Ю Несбьо
Кръв по снега (16)

Шестнадесета глава

Тъпчех на място в тъмното зад стария стадион. Там се провеждаха футболни мачове. Имаше и ледена писта за скоростно бягане с кънки.

В „Афтенпостен“ предупреждаваха, че тази нощ се очаква арктически студ. През следващите няколко дни температурите почти сигурно щели да паднат до рекордно ниски стойности.

Черният микробус се плъзна към тротоара точно в седем. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Приех го за добър знак.

Отворих вратата към товарната каросерия и скочих вътре. Клайн и Датчанина седяха всеки върху един ковчег. Бяха се облекли в черни костюми с бели ризи и носеха вратовръзки — точно в съответствие с указанията ми. Датчанина изломоти нещо на неразбираемия си език. Тези хора говорят, все едно са налапали картоф. Клайн само ме гледаше кръвнишки. Седнах върху третия ковчег и почуках на стъклото към шофьорската кабина. Днес зад волана седеше момчето от магазина, което оня път ме покани при Рибаря. До църквата се стигаше през тихи жилищни квартали с еднофамилни къщи. И без да виждам, знаех откъде минаваме.

Подуших въздуха в каросерията. Да не би в този микробус да превозват риба? Надявах се Рибаря да се е сетил поне да смени номерата.

— Какъв е този бус? — попитах.

— Стоеше паркиран на Екебер — отвърна Датчанина. — Рибаря поръча да намеря нещо погребално. Погребално! — разсмя се гръмко той.

Реших да не питам защо смърди на риба. Стана ми ясно откъде идва вонята. Миризмата се бе просмукала в тях и те я разнасяха навсякъде. След посещението в хладилното им помещение и аз се бях вмирисал на риба.

— Какво е чувството да ти предстои да свитнеш собствения си шеф? — попита неочаквано Клайн.

Прецених, че колкото по-малко разговарям с него, толкова по-добре.

— Не знам — отвърнах.

— Не знаеш — друг път. Я не се прави на ударен.

— Гледай си работата.

— Защо не отговориш, като си толкова отворен.

Виждах, че не е решил да се заяжда.

— Първо на първо, Хофман не ми е шеф. Второ на второ, не изпитвам абсолютно нищо.

— Е, как да не ти е шеф!

Ръмжащата нотка в гласа му издаваше стаен гняв.

— Както кажеш — свих рамене.

— По каква причина не го смяташ за шеф?

— Няма значение.

— Не става така, пич. Искаш тази вечер да ти спасяваме задника. Ами вземи прояви поне малко уважение — той показа нагледно с палец и показалец.

Бусът направи рязък завой и тримата се подхлъзнахме върху гладките капаци.

— Хофман ми плаща на бройка — уточних. — Значи е мой клиент. Плюс това…

— Клиент? — повтори Клайн. — И Мао ли беше бройка?

— Ако Мао е името на човек, когото съм очистил, значи и той е бройка. Съжалявам, ако с него са те свързвали чувства.

— Свързвали чув… — изплю презрително Клайн. Задъха се. — И колко време смяташ да буташ така, убиецо?

— Тази вечер бройката ще е Хофман. Предлагам ти да не се разсейваме.

— А след него идва редът на друг, така ли? — Клайн се взираше в мен, без да крие омразата си.

— Понеже ти явно се кефиш да имаш шеф, ще ти напомня, че Рибаря ти даде ясни нареждания. Придържай се към тях.

Клайн понечи да вдигне „рязаната“ пушка, но Датчанина го спря:

— Успокой топката.

Бусът намали. Младежът зад волана се обърна към стъклената преграда:

— По леглата, момчета.

Повдигнахме капаците на ковчезите и се вмъкнахме вътре. Изчаках Клайн да спусне капака на своя и чак тогава затворих моя. Отдолу бяхме пъхнали два винта, с които да застопорим капаците, колкото да не хлопат. Предвиждахме да ги завъртим само няколко пъти и да не прекаляваме със затягането, защото в определен момент щяхме да избием капаците. Вече не бях нервен. Коленете ми обаче трепереха. Странно.

Спряхме. Затръшнаха се врати. Отвън долетяха гласове.

