Ю Несбьо
Кръв по снега (7)

Седма глава

Тя седеше свита в единствения фотьойл в жилището ми и се взираше в мен.

Така ми се струваше още по-красива: изплашена, сама, незащитена. Зависима.

Обясних — впрочем съвсем излишно — че жилището ми е повече от скромно. Представляваше ергенска гарсониера: дневна и кът за спане. Чиста и подредена, но крайно неподходяща за жена като нея. Изтъкнах обаче най-сериозното предимство: анонимност. По-точно, никой — абсолютно никой — не знаеше къде живея.

— И защо живееш тук инкогнито? — попита тя и се вкопчи в поднесената чаша с кафе.

Поиска чай, но аз я помолих да потърпи до утре сутринта. Обещах да купя чай още щом магазините отворят. Казах й, че знам колко обича чай, защото през последните пет дни съм я наблюдавал как започва всеки свой ден с чаша от любимата си топла напитка.

— За човек с моята професия е най-добре да минеш в пълна нелегалност — отговорих.

— Но сега аз научих къде живееш.

— Да.

Отпихме от кафето и помълчахме.

— Това означава ли, че нямаш нито приятели, нито роднини? — попита Корина.

— Имам майка.

— Но тя не знае къде…

— Не знае.

— И не е в течение с какво се занимаваш.

— Точно така.

— Като какъв си й казал, че работиш?

— Като ликвидатор.

— На търговски дружества ли?

Погледнах Корина Хофман. Наистина ли се интересуваше от мен, или питаше от учтивост?

— Да.

— Виж ти.

Тя потръпна зиморничаво и скръсти ръце пред гърдите си. Бях надул радиатора на макс, но дограмата беше стара и гарсониерата не можеше да се стопли. Повъртях чашата в ръце.

— Какво ще правиш, Улав?

Станах от стола.

— Ще ида да ти потърся вълнено одеяло.

— Исках да кажа, какво ще правим?

Изглежда, беше здраво стъпила на земята. Съумее ли човек да приеме онова, което не може да промени, и да продължи напред, той несъмнено е здравомислещ. Щеше ми се и аз да съм като нея.

— Той ще ме погне, Улав. Ще ни гони до дупка. Не можем да се крием тук до безкрай. Защото той няма да миряса, докато не ни намери — ако ще да ни издирва цяла вечност. Вярвай ми, познавам го. Предпочита да умре, вместо да живее с този срам.

Не й зададох най-логичния въпрос: защо му е изневерявала точно със сина му. Попитах я нещо по-второстепенно:

— Заради наранената си мъжка гордост ли страда най-много? Или защото те обича?

— Сложно е — поклати глава тя.

— Заникъде не бързам. А както виждаш, и телевизор нямам.

Тя се засмя. Още се помайвах. Нито бях донесъл обещаното одеяло, нито й бях задал въпроса, който изгаряше гърлото ми като жлъчка: „Обичаше ли сина му?“.

— Улав?

— Да?

— Защо го правиш? — попита тя тихо.

Поех си дъх. Имах подготвен отговор на този въпрос. Всъщност си бях намислил няколко варианта — в случай че един или друг ми се стори неподходящ. Изведнъж обаче всичките се изпариха от ума ми.

— Защото не го одобрявам.

— Кое?

— Начина, по който той постъпва. Иска да убие съпругата си.

— Ти какво щеше да направиш, ако жена ти те мамеше с друг в собствения ти дом?

Хвана ме натясно, нямаше две мнения.

— Носиш добро сърце, Улав.

— Добрите сърца в днешно време никак не се котират.

— Не е вярно. Добрите сърца са рядкост и винаги ще се ценят. Ти си рядко срещан екземпляр, Улав.

— Щом казваш…

Тя се прозина и се протегна с грациозността на котка. Предните им крака се залавят направо за раменете и затова котките могат да промушат телата си навсякъде, където успеят да си проврат главата. Много удобно при лов. И при бягство.

— Ако намериш вълнено одеяло, май ще си лягам. Днес ми се насъбраха доста емоции.

— Ще постеля чисти чаршафи на леглото. Ти ще спиш там. С дивана сме си стари дружки.

— Ами? — усмихна се тя и ми смигна. — Да разбирам ли, че не съм първата, която нощува тук?

— Напротив, първата си. Просто понякога чета на дивана и после заспивам там.

— Какво четеш?

— Нищо особено. Книги.

— Книги? — тя наклони глава и ми се усмихна закачливо, все едно ме е изловила в лъжа. — Тук виждам една-единствена книга.

— Вземам си от библиотеката. Ако ги купувам, няма къде да ги слагам. Пък и напоследък се опитвам да намаля четенето — поясних, все едно говорех за порочен навик.

Тя посегна към книгата върху масата.

— „Клетниците“? За какво се разказва?

— За доста неща.

Корина повдигна вежда.

— Главно за един бивш престъпник, който загърбва тъмното си минало и посвещава остатъка от живота си на каузата да бъде добър човек — за да изкупи греховете си.

— Хм… — тя претегли томчето в длан. — Тежка книга. Има ли и любовна история?

— Има.

Тя остави романа.

— Така и не ми отговори какво ще правим, Улав.

— Ще видим сметката на Даниел Хофман, преди той да види нашата.

Когато го формулирах наум, изречението звучеше идиотски. Също толкова идиотски звучеше и изречено на глас.