себе си.

Макар госпожа Бристком да заяви, че може да прави омлет, за обяд им сервира нещо загоряло и неапетитно.

След като беше натоварила икономката с такава трудна задача, Делси забрави да нареди да й бъде приготвена стаята на покойната госпожа Грейшот. Друга женска прислуга, изглежда, нямаше. Е, тя ще намери чисто спално бельо и сама ще си постели.

След обяда Боби трябваше да се заеме с домашните.

Делси откри голям вграден шкаф с няколко реда рафтове, повечето от които бяха празни. Когато си взе бельо, там останаха само две кърпи и нито един чаршаф. Явно трябваше да попита госпожа Бристком къде се е дянало всичко?

След като приготви леглото, отиде в кабинета, където икономката донесе сметките. Двете проведоха неприятен разговор. Неплатените сметки бяха достигнали такива изумителни суми, че Делси се изненада как бакалинът не е изразил публично огорчението си.

На въпроса за липсата на бельо госпожа Бристком твърдо заяви, че в дома няма нищо повече. След смъртта на госпожа Грейшот не било купувано ново спално бельо, никой не кърпел старото и то отишло за парцали.

— Всичко това е много странно! — строго каза Делси, като не желаеше да отстъпва пред икономката. — Мисля, че веднага трябва да купите бельо!

— Не само вие мислите така — отговори загадъчно госпожа Бристком и се отдалечи.

Делси се замисли над думите й. Те й се сториха странни. Сякаш жената беше твърдо убедена, че новата стопанка няма да се задържи дълго.

Когато прозвуча потропването на входното чукче, тя сама излезе да отвори. Не беше свикнала да има слуги и затова не й хрумна, че една дама от порядъчен дом не бива да прави това.

Де Вин се изненада, когато я видя, и попита къде е Бристком.

— Негово задължение ли е да отваря вратата? — попита тя. — Нямам представа къде е той. Не ми представиха никого от слугите, освен госпожа Бристком, и ви уверявам, че запознанството с нея не ми достави никакво удоволствие!

— Тя трябваше да свика всички слуги, за да се запознаете с тях и да дадете необходимите указания — отбеляза той.

Делси беше достатъчно умна, за да разбере правдивостта на забележката на Де Вин, но откъде можеше да знае как трябва да се запознава със слугите? Никога не беше имала слуги.

— Искате ли да отидем в кабинета? Там камината е запалена и аз изучавам отчетите на госпожа Бристком. Трябва да призная, че това е доста мъчително занимание.

Двамата влязоха в кабинета и седнаха на неудобните столове.

— Пълна бъркотия, нали? — попита той. — Трябва да призная, че това не ме учудва. Андрю изобщо не се занимаваше с домакинството. Успяхте ли да изчислите размера на дълга му?

— Ако имах истинските отчети… Госпожа Бристком ми даде само официалните сметки, а по тях е невъзможно да се определи точният размер на дълга. Не са записвани никакви данни за разходите. Според моите груби изчисления сумата достига сто фунта! — смаяно рече тя. — Това е моята годишна заплата!

— Учителска заплата? — попита неуверено той.

— Толкова ми плащаха в „Сейнт Мери“. Макар да мисля, че мъж щеше да получава много повече.

— Разбира се, нали е мъж — съгласи се той, без да съобрази, че може да я обиди.

— Учителят се наема не като мъж, а като специалист — възрази тя. — Но, разбира се, мъжът трябва да издържа семейство — призна неохотно.

Винаги беше чувствала като оскърбление, че учителите мъже получават два пъти повече от нея, макар да работят двойно по-малко.

— Ще ви бъде приятно да узнаете, че вашето финансово състояние сега е по-добро — съобщи Де Вин. — Бях при адвоката и искам да обсъдя с вас паричен въпрос. Делът на Луиз беше двайсет и пет хиляди фунта. Лихвата от тази сума е хиляда двеста и петдесет фунта годишно за поддръжка на Вилата. Разбира се, това е малко, но…

— Малко? Та това е цяло състояние — изуми се Делси. — Но, разбира се, поддържането на Вилата изисква много пари. Заложена ли е?

