Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wildblumensommer, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Емилия Драганова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NMereva (2021)
Издание:
Автор: Катрин Тейлър
Заглавие: Лятото на дивите цветя
Преводач: Емилия Владимирова Драганова-Сивкова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.06.2019
Отговорен редактор: Деметра Димитрова
Коректор: Жанет Желязкова
ISBN: 978-954-26-1913-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15761
История
- — Добавяне
19.
— Ето го.
Лизи Кармайкъл с усмивка подаде на Зоуи тънка книжка с кожена подвързия и пак седна до кръглата масичка от черешово дърво, където бе сервирала чай за двете. Беше много уютно местенце в зимната й градина, от която се откриваше красива гледка към залива на Пендерак.
Зоуи обаче бе твърде заета с книжката, за да обърне внимание на панорамата.
— Това да не би да има връзка с Крис?
Лизи Кармайкъл кимна.
— Отворете я.
Зоуи колебливо последва съвета й и видя, че в ръцете си държи томче със стихове. Съдържаше творби на английските романтици, най-вече Кийтс и Байрон, и си личеше, че стиховете бяха препрочитани многократно. На някои места имаше подчертани с молив редове или думи, а в полето се виждаха бележки, написани с почерк, който веднага позна.
— Написал ги е Крис! — възкликна развълнувано тя и погледна учителката по пиано, която тъкмо наливаше мляко в чашата си. — Откъде имате книгата?
Лизи Кармайкъл разбърка чая си.
— Томчето е мое. Или по-скоро на починалия ми съпруг. Крис го взе за малко тогава, онова лято… — Учителката поклати глава и по лицето й пробягна сянка. — Ах, каква трагедия!
Мислите на Зоуи все още бяха заети с книгата.
— А не се ли разсърдихте, задето е писал вътре?
— Напротив. Дори го поощрявах. Лириката трябва да се анализира, за да я разбереш и да извлечеш от строфите нещо за себе си. Затова му казах да подчертава местата, които са му харесали или са го развълнували, и да записва мислите си. — Лизи Кармайкъл се усмихна, виждайки учуденото лице на Зоуи. — Според мен книгите не бива да бъдат безупречно чисти. Много по-хубаво е да виждаш, че някой се е задълбочил в прочетеното.
Този подход май важи и за къщата й, помисли си Зоуи. Тъй като обстановката бе всичко друго, но не и безупречна. Пъстрата смесица от мебели беше наглед поовехтяла, доста от книгите по лавиците бяха в същото състояние като томчето със стихове и цялата стая бе осеяна с декоративни джунджурийки, които не се съчетаваха: порцеланови фигурки, камъни, карти, бутилки, кутийки. Явно бяха сувенири, купувани от госпожа Кармайкъл или получени като подарък, и въпреки че бе събрана откъде ли не, колекцията допринасяше за уютната атмосфера. Нищо не изглеждаше претенциозно и нищо, абсолютно нищо не бе подчинено на условности — също като самата Лизи Кармайкъл, която още с избора си на дрехи ясно заявяваше, че не се интересува от модните тенденции.
Днес например бе съчетала дълга сиво-зелена пола от туид с яркорозова копринена блуза и елек от бяла изкуствена кожа. Но именно този ексцентричен, необичаен стил много й подхождаше и Зоуи внезапно разбра защо Крис толкова обичаше да ходи при нея. У Лизи Кармайкъл всичко бе различно от техния консервативен роден дом и брат й сигурно бе възприемал посещенията тук като откровение, като възможност да разкрие музикалната си страна, на която баща им гледаше по-скоро критично. Джордж Бивън считаше, че е по-добре Крис да се концентрира върху така наречените мъжки занимания, а не точно върху свирене на пиано. Пък за предпочитанията му към лириката не знаеше даже Зоуи.
— Ако желаете, може да задържите книгата — обади се Лизи Кармайкъл. — Трябваше да ви я дам още тогава, но не можах да се разделя с нея, тъй като беше ценен спомен. Чак като ви срещнах вчера, си дадох сметка, че не бива да ви лишавам от нея. В края на краищата Крис ви беше брат.
Когото не съм познавала толкова добре, колкото съм си въобразявала, се стрелна през ума на Зоуи, докато галеше кожената подвързия.
— Не знаех, че се интересува от поезия — призна полугласно тя.
— О, даже много — потвърди Лизи Кармайкъл и се облегна назад с усмивка. — Понякога не само свирехме на пиано, а и четяхме заедно. Крис беше зареден с невероятен ентусиазъм. Затова и ми беше толкова приятно да му преподавам, затова и беше толкова добър. Отдаваше на музиката цялото си сърце. Обичаше я, беше изцяло погълнат от нея. Но проявяваше силен интерес и към написаното слово. Много съм благодарна, че му помогнах да открие и двете.
Зоуи сподави с усилие завладялата я ревност, че тази жена е познавала брат й много по-добре от нея самата. Или поне онази негова страна, която нито веднъж не бе показал пред семейството си.
— Баща ми не харесваше, че Крис толкова обича да свири. За него това беше несериозно хоби. Така и не пожела да проумее какво означава музиката за Крис.
— Известно ми е — усмихна се тъжно Лизи Кармайкъл. — Според мен би трябвало да прояви повече разбиране към Крис. В края на краищата той бе наследил от него страстта, с която подхождаше към всичко.
— От татко?
Зоуи се замисли за баща си, за когото можеха да се кажат много неща, но със сигурност не и че е страстен човек. В професията си беше ревностен, това да, обаче подходът към личния му живот бе по-скоро аналитичен и хладен.
