Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (3)

3.

— Ще настаниш Зоуи Бивън във вилата? — Дейзи Галахър разтърси прошарените си къдрици в израз на неверие и възмутено опря ръце на хълбоците си. — Ами децата? Да не си решила ей така да ги изгониш от дома им?

— Всичко е уредено — защити се Роуз. — Сара ще се премести при приятелката си Рейчъл, а Хенри и Люк ще останат у Айрис.

И подири с поглед подкрепа от по-малката си сестра, която седеше до нея на голямата кухненска маса в пансиона.

— Точно така — потвърди Айрис. — Сара е извън себе си от радост, пък и момчетата са съгласни. И преди да попиташ: В момента бутикът е добре зареден. Така че Роуз спокойно може да замине за няколко дни, няма никакъв проблем.

После се ухили доволно и Роуз пак се изуми от увереността на сестра си, че пътуването до Лондон е именно това, от което има нужда. Докато тя самата хранеше съмнения дали спонтанната размяна на жилищата, предложена й от Зоуи, наистина ще протече безпроблемно.

Всъщност всичко звучеше съвсем просто: Роуз щеше да отстъпи за известно време вилата на Зоуи, а в замяна щеше да поживее в къщата в Хампстед. Беше гостувала няколко пъти на Зоуи преди години и отлично помнеше просторните помещения с високи тавани и красиви антики. Там беше много по-хубаво — а и по-изгодно — от всеки хотел и възможността да се срещне с Мат и да му постави ребром въпроса за издръжката я накара да се съгласи лесно. Само че сега, след няколко часа размисъл, отново я обзеха колебания, а реакцията на майка й ги засили.

За разлика от нея Айрис беше все така въодушевена от идеята.

— Мамо, та това е страхотна възможност за Роуз! Дори не се налага да пътува с влак, понеже Зоуи ще й даде колата си. Смятам, че такова фантастично предложение не е за изпускане!

Дейзи обърна глава към прозореца и се загледа в градината. Стойката й издаваше, че замисълът на Роуз никак не й се нрави.

— Не друг, а Зоуи Бивън! И какво има да търси тук?

Роуз сви рамене.

— Не ми каза. Стори ми се доста потайна по телефона. Но явно й е много важно да дойде.

Дейзи изсумтя и пак се обърна към тестото за хляб, което лежеше на голяма дървена дъска върху работния плот. Започна да го меси с припрени движения — ясен знак, че е развълнувана.

— Идеята не е добра — каза по-скоро на себе си. — Ако Зоуи се появи тук след толкова години, хората пак ще почнат да говорят, а последното, което би желал брат ти, са нови клюки, камо ли среща със Зоуи.

Дейзи млъкна и в погледа й проблесна тревога.

— Тя знае ли, че се е върнал?

Роуз поклати глава.

— Не попита за него.

Това й направи впечатление, но си каза, че брат й навярно вече не играе роля в живота на Зоуи. Времето лекува всички рани. Или?

— Мислиш ли, че той има нещо общо с идването й?

— Естествено, че не — заяви с присъщата си непоколебима увереност Айрис и погледна недоумяващо майка си и сестра си. — Даже не всички приятели на Джак знаят, че пак е тук, така че слухът едва ли е стигнал до Лондон. Освен това не мисля, че някой още се интересува от младежката им любов. Та това беше преди половин вечност. Зоуи сигурно си има причини за пътуването, но те не ни засягат. Важното е, че Роуз най-сетне има възможност да се измъкне оттук и няма да се откаже от нея само защото има шанс Джак отново да се срещне със старата си изгора!

Айрис явно очакваше Дейзи и Роуз да се съгласят с нея. Само че и двете си замълчаха, а когато погледите им се срещнаха, Роуз видя, че майка й си мисли същото като нея.

Тогава Айрис беше още малка. Не помнеше колко тежко им беше, най-вече на Джак.

Но това не бе единственият аргумент, който отново хвърли Роуз в съмнение относно размяната на жилищата.

— Според мен мама е права. Идеята наистина не е добра.

Разбира се, че й се ходеше в Лондон, и то не само за да проведе най-накрая разговора с Мат. Отдавна не се беше случвало да помисли само за себе си. Не че не харесваше живота си. И все пак често й беше трудно да се грижи сама за децата. Почти нямаше време за себе си и перспективата няколко дни да подиша въздуха на големия град, сам-сама, без ангажименти и срокове, й се струваше вълшебна. Но именно затова не можеше. Тъй като не беше сама.

— Ако замина, ще трябва да взема и децата. Толкова отдавна не са ходили на истинска почивка. Дължа им го.

Този път изсумтя Айрис.