— Не. Семейството я построи като сватбен подарък за Луиз и Андрю. Сега тя принадлежи на Роберта и преди да навърши пълнолетие, трябва да я управлява настойникът й, тоест, вие. Разходите са наистина значителни. Трябва да се издържат слугите и да им се плаща. Но делът на Луиз не е предназначен да покрива всички разходи на семейството. Когато Андрю се ожени за нея, той беше добре обезпечен, обаче след нейната смърт пропиля състоянието си заради пристрастие към хазарта. Но вие знаете това. Бристком получаваха двеста фунта годишно, жилище и храна, а гувернантката — седемдесет и пет, по-малко от учителка! — с усмивка каза той. — Останалите слуги…

— Съжалявам, бароне, но не видях никакви слуги! Цялата работа се върши от госпожа Бристком… Ако благоволи да я върши! Тя готви, прави покупки и дори пали камината. Освен госпожица Милн в къщата няма жива душа.

— Това е абсурд! — разпалено възрази той. — Тук е Бетси Роуз, прислужницата. Камериерът Андрю Самсон напусна, но остана лакеят, който помага на Бристком. Макар да ми се струва, че неотдавна напусна и той… Но не могат Бристком сами да вършат цялата работа!

Делси прокара пръст по прашната маса и го показа на Де Вин.

— Според мен и Бетси Роуз не е вече тук! — въздъхна тя.

— Ще трябва да се заема с това. Мисля, че общите разходи по слугите са около четиристотин и петдесет фунта, и така ще ви останат осемстотин за поддръжка на Вилата. Смятате ли, че ще успеете? С храна и дърва ще ви снабдяваме от Замъка. За вас ще останат домашните разходи, а също и за конюшнята… Впрочем, не, така няма да стане! Ще се наложи да използвате моята карета, ако не искате да харчите парите си за покупка на карета.

— Парите ми? — учуди се тя и го погледна смутено.

Откъде му хрумна, че има пари? Нали я видя как живееше и трябваше да разбере, че няма никакви пари?

— Аз нямам пари — каза простичко.

— Имате пет хиляди фунта — възрази той. — Когато се съгласихте да се омъжите за Андрю, аз ви обясних, че ви се полага определена сума. Тези пари не са много, но са ваши и можете да се разпореждате с тях, както сметнете за добре. Разбира се, би било най-разумно да не пипате основната сума, а да живеете само от лихвите. Но това, разбира се, вече е по ваше лично желание.

Тя възмутено се изправи.

— Аз не мога да взема такава сума! Това би било… аморално!

Ах, но нямаше ли да е прекрасно? Петдесет годишни заплати!

— Но това е сделка, госпожо Грейшот! Съгласно условията на тази сделка ви се полага определена издръжка. Ето, вие я получихте. Ако живеете само от лихвите, годишният ви доход ще бъде само два и половина пъти повече от учителската заплата в „Сейнт Мери“, а се опасявам, че разходите ви ще бъдат по-големи. Най-вече каретата, а освен това ще ви трябват още неща.

Делси погледна износената си черна рокля, която вече сериозно й беше омръзнала, и се съгласни, че думите му са справедливи.

— Изглежда, настойничеството на Боби ще ми струва скъпо.

— Тя е моя племенница. Предпочитам да не харчите парите си за нея.

— Изглежда, че те няма да са малко.

— Е, ако от това ще ви олекне, със сър Харолд си разделихме разходите, защото се радваме, че уредихме нещата бързо и успешно. Съдебните разходи по дело за настойничество щяха да бъдат много големи, да не говорим за деликатността на ситуацията. Освен това не беше сигурно, че щяхме да спечелим. Поради това поехме всички грижи. Ще можете ли да управлявате Вилата с хиляда и петстотин годишно? Включих вашите пари в тази сума.

— Разбира се, че ще мога. Иначе ще бъда неспособна стопанка. Трябва незабавно да платя на бакалина. Как да платя сметките?

— Можете да ми ги предадете. Или пък ще уредя нещата така, че да вземате от банката лихвите от парите на Боби.

