Ришел Мийд
Смарагдово море (1)

Глава 1

Да бъда по-добра от всички други, беше изтощителна работа.

Това беше вярно през по-голямата част от живота ми. Не си спомнях време, когато да не съм помагала за издръжката на семейството си, борех се за всяка медна монета, която печелехме. В оживения пазарен район на Осфро, ако човек се отпуснеше или забавеше дори само за миг, просто даваше възможност на някого другиго да заеме мястото му и да грабне победата.

Това не се беше променило, когато се нанесох в пълно с момичета домакинство, до едно стремящи се да се омъжат за заможни мъже в далечна земя. Други тук в Блу Спринг Манър може и да смятаха, че имат право да се отпуснат, и това само работеше в моя полза. Нека си мислят, че не е нужно да се стараят достатъчно сега. Нека всичките ме мразят. Нямаше да отслабя бдителността си. Щях да остана съсредоточена върху наградата си, без нито за миг да се разсейвам от хора или лекомислие.

— Честит рожден ден, Тамзин!

Препънах се и спрях на прага на стаята си, като затиснах устата си с ръка, за да прикрия шока си от това, което видях. Сложно изрязани хартиени гирлянди висяха по стените. На леглото ми лежеше малка кутия, елегантно увита в сребърна шумоляща хартия. Върху тоалетката ми беше поставена ваза с гладиоли във всички цветове на дъгата. А наблизо се мъдреше чиния с нещо буцесто и розово.

Както се оказа, не всички ме мразеха.

— Какво е това? — Бързо затворих вратата. — Я чакайте. Как изобщо разбрахте?

Двете ми съквартирантки стояха една до друга, широко ухилени.

— Имаме си начини — каза Мира.

— Въпреки че не биваше да се налага да ги използваме — обади се укорително Аделейд. — Защо не ни каза?

— Не исках да вдигам шум около това. Не е голяма работа. — Приближих се до една от стените и докоснах гирляндата. — Прекрасно е.

— Аз го направих — каза Мира. В свойска обстановка в гласа й се промъкваше напевен акцент — резултат от факта, че беше прекарала по-голямата част от живота си в Сирминика. Като я гледаше, толкова спретната и благоприлична в розова поплинена рокля, човек никога не би предположил, че е трябвало с усилие да се измъкне от раздирана от война страна. — Госпожица Шоу ми даде материалите при последното си посещение.

— А аз направих тортата — обади се Аделейд. — Ягодова е.

Намръщих се:

— Каква торта? — Тя посочи и аз се обърнах към чинията с разтеклото се розово безформено нещо в нея. — Я виж ти, така ли? — попитах. — Съвсем сама? Искам да кажа с рецепта и всичко останало?

— Имаш късмет, че е рожденият ти ден, иначе нямаше да търпя подобна дързост — отвърна тя.

Не повярвах на това, защото тя доста редовно търпеше „дързостта“ ми. Аделейд притежаваше един от най-ведрите характери, които познавах, той се съчетаваше добре с моето постоянно безпокойство и тихата вглъбеност на Мира и допринасяше за равновесието. Всички в Блу Спринг се опитвахме да се издигнем над произхода си и да усвоим обноските на висшите класи, затова бихте си помислили, че Аделейд ще е тази, която ще има предимство, след като беше работила като камериерка на знатна дама. И тя наистина понякога имаше проблясъци на познание за най-общото аристократично поведение. Това обаче често биваше засенчвано от пълната й липса на практически житейски умения. Като шиене. И чистене. И… готвене.

— Ами… благодаря ви, въпреки че не биваше да си давате толкова труд. Ъм. Особено тортата. Мило е, но вие двете не биваше да губите време за мен, когато можехте да учите.

Аделейд седна на ръба на леглото си и залюля крака.

— Не се тревожи. Нямаше да прекарам това време в учене.

— Мира може би щеше — изстрелях в отговор. Мира се намести до Аделейд и преметна дългата си черна коса през едното рамо:

— Не мисля, че и аз щях.

