Ришел Мийд
Смарагдово море (33)

Глава 33

Въпреки че с вълнение очаквах експедицията за Хадисън да потегли, така че Уорън да може да се върне и да приключи с уреждането на нещата, освен това се ужасявах от перспективата, защото това означаваше да изгубя Аделейд. Причината да съм разстроена, отиваше отвъд себичното желание да я задържа близо до себе си: тревожех се и за безопасността й. Вечерта, преди да замине, направих още един опит за откровен разговор.

— Аделейд, знам, че точно сега всичко това ти се струва като някакво огромно приключение, но прекарах последния месец и половина в покрайнините на колониите. За мен беше трудно да живея така — а аз израснах при по-тежки условия от теб.

Тя вдигна поглед от една торба, която опаковаше, и ми се усмихна иронично:

— Да не би да казваш, че не мога да се справя?

Огледах внимателно вещите, пръснати по леглото й, преди да отговоря. Тежки кожени ботуши. Прости, но здрави блузи. Велурени панталони с широки крачоли. По-рано същата седмица с Мира я бяхме придружили да си купи дрехи и принадлежности за пътуването в един магазин, специализирал се в екипировка за пустошта. Притежаваше го един мъж, с когото се бяха запознали по време на плаването, някой си Грант Елиът, който не ме впечатли особено с рязкото си и прямо държание. Но наистина ми се стори като човек, който и сам се бе нагледал на трудни положения, а фактът, че дори той смяташе предстоящото й приключение за трудно, не ми беше убягнал.

— Казвам, че помня как се опитваше да вършиш неща от рода на миенето на съдове и паленето на огън, когато дойде в Блу Спринг. Това ще е по-лошо. И спала ли си на земята някога преди?

— Не… но ще го правя само по време на пътуването ни до Хадисън. Щом пристигнем, ще живея при семейство, което вече има готова за използване къща от дървени трупи. Ще имам легло.

— Няма да е като това легло. И ще се изненадаш колко много обикновени, свързани с домакинството неща вземаш за даденост, в мига щом не разполагаш с тях.

Аделейд затвори торбата, изправи се и се протегна:

— Да ме разубедиш, ли се опитваш? Мислиш, че е по-добре просто да кажа на Седрик, че всичко е свършило, и да остана тук?

— Е, не и когато го представяш така! Но просто се безпокоя за теб. Ще бъде трудно — не само физическият труд. В пограничните райони има всевъзможни опасности. И едва ли ще има дузина магазини зад ъгъла, за да купуваш каквото ти трябва — добавих, припомняйки си проблемите на Уорън с припасите. — Ако нещо свърши, може да чакаш много дълго време.

— Предполагам, че ще трябва да мина без него. Или може би, ако се надявам достатъчно силно, ще се отбие някой амбулантен търговец. Не се ли намират там? — Шегата я накара да се усмихне и тя не забеляза, че трепнах. — Но каквото и да е, да чакам там, независимо колко е трудно, трябва да го направя. Знам, че звучи безумно. Иска ми се да можех да ти помогна да разбереш. Обичам Седрик и бих предпочела да имам него, отколкото пълна къща с луксозни неща.

Отново не отговорих веднага. Отначало завиждах на Аделейд за изтънчения й произход, после за ранга й на диамант… А сега, дадох си сметка, й завиждах, че имаше възможност да бъде с мъж, когото обича. Това не бе зложелателна завист. Исках да бъде щастлива — истински. Но не можех да се сдържа да не се сравнявам с нея и да мисля как бях изгубила мъж, когото бях обичала. Поех си дълбоко дъх и си напомних, че все още имах съществото, което обичах най-много. Мери. А може би един ден уважението и споделените представи за бъдещето можеха да доведат до нещо повече с Уорън.

— Просто искам да си щастлива — казах най-накрая. — Ако това е, което искаш, тогава аз също го искам. А ако има нещо, което мога да направя, за да ти помогна да си осигуриш това щастие, само ми кажи.

— О, Тамзин! — Тя едва не ме събори с огромна прегръдка. — А ако аз мога да ти помогна да намериш щастието, ще го направя. Не че ще имаш нужда. Ти винаги овладяваш положението. Наистина ще си осигуриш най-доброто положение точно както винаги си качвала, че ще направиш.

Преглътнах собствените си сълзи:

— Имало ли е някога съмнение? Сега — успокой се, защото набръчкваш тази коприна, а след час трябва да съм на важно празненство.

