Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (17)

Силите се проявяват

Клей никога не се беше напивал и не знаеше какво е да имаш махмурлук, но си представяше, че вероятно усещането е нещо подобно.

Главата му се търкаляше до него и той я намести обратно на раменете си.

Поседя известно време, а после излази през матрака и вдигна тежкото полиетиленово покривало от тревата. С уморени кости и треперещи ръце го застла върху леглото, подпъхна добре краищата му отвсякъде, след което закрачи към оградата — задължителната бяла разграничителна линия на хиподрума, прост парапет без напречни пръти — и облегна глава на дъските. Вдъхна нажежените покриви.

Дълго време остана така, мъчейки се да забрави.

Мъжът на масата.

Тихият фонов шум на братята му и доловеното предателство.

Този негов мост водеше началото си от много моменти, но в днешното утро на Окраището той добиваше плът предимно от случилото се предната вечер.

 

 

Осем часа по-рано, когато Убиеца си тръгна, в кухнята настана десетминутна неловка тишина. За да ни избави от нея, Томи се обади:

— Господи, приличаше на самата смърт.

Той притисна Хектор до сърцето си. Котаракът, същинска ивичеста буца, запърпори.

— И по-зле заслужава да изглежда — отговорих аз.

Хенри и Рори изрекоха един през друг:

— Ама че грозен костюм…

— Дреме ми, отивам в кръчмата…

Стояха един до друг като споени, като пясък, размесен с ръжда.

Клей, всеизвестен с това, че не казваше почти нищо, естествено, не каза нищо. Вероятно беше изговорил квотата си за вечерта. За миг се замисли: защо сега? Защо се бе върнал у дома точно сега? Но после си спомни датата. 17 февруари.

Той потопи пострадалата си ръка в кофичка с лед и си наложи да държи другата далеч от драскотината на лицето си въпреки непреодолимото изкушение да я попипа. На масата бяхме останали само двамата, един срещу друг, счепкани в мълчалив конфликт. Едно нещо ми беше станало пределно ясно — само за един от братята си трябваше да се тревожа и той стоеше пред мен.

Здравей, татко, за бога!

Погледнах кубчетата лед, които подскачаха нагоре-надолу около китката му.

Ще ти трябва кофа, голяма колкото теб, моето момче.

Не го изрекох, но бях сигурен, че Клей го е прочел на лицето ми и в същия миг изгуби битката и постави два, извити като спусъци пръста, върху раната под окото си. Мълчаливото малко копеле даже ми кимна леко с глава. В следващия момент камарата чисти чинии, извисила се до шеметни височини, се сгромоляса в мивката.

Това обаче не сложи край на патовата ситуация, о, не.

Пуснах в действие втренчения си поглед.

Клей продължи да попипва бузата си.

Томи остави Хектор на земята и се зае да разчиства порцелановите отломки. Малко по-късно се върна с гълъба (Т се озърташе от рамото му), но побърза да се омете. Отиде да нагледа Ахил и Роузи — заточени заедно на верандата отзад. На излизане многозначително затръшна вратата зад гърба си.

 

 

Разбира се, по-рано, когато Клей изрече тези две съдбовни думи, ние останалите се скупчихме зад него, като свидетели на местопрестъпление. От най-зловещите. Оплетени и разплути туловища на мисли — много от тях можеха да минат през ума на човек, но аз си спомням само една:

Изгубихме го завинаги.

Бях готов обаче да реша въпроса и с бой.

— Давам ти две минути — казах и Убиеца кимна бавно. Залитна, блъсна се в стола си и той застърга по пода. — Хайде, давай. Две минути не са много време, старче.

Старче?

В един и същи миг той се усъмни в обръщението и побърза да се примири с него. Беше стар, стар спомен, забравен образ — и макар едва на средна възраст, за нас бе кажи-речи мъртъв.

Отпусна ръце върху масата.

Възкреси гласа си.

И когато смутено се обърна към нас, той заизлиза от гърлото му сякаш на части с продължение.

— Трябва ми, всъщност чудех се… — Не звучеше като себе си, не и за някого от нас. Помнехме го друг, малко по-вляво, или малко по-вдясно. — Дойдох да ви помоля…

Благодаря ти, господи, че беше Рори, който с препърлен глас, какъвто винаги си беше имал, изригна, сепвайки плахото пелтечене на баща ни:

— За бога, изплюй шибаното камъче!

Застинахме неподвижно.

Всички, макар и само временно.