— О, хайде сега, вие двете! Ако наистина искате да ме зарадвате с нещо за рождения ден, то ще е да залегнете по-сериозно над ученето. Времето изтича.

— Аз наистина залягам сериозно — заяви Мира възмутено. — Само че не както ти. Никой не заляга толкова.

— И имаме време в изобилие — каза Аделейд. — Все още няма да се тревожа.

Нямаше смисъл да я упреквам. Аделейд си беше Аделейд. Бях научила това преди шест месеца, когато постъпих в Бляскавия двор. Подобно на мен, тя и другите момичета в нашата къща се бяха посветили на едногодишно изучаване на етикет, политика, музика, и сякаш още сто други предмета. Тези изтощителни дни щяха да се отплатят, когато отплаваме за Адория през пролетта, за да си намерим съпрузи от висшите класи, които щяха да ни осигурят високо положение в новите колонии. В някои дни ми се искаше двете ми съквартирантки да си спомнят това. Разбира се, все още трябваше да съм най-добрата, но ми се искаше да ги видя, да речем, на второ и трето място след мен.

Мира наистина приемаше учението по-сериозно от Аделейд и винаги наблюдателна, беше забелязала късното ми завръщане.

— Някакви неприятности ли имаше долу? Стори ми се, че Клара и няколко други се опитваха да те заговорят след часа.

— Сякаш пък точно те биха могли да ми създадат истински неприятности — изсумтях насмешливо. — Просто се цупеха, защото разпитвах Флорънс за всички подходящи неженени мъже в Кейп Триумф.

Аделейд вдигна удивено вежди. Флорънс беше бивша възпитаничка на Бляскавия двор и се беше върнала от Адория миналата седмица, за да ни разкаже за преживяванията си.

— Какво си направила с Флорънс?

— Нали помните как искаше да си почине след обяда? Очевидно е свикнала да има камериерка, която да й помага през цялото време, което е глупаво, понеже е започнала оттам, откъдето и ние — така че доброволно предложих да й помогна да се настани в стаята за гости. А после се възползвах от шанса да изкопча от нея колкото може повече информация за всички мъже, които познава там.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание и втренчени погледи. После Мира каза:

— Да. Разбира се, че си го направила.

— Използвам това, което тя ми каза, за да разуча някои от интересите им. Например има един изтъкнат банкер, който си търси съпруга, и той много си пада по тениса на трева. Знаете ли какво е това? Аз не знаех, макар че, разбира се, вече знам. Чета за него в почивките си.

— Всъщност — каза Аделейд — знам какво е. Но как така никога не си ни казвала за това?

Свих рамене:

— Искате ли да знаете? Искате ли да започнете да проучвате тези мъже?

— Не — казаха и двете.

— Виждате ли, ето защо не казах нищо, въпреки че с радост бих споделила… част от него… с вас. Но дали бих го казала на всички други? Никакъв шанс. И точно това казах на Клара и дружките й току-що.

— Тамзин, няма друга като теб — отвърна Аделейд с тон, изпълнен едновременно с възхищение и почуда.

Мира кимна: по-раншната й усмивка се беше върнала:

— И не бихме приели нещата да стоят по никакъв друг начин.

— Дразнете ме колкото си искате — казах, — но ви казвам: нещо става тук. Всеки път, когато Джаспър идва на посещение… не знам. Просто го чувствам. Трябва да бъдем готови.

Аделейд започваше да се отегчава от деловите приказки.

— Може ли да сме готови, след като си отвориш подаръка и хапнеш торта? Моля те.

Вдигнах сребристата кутия.

— Ах, добре, още не съм гладна, но нека погледнем това. — Когато отворих подаръка, открих полирана дървена писалка със стоманено връхче. Не беше нищо кой знае колко изискано, но беше явно нова и добре изработена. — Откъде, за Бога, взехте това? Никоя от вас няма излишни пари.

— Седрик я купи в града по наша молба. Знаехме, че след абсурдно богат съпруг това е подаръкът, който най-много би искала — обясни Аделейд. — Другата писалка, която използваше, почти се е разпаднала.