 

 

На следващия ден изпратих нея, Уорън и Седрик. Керванът им потегли от портите на Кейп Триумф сред море от фанфари и доброжелатели, а аз ги насърчавах с ликуващи възгласи. Бъдещите заселници се отправиха с надежда в лицата, някои от тях — вече заможни и надяващи се да продължат успеха си в тази нова територия. Повечето от другите изглеждаха, сякаш не са имали особен успех в каквото и да е през живота си, и сега залагат на това начинание всичко, което им е останало.

След като с Мира се прибрахме у дома, започна дългото чакане. Две седмици. Две седмици на надежди, че Аделейд и Седрик ще пътуват благополучно и ще продължат да са в безопасност, щом пристигнат в Хадисън. Две седмици, в които се надявах Уорън да не размисли за мен.

Удържах на думата си да не приемам никой друг мъж, но все пак се погрижих да имам многобройни резервни варианти за избор. Забавянето ми в Грашонд не беше провалило перспективите ми и имах кратък списък от половин дузина кандидати, които можеха да издържат мен и семейството ми и които освен това харесвах достатъчно. Дори успях да измъкна от някои признанието, че не биха имали резерви да се оженят за вдовица, така че това беше облекчение. По един или друг начин бъдещето на Мери щеше да бъде подсигурено.

Най-накрая по време на един следобеден чай научих, че Уорън се е върнал в Кейп Триумф през залива и че останалата част от неговата група се е установила благополучно в Хадисън. Въздъхнах от облекчение за Аделейд и Седрик, а след това прекарах остатъка от деня в нетърпеливо очакване на новини от Уорън. Вестта дойде следващия следобед, когато той се появи в Уистерия Холоу и поиска да говори с Джаспър.

Задържах се най-горе на стълбите, когато Уорън влезе в къщата, и веднага щом той и Джаспър се затвориха насаме, изтичах обратно при Мира в спалнята ни почти неспособна да се сдържа.

— Знаеш ли какво значи това? Той се готви да направи предложение! Може да е това! Това, което чакаме!

Минути по-късно повикаха и мен. След като се погледнах набързо в огледалото, си придадох спокойно изражение и влязох ведро в кабинета на Джаспър.

— Здравейте, господин Торн. Приятно ми е да… Господин Дойл! Каква приятна изненада. Не съм разбрала, че сте тук. Как пътувахте?

Уорън ме изчака да седна, преди самият той да се настани в един стол.

— Отлично. Всичко беше по план, всички са добре. Включително Аделейд — добави той, отгатвайки мислите ми.

Усмихнах се широко:

— Толкова се радвам да чуя това. Беше мило от ваша страна да дойдете да ни съобщите новините.

Едно развеселено проблясване в очите му ми подсказа, че е наясно, че знам, че за посещението му има и друг повод:

— Господин Торн ми казва, че не сте сгодена или омъжена, което е значително облекчение, защото имам предложение за вас.

Сключих ръце и преглътнах:

— О?

— Възнамерявам да се върна в Хадисън след два дни — по вода — и бих искал да дойдете с мен и да обиколим района.

— О!

— Уайт Рок се развива добре, а собственият ми дом е доста удобен, но Хадисън все още е по-скоро дива колония. Не бих искал съпругата ми да бъде шокирана или да се почувства подведена, когато вече е твърде късно. Така че елате като моя гостенка, вижте какво представлява Хадисън, а после, ако одобрявате… можем да обсъдим допълнително нещата.

Поотпуснах се. Не беше толкова добро като истински годеж, но беше обещаващо.

— Един от съдружниците на господин Дойл живее в Уайт Рок със съпругата си и тя ще дойде да отседне с теб в къщата на губернатора — продължи Джаспър. — Така че ще имаш подходяща придружителка.

Кимнах в съгласие:

— Разбира се. Не бих си представила друго.

— Значи ще го направите? — попита Уорън. — Страхувах се, че след останалите ви приключения може да е твърде скоро да се гмурнете в непознатото.

— Господин Дойл, готова съм да тръгна още в този миг, ако се налага — казах му с високо вдигната глава. — Особено ако не съм принудена да спя в палатка или да се обличам в необработена вълна.

След изясняването на още някои подробности Уорън си тръгна, а Джаспър ме задържа:

— Тамзин, очаквах големи неща от теб, но ти надмина очакванията ми. За три седмици си осигури повече перспективи, отколкото момичета, които са тук от началото. И не просто какви да е перспективи — едни от най-добрите. Уорън намекна, че смята да предложи повече от основната цена по договора ти. Ще има достатъчно, за да покрие дълга ти.

— В такъв случай значи мислите, че ще има предложение, сър?

