Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (2)

Портрет на един убиец на средна възраст

Ако преди началото (поне както е изложено на белия лист) имаше една пишеща машина, едно куче и една змия, то самото начало — преди единайсет години — започна с един убиец, едно муле и Клей. Дори и в началото обаче все някой трябва да бъде пръв, а в онзи ден това можеше да е само Убиеца. В крайна сметка тъкмо той бе тласнал хода на събитията напред и стана причина ние самите да извърнем поглед назад. Стори всичко това чрез появата си. Пристигна в шест часа.

Което си е право, пристигането му беше съвсем подобаващо, поредната знойна февруарска вечер — денят беше изпекъл бетона, а слънцето все още жареше отвисоко. Жега, която можеш да уловиш в ръце и на която можеш да се осланяш, или по-точно, която бе уловила него в хватката си. В цялата всемирна история на убийците този тук със сигурност беше най-жалкият.

Със своите 178 сантиметра той беше среден на ръст.

Тежеше седемдесет и пет килограма — съвсем нормално тегло.

Ала нека това не ви заблуждава — Убиеца бе пустош, предрешена в костюм; стойката му бе превита, имаше вид на прекършен. Облегна се на въздуха, сякаш чакаше той да го довърши, но това не се случи, не и в този ден, понеже ненадейно се оказа, че не е време за благосклонност — на убийците не им се полагаше милост.

Не, днес той го долавяше.

Подушваше го.

Беше безсмъртен.

И това, общо взето, обобщава нещата.

На Убиеца можеше да се разчита да е неуязвим в онзи единствен момент, когато беше по-добре да е мъртъв.

* * *

После, в течение на цяла вечност, най-малко десет минути, той стоя при устието на „Арчър стрийт“, изпълнен с облекчение, че най-сетне е пристигнал, и с ужас, че е тук. Улицата като че нехаеше; ветрецът й бе душен, но безгрижен, опушеният й мирис можеше да се пипне. Колите бяха не паркирани, а сякаш угасени като фасове, жиците на електропроводите пък провисваха под тежестта на безгласните, прегрели и обезпокоени гълъби. Градът се катереше по стръмнината и му подвикваше:

Привет отново, Убиецо.

Глас тъй топъл, досами него.

Някакъв вътрешен конфликт водиш, струва ми се… Всъщност конфликт е меко казано — здравата си я загазил. И той самият също го знаеше. Скоро зноят го приближи.

Сега „Арчър стрийт“ прие предизвикателството, почти потриваше ръце, а Убиеца бе на път да се подпали. Чувстваше как огънят се разгаря някъде в подплатата на сакото му, а с това дойдоха и въпросите:

Беше ли в състояние да продължи напред и да довърши началото?

Можеше ли наистина да го доведе докрай?

За един последен миг той си позволи лукса — тръпката от спокойствието — после преглътна, поразтри короната от трънливи коси и с мрачна решителност се отправи към номер осемнайсет.

Човек с горящ костюм.

 

 

Разбира се, в онзи ден той отиваше при пет момчета. При нас, братята Дънбар.

Ето ни, подредени по възраст от най-големия към най-малкия: Моя милост, Рори, Хенри, Клейтън, Томас. Оттук насетне нямаше да сме същите.

Нито пък Убиеца, ако трябва да сме честни — а за да ви дам поне бегла представа в какво беше на път да се забърка той, трябва да ви разкажа какви бяхме ние.

Мнозина ни смятаха за пълни хулигани.

Диваци.

И като цяло не бяха далеч от истината. Майка ни беше мъртва. Баща ни ни бе напуснал.

Псувахме като изтървани, млатехме се като кечисти и непрекъснато се биехме един друг на билярд и тенис на маса (маси неизменно трета — четвърта ръка, често разположени на осеяната с буци трева в задния двор), на „Монополи“, стрелички, футбол, карти и всяка друга игра, до която успеехме да се докопаме.

Имахме пиано, на което никой не свиреше.

Телевизорът ни излежаваше доживотна присъда.

Диванът — двайсетгодишна.

Понякога телефонът звънваше и тогава един от нас изтичваше по верандата до съседната къща — беше просто старата госпожа Чилман — купила си беше бутилка доматен сос и не можеше да отвори проклетото чудо. Който и да отидеше да й помогне, щом се върнеше обратно, затръшваше вратата зад гърба си и животът си продължаваше постарому.

Да, за нас петимата животът винаги продължаваше.

Животът бе нещо, което набъхтвахме един в друг или избъхтвахме един от друг, особено когато нещата вървяха чудесно или обратно — напълно се оплескваха. В такива случаи хващахме в късния следобед по „Арчър стрийт“. Скитосвахме из града. Високите като кули сгради, улиците. Дърветата с угрижени физиономии. Попивахме гръмогласните, изпъстрени с ругатни разговори, долитащи от кръчми, къщи и жилищни блокове, безкрайно убедени, че това е нашият свят. Очаквахме едва ли не да го съберем всичкия и да го понесем у дома, мушнат под мишница. Нямаше никакво значение, че когато се събудехме на другия ден, щяхме да открием, че си е тръгнал, че е избягал от нас, целия сгради и ослепителна светлина.