— Благодаря, че позволихте да използваме криптата — каза нашият шофьор.

— Ама, разбира се, моля ви.

— Обещаха ми и помощ при пренасянето.

— Да, покойниците няма как да ви съдействат.

Мъжкарски смях. Явно ни бе посрещнал някой от гробарите. Вратата към каросерията се отвори. Усетих, че ме повдигат. Стараех се да лежа максимално отпуснат. За да влиза въздух, бяхме пробили дупки отдолу и отстрани и докато ме носеха по коридора, проникна малко светлина.

— Значи, това е семейството, загинало в катастрофата по „Тронхаймсвайен“?

— Да.

— Прочетох във вестника. Голяма трагедия. На север ли ще ги погребат?

— Да.

Усетих, че ме понасят надолу по стълби. Главата ми се плъзна назад и се удари в стената на ковчега. Нали уж носели мъртъвците с краката напред?!

— Не успяхте ли да ги откарате преди Коледа?

— Ще ги погребват в Нарвик. Дотам има два дни път.

Ситни, тътрещи се стъпки. Явно слизаха по тясното каменно стълбище. Добре го помнех.

— Защо не ги транспортират със самолет?

— Близките смятат, че ще им излезе много скъпо — отвърна нашият шофьор.

Засега се справяше отлично. Бях го предупредил, ако почнат много да го разпитват, да обясни, че работи в траурната агенция съвсем отскоро.

— И са предпочели телата да стоят в църква?

— Да. Заради Коледа…

Тръгнаха по равна повърхност.

— Да, да… Съвсем разбираемо. Както виждате, тук има място. Онзи ковчег ще го погребат утре. Отворен е, защото очакваме семейството всеки момент да дойде да се сбогува. Какво ще кажете да сложим този ковчег върху онази поставка?

— А, няма нужда. Направо върху пода.

— Върху пода, така ли?

— Да.

Спряха. Изглежда, се колебаеха.

— Както кажете.

Поставиха ме долу. До главата си чух стържене. После отдалечаващи се стъпки.

Бях сам. Надникнах през една от дупките. Не съвсем сам. Сам с трупа. И миналия път бях сам. В ковчега мама изглеждаше силно смалена. Явно при нея душата бе заемала много повече място, отколкото при повечето хора. Семейството й дойде. Не ги познавах. Когато мама се омъжила за татко, родителите й се отрекли от нея. Решението на мама да се обвърже с престъпник било нечуван скандал и моите дядо и баба, вуйчовци и лели не можели да го понесат. Единствено фактът, че мама и татко се установили в източните квартали, смекчил разрива. Далече от очите, далече от ума, както се казва. Тогава обаче аз се изпречих пред очите им. Застанах лице в лице с дядо и баба, вуйчовците и лелите ми. Мама ги споменаваше само когато беше пияна и надрусана. Първата дума, която чух от мой роднина — без да броим родителите ми — беше „моите съболезнования“. Получих двайсет съболезнования в църква в западните квартали, съвсем близо до някогашния бащин дом на мама. После се върнах в моята част от града и повече не видях никого от тези мои роднини.

Бутнах леко капака, за да проверя дали винтовете не са се разхлабили.

Донесоха и втория ковчег. Стъпките отново заглъхнаха нагоре по стълбите. Погледнах си часовника. Седем и половина.

Пристигна и третият ковчег.

После нашият шофьор и гробарят излязоха от криптата и поеха нагоре, докато си бъбреха за коледни вкуснотии.

Дотук всичко бе протекло по план.

Когато по-рано позвъних в църквата да попитам от името на роднините на загиналото семейство в Нарвик дали биха приели трите ковчега да престоят в криптата до Коледа, свещеникът не възрази. И ето ни сега — на позиция. След половин час очаквахме Хофман. Имаше надежда да остави гардовете си отвън. Едва ли беше пресилено да се твърди, че и изненадата ще работи за нас.

Фосфорът в часовника ми плуваше и блестеше в тъмното.

Осем без десет.

Точно осем.

Осем и пет.

Изведнъж пак ми хрумна, че онези чернови продължават да стоят под кутията с приборите. Какво още чаках, та не ги бях изхвърлил? От разсеяност, или? И защо си задавах тези въпроси, а не се питах какво би станало, ако Корина ги намери? Исках ли да ги намери? А сега, де! Все сложни въпроси.