— Категорично съм убеден в това. Мисля, че предприема тази допълнителна стъпка в името на благоприличието. Виждал съм мъже да правят предложение за брак след една среща, но един годеж изглежда много по-сериозен, ако двойката действително е прекарала достатъчно време заедно.

— Разбирам. Благодаря ви за цялата ви помощ.

Джаспър се изправи и ми отвори вратата:

— Честно казано, заслугата беше изцяло твоя. Ти си тази, която го спечели толкова бързо, но това вероятно не е било нищо особено след всичко, което направи, за да доведеш тук другите момичета от Сивата чайка — въпреки че това ми костваше някои стоки.

Беше трудно да запазя сериозно изражение при сухия му тон:

— Съжалявам за това, сър. Но повярвайте ми, когато ви казвам: можеше да е много по-лошо.

— Определено вярвам в това. Загубата е част от бизнеса — човек трябва да очаква неочакваното. Както например, когато диамантът ти захвърля на вятъра невероятни възможности. — За миг на лицето му се появи намръщено изражение, после омекна. — Е, стореното — сторено. Просто съм благодарен, че не си като нея.

— Благодаря ви, сър. — Но докато вървях обратно към стаята си, се улових, че се питам дали наистина би трябвало да приемам това като комплимента, който бе имал предвид.

 

 

Денят, в който по план трябваше да замина за Хадисън, прогони всякакви тревоги, че в Адория вечно е студено. Времето вече стабилно се затопляше, откакто бях в Денъм, но тази сутрин се събудих, почти вярвайки, че вече е лято. Към обяд всички се потяха, а влажността ме караше да се чувствам, сякаш съм увита в одеяла. Мистрес Кълпепър и госпожица Брадли бяха извън себе си, докато полагаха усилия всички да са напудрени и да се опазят от потене, но отрано стана ясно, че тази битка май щеше да е безнадеждна.

Повече от половината момичета бяха сгодени. Няколко вече се бяха омъжили и заминали. Повечето от обвързаните идваха от ранната група, но някои момичета от Сивата чайка имаха годеници. Освен много възрастния господин, никой друг не бе проявил сериозен интерес към Мира, което ме тревожеше. Стори ми се неспокойна и нервна и се запитах дали несигурното положение по романтичните въпроси най-сетне не си казваше думата. Когато намекнах за това, тя изглеждаше напълно изненадана.

— Какво? Това ли? О, не. Там всичко е наред.

— Тогава защо крачиш напред-назад като хваната натясно котка?

Тя рязко прекрати въпросното крачене: явно не си беше давала сметка какво прави.

— Други неща — каза уклончиво. — И се безпокоя за теб, за Аделейд.

Скръстих ръце и отидох до прозореца.

— Е, единственото, за което трябва да се тревожиш по отношение на мен, е дали Уорън наистина ще ме заведе в Хадисън.

Предполагаемото време на пристигането му вече беше отминало и безпокойството ме разяждаше отвътре. Сновях из къщата и поздравявах онези, които се готвеха за вечерните ангажименти. През цялото време постоянно надничах през прозорците. Именно в един такъв момент, когато бях с гръб към него, Гидиън се възползва от шанса да ме издебне.

— Здравей, Тамзин.

Затворих очи за миг, а после се обърнах с хладна усмивка. Отлично успявах да го избягвам. Той и Наследниците още бяха наоколо и никой не знаеше кога си заминават. Момичетата, които не бяха живели с тях в Грашонд, се оплакваха колко са странни, без да имат особено понятие колко много по-лошо можеше да бъде.

— Здравейте, господин Стюарт.

Очите му ме обходиха с бърз преценяващ поглед. Вероятно не приличах много на онази Тамзин в Констанси. Дори пътническите ми дрехи бяха луксозни: зелен кадифен костюм за езда, който се състоеше от дълга широка пола и втален жакет с дълбоко кръгло деколте, поръбено в златисто. Шапка с перо, украсена със същия златен ширит, беше привързана с копринена панделка върху косата ми, която днес бях оставила пусната. Другите Наследници не бяха скрили неодобрението си от тоалетите, излагани на показ из Уистерия Холоу, но нещо ми подсказваше, че Гидиън няма нищо против тях.

— Иска ми се отново да ме наричаш Гидиън — каза той. Когато не отговорих, той провлече крака и отмести поглед. — Изглеждаш… много хубаво. Значи отплаваш за Хадисън днес?

— Да.

— Със сина на губернатора.

— С губернатора на Хадисън. Макар че да, той е също и син на губернатора на Денъм.

— Правилно, правилно. Това имах предвид. — Гидиън бавно насочи поглед отново към мен. — Ти… щастлива ли си?