Лизи Кармайкъл закима енергично.
— О, да! Само си припомнете как се е борил за майка ви. Тя ми го разказа веднъж, като беше тук.
Зоуи се обърна към прозореца и се загледа замислено навън. Естествено, че знаеше историята за запознанството на родителите си. И двамата независимо един от друг били на почивка в Пендерак. Влюбили се от пръв поглед, въпреки че на Бренда й предстоял годеж със сина на някакъв граф. Родителите й, които произхождали от богати банкерски фамилии, разчитали на щастливото продължение на тази връзка и изпаднали в ужас, когато Бренда им съобщила, че вместо това иска да се омъжи за амбициозния строителен предприемач Джордж Бивън, който бил вложил всичките си спестявания в току-що основаната си фирма. Възпротивили се на връзката им и не щадили средства, за да разделят двамата. Но Джордж бил упорит и накрая цъфнал неканен на прием в дома на родителите й, за да им заяви, че няма никакво намерение да се откаже от Бренда. Изпълнението му със сигурност било впечатляващо, защото тя тръгнала с него и не след дълго двамата се венчали в малката църква на Пендерак — отново напук на родителите й, които открай време си мечтаели за разкошна сватба в Лондон.
Ето защо селото в Корнуол значеше толкова много за родителите на Зоуи и това бе една от причините за многобройните летувания тук. Ала смъртта на Крис изтри завинаги хубавите спомени, а заедно с нея бавно изтля и любовта между Бренда и Джордж. Оттогава насетне Джордж Бивън отдаваше сърцето си единствено на фирмата.
Тъй като не искаше да говори лошо за него пред, кажи-речи, непозната жена, Зоуи пак разлисти томчето и плъзна бегъл поглед по местата, подчертани от Крис.
Особено важни сякаш му бяха пасажите, в които ставаше дума за болката от несбъднатата любов. Избраните цитати бяха почти без изключение мрачни и описваха отчаянието на поета. Прозрението какво означава това порази Зоуи като мълния.
— Крис е бил нещастно влюбен?
Лизи Кармайкъл кимна.
— Да, мисля, че да.
— В кого? — попита веднага Зоуи, само че учителката по пиано повдигна рамене.
— Официално дори не знаех, че е влюбен. Никога не ми го е казвал, поне не директно. Но имаше някого. Познаваше се по въпросите му, по стихотворенията, които изведнъж започна да предпочита. — При тези думи поклати глава. — Беше обсебен, обаче не му се говореше за това и аз не настоявах. Мислех си, че все някога ще ми сподели, когато му дойде времето. — Лизи Кармайкъл въздъхна дълбоко. — Уви, така и не се стигна дотам.
Зоуи преглътна с усилие. Нима любовта към Джак наистина бе отвлякла дотолкова вниманието й, че не бе забелязала колко зле е брат й?
— Смятате ли… — поколеба се, преди да продължи. — Смятате ли, че е бил толкова нещастен, та…
— Та да се самоубие? — Лизи Кармайкъл поклати енергично глава. — Не, в никакъв случай. Крис беше чувствителен младеж, но не би скочил от скалите само защото е имал проблем. Би се заел да го реши, сигурна съм.
Зоуи се взираше разочарована в томчето, понеже я обзе чувството, че пред нея отново се е изпречила стена.
— Толкова ми се иска да науча какво е ставало в душата му! — възкликна, разтърсена от емоция.
Учителката по пиано се прокашля.
— Не зная дали имам право да попитам, в края на краищата е много лично — каза нерешително — но… дали в дневника му не пише нещо за това?
Зоуи я погледна недоумяващо.
— Не вярвам да си е водил дневник.
— Напротив — настоя Лизи Кармайкъл. — През лятото му подарих един от онези елегантни, изкуствено състарени бележници. Помислих, че ще му помогне, ако записва тревогите си, щом не може да говори за тях. И той ми каза, че използва бележника.
Мислите на Зоуи препуснаха обратно към дните, в които бе прегледала вещите на Крис. Майка й нямаше сили за това. Ако зависеше от Бренда, стаята на Крис щеше да си остане непипната. Зоуи и баща й я склониха да се раздели поне с голяма част от дрехите и книгите му, които нямаха сантиментална стойност за Крис. Във връзка с това през ръцете на Зоуи минаха всички негови неща, също и тези от Корнуол. И сред тях определено нямаше дневник.
Ала сега, след като Лизи Кармайкъл го спомена, се сети, че няколко дни преди смъртта му бе видяла Крис с такъв изкуствено състарен бележник.
— Със зелена подвързия ли беше?
Лизи Кармайкъл кимна и Зоуи усети как в душата й покълва надежда. Щом дневникът не бе сред вещите му, значи оставаше да е в Пендерак. Дали пък Крис не го бе скрил и затова не го бяха намерили?
Тя скочи припряно.
— Трябва да тръгвам! — каза и прегърна изненаданата Лизи Кармайкъл, която също стана от плетеното си кресло. — Много ви благодаря за всичко. Надявам се, че…
И се запъна, защото внезапно видя преподавателката двойно.
— Какво ви е? Да не ви прилоша?
Зоуи се помъчи отчаяно да фокусира погледа си, ала не успя. Усети неудържими позиви за гадене и залитайки, мина през отворената стъклена врата на зимната градина, излезе навън, направи две крачки към живия плет от чимшир. И тогава коленете й се подкосиха и тя чу само ужасения вик на Лизи Кармайкъл, преди да потъне в непрогледен мрак.