Чух автомобили отвън. Затръшнаха се врати.

Стъпки по стълбата.

Пристигнаха.

— Изглежда толкова умиротворен — обади се глух женски глас.

— Колко хубав са го направили — подсмръкна друг глас, пак женски, но по-възрастен.

— Забравих ключа в контакта, ще взема да… — поде мъж.

— Никъде няма да ходиш, Ерик — скастри го по-младата. — Как може да си такова шубе!

— Но, скъпа, колата…

— Кой ще тръгне да краде кола от гробище?

Надникнах от страничната дупка.

Бях се надявал Даниел Хофман да се появи сам. Посетителите бяха четирима и се бяха подредили от едната страна на ковчега — с лица към мен. Оплешивяващ мъж на възрастта на Даниел. Не съзирах роднинска прилика. Вероятно негов зет. Версията ми се потвърждаваше от присъствието на трийсет и пет-шест годишна жена, навярно сестра на Даниел, и момиче на десет-дванайсет години — предполагаема негова племенница. Прилика с Даниел съзирах единствено у по-възрастната прошарена дама. Беше й одрал кожата. По-голяма сестра? Или майка, родила го съвсем млада?

От Даниел Хофман обаче нямаше и следа.

Сигурно ще дойде сам, със своя автомобил, успокоявах се наум. Нормално е опечалените да не пристигнат вкупом.

Зет му, онзи с тонзурата, си погледна часовника. Явно чакаха Даниел.

— Гласяха Бенямин за наследник на баща му — подсмръкна по-възрастната. — Какво ще прави сега Даниел?

— Майко — предупредително я скастри по-младата.

— О, я не се преструвай, че Ерик не е в течение.

Ерик вдигна и отпусна рамене под сакото си и се залюля на пети.

— Знам с какво се занимава Даниел — потвърди той.

— В такъв случай сигурно знаеш и колко е болен.

— Елисе спомена нещо по въпроса. Но ние не поддържаме почти никакви контакти с Даниел или с онази… ъъъ…

— Корина — подсказа му Елисе.

— Ами, значи, е дошло време да подновите контактите си с Даниел — натърти възрастната.

— Майко!

— Казвам само, че не знаем колко му остава.

— Нямаме никакво намерение да се забъркваме в бизнеса на Даниел, майко. Виж какво сполетя Бенямин.

— Шшт!

Трополене по стълбите.

В криптата влязоха двама души. Единият прегърна възрастната жена и кимна сухо на младата и на мъжа й.

Даниел Хофман. Придружаваше го Пине, който — чудо на чудесата! — пазеше мълчание.

Застанаха между нашите три ковчега и ковчега с тялото на Бенямин, гърбом към нас. Идеално. Ако подозирам, че мишената, която ми е поръчана, се движи въоръжена, обикновено изчаквам, докато ми се открие възможност да я застрелям в гръб.

Стиснах здраво дръжката на пищова.

Чаках.

Чаках да се появи онзи тип с мечия калпак.

Но напразно.

Явно пазеше пред църквата.

Отсъствието му в криптата щеше да улесни първия етап от нашата работа, но впоследствие щяхме да се разправяме с още един сериозен проблем.

Бяхме се уговорили сигналът за начало на операцията да е моят вик.

Не виждах нито една-едничка основателна причина да не действам още сега. И въпреки това точният момент не бе настъпил. Не бе ударила онази специална секунда, сбутана между върволицата обикновени секунди. Усещането наподобяваше онзи път, когато стоях и чаках да настъпи точният момент, за да забия щеката в корема на баща ми. В книгите писателят определя кога точно ще настъпи дадено събитие. Читателят знае, че то ще се случи, защото в текста това е загатнато многократно, но то все още не се е случило. Защото това събитие си има отредено място в сюжета и трябва да почакаш, всичко по реда си. Затворих очи. Усещах как съдбовният миг приближава. Сякаш гледах обтегната до краен предел пружина или капка, поклащаща се от ледена висулка.

Моментът настъпи.

Изкрещях и избих капака.