— Разбира се. Той е културен, усърден човек, който ще отговаря за цяла колония. Финансово обезпечен е и ще се ползва с уважението на всички в Хадисън и извън него.

— А съпругата му?

— Съпругата му ще има най-доброто от всичко.

— Обичаш ли го? Той обича ли те?

— Уважаваме се взаимно. А от това, което видях, така ще стигна по-далеч, отколкото с любовта.

Гидиън трепна, долавяйки язвителното подмятане.

— А… тя?

Бих могла да го упрекна, задето избягваше да изрича името на Мери, но предвид факта, че се намирахме на открито, вероятно беше по-добре да говорим смътно.

— Ще се оправя с това, след като се оженим, и ще го спомена по начин, който той ще е склонен да приеме. Ти ми помогна да осъзная, че изчакването е най-добрата стратегия, и съм признателна, че научих това, преди да проваля една истински добра перспектива.

Днес в лицето на Гидиън нямаше слънчева светлина.

— Заслужавам си го — каза той неочаквано. — И… Тамзин… мислих много за онова, което казах…

— Не. — Сдържаното, хладнокръвно поведение, което поддържах, беше захвърлено. — Не подхващай тази тема, Гидиън. Не започвай да признаваш угризенията си!

Той нервно хвърли поглед наоколо:

— Но аз изпитвам такива! Тамзин, много мислих и се молих и ти беше права — винаги си права. Държах се като лицемер. Защитавам правото на хората да въплъщават идеалите си, а въпреки това въплъщавах онова, което презирам. Изпразнените от съдържание обичаи и правила, срещу които роптая… е, прилагах ги спрямо теб, за да прикрия собствената си несигурност.

— Извинението ти се приема.

— Тамзин, искам да направя нещо повече, не просто да се извиня. Сгреших. Бях шокиран и казах неща, които не биваше. Все още искам да се оженя за теб — не е твърде късно! — Сивите му очи бяха широко отворени и трескави. — В момента се основава една колония — нарича се Уестхейвън.

— Чувала съм за нея.

— Тогава знаеш, че позволяват свобода на вероизповеданията. Ранните заселници трябва да купят дял в нея, но след като се оженим и възстановим парите ми, можем да се преместим там и да работим по новото ми начинание. Можеш да бъдеш част от това — неоценим помощник за създаването на нещо невероятно.

Пламенността и болката върху лицето му наистина ме разчувстваха. Независимо какво беше станало, не исках да страда. Но мисълта да се върна при него, беше абсурдна.

— Гидиън, вече имам възможност да съдействам в създаването на нещо невероятно — сформирането на колония. Ако искаш съвета ми, не чакай да се присъединиш към Уестхейвън. Похарчи спестяванията си, като откупиш дял в нея сега, а не като изплащаш сумата по брачен договор. Върви. Бъди щастлив. Това планирам да направя аз.

Той посърна:

— Няма ли някакъв начин, по който мога да променя решението ти? Готов съм да направя почти всичко!

Запитах се дали осъзнаваше въздействието от избора си на думи. Почти всичко. Яго беше готов да направи всичко.

— Съсредоточена съм върху пътя си — казах. — А сега ти трябва да намериш своя.

— Тамзин… — Гидиън протегна ръка към мен и аз отстъпих назад. — Наистина те обичам.

Вгледах се в лицето му, в неподправените емоции, които горяха в очите му.

— Но недостатъчно — казах. — Сбогом, Гидиън.

 

 

Уорън ме засипа с извинения, когато най-сетне се появи онази вечер, обяснявайки как делата му и бюрокрацията го били задържали по-дълго от очакваното. Двама от съдружниците му бяха с него и чевръсто натовариха сандъка ми в една чакаща карета.

— Ще трябва да направим част от пътуването си в тъмното — добави Уорън, — но все пак ще пристигнем тази вечер. Надявам се да не е твърде изтощително.

Джаспър отговори вместо мен:

— Няма нужда да се безпокоите. Нашата Тамзин може да се справи с всичко.

Мира стоеше близо до него и се опитваше да скрие тъгата си, но тъмните й очи я издадоха. Искаше ми се да можех да се сбогувам по-дълго, но нямаше много за казване, което вече да не си бяхме казали по-рано. Прегърнах я, казах й, че ще я видя скоро, а след това последвах Уорън и хората му.

Бях опознала добре Кейп Триумф във времето, което бях прекарала тук, и често бях виждала оживената част на пристанището — онзи участък от залива, където спираха корабите, пътуващи към и от Осфрид или крайбрежните колонии. По на запад по протежение на залива по-малка група от постройки покрай водата обслужваха корабите, които плаваха във вътрешността, не към океана. Тук се качихме на лодката на път за Хадисън.