— Прави сте. Благодаря ви. — Заля ме неочаквана вълна от емоция. Нямах нужда от приятели, за да успея в Бляскавия двор, но със сигурност беше приятно да ги имам. — И благодаря и на Седрик.

— Може би ще спреш да бавиш писането на онези писма до семейството си — подхвърли Мира със забележително сериозно изражение. — Вчера май те видях да пишеш само три.

— Значи си пропуснала едно. Написах четири. — Погледнах надолу към писалката: изпитах болка в сърцето при мисълта за семейството си. Всичко, което правех тук, беше за тях, но по ирония цената на това бе да съм далече от тях. — Шестте благословени ангела знаят колко тъгувам за тях. Първият ми рожден ден, на който съм далече.

— Ти си късметлийка — каза Аделейд, като стана нетипично сериозна. — Да имаш такова семейство… да си толкова близо до тях.

Изпълненият с печален копнеж тон на гласа й ми напомни, че тя и Мира бяха изгубили семействата си. Моето може и да беше далече в Осфро, но поне го имах. Поне щях да го видя отново.

— Късметлийка съм — съгласих се. Оставих писалката и се приближих до приятелките си, придърпвайки ги в обща прегръдка. — Защото имам и семейство като това.

Прегръщахме се няколко минути, а после Аделейд каза:

— И така. Време ли е за торта?

 

 

Бях искрена, когато им казах, че имам предчувствие, че нещо ще се случи. Нужни бяха почти два месеца, преди да се окажа права. Преди това животът в Блу Манър течеше в обичайния си ритъм. Всяка седмица идваха учители да преподават предметите си, като редуваха нас и три други имения на Бляскавия двор. Учех. Наслаждавах се на компанията на Аделейд и Мира. Търпях другите. И винаги, винаги пишех писмата си до вкъщи.

Един зимен следобед Джаспър Торн — един от двамата братя, които бяха основали Бляскавия двор — ни повика да се явим в балната зала. Тази промяна в обичайното протичане на деня незабавно ме накара да застана нащрек. Когато пристигнахме и видяхме разстлани на пода одеяла и помощници, които подреждаха блюда с храна из стаята, изпаднах в още по-голяма паника.

— Знаех си — не спирах да повтарям на Мира и Аделейд. — Може би това е изненадващ тест. Такъв, който да ни накара да се замислим за големите изпити накрая.

Мистрес Мастърсън, която управляваше къщата, не искаше да ни каже нищо и аз неспокойно дебнех пристигането на Джаспър с надеждата да получа отговори.

Но следващият, който прекрачи прага, беше човек, когото не познавах. Не познах и двойката, която влезе след него. Или жената и четирите малки момчета, които ги последваха скоро.

Познах обаче кои бяха следващите хора. С вик на изненада хукнах през балната зала.

— Мери! Мамо! Тате!

В миг бях обкръжена от хора, чиято коса беше в същия есенно червен цвят като моята. Тринайсетгодишният ми брат Джонатан се опитваше да запази стоическо изражение, но не успяваше. Близначката му Оливия нямаше такива задръжки и заплака открито, докато ме прегръщаше. Малката Мери, на три години, реагира много по-простичко на радостния повод. Изписка от удоволствие, изтръгна се от ръцете на баща ми и се хвърли към мен, като едва не ме събори.

— Внимавай, скъпа — казах със смях. — Тези обувки, които нося, са за танци, не за акробатика.

Тя се заизвива и надникна надолу към обувките:

— Ооо, виж какви катарами само! Погледни си роклята! Виж всичко това! — Зелените й очи шареха из стаята и се разширяваха все повече с всяко ново чудо, което виждаше. — Всичко е толкова красиво. Тук ли ще живеем? Може ли да видим останалото? Може ли да видя роклята от писмото ти? Онази със зелените цветя?

— Тихо, дете — намеси се мама със замъглени от сълзи очи. — Не я оставяш да каже и една дума.

Прегърнах Мери по-силно и я обсипах с целувки.

— Това не ми пречи. Чувам гласа си много често. Не мога да повярвам, че сте тук! Какво става?

