Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (33)

33.

— Може ли да нахраня кучето? — попита въодушевено Уилям и изтича пръв в кухнята, следван по петите от Бъди, който очевидно отлично знаеше, че този път не бива да се отделя от момчето.

— Нямам нищо против — каза Джак и направи път на Зоуи.

Тъкмо влизаха, защото ходенето до пасището бе продължило доста по-дълго от предвиденото. Щом се погрижиха за овцете, решиха да се разходят заедно из околността. Минаха през вилата, та Зоуи да се преоблече, и продължиха до Падстоу, където обядваха в уютна кръчма. След това отидоха на един от съседните плажове да погледат сърфистите и бодибордърите, които пореха вълните. След вчерашната буря времето пак беше фантастично: слънчево и ясно, и Зоуи се наслади на усещането просто да си седи на пясъка до Джак, докато той й разказваше за Канада и за най-близките си планове относно фермата. Би могла да го слуша часове наред и макар да съзнаваше, че трябва да използва времето, за да научи повече за брат си, не бързаше да се прибере. Уилям сядаше на моменти при тях, но повечето време хвърляше пръчка, а Бъди му я носеше с неотслабващо усърдие. За изненада на Джак заниманията с кучето като че ли му доставяха голяма радост, защото сега целият сияеше, наблюдавайки как яде Бъди.

— Бъди носи всичко, каквото му хвърля. А видяхте ли как събира овцете на пасището? Изобщо не знаех, че е толкова добър! — възкликна с удивление момчето.

— Ами ти до днес не си проявявал кой знае какъв интерес към него — отвърна баща му, обаче сякаш съжали за критиката, понеже веднага добави: — Бъди наистина има заложби и е възприемчив. Но има още доста да учи. Ако искаш, може от сега нататък да работиш с него и да го дресираш.

Идеята май допадна на сина му.

— Много яко — каза и почеса зад ушите Бъди, който вече беше омел купата си. — Ще поизляза пак с него.

— Само не се отдалечавай, скоро ще вечеряме — подвикна подире му Джак.

Той изчака да останат сами със Зоуи, привлече я към себе си и я целуна. Не си го бяха позволили пред Уилям и Зоуи с облекчение констатира, че не само тя се беше сдържала с усилие.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита Джак и Зоуи точно отвори уста да каже „да“, когато Уилям неочаквано влезе в кухнята.

Двамата мигновено се откъснаха един от друг, но прегръдката им със сигурност не убягна на момчето — както и на вървящата зад него Дейзи Галахър.

— Баба дойде — обяви Уилям, без да коментира какво е видял, и пак изчезна, а Дейзи влезе в кухнята.

Смутена и неуверена как да изтълкува погледа на майката на Джак, Зоуи й подаде ръка.

— Не исках да ви притеснявам — каза Дейзи. — Но във вилата нямаше никого, та си рекох да се отбия и да видя дали не си тук.

Зоуи я погледна изненадано.

— Търсили сте мен?

Дейзи кимна.

— Обади се Роуз. Каза, че трябвало спешно да разговаря с теб, но мобилният ти телефон явно бил изключен, а не те е открила и във вилата.

— Спомена ли за какво става въпрос? — попита уплашено Зоуи при мисълта за родителите си. Наистина трябваше да се свърже колкото се може по-бързо с баща си и Филип, но драматичните събития от изминалата нощ бяха изтрили това намерение от ума й. Дейзи поклати глава.

— Не каза нищо конкретно. Само, че било свързано с къщата. И да й се обадиш час по-скоро.

— Може да вземеш моя телефон — обади се Джак, ала Зоуи поклати глава.

Чувстваше се неловко в присъствието на майка му, понеже Дейзи я наблюдаваше много по-критично, отколкото при последната им среща. Освен това внезапно й се прииска да провери дали не е получила някакви есемеси.

— Не, май ще е по-добре да се върна във вилата и да изясня нещата.

— Да те закарам ли? — предложи Джак.

— Ще се прибера пеша, не е далеч — отказа тя с поглед, насочен към Дейзи. — В края на краищата имаш гости.

Усмихна му се още веднъж с надеждата, че ще усети колко съжалява, задето си тръгва. Но Дейзи сякаш й напомни нещо, което толкова искаше да забрави през целия ден: мястото й не беше тук.

Джак я изпрати до вратата и я притисна към себе си, целуна я.