Когато чух как само малки плавателни съдове могат да пристават на далечната страна на залива, се обезпокоих, че ще плаваме в малка лодка. Но лодката на Уорън беше дълга около четирийсет фута и дори имаше малка обособена каюта на палубата. Каютата имаше преграда, която я разделяше на две. В едната половина бяха поставени няколко стола и Уорън настоя да се разположа удобно. Взрях се в обагреното в червено от залеза небе и му казах, че ще остана за малко навън на палубата. Тя беше широка и равна, с много място за седене, а близостта до водата вече ме охлаждаше.

Лодката имаше екипаж от двама души и капитанът проведе приглушен разговор с Уорън, преди да потеглим. Посочи към небето, после направи жест към залива. След още малко размяна на реплики и жестове капитанът сви рамене и нареди на другия член на екипажа да започне да отвързва въжетата.

Уорън и двамата му придружители Лорънс и Ърл седнаха близо до мен и загледаха как бреговата линия се отдалечава. Уорън сви рамене, изхлузи жакета си и каза:

— Простете за неофициалността, но тази горещина направо ще ме изпържи жив. Капитанът обаче казва, че скоро ще захладнее. Очаква да завали дъжд, но онази каюта е уютна и суха. А щом пристигнем от другата страна, ще имаме и покрита карета.

— Изненадан съм, че изобщо можете да се качите в лодка, госпожице Райт — каза ми Лорънс. — След онова, което сте преживели по море.

— Е, все пак пристигнах благополучно, нали? А в Грашонд пътувах много по вода, така че отново свикнах. — Сега брегът се беше превърнал само в черен ръб около водата, осеян със светлините на сгради и улични лампи. — От помощ е това, че мога да виждам сушата. По море няма нищо, освен вода и още вода.

Ърл потръпна:

— Никога не съм напускал Адория. Не мога да кажа, че искам.

— Разбира се, че искаш. — Уорън му се усмихна непринудено. — Трябва да видиш старата родина. А също и Евария. Прекарах там почти две години, като обикалях континента. Ако видиш старите катедрали на Лорандия и статуите на Рува, Адория ще ти се стори като място, което само се опитва да бъде бляскаво.

— Още по-основателна причина да не отида — каза Ърл. — Ще се придържам към щастливите си заблуди.

Засмяхме се на това и докато плаването продължаваше, обсъждахме най-различни леки теми. Уорън ни беше приготвил нещо като пикник за вечеря и във всичко се усещаше почти празнична атмосфера. Чувствах се, сякаш имах криле, сякаш можех да се издигна и да полетя към Адория. Всичко, което исках, беше достижимо.

Времето скоро захладня и започна обещаният дъжд — отначало само лек ръмеж. Замених украсената си с пера шапка с кадифена пелерина с качулка. Горе-долу по същото време лодката започна да се накланя към брега и аз хвърлих разтревожен поглед към Уорън:

— Нещо не е наред ли? — попитах. Отправяхме се на юг, когато Хадисън беше на запад през залива.

— Не, не. Трябваше да го спомена по-рано — ще вземем още двама пасажери. Мои съдружници. Съжалявам за допълнителното забавяне, когато вече сме закъснели. Сигурно сте изтощена.

— Съвсем добре съм. Погрижете се за каквото трябва. — Дотогава вятърът се беше усилил, а нисък тътен на гръмотевица ме накара да се вкопча в перилата. Уорън ме потупа по рамото.

— Не сме насред океана, а това не е морска буря. Всичко ще бъде наред, Тамзин. Може ли да те наричам така?

— Разбира се — отговорих с усмивка. Той се приближи до капитана и шепнешком проведе разговор с него. Поради късния час трябваше да се ориентират в тъмнината и се съмняваха в местоположението на малкото пристанище, където чакаха съдружниците на Уорън. Въпреки това го откриха, довеждайки ни до дълъг кей пред малко рибарско селце. В прозорците на разпръснати къщи блестяха светлини, а двама мъже с наметала чакаха в края на кея. Единият държеше фенер и помаха с ръка за поздрав, а другият улови едно въже, което помощникът на капитана подхвърли.

Двамата нови пасажери се качиха на борда, като вървяха приведени и придържаха наметалата си. Щом капитанът отблъсна лодката от брега, Уорън ми представи накратко новите пътници, надвиквайки усилващия се дъжд:

— Тамзин, това са господин Смит и господин Карпентър. Господа, госпожица Райт.