После обаче Роузи се разлая отново и аз се чух да крещя „Накарай тъпото куче да млъкне!“ и някъде там, по средата, се вклиниха думите:

— Добре, вижте. — Убиеца бе намерил пробойна. — Няма да ви губя повече времето и знам, че нямам право да го искам, но дойдох, понеже сега живея далеч оттук, в провинцията. Има много земя и река и смятам да построя мост. Научих по трудния начин, че реката прелива от коритото си. Можеш да останеш блокиран на единия или на другия бряг и… — Гласът му хрущеше от трески, в гърлото му бе затъкнат цял кол. — Нужна ми е помощ да го построя и дойдох да попитам дали някой от вас…

— Не — пръв казах аз.

И отново Убиеца само кимна.

— Голям наглец си, а? — Рори на вашето внимание, в случай че не сте се досетили.

— Хенри?

Вземайки пример от мен, Хенри остана верен на себе си — преливащ от приветливост дори в лицето на цялото това безобразие.

— Не, благодаря, друже.

— Не ти е „друже“. Клей?

Клей поклати глава.

— Томи?

— Не.

Един от нас лъжеше.

Последва някаква смазана тишина.

Масата, простираща се между баща и синове, лежеше пресъхнала и колко трохи се валяха по нея само. По средата се мъдреха пиперница и солница от различни комплекти като някакво дуо комедианти. Единият пълничък. Другият висок.

Убиеца кимна и тръгна да си върви.

Преди да го стори, извади листче хартия и го повери на шайката трохи.

— Адресът ми. В случай че размислите.

— Сега си върви. — Скръстих ръце на гърдите си. — И остави цигарите.

 

 

Без излишно бавене адресът бе накъсан на парченца.

Хвърлих го в дървената щайга до хладилника, в която държахме сортирани бутилки и стари вестници.

Известно време поседяхме, постояхме прави, подпирахме се тук и там.

Кухнята се бе умълчала. Нима имаше нещо за казване?

Последва ли съдържателен и непринуден разговор на тема как в моменти като този трябва да сме по-сплотени от всякога?

Много ясно, че не.

Разменихме си няколко изречения и Рори, запътен към кръчмата, напусна сцената пръв. „Голите ръце“. Вървейки към вратата, той положи, само за миг, топла и влажна длан върху главата на Клей. В кръчмата сигурно щеше да седне на същото място, където всички ние, даже и Убиеца, бяхме седели в една отдавнашна вечер, която никога нямаше да се изличи от паметта ни.

После и Хенри отиде някъде отзад, вероятно да подрежда старите книги и грамофонни плочи, които бе насъбрал по гаражните разпродажби.

Скоро го последва и Томи.

След като известно време в кухнята седяхме само аз и Клей, той стана и тръгна безшумно към банята. Взе си душ, а после постоя надвесен над мивката. Беше задръстена с косми и паста за зъби, споени с песъчинки. Може би това беше така нужното му доказателство, че големи неща можеха да се създадат от всичко.

Ала погледът му продължаваше да отбягва огледалото.

Малко по-късно отиде там, където бе започнало всичко.

Неговите светилища.

Със сигурност, „Бърнбъро Парк“ бе едно от тях.

Матракът на Окраището, естествено.

Гробището на хълма.

Години по-рано обаче, не без причина, началото бе положено тук.

Клей се запъти към покрива.

 

 

Тази вечер той излезе отпред, сви между нашата къща и тази на госпожа Чилман, скочи на оградата, оттам — върху разпределителната кутия и накрая — на керемидите. По стар навик обичаше да се разполага някъде по средата на покрива, сливайки се с всичко наоколо, нещо, което с годините правеше все по-често. В началото се покатерваше горе предимно денем, но сега предпочиташе минувачите да не го виждат. Само когато някой се качеше при него, сядаше на билото или на ръба.

Отправи поглед към къщата на Кери Новак — на отсрещния тротоар, по диагонал.

Номер 11.

Кафяви тухли. Жълти прозорци.

Знаеше, че по това време сигурно чете „Каменоделецът“.

Известно време наблюдава менящите се силуети, но после отвърна очи. Колкото и да обичаше да я вижда, пък било и за миг, не беше се качил на покрива заради нея. Обичаше да идва тук много преди тя да пристигне на „Арчър стрийт“.

Премести се десетина керемиди наляво и се загледа към ширналия се град. Сега той се бе изкатерил от бездната, в която бе попаднал по-рано — голям, просторен и ярко осветен. Клей попиваше гледката.

— Привет, град.

В такива моменти обичаше да си говори с него — да се почувства едновременно повече и по-малко самотен.