Татко почеса червената брада по челюстта си.

— Не съм сигурен. Получихме поканата преди седмица, а днес изпратиха карета за нас.

— Е, не ме е грижа за какво е, щом сте тук. — Прибрах къдриците на Мери зад ушите й, за да мога по-добре да огледам любимото й лице. — Толкова много ми липсваше. Всички ми липсвахте толкова много.

Стаята жужеше от щастливи срещи на отдавна разделени хора. Около нас имаше смях и сълзи, докато другите момичета се събираха отново със семействата, за които копнееха. Обърнах се рязко, внезапно разтревожена за Мира и Аделейд, но после ги видях със собствените им гости. Мира се усмихваше широко на двама по-възрастни души, които, изглежда, също бяха сирминиканци, а Аделейд сковано прегръщаше едра и яка жена в набиваща се на очи червена рокля. Накарах семейството си да се приближи и ги представих. Мира обясни, че съпрузите на име Пабло и Фернанда са бежанци като нея. Жената с Аделейд беше Сали, някаква далечна леля.

Джаспър най-сетне пристигна и призова за вниманието ни. Макар и достатъчно стар да ми бъде баща, той беше красив и винаги изискано облечен. Освен това беше доста добър актьор и го биваше в продажбите.

— Първо, позволете ми да ви приветствам с добре дошли днес тук, в Блу Спринг Манър. — Вдигна ръце във величествен жест. — Вие сте наши гости и всички сме на вашите услуги. Второ, искам да ви благодаря за жертвата, която знам, че сигурно сте направили в последните осем месеца, като ни давате назаем дъщерите си. Но за нас е привилегия и чест да ги приемем, да им помогнем да развият потенциала, който със сигурност през цялото време сте знаели, че имат. Днес ще надзърнете в света, в който влязоха те — този свят ще им се стори нищожен в сравнение с богатствата и великолепието, които ще получат, щом се омъжат в Адория.

Когато постъпихме в Бляскавия двор, го направихме с разбирането, че няма да можем да посещаваме семействата си в Осфро, а те няма да могат да ни посещават тук. Беше ми се наложило да приема мрачната перспектива, че не е изключено да изминат цели две години, в които да не ги видя. Отдавна се надявах на такава среща, но изобщо не си представях, че ще се случи. Затова онази бдителна, вечно крояща планове част от мен ме предупреди, че подобно нещо не се правеше като случайна проява на щедрост. Скътах настрана тези тревоги — засега. Поне този път беше приятно да отпусна гарда и да бъда с тези хора, които обичах. Джаспър насърчи всички ни да си вземем храна и я занесохме до одеялата, за да се храним като на пикник.

Мери, която нито за миг не напусна скута ми, намери подредбата за възхитителна и неспирно бъбреше за нея и всичко друго, което й дойдеше наум. Слушах доволно, почти пръскаща се от радост. Другите също получиха шанс да споделят историите си: близнаците ми разказаха за училището, а татко описа някакъв план за строеж, за който го наели току-що.

В един момент мама възкликна:

— Виж си ръцете! Никога повече няма да можеш да изпереш наръч дрехи.

Почувствах как поруменявам от удоволствие. С години бях работила заедно с нея, като перяхме чужди дрехи на домакинства из целия град. В Блу Спринг ми бяха нужни много грижи и внимание, за да поправя пораженията от сапуна и лугата, и макар че ръцете ми още не бяха съвършени, състоянието им се беше подобрило неимоверно.

— Няма да мине много време и ти също ще дадеш почивка на ръцете си — казах на мама, след като се нахранихме. — Ще се погрижа за това. Иска ми се да можех да направя нещо по въпроса сега. Никак не ми е приятна мисълта да се нагърбваш с по-голямата част от работата.

Тя изцъка с език:

— Не мисли повече за това. Днес имаш по-хубави неща, върху които да се съсредоточиш.

Мери, облегнала глава на гърдите ми, каза:

— Всички те обичаме и тъгуваме за теб толкова много. Но аз те обичам и тъгувам за теб най-много. — Трогателността на думите й беше подчертана с предизвикателство, когато хвърли поглед към останалите от семейството ни, сякаш се опитваше да ги накара да я опровергаят.