Всички изпелтечихме подобаващи поздрави, макар че едва чух техните, а моят вероятно също прозвуча като шепот. Порив на вятъра заплаши да изтръгне качулката ми и аз я дръпнах ниско, присвих се и се обгърнах с ръце.

Уорън облегна ръка до моята, докато ме насочваше към каютата:

— Няма нужда да подгизваш до кости. Има една мъничка каюта с легло, на което можеш да си починеш. Скоро ще влезем и се надявам, че няма да те смущаваме, докато обсъждаме делови въпроси в трапезарията. Ърл, заведи я вътре и се погрижи да се настани.

Понечих да го последвам, като спрях за миг, за да погледам капитана и другия член на екипажа, докато се бореха с въжетата на платното в шибащия дъжд. Вътре в главната каюта Ърл ми каза:

— Чух господин Дойл да говори с тях. Капитанът казва, че ще ни поразлюлее, но че ще се справим, ако просто продължаваме да се движим по вълните. Тази лодка е ниска и достатъчно солидна, за да няма вероятност да се преобърне.

— Няма вероятност? — попитах неспокойно.

Ърл се ухили:

— Всичко е наред. Той казва, че най-големият проблем е просто да не се отклоним от курса. Идването тук долу означаваше да се доближим до някои от южните шамандури повече, отколкото би искал, така че сега му предстои задачата да се пребори с вятъра и да ни измъкне отново.

— За какво са шамандурите? — попитах, като потрих ръце. В тази малка каюта имаше само проста маса с пейки и фенер, но вътре беше топло, сухо и прекрасно.

— Бележат рибните пасажи и плитките скали в тази половина на залива. Опасни са за по-големите кораби — не за нас. Но трябва да сме доста на север от тях, за да не се отклоним от курса към Хадисън. Ето. — Ърл отвори малка врата, която се изплъзна от ръката му, когато корабът внезапно се наклони рязко надясно. Отвън избоботи гръмотевица, а вратата се люшна навън и се блъсна с трясък в стената. Той трепна и отново сграбчи вратата.

— Съжалявам. Да опитаме отново.

Надникнах във втората каюта. Нямаше кой знае какво, само сламеник, достатъчно голям за един човек, и заемаше по-голямата част от помещението. Благодарих на Ърл, а той ми заръча да им кажа, ако имам нужда от нещо. Дръпнах вратата да я затворя и не можах да накарам да се затвори напълно. Когато се наведох по-близо, видях, че част от резето се беше отчупила вероятно когато вратата се блъсна в стената току-що. Успях да я задържа затворена донякъде, макар че оставаше пролука от около един инч. Нямаше значение. Уорън можеше да си мисли, че тук ще ми е по-удобно, но не бях сигурна дали наистина можех да понеса да стоя много дълго в стая без прозорци.

Изтегнах се на тънкия дюшек, който беше по-удобен, отколкото изглеждаше. Мъжете влязоха с тежки стъпки в другото помещение и вятърът се усили за миг, докато затвориха външната врата. Загледах се нагоре към дървения таван и се заслушах в съчетанието от звуците на дъжда, вятъра, гръмотевиците и откъслечните разговори на другите. Опитах се да не мисля колко подобно беше това на Сивата чайка, но беше невъзможно да не го правя. Докато лежах тук и чаках, чувството беше точно както когато седях с Уинифред в нашата каюта и се молех на Ариниел. Може би трябваше да направя това сега. Дали щеше да ме послуша, или се беше уморила да ми помага?

През паметта ми пробяга споменът за една друга буря — снежната виелица в Грашонд. Открих, че се усмихвам, когато си припомних как Дайна намекваше, че с приятелките ми сме понесли толкова много изпитания, защото сме подложени на наказание. А тогава Яго бе отговорил: Не ми се струва като наказание, ако постоянно успяват да се измъкнат невредими. Може би е по-скоро като знак на благосклонност как ангелите бдят над тях. Може би носят някакво божествено послание за останалите от нас и дори не го осъзнават.

— О, Яго — промърморих. Болката, която държах потисната в сърцето си, се надигна без предупреждение. Яго ми липсваше. Липсваха ми остроумието му и това колко лесно беше да говоря с него без никаква нужда от предпазливостта и сдържаността, които ръководеха светското ми общуване през тези последни няколко седмици. Липсваха ми добросърдечието му и откритият му характер. Липсваше ми начинът, по който ме притискаше до гърдите си в леглото, това как пръстите му бяха галили косата ми, докато се вслушвах в биенето на сърцето му.

