Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръв по снега (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blod på snø, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Кръв по снега

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Година на издаване: 2018 (не е указано)

Тип: роман

Националност: норвежка

Излязла от печат: 10.09.2018

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-383-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7982

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Не е вярно, че не помня какво й казах в трамвая. Всъщност, не се сещам дали ви споменах, че не си спомням какво съм й казал в трамвая, но имах намерение точно така да изкарам нещата. Така или иначе, не съм забравил какво й казах: че я обичам. Само за да усетя какво е да се обясниш някому в любов. По сходни причини човек стреля по мишени с формата на човешки торс; естествено, не е същото, като да стреляш по жив човек, но се доближава повече до реалността от това, да се прицелваш в обикновени, кръгли мишени. Та: не вложих в това признание истински чувства. Както и човек не очаква да убие имитацията на човешки торс. Направих го за упражнение. За да отработя фразата. Надявах се един ден да срещна жена, която да обичам и която да ме обича, и не ми се щеше в сюблимния момент да си глътна граматиката.

Още не бях казал на Корина, че я обичам. Не го бях изрекъл гласно, откровено, без възможност да оттегля признанието си, без да ми пука от нищо, не бях оставил отзвукът от думите ми да изпълни стаята, да нагнети тишината толкова, че тя да избие стените. Бях го казал на Мария точно там, където релсите се срещаха. Или разделяха. Ала при мисълта, че скоро ще го изрека пред Корина, сърцето ми се разтуптяваше до пръсване. Тази вечер ли да го направя? Или на борда на самолета за Париж? В хотела в „Монмартър“? Да речем, докато вечеряме? Ами да! Това би бил идеалният момент!

 

 

Такива мисли се въртяха из главата ми, докато двамата с Датчанина излизахме от църквата. Поехме в дробовете си суровия, студен зимен въздух, който запазва вкуса си на морска сол чак докато водата във фиорда се покрие с лед. Полицейските сирени се чуваха слабо. Техният вой ту прозвучаваше, ту заглъхваше подобно на зле настроена радиостанция, засега толкова отдалечен, че не можеше да се определи от коя посока се задават.

Виждах предните фарове на черния микробус по улицата пред оградата на гробището.

Вървяхме по заледената настилка със ситни, бързи крачки и леко присвити колене. В Норвегия още като дете се научаваш да пазиш равновесие при поледица. В Дания вероятно не е така. Там не пада толкова сняг и не се образуват толкова често поледици. Имах чувството, че Датчанина забави ход. Но нямаше откъде да знам дали пък той няма повече опит от мен в стъпването по лед. Ние, жителите на две съседни държави, знаем толкова малко един за друг. Виждаме валчесто, симпатично лице, открита усмивка и чуваме дружелюбни датски думи — е, невинаги ги разбираме, но смазват ушните ни проходи и успокояват нервите ни — и си съчиняваме история за датските колбаси, за датската бира, за датската слънчева светлина и лежерния живот из равната датска провинция на юг. И всичко ни се струва толкова идилично, че сваляме гарда. Но защо си въобразявах, че познавам Датчанина? Навярно той бе ликвидирал повече хора, отколкото някога щях да очистя аз. Тази пък мисъл откъде се взе? Вероятно се появи, защото изведнъж ме обзе чувството, че отново назрява решаващ момент, предстои настъпването на съдбовна секунда, някаква пружина се обтяга докрай.

Понечих да се обърна, но не успях.

Не можех да го коря. Както казах, самият аз съм склонен да отложа планирана екзекуцията, докато ми се удаде възможност да застрелям въоръжен обект в гръб.

Пукотът отекна из гробището.

Усетих куршума първо като натиск в гърба, после като зъби, впити в бедрото ми. Рани ме под пояса, както постъпих аз с Бенямин. Политнах напред. Ударих си брадичката. Завъртях се и погледнах нагоре — видях насоченото срещу мен дуло на пистолета му.

— Съжалявам, Улав — извини се той. Звучеше ми искрено. — Нищо лично.

„Ако не беше лично, нямаше да ме раниш под пояса“ — помислих си.

— Хитро го е измислил Рибаря — прошепнах. — Знаел е, че ще държа Клайн под око и е поверил задачата на теб.

— Така е, Улав.

— Но защо иска да се отърве от мен?

Датчанина сви рамене. Полицейските сирени приближаваха.

— Обичайното, нали? — отговорих си сам. — Босовете не искат навън да се разхождат живи хора, които знаят нещо разобличаващо за тях. Опичай си акъла, Датчанин. Ти може да си следващият.

— Причината не е тази, Улав.

— Ясно. Рибаря е шеф, а шефовете се боят от хора, готови да ликвидират шефовете си. Защото утре може да се обърнат срещу тях.

— И това не е, Улав.

— Мамка му, не виждаш ли, че кръвта ми изтича, Датчанин! Спести ми гатанките!

Датчанина се прокашля.

— Рибаря каза, че за да нямаш зъб на човек, свитнал трима от твоите хора, трябва да си егати пердето.

Датчанина се прицели в мен, пръстът му се уви около спусъка.

— Сигурен ли си, че и този път няма да засече?

Той кимна.

— Последно желание, Датчанин: да не е в лицето. Моля те.

Видях, че се колебае. После кимна. Леко смъкна пистолета. Затворих очи. Чух изстрелите. Усетих как куршумите ме шибват в гърдите. Две оловни топчета — там, където нормалните хора имат сърца.