Прегърнах я по-здраво:

— Вярвам го, сладка моя. Вярвам го.

И въпреки това, колкото и да се наслаждавах на всеки миг, през който бях с нея и другите, постоянно осъзнавах, че това ще трябва да свърши. В някакъв момент те щяха да ми бъдат отнети отново. Смеех се, усмихвах се и се взирах в любимите им лица, докато ужасът ми постоянно нарастваше. Под лъжичката ми се надигна гадене; ръцете ми се потяха, докато прегръщах Мери. Когато Джаспър най-сетне обяви край на събирането, имах чувството, че ще повърна.

Мери забеляза признаците за потегляне — как хората събираха нещата си и се прегръщаха. Обърна се към мен, обзета от паника:

— Не искам да си тръгвам. Искам да остана с теб.

— Иска ми се да можеше, любов моя. — Гласът ми изневери. — Нямаш представа колко много ми се иска да можеше.

— Тогава може ли да се върнеш с нас?

— Не. Трябва да остана тук още малко и да завърша учението си. Но ще продължавам да пиша всеки ден. По два пъти на ден, ако мога. А не след дълго ще видя всички ви отново в Адория и ще заживеем в хубава къща — по-хубава от тази — с всички неща, които би могла да поискаш.

Устната на Мери потрепери леко.

— Защо не можем просто да живеем в тази?

— Ливи, Джон — обади се мама високо, — още не са прибрали всичката храна. Защо не заведете Мери дотам и не изберете малко сладки неща за обратния път? Ще имате много време да се сбогувате.

Мери още изглеждаше неспокойна, но позволи на Оливия да я вземе от мен. Татко хвърли поглед между тях и мама и след миг обмисляне също тръгна към храната.

— В името на Шестте ангела, дете — каза мама. — Изглеждаш готова да припаднеш. Ела да седнеш.

Поклатих енергично глава и се вкопчих в ръката й.

— Не мога да го направя. Не мога отново да бъда далече от нея.

— Да, можеш. — Погледът на мама беше спокоен и ясен, когато ме потупа по ръката. — Вече стигна дотук. Не можеш да се върнеш след всичко, което направи.

— Искам да си тръгна. Отивам си у дома с вас. Още сега.

— Тамзи…

— Мамо, как мога да направя това? — изсъсках, опитвайки се да скрия истерията си от другите. — Отсъствам вече осем месеца. Осем месеца, почти девет! И като нищо може да мине още една година, докато успеете да доплавате. Това е на практика половината й живот!

— Ти си с нас през цялото време. Тя говори постоянно за теб и четем писмата ти всеки ден. Препрочитаме ги. Тихо — добави, като ме видя, че се готвя да възразя. Гласът й се снижи почти до шепот. — И слушай. Смятах да ти пиша, но е най-добре да узнаеш сега. Няма да е година. Ще бъдат шест месеца.

— К-какво?

— Нали помниш, че семейство Уилсън планираха да дойдат в Адория?

Намръщих се, несигурна как съседите ни се вписваха в моето съкрушение.

— Да…

— Е, Мери тръгва с тях. Тази есен пристъпите й на кашлица бяха леки, затова не се налагаше да купуваме толкова много лекарство. Това ни позволи да заделим прилично количество злато, достатъчно, за да й купим билет! Ще бъде в Кейп Триумф със семейство Уилсън след шест месеца.

Спрях да треперя:

— Сериозно ли говориш? Това е времето, когато ще пристигна аз!

— Да. Знам, че още няма да си уредила нещата, но съм сигурна, че няма да отнеме дълго време — не и за теб. Семейство Уилсън имат златна жила на юг, която ще разработват, но ще останат в Кейп Триумф няколко седмици, за да се грижат за Мери.

В мен започна да се надига нова, едва зараждаща се надежда, но твърде много други страхове я потискаха.