Закрих очи, като се опитах да прогоня сълзите и спомените. Не можех да позволя на копнежа по невъзможното да ми попречи постигането на едно бъдеще, толкова пълно с обещания. Не можех.

— … могат да преплават един проклет залив, тогава могат и да нападнат един кораб!

Изправих се рязко, когато гласът на Уорън проряза грохота на бурята. Беше повишил гневно тон, но го снижи бързо, връщайки разговора до предишната му сила. Примъкнах се до вратата и се наклоних близо до пролуката, забравяйки всички поучения, с които майка ми забраняваше да подслушвам.

— … лодките са малки — казваше Лорънс.

— Той знае какво да прави — каза нов глас. — Тази печалба е твърде голяма, за да се подмине. Той знае, че няма да имаме отново шанс да се сдобием с толкова много муниции, и винаги успява да доведе докрай една работа.

Непознатият, който говореше, трябва да беше или господин Карпентър, или господин Смит. Намръщих се, докато слушах този плътен глас. Тези фамилни имена бяха много разпространени в Осфрид, но този човек говореше с отчетливо лорандийски акцент.

— Което е повече, отколкото може да се каже за някои хора — процеди Уорън. — Ако бяхте свършили вашата, северната армия отдавна щеше да е потеглила.

— Ние наистина свършихме нашата! — възкликна лорандийският глас. — И двете страни точно както обсъждахме. Един от моите хора едва не загина, докато нападаше онази ферма, и дори си намерихме някакви нелепи дрехи на икори, когато ударихме Грашонд. Не знам защо армията не отиде. Никой не подозираше.

— Някой очевидно е подозирал. Тамошният полк се срещна с водачите на икорите да разследват „недоразумението“ и се въздържа от предприемането на каквито и да е действия.

— Какво? Е, когато се върнем…

— Няма нужда — прекъсна го Уорън. — Бъдещата ми съпруга направи това, което вие не можахте. Северът скоро ще потегли, а Камбъл ще отведе повечето от войниците във форта на юг. Тя помогна и за това, макар да звучи също и сякаш нападенията, които нашите агенти предприеха там и в централните колонии, са били малко по-резултатни.

Гласът на лорандиеца прозвуча като ръмжене:

— Казах ви, направихме каквото се предполагаше да…

Нова огромна вълна ни подметна, а с нея паянтовото резе на вратата също поддаде. Тя се разтвори отново, блъсвайки се силно в стената, а аз се хванах за рамката, за да не се търкулна навън. Това ме остави в неловкото и смущаващо положение да приклекна точно до вратата.

Втренчих се глупаво в Уорън и почувствах, че другите ме наблюдават. След, както ми се стори, мъчително дълго време, Уорън каза:

— Здравей, Тамзин. Добре ли си? Съжалявам, ако сме смутили почивката ти.

Нотка на смущение в гласа му ми подсказа, че повече се тревожеше от мисълта, че е бил подслушан, отколкото че може нарочно да съм се опитвала да чуя нещо. Преглътнах, изправих се на крака и се опитах да се засмея бодро:

— Не, не се тревожи, при тази шумотевица навън е трудно да си почина истински! Но в стаята ставаше задушно и аз…

Думите замряха на устните ми. До този момент се фокусирах върху Уорън. Сега очите ми се вдигнаха от него към другите. Ърл, Лорънс. Висок и слаб като върлина непознат с кафяво наметало върху работническите дрехи сигурно беше един от съдружниците. Не бях успяла наистина да видя лицата им отвън. До него седеше друг мъж с много по-едро телосложение, с буйна руса брада. А той, оказа се, беше познат.

Беше същият лорандиец, който бе предизвикал мен и Алън, а после по-късно се бе появил в Ло Кан. Той явно не ме беше огледал добре на палубата и очите му се разшириха, когато внезапно ме разпозна. Присвих се инстинктивно, макар че, разбира се, нямах къде да отида.

Уорън забеляза реакциите ни:

— Познавате ли се?

Усещах езика си надебелял, а дори и да можех да проговоря, нямах представа какво да кажа. Това, което знаех със сигурност, беше, че нямаше подходящ отговор, който можех да дам. След още няколко мига на шок той се изправи тромаво на крака и посочи:

— Тя… тя беше там! В Грашонд!

Озадачен, Уорън премести поглед между нас:

— Знам. Тя дойде в Кейп Триумф от север.

Мъжът се изчерви и поклати глава:

— Тя беше в Констанси! Нападнахме няколко от онези Наследници, а тя беше с тях. Познавам лицето й.