* * *

След може би около половин час Кери се показа за миг. Сложи едната си ръка върху парапета и вдигна другата бавно нагоре.

Здравей, Клей.

Привет, Кери.

И тя отново се прибра вътре.

На другия ден й предстоеше обичайното нечовешко ставане. В четири без четвърт щеше да подкара колелото си през моравата към конюшните на Макандрю на „Ройъл Хенеси“, където я чакаше тренировка на пистата с конете.

Малко преди да слезе от покрива, откъм гаража се зададе Хенри с бира и пликче фъстъци. Седна на ръба, близо до водосточната тръба с натикания в нея „Плейбой“ — мъртвата и умираща мис Януари. Направи знак на Клей да отиде при него и му поднесе даровете си: фъстъци и запотена бира.

— Не, благодаря.

— Той говори! — Хенри го тупна по гърба. — Втори път за три часа, това наистина е вечер на рекордите. Ще взема утре да отскоча до будката за вестници за още един билет за лотарията.

Клей мълчаливо се взря в далечината.

Черният компост от небостъргачи и предградия.

После погледна към брат си и увереността, с която отпиваше глътките бира. Стана му забавно при мисълта за лотарийния билет.

Числата на Хенри бяха от едно до шест.

 

 

По едно време Хенри посочи към улицата, по чийто склон едва-едва се тътреше Рори с пощенска кутия на гръб. По петите му се влачеше дървеното стълбче, заедно с което я бе изтръгнал. С победоносен вид той запокити товара си на моравата.

— Ей, Хенри, хвърли някое фъстъче, кекав дългуч такъв!

Замисли се за момент, но явно беше забравил какво иска да каже. Сигурно е било забавно обаче, сигурно е било страшен майтап, понеже продължи да се превива от смях чак до верандата. Заизкачва се нагоре, полупрегърнал стъпалата, и се трупяса на площадката. Хенри въздъхна:

— Давай да го приберем.

И Клей го последва до другата страна на покрива, където имаше подпряна стълба. Не се обърна към Окраището или безбрежния фон от полегати покриви. Не, видя единствено двора и Роузи, която тичаше около сушилника. Ахил стърчеше под лунната светлина и нещо дъвчеше.

 

 

Рори тежеше цял тон, но криво-ляво двамата успяха да го завлекат до леглото.

— Мръсно копеле — рече Хенри. — Сигурно е обърнал двайсет халби.

Никога не бяха виждали Хектор да се движи с такава скорост. Ужасеният поглед, с който котаракът се хвърли от единия матрак на другия и се изстреля през вратата, беше направо безценен. На другото легло Томи продължаваше да спи с лице към стената.

 

 

Много, много по-късно, вече в собствената им стая — радиобудилникът на Хенри (също спазарен на гаражна разпродажба) показваше 1:39 — Клей бе застанал прав с гръб към отворения прозорец. По-рано Хенри се беше разположил на пода и беше нахвърлял някакво есе за училище, но вече от няколко минути не помръдваше. Лежеше върху чаршафите и Клей с облекчение си помисли:

Сега.

Стисна зъби.

Запроправя си път през коридора към кухнята. Озова се до хладилника по-бързо, отколкото бе очаквал, и започна да рови с ръка в щайгата за рециклиране.

Отникъде не идваше и лъч светлина.

Господи!

Бяла и тежка, тя го фрасна право в очите, подобно на футболен хулиган. Клей вече беше вдигнал ръце да се предпази, когато ключът отново щракна, но светлината продължаваше да пулсира и пари в мозъка му. В новоизбликналия мрак той видя Томи — стоеше по долни гащета с Хектор в ръце. Котаракът беше подвижна сянка на самия себе си, с изцъклени в ужас от внезапната светлина очи.

— Клей? — Томи тръгна с блуждаещи стъпки към задната врата. Думите му се проточиха като лиги сред просъницата и залитането. — … ябва… раня… хил… — С ново усилие той почти разби кода на собственото си изречение. — Трябва да нахраня Ахил.

Клей го хвана за ръцете, обърна го в обратната посока и проследи с поглед как бавно прекосява коридора. Наведе се и потупа котарака, изтръгвайки няколко кратки измърквания. За момент му се стори, че Роузи ще се разлае или Ахил ще нададе рев, но те си мълчаха и той се пресегна към щайгата.

Нищо.

Дори когато малко на риск открехна хладилника — съвсем малък процеп, колкото да спечели лъч светлина — не успя да открие и късче от гибелното листче хартия. Какво беше слисването му, когато, връщайки се обратно в стаята, установи, че сглобената с помощта на тиксо бележка го очаква на леглото му.