А, и още нещо.

Може би най-важното.

Не ни беше известно някой друг, освен нас да е имал в малката си менажерия от нескопосни домашни любимци не какво да е, а муле.

И какво муле бе само.

 

 

Въпросното добиче се казваше Ахил и попадането му в задния двор на дома ни, в едно от предградията, известни с хиподрумите си, си имаше собствена километрична предистория. От една страна, тя беше свързана с изоставените конюшни и тренировъчната писта зад къщата, с една забравена разпоредба на градския съвет и един тъжен стар дебеланко с проблеми с правописа. От друга страна, всичко това имаше много общо с покойната ни майка, дезертиралия ни баща и изтърсака на семейството, Томи Дънбар.

Вземането на мулето под наша опека дори не беше обсъдено с всички — и пристигането му не мина без пререкания. След най-малко един разгорещен спор с Рори…

(— Ей, Томи, какво става тук, по дяволите?)

— Какво?

— Ще видиш ти „какво“… нещо май се бъзикаш, а? В задния двор има магаре!

— Не е магаре, а муле.

— Че каква е разликата?

— Магарето си е магаре, а мулето е кръстоска между…

— Не ми пука, ако ще да е кръстоска между куортър^[1] и тъпо шетландско пони! Какво прави под сушилника?

— Пасе си.

— Това го виждам!)

… някак си намерихме начин да го задържим при нас.

Или по-точно мулето реши да остане.

На всичкото отгоре, както се случваше с повечето домашни любимци на Томи, и Ахил не беше безпроблемен. Преди всичко мулето беше животно с амбиции: понеже комарникът на задната врата беше отишъл по дяволите, то си беше създало навика да се намъква вътре, когато я забравехме открехната, а какво остава пък, когато зееше широко отворена. Това се случваше поне веднъж седмично и съответно поне веднъж седмично на мен пък ми избиваха чивиите. Това звучеше горе-долу така:

— И-сусе Христе! — По онова време бях необуздан в богохулстването и прочут с маниера си да разчленявам „И-сусе“ и да натъртвам на „Христе“. — Неведнъж, а сто пъти съм ви казвал, копеленца такива! Затваряйте проклетата задна врата!

И така нататък, все в този дух.

 

 

Което ни връща пак към Убиеца, но нима е можел да знае?

Не е било трудно да се досети, че по времето на пристигането му у дома вероятно нямаше да има никого. Че ще трябва да решава дали да използва стария си ключ, или да почака на верандата, за да зададе своя единствен въпрос, да отправи своето предложение.

Очаквал е, дори се е надявал, да бъде посрещнат с човешка насмешка.

Но не и нещо подобно. Пълна греда.

Малката къща и болката, която тя извикваше, яростната атака на тишината.

И това муле взломаджия, джебчия.

Някъде към шест и четвърт той тръгна в крак с „Арчър стрийт“, а товарното добиче примигна.

 

 

И така, ето какво се бе случило после.

Първият чифт очи, които Убиеца срещна вътре, принадлежаха не на друг, а на Ахил, а с Ахил шега не биваше. Мулето се намираше в кухнята, на няколко крачки от задната врата, току пред хладилника, а на издълженото му, несъразмерно лице се мъдреше обичайният израз, с който сякаш питаше: „Какво, по дяволите, ме зяпаш?“. Че даже и нещо предъвкваше, с ония ми ти разширени ноздри. Пълен непукизъм. Господар на положението. Ако пазеше бирата, вършеше го адски добре.

Е?

На този етап Ахил изцяло владееше разговора. Първо градът, сега пък мулето.

Теоретично, в цялата история имаше някакво бледо подобие на логика. Ако някоя издънка на конския род трябваше да цъфне в града, то къде другаде, ако не именно тук: конюшните, тренировъчната писта, далечния глас на коментаторите.

Обаче точно пък муле?

Стъписването трябва да е било неописуемо, а и обстановката допринасяше за усещането. Кухнята имаше своя собствена география и климат.

Облачност в района на стените.

Обжарен под.

Брегова линия от мръсни чинии, простираща се до умивалника. И най-сетне жегата, жегата.

Дори бдителната войнственост на мулето тутакси бе омекнала пред лицето на тази непоносима, изнурителна жега. В кухнята беше по-горещо отколкото навън, а това бе постижение, което не биваше да се подминава с презрително пръхтене.

Много скоро обаче Ахил се окопити и се върна към дълга си. А дали пък Убиеца не беше толкова обезводнен, че да бълнува? Измежду всички кухни по целия свят. През ума му прехвръкна мимолетната мисъл да забие в очите си кокалчетата на юмрука си, за да изтръгне видението, ала подобно нещо би било безполезно.

Това, което виждаше, беше самата истина.

Беше сигурен, че животното — това сиво, проскубано, червеникаво, светлокафяво, сплъстеномуцунесто, опулено, месестоноздро, безучастно копеле, което стоеше триумфално на напукания под, запънато като муле на мост — бе там, за да оповестява и изяснява с необорими доводи простия факт:

Каквото и да правят убийците, те никога, при никакви обстоятелства не бива да си идват у дома.