— Аз също — каза другият бавно, също говорейки с лорандийски акцент. Стоеше до партньора си, замислено сбърчил чело. — Ло Кан. Тя беше там с онзи търговец… Робинсън. Джейкъб Робинсън, нали? Но тя беше икори… нали?

Ако съдех по удивеното изражение на по-едрия, той не ме беше забелязал в търговския пункт. Тогава се бях опитвала да стоя извън полезрението му, без въобще да очаквам, че някой друг ще ме огледа добре, а по-късно пътищата ни ще се пресекат.

— Тя беше с Наследниците — каза Уорън. — Но Ло Кан? Онзи търговски пункт? Не е била там… нали, Тамзин?

— Ло… какво? Търговски пункт? Натъкнах се на търговци на север, казах ти това. Но не знам това място. Това име на компания ли е?

Думите ми бяха съвършена смесица от объркване и невинност, но се поколебах твърде дълго, преди да отговоря. Видях го в очите на Уорън. Той знаеше, че лъжа, и при това осъзнаване прилив на емоции заля лицето му. Паника. Несигурност. И тъга.

— Мисля, че е най-добре ние с теб да излезем навън. — Той се изправи и поклати леко глава, когато Ърл и Лорънс също се изправиха. — Навярно малко въздух ще помогне.

— Добре тогава — казах, като се насилих да се усмихна. — Няма да имам нищо против да видя как се нарежда всичко там.

— Господин Дойл — каза брадатият лорандиец с присвити очи.

— Знам — каза Уорън с въздишка. — Знам.

Той ми отвори вратата и докато излизах навън, видях как другите вътре сядат и се споглеждат мрачно. На палубата капитанът и морякът почти не ни забелязаха, докато се суетяха припряно наоколо. Повечето им работа беше на кърмата, за да контролират руля и платната, като от време навреме прескачаха до дясната страна на носа, за да проверят траекторията ни. Уорън ме поведе към лявата страна на носа, където каютата в голяма степен препречваше гледката ни, но не ни предпазваше от дъжда.

— Тамзин — Уорън надвика вятъра. — Сигурен съм, че чу някои странно звучащи неща там вътре. Множество странни неща се случват в напрегнати ситуации.

— Да, разбира се.

Проблесна мълния и на появилата се за миг светлина видях, че чертите му са изопнати:

— За какво точно ни чу да говорим?

— Не кой знае какво, честно казано. Беше прекалено шумно заради бурята.

В продължение на няколко мига Уорън не направи нищо и докато дъждът продължаваше да се лее, точно се канех да попитам дали може да се върнем вътре, когато той каза:

— Тамзин, почти мога да повярвам това, като гледам лицето ти сега. Няма страх, а главно раздразнение заради дъжда. А отговорът беше убедителен. Нямаше да прозвучи правдоподобно, ако твърдеше, че не си чула абсолютно нищо. Може би наистина не си чула нищо. Но онези мъже — познаваш ли ги?

Поклатих възмутено глава:

— Не! И се чувствам ужасно неловко да ме гледат така — особено онзи едрият. Не разбирам за какво е това.

При ново кратко проблясване на мълния видях, че ме изучава внимателно.

— Звучиш много искрена и за това. Бива те, Тамзин. И си умна. Можеш да бъдеш каквото е нужно да бъдеш — да се приспособяваш към всяка ситуация. Можех да използвам това. Наистина.

Пристъпих от крак на крак, отново давайки си остро сметка, че няма къде да отида.

— Не следвам мисълта ви, господин Дойл. Може ли да я обясните по-подробно обратно вътре?

Той не помръдна:

— Ако имахме повече време и доверие, мисля, че бих могъл да те накарам да разбереш плановете ни. Мисля, че щеше да опазиш тайните ми. Но не стигнахме до този етап. А ти наистина познаваш онези мъже. Или поне ги разпознаваш. Знаеш какво са правили, а това е твърде голяма тайна дори за теб.

— Казах ви, не ги познавам! Не разбирам нищо от това.

— Съжалявам, Тамзин. — Блесна раздвоена мълния и изражението му наистина ми се стори изпълнено с угризения. — Не мога да рискувам този ум и находчивост да бъдат използвани срещу мен.

— Уорън, аз…

Беше толкова бърз, че едва го видях да помръдва. В един миг стояхме там, а в следващия той се блъсна с всичка сила в мен. Паднах назад на перилата и той се озова право там с мен. Улови ръцете ми и ме блъсна през ръба, а после започнах да падам надолу, надолу надолу. Гръмотевицата заглуши донякъде писъка ми, а останалото се изгуби в ледената вода, която напълни устата ми, когато потънах в залива на Денъм.