— Така би било по-добре.

Той се усмихна и й подаде банкова книжка:

— Доколкото разбирам, предпочитате сами да водите домакинството.

Тя взе книжката и я отвори:

— Но господин Грейшот за цяла година не е похарчил нито пени от доходите си! През декември парите са дори повече, отколкото би трябвало да бъдат в края на годината. Как мислите, с какво е живял?

— Имам смътното чувство, че е живял на кредит и е натрупал сериозни дългове. С ваше позволение ще пусна обява във вестниците.

— Разбира се — съгласи се кротко Делси. — Освен това не сте длъжен да се съветвате с мен за всяка дреболия.

— Но как да разбера в кои случаи смятате, че имам право да действам по свое усмотрение? — попита той с тон, който й се стори малко несериозен.

— Говоря само за деловите въпроси. Тук самата аз бих искала да ме съветвате.

— А управлението на парите е, разбира се, чисто личен въпрос?

— В случая обсъждаме преди всичко издръжката на Роберта.

— Сега сте нейна законна наставница. Финансирането е напълно във вашите сигурни ръце. Според мен, госпожо Грейшот, тези пари няма да пропаднат.

— Благодаря! Възнамерявам много внимателно да боравя с тях. Да, бих искала да обсъдим и нещо друго. Искам да се избавя от семейство Бристком.

— Още сега, веднага? — изненада се той.

— Тя е дръзка, небрежна и… въобще не я харесвам — заяви Делси.

— Вие сте стопанката. Ако искате да се отървете от тях, постъпете така, както смятате за необходимо.

— А вие как смятате? — попита тя, понеже разбра, че нейното намерение очевидно не допада на Де Вин.

— Прекалено бързате, госпожо Грейшот. В края на краищата, вие сте в къщата само от половин ден. Икономката наистина изглежда небрежно, а и къщата, разбира се, е доста занемарена, но не забравяйте, че тя върши сама цялата работа. Семейство Бристком служиха на Андрю много години и се грижеха за него по време на болестта му. Уволнението би било черна неблагодарност за такава вярност. Що се отнася до дързостта, нека да разбера в какво се проявява?

— Първо, тя ме нарече „госпожице“!

— Изпуснала се е неволно. Имам впечатлението, че не ви харесва, когато ви наричам „госпожо Грейшот“. Не е ли така?

Делси наистина трепна:

— Не ми харесва, но сега това е името ми и трябва да свикна с него.

— Страничните хора неизбежно ще се обръщат към вас така, но мисля, че в семеен кръг можем да ви го спестим. Забелязах, че всички членове на семейството деликатно го избягват. Леля Джейн се обръща към вас на име, а Боби със сигурност скоро ще ви нарича „мама“.

— Вече ме нарича! — радостно го осведоми Делси.

— Много се радвам. С учудване наблюдавам как детето все повече се привързва към вас и съм сигурен, че след седмица ще ви смята за истинска майка. Тъй като аз не мога да ви наричам така, нека се спрем на нещо по-малко дразнещо от „госпожо Грейшот“?

— Но „госпожице Съмърс“ вече не е подходящо — каза Делси.

Ако баронът искаше да я нарича „Делси“, тя нямаше нищо против да се обръща към него с „Макс“.

— Не, не говоря за това! Може да се спрем на универсалната дума „братовчедке“? Така наричам много роднини, макар всъщност да не са ми братовчеди.

— Нямам нищо против — съгласи се тя, но кой знае защо се почувства малко разочарована.

Не можа да си обясни защо. Та съвсем доскоро даже не можеше да си помисли, че Де Вин ще я нарича братовчедка!

— Щом отсега нататък ще се обръщаме един към друг поновому, нека да се избавим от „барон“? Моето име е Максуел. В семейството ме наричат Макс.

Делси кимна и веднага реши: щом той не иска да я нарича Делси, ще си остане за нея Де Вин, докато отношенията им станат по-близки.

— Ето, за наше взаимно задоволство, братовчедке, решихме още един въпрос. Предлагам да пием за това. Мисля, че в тази къща не липсва вино?