— Ама че глупост! — изрече възмутено. — На децата не им липсва нищо. Не ходят на училище, ние ще се грижим за тях. Така че преспокойно ще изкарат някой и друг ден без теб. Нали така, Хенри?

— Ъъ? — измънка малкият, който преди миг бе влязъл в стаята, и погледна леля си. Беше с поруменели бузи, а калните петна по фланелката, късите спортни гащета и коленете подсказаха на Роуз, че е играл футбол в градината заедно с момчетата на семейство Питърсън, което беше отседнало в пансиона.

— Нали си говорихме, че майка ти ще замине за няколко дни в Лондон, а ти и Люк ще останете при мен — каза Айрис и го погали нежно по косата. — Нямаш нищо против, нали, младежо?

— То се знае — отговори разсеяно Хенри и побутна баба си по ръката. — Може ли нещо за пиене? С момчетата ожадняхме.

— Разбира се, миличък. Вземи си каквото искаш — усмихна се Дейзи, а Хенри извади от хладилника бутилка минерална вода. И без да погледне назад, излезе доволен от кухнята.

— Виждаш ли? — заяви триумфално Айрис и вдигна ръка, когато Роуз отвори уста да възрази. — Ще се оправим, сестричке. Така че тръгвай за Лондон и се отдай на живот.

Роуз въздъхна и за пореден път констатира колко е трудно да разубеди малката си сестра, когато си е наумила нещо.

На двайсет и седем години Айрис всъщност беше изтърсачето в семейството, но се извисяваше с повече от половин глава над Роуз и Дейзи, които бяха дребни и изящни досущ статуетки. Точно като Джак, който също бе доста висок, се беше метнала на баща си Брайън в това отношение. От него всички бяха взели зелените очи и червеникавокестенявата коса. По характер обаче Айрис най-много приличаше на темпераментната им майка и категорично бе най-упоритата от тримата, решеше ли да се наложи.

В този момент цялата сияеше, абсолютно убедена в правотата на идеята си.

— Роузи, момиче, та това е уникална възможност! Пък може и най-накрая да се запознаеш с някого. От толкова време си сама, а тук, в селото, май няма мъж, който да те заинтригува.

А, ето откъде духал вятърът, рече си Роуз и неволно се усмихна. Всъщност трябваше да се сети по-рано, че това е истинската причина за ентусиазма на Айрис. Сестра й бе непоправима романтичка и не можеше да се примири, че Роуз не е била с мъж след развода с Мат. Което не беше по нейна вина. Чисто и просто липсваха подходящи кандидати, понеже малцината ергени в селото бяха твърде стари или твърде млади, или пък неприемливи като партньори.

Което не отказваше Айрис от постоянните опити да сватоса сестра си. В един момент Роуз се произнесе безапелационно по въпроса и спря да приема поканите за вечеря у Айрис само за да се озове седнала срещу някой многообещаващ неангажиран мъж — обикновено приятел на зет й Гордън, който „най-случайно“ се оказал наблизо. Е, повечето се стряскаха още в началото, след като научеха, че е майка на три деца, но дори измежду кавалерите, които не се смущаваха от това, никой не пламна от желание да бъде с нея. Затова Роуз вече не вярваше, че някъде ще срещне идеалния партньор. А може би просто бе станала твърде недоверчива след разочарованието, преживяно с Мат.

— Айрис, не си търся мъж — напомни на сестра си.

— Ти може би не, обаче по широкия свят сто на сто има куп мъже, които на драго сърце биха те намерили — отвърна невъзмутимо Айрис. — Само че не могат, защото си се погребала тук. Пък и почивката ще ти се отрази добре след цялото напрежение с поръчката на онази вещица.

— Ох, не ми напомняй за нея!

Роуз простена при мисълта за Фелисити Майърс, кльощавата американка на средна възраст от Бостън, която през последните две седмици направо не й даде да си поеме дъх. След идването си в бутика толкова се възторгна от шевните й умения, че си поръча цял гардероб: два панталона, три блузи, три тениски, два потника, едно сако и няколко чанти — отделно от нещата, които Роуз и бездруго шиеше за магазинчето. Така че тя не мигна нощи наред, за да смогне. Работата беше напрегната и изнервяща, понеже американката се държеше и много арогантно. Току цъфваше с някое ново желание, което държеше да бъде изпълнено на мига, пък и комплиментите й бяха като нож с две остриета. „Наистина не съм очаквала да намеря тук толкова талантлив моден дизайнер. Та се чудя къде намирате вдъхновение?“ — така я попита със сладникава усмивка и Роуз ясно разбра какво има предвид: че е някаква си селяндурка, която не може да се мери с елегантните дами от големия град.