— Но парите? Ако има нужда от лекарството…

— Има много. Извадихме късмет. Знаеш, че не бих направила нищо прибързано, и знаеш, че семейство Уилсън са ни като кръвни роднини. Ще се грижат добре за нея.

Загледах се към останалите от семейството си край масата с храната.

— И все пак това са си шест месеца.

— Шест месеца е по-малко от година. За цената на — колко — по-малко от година и половина ти се постара всичките години от живота й да бъдат обезпечени. И от твоя също.

— И вашия — казах със слаб глас. — Ще изпратя да доведат и вас.

Мама избърса блесналите си от сълзи очи.

— Знам, че ще го направиш, Тамзи. Просто издръж още малко. Никога в живота си не си се предавала и знам, че няма да го направиш и сега, момичето ми. Разбра ли каквото трябваше да узнаеш?

С огромно усилие се опитах да премина към деловите въпроси.

— Да. Тук имаше едно момиче — Флорънс, — която е доста близка с висшето общество на Кейп Триумф. Тя ми разказа всичко за мъжете, които е можело да се намерят, когато била там, и това съвпадна с казаното от Есме. Наизустих всичко за тях — и има няколко, които са доста свободомислещи.

— Хубаво. Ще ги омаеш всичките за нула време, сигурна съм.

— Радвам се, че една от нас е сигурна. — Татко и другите се връщаха и видът им накара цялата емоция да се надигне в мен. — В някои дни, мамо, просто толкова се тревожа…

— Недей — каза тя с нежен, но твърд тон. — Помни какво си обеща: никакво поражение. Никога повече.

Единствено завръщането на другите ме възпря да не се задавя отново от сълзи. Джонатан и Оливия ме прегърнаха, а Мери се покатери обратно в ръцете ми. По лицето й се виждаха петна от розова глазура.

— Какво е това? — Изтрих малко от нея. — Мислех, че само ще си вземете нещо за обратния път до града.

Мери се ухили и се видя трапчинката й:

— Обаче имаше толкова много.

— О, добре, предполагам, че в такъв случай всичко е наред. — Целунах я по челото. — Бъди добро момиче. И вие, останалите, също бъдете послушни. Никакво пропускане на училище, Ливи.

Оливия направи физиономия:

— Правя го само в дните, когато на мама й трябва допълнителна помощ.

— Няма да ти се налага да го правиш още дълго. След година ще ходиш в най-доброто училище в Адория. И ще имаш частен учител по рисуване. — Прокарах ръка по косата на Мери, докато си облизваше пръстите. — А теб, любов моя, ще те видя дори по-скоро. Толкова си търпелива. Може ли да се справиш само още мъничко?

На нейната възраст времето беше сложно понятие. Шест минути, шест месеца и шест години се сливаха в едно. Личицето й отново започна да потъмнява, но после тя кимна храбро.

— Стига да изпращаш още писма. И да обещаеш да не заминаваш повече.

Отново започнах да треперя.

— Не. Няма да се разделим никога повече, кълна се.

Виждайки, че решимостта ми се разколебава, мама докосна бузата ми:

— Имах съмнения за този Бляскав двор, но сега знам, че постъпи правилно. Да те видя така, такава благоприлична млада дама… — Тя прочисти гърло. — Е… Ясно е, че точно за това си създадена. Това и нещо повече.

— Всички сме създадени за нещо повече. И всички ще го имаме — казах й ожесточено. Разнесе се ново повикване, подканващо гостите да приключват със сбогуванията. — По-добре да отида да ви донеса последните писма. Имам цял пакет, който не съм изпратила. Но ги разпределете, за да имате по нещо ново за четене всеки ден.

Подадох Мери на татко, а после донесох писмата от стаята си. Погледнах се набързо в огледалото на излизане и бях доволна да видя колко спокойна изглеждах. Никаква следа от скръбта ми, никакъв признак, че рухвам вътрешно.

Но в мига щом си отидоха — след още много, много прегръдки и целувки — вече не можех да поддържам фасадата. Семейството ми излезе през външната врата, а аз забързах обратно към горния етаж, без да ме е грижа, че трябваше да се провирам през някои от другите забавили се гости. Нахълтах в стаята си и отидох до леглото си, заравяйки лице в ръцете си. Две минути по-късно Аделейд се вмъкна вътре. Бързо изтрих лице в ръкава си.