— Ще дойдеш ли по-късно? — попита, а неувереността, притаена в очите му, я прободе като с нож.

Кимна, сетне припряно се обърна и прекоси двора в посока към плажната вила.

* * *

Джак затвори вратата и се помъчи да игнорира отвратителното усещане за празнота, което внезапно изпълни душата му. Откакто бе целунал Зоуи на пристанището, не се беше разделял с нея и се боеше от този момент. Моментът, в който трябваше да я пусне да си тръгне, без да знае какво изпитва към него.

При това той самият бе избягвал темата, беше й разказал за миналото си и за живота във фермата. Не бе проронил нито дума за бъдещето, защото предпочиташе да се наслади на времето с нея и Уилям и да не се замисля, че нещата не бяха толкова прости, както ги чувстваше днес. Беше постъпил глупаво. И страхливо. Но просто не искаше да чуе, че тя ще се върне в Лондон — понеже не знаеше дали ще има сили пак да се бори за нея. Миналия път беше адски болезнено и му отне много време да се съвземе. Дали би могъл да рискува още веднъж?

Когато влезе в кухнята, водата в електрическата кана вече шумеше, а майка му тъкмо подготвяше чайника. Дейзи не можеше да седи със скръстени ръце, все трябваше да върши нещо и при други обстоятелства това би го развеселило. Сега обаче го ядоса най-вече защото в очите й все още се четеше упрек.

— Не искам чай — изръмжа той и седна до кухненската маса.

Думите му ни най-малко не трогнаха Дейзи.

— Само че аз искам — заяви тя и изчака водата да кипне, после запари чая. — Дано знаеш какво правиш — наруши след малко настъпилата тишина и Джак разбра, че има предвид Зоуи.

— Да, зная — реагира рязко той. — Но не съм сигурен дали това те засяга.

Майка му опря ръце на кръста си.

— Разбира се, че ме засяга, след като синът ми е на път да се погуби. Цялото село говори за вчерашното изпълнение на Зоуи. И за това, че накрая си изчезнал с нея. — Дейзи поклати глава. — Джак, наистина ли искаш да си го причиниш още веднъж?

Той усети как стомахът му се сви на топка, защото тя изрече онова, от което той самият се опасяваше. Но изтласка мисълта от съзнанието си и издържа погледа й.

— Трябваше да се погрижим за Уилям — рече. — Снощи на плажа Зоуи ми помогна да го спасим от прилива.

Майка му го гледаше невярващо, докато й разказваше какво се беше случило.

— Не знаех — пророни смаяно, щом Джак завърши.

После извади от шкафа чаша, напълни я с чай, седна до него и му я подаде. Известно време двамата мълчаха, а когато вдигна глава, Джак видя, че скептичното изражение още не беше изчезнало от лицето й.

— Ами Меган? — запита Дейзи. — Тя ти подхожда, Джак. С нея можеш да свиеш гнездо. Докато със Зоуи…

— Та ти изобщо не я познаваш, мамо — прекъсна я Джак и скочи от мястото си, заснова неспокойно из кухнята.

— За разлика от теб, така ли? — Дейзи повдигна вежди. — Откъде си сигурен, че няма пак да те изостави, както навремето?

Джак спря и удари с юмрук по масата.

— Може ли да говорим за нещо друго?

Майка му дори не мигна и устоя на гневния му поглед, докато накрая той отстъпи и раменете му се отпуснаха от напрежението. После пак седна на стола.

— Извинявай — изрече разкаяно, съзнавайки, че е отишъл твърде далеч.

Дейзи протегна ръка към неговата, улови я и се усмихна, когато той вдигна глава и я погледна.

— И аз ти се извинявам. Не биваше да се намесвам. Но нали знаеш какво е да имаш деца. Никога не спираш да се тревожиш за тях, независимо от възрастта им.

Джак си помисли за Уилям и се усмихна накриво.

— Не се притеснявай, мамо — увери Дейзи.

Тя стисна ръката му и се изправи.

— Трябва да вървя.

Беше вече на прага, когато се обърна отново към него и Джак усети, че иска да му каже още нещо. Ала в крайна сметка само се усмихна и си тръгна.

Той се облакъти на масата и зарови пръсти в косата си.

Тя греши за Зоуи, рече си, надявайки се горещо, че е прав. А ако не…

За това изобщо не му се мислеше.