Но дали пък не беше вярно? От цяла вечност не бе напускала Корнуол и пулсът й се ускори при мисълта за Камдън маркет и многобройните малки бутици, които можеше да открие в Айслингтън, Шордич или Сохо. Ако успееше да почерпи нови идеи, работата й щеше да спечели много от това. И тогава щеше да затвори устата на следващата високомерна клиентка…

Роуз въздъхна дълбоко.

— Все пак признавам, че би било хубаво, ако можех да замина — промълви плахо.

— Ами направи го — неочаквано се намеси майка й.

Сложи оформения самун в ламаринена тава, пъхна я в голямата старовремска фурна и се подпря с две ръце на работния плот, замислено сбърчила чело. Роуз я погледна с изненада.

— Но нали преди малко каза, че идеята не е добра?

— Имах предвид появата на Зоуи. Заради Джак. Не се замислих какво означава пътуването за теб — призна Дейзи и седна, пресегна се, улови ръката на Роуз и я стисна. — Наистина заслужаваш да си починеш и щом тя ти предлага такава възможност, за бога, пусни я за няколко дни във вилата.

И макар да не изглеждаше очарована от предстоящото гостуване, все пак се усмихна, а Роуз усети как я обля гореща вълна от любов към майка й.

През последните години не й беше леко. От доста време вече стопанисваше пансиона сама, защото мъжът й беше твърде болен, за да й помага. Брайън Галахър страдаше от тежка форма на ревматизъм и в лоши дни едва се движеше от болки. Ходеше на терапия, която му помагаше, но лечението бе продължително и скъпо. Курсът от процедури, който бе започнал преди няколко дни, също щеше да облекчи само за кратко състоянието му. Напоследък му ставаше все по-трудно да поддържа фермата, която беше другият им източник на доходи, освен пансиона. Селскостопанското предприятие работеше по-добре след връщането на Джак, но в последните години парите все не стигаха. А още повече затегнаха колана, когато Роуз се върна с децата след развода с Мат и се настани в плажната вила, която спряха да дават под наем. Приходите намаляха, но Дейзи дори не се беше поколебала да предостави вилата на дъщеря си. Тя правеше всичко за семейството си, работеше от зори до мрак и никога не се оплакваше — нещо, заради което Роуз дълбоко й се възхищаваше.

— Всъщност ти имаш много по-спешна нужда от почивка, мамо.

— Само че предложението не важи за мен — напомни й Дейзи и погледна към стенния календар. — Кога тръгваш?

— Още утре — отвърна Роуз и се усмихна несмело, зарадвана, че все пак няма да откаже на Зоуи. Въпреки че цялото начинание беше необмислено и абсолютно откачено. Но и вълнуващо — а колко вълнуващи неща й се бяха случили през последните години? Нямаше ли и тя право да се позабавлява?

— Е, тогава ти предлагам да си стегнеш багажа, сестричке — каза Айрис, ухилена до уши, и се надигна. — Трябва да тръгвам, обаче след вечеря ще дойда да ти помогна. Пък и да обсъдим още веднъж всичко, в случай че отново те налегнат съмнения.

Роуз помаха усмихната на сестра си, но щом остана насаме с майка си, сериозното изражение се върна на лицето й.

— Всичко наред ли е, мамо?

Дейзи кимна.

— Позабавлявай се, имаш нужда. А колкото до останалото… — каза и повдигна рамене. — Зоуи няма да остане дълго, пък Джак си има достатъчно работа. Може и изобщо да не се срещнат.

— Няма ли да му кажеш? — изненада се Роуз. — Няма ли да се ядоса, ако разбере, че сме скрили от него?

Дейзи стана от стола си.

— Нямам намерение да премълчавам. Но ще му съобщим по-деликатно, зная, че няма да изпадне във възторг от новината.

Погледна хляба във фурната, пъхна мръсните съдове в миялната машина и се зае с вечерята.

— Почакай, ще ти помогна.

Роуз се приближи до нея, взе купата с картофи от ръцете й и я сложи на масата заедно с тенджера с вода. Докато белеше картофите с обиграни движения, се замисли за думите на майка си и предполагаемата реакция на Джак от идването на Зоуи.

Но дали наистина щеше да му стане толкова неприятно? Бяха минали години. Може би Айрис беше права и брат й отдавна бе преболедувал всичко и се беше успокоил.

Пред очите й изплува лицето на Джак, стиснатите му побелели устни, свитите в юмруци ръце, потъмнелите от гняв и разочарование очи. Никога нямаше да забрави погледа, с който се взираше след Зоуи, когато тя си тръгна.

А ако не бе превъзмогнал станалото?

Роуз преглътна със свито сърце. Всичко ще бъде наред, каза си и се помъчи да се съсредоточи върху радостното очакване на собственото си пътуване, докато пускаше картоф след картоф в тенджерата.