В бюфета на трапезарията Делси намери гарафа с няколко чаши и ги донесе в кабинета. Когато баронът видя колко наля тя, вдигна високо вежди, но само учтиво благодари и отпи малко. Делси глътна значително повече и се закашля.

— Какво е това? — попита задъхано.

— Бренди, и то отлично! Френско. Разбира се, контрабандно. На вкуса на Андрю може да се разчита. Конякът трябва да се пие на малки глътки, а не наведнъж като лимонада.

Тази забележка я подразни. Тя отстрани чашата си.

— Говорихме за уволнението на госпожа Бристком — каза с делови тон. — Мислите ли, че трябва да чакам да се поправи?

— Аз бих постъпил точно така. Когато уволняваме слуги, ние без нужда настройваме хората срещу себе си. А сега не бива да привличаме излишно внимание. Впрочем вие трябва да решите.

Тя много съжаляваше, че няма опит в подобни въпроси. Икономката й се струваше направо невъзможна, но вероятно всички слуги са такива. Аристократите винаги се оплакват от слугите си.

— Ще изчакам малко — реши. — Ала подозирам, че е не само небрежна и дръзка, но и крадлива. Колко чаршафа имаше сестра ви, когато се омъжи?

Той се изненада от неочаквания въпрос и сви рамене:

— Не мога да кажа. Вероятно две-три дузини. Мога ли да узная защо питате?

— В шкафа за спално бельо има само два. Къде са другите? Това е, което бих искал да зная — обясни Делси.

— Луиз се омъжи преди почти десет години. Предполагам, че са се износили.

— От смъртта й са изминали само три години. Две-три дузини чаршафи не се износват толкова бързо. Те са откраднати. Останали са и само две кърпи. Те също би трябвало да са две или три дузини. Никога няма да повярвам, че кърпите също са се скъсали, каквото и да говорят за чаршафите.

— Вие се отнасяте прекалено сериозно към такива дреболии, братовчедке. Направете подходящите според вас замени и записвайте. Скоро ще разберете дали ви мамят. Забелязахте ли други проблеми, освен липсващото бельо и отношението на нахалната икономка, която ви нарича „госпожице“?

— В този дом живеят шумни феи, но предполагам, че знаете това.

— Не, не зная. Какво им е страшното на тези феи? Дрънчат с консервени кутии?

— Детето се страхува от тях. Дали нощем господин Грейшот е обикалял пиян къщата?

— Доколкото знам, не. Той, разбира се, пиеше безбожно, но никога не съм чувал да се разхожда наоколо в подобно състояние. Не мисля, че Самсон би му позволил да се изложи на такъв риск.

— Обаче госпожа Бристком казала на Боби, че през нощта в градината шумят феи, затова я преместила в западната част. Аз я върнах в източната с надеждата, че феите вече няма да я безпокоят. Самата аз ще се настаня в стаите на покойната госпожа Грейшот — добави Делси, като зае отбранителна позиция и се приготви за възражения.

— Навярно така е добре. Това са хубави стаи. Всички мебели там докарахме от Франция. Вероятно ще държите парите си в тайното шкафче, което Андрю направи за Луиза.

— Боби ми каза за него. Още не съм го виждала. Господин Грейшот е бил доста изобретателен по отношение на различни механични приспособления, нали? Боби ми показа ходеща кукла.

— Това му беше хоби. Той ми направи часовник за камината, чийто циферблат беше поставен в корема на негър. При всеки удар очите на негъра се движеха. Това ме дразнеше и го поставих в гостната. Часовникът е един от любимите предмети на Боби. Кога ще доведете момиченцето при мен?

— Редовно ли ви гостува?

— Немного, но сега, когато ситуацията е по-благоприятна, се надявам да виждам и двете ви по-често. Може би тази вечер ще имам това удоволствие? Ще ви изпратя каретата в шест часа, ако това…

— Да, удобно ми е — каза Делси, скривайки радостта си.

— Което не личи в сърдития ви поглед, братовчедке — отбеляза баронът и се поклони за довиждане.