— Добре съм — казах й, когато седна до мен.

— Няма нищо лошо да ти е мъчно за вкъщи. Не е нужно да се срамуваш, задето ти липсват.

— Не се срамувам… но не мога да допусна те — другите — да ме видят така. Не мога да показвам слабост.

Сините й очи преливаха от състрадание:

— Да обичаш семейството си, не е слабост.

Помислих си отново как тя нямаше никакви близки — е, освен онази неочаквана леля. Бях повече от късметлийка. А сега трябваше да чакам Мери само шест месеца! Опитах се да си кажа това, докато Аделейд продължаваше опитите си да ме утеши, но болката все още беше твърде прясна, за да си отиде. В един момент избълвах:

— Само ако знаеше какво съм заложила на карта…

— Тогава ми разкажи — каза Аделейд настойчиво. — Разкажи ми и може би мога да ти помогна.

Думите й породиха нова болка в мен.

— Не. Ако знаеше, никога не би гледала на мен по същия начин.

— Ти си ми приятелка. Нищо няма да промени чувствата ми към теб.

Изкушението беше трудно за преодоляване. Исках да разкажа и на нея, и на Мира, да дам отдушник на цялата потисната емоция, която ме измъчваше през тези дълги месеци. И исках да разчистя пространството между нас. Не лъжех приятелките си, но не им казвах и цялата истина. Но не можех. Тайната, която носех, беше твърде могъща, твърде опасна. Изпускането само на намек за тайната ми, дори случайно, можеше да провали всичко в Адория.

— Не мога — казах на Аделейд. — Не мога да рискувам.

Тя кимна с кротка усмивка.

— Добре. Не е нужно да ми казваш нищо, което не искаш. Но винаги съм тук. Знаеш, че съм.

— Знам.

Вратата внезапно се разтвори и Мира се втурна вътре.

— Всички си отидоха — семействата. Джаспър ни вика да се съберем обратно в балната зала.

Подскочих. По-ранните ми подозрения се върнаха и — засега — оставих настрана емоциите си. Трябваше да съм нащрек. Трябваше да бъда готова.

— Знаех си — казах им. — Знаех си, че нещо става.

И бях права. Когато цялото домакинство се събра долу, Джаспър направи съобщение, което преобърна света на всички ни.

— Надявам се, че всички се вълнувате за Адория, защото отиваме там — два месеца по-рано от планираното.

От новината ни се зави свят, а самообладанието ни се разпадна в шепот и предположения. Два месеца по-рано! Това означаваше заминаване след съвсем малко повече от месец. Адория, за която винаги се говореше като за някаква далечна приказна страна, внезапно се оказа съвсем наблизо.

След като утихнахме, Джаспър продължи:

— Знам, че тази промяна в плановете е неочаквана. Но всъщност фактът, че се чувстваме уверени да ви отведем в Адория по-рано, е отражение на забележителния ви напредък. Само след два месеца ще бъдете в цял нов свят — обожавани и жадувани като скъпоценните камъни, каквито сте.

Сърцето ми заблъска силно, докато той навлизаше в подробности и обясняваше как, освен това ще положим по-рано изпитите си — в рамките на следващите няколко седмици. Другите ахнаха, но аз знаех, че мога да се справя. Това щеше да означава няколко безсънни нощи и трескави дни, но нещата щяха да стоят така без значение кога се явявахме на изпитите.

Осени ме внезапно и вълнуващо осъзнаване. Отиването в Адория по-рано означаваше, че ще пристигна преди Мери. В това време можех да си осигуря съпруг и да подготвя домакинство. Просто така по-ранната ми неувереност се изпари. Пламенността и съсредоточеността ми се подновиха. Щях да се представя блестящо на тези изпити и да мога да избирам от изтъкнати кандидати в Адория.

И всичко щеше да е съвършено, когато дъщеря ми пристигнеше.