Ришел Мийд
Смарагдово море (21)

Глава 21

Рано на следващия ден потеглихме към града и икорите Кърниал, където живееше Орла. Намираше се на два дни път от Ло Кан и бях по-нетърпелива от всякога да стигна там. Щом се установях благополучно, Яго можеше да се върне в Констанси и да покаже на жителите му палтото, което бях задигнала, докато моят „клиент“ преживяваше емоционалния си изблик в колибата. Освен това Яго щеше да може да успокои приятелките ми, че съм добре, и въпреки възраженията ми се закле, че ще ми върне картината.

Пътят в двете посоки щеше да отнеме на Яго около седмица и макар да бях нетърпелива да науча резултатите, перспективата за времето, през което всъщност щяхме да сме разделени, ме оставяше изпълнена с меланхолия.

 

 

Когато се отправихме на юг, ведрият пейзаж се промени: отново се появиха дървета и ниски храсти. Низините отстъпиха място на предпланините, предвестници на планинската граница, простираща се по западната страна на осфридианските колонии. Бях виждала тези планини безброй пъти на карти, където обикновено биваха рисувани като спретнати малки триъгълници. Докато се мержелееха в далечината сега, а заснежените им върхове се сливаха с облаците, изпитах чувството, че гледам живи същества и че те на свой ред ме наблюдаваха.

Скоро след като потеглихме сутринта на втория ден от пътуването си, стигнахме до малка река. Широк, здрав дървен мост ни позволи да пресечем, макар че по-голямата част от снега се бе стопила и бе потекла по него. Яго вървеше редом с конете и ги водеше съвсем бавно. Плазовете на шейната шумно стържеха по дървените дъски, но иначе преминаха без особени затруднения.

Щом отново потеглихме, махнах с широк жест към белия пейзаж:

— Какво ще стане с шейната, ако всичко това се стопи?

— Отзад имам колела, които мога да прикрепя и да заменя плазовете. Не върши толкова добра работа, колкото един истински фургон, но ще ти позволи да се придвижиш, ако спешно се налага. Хитра идея. Научих това от някакви баланкуанци миналата есен.

— Баланкуанци, лорандийци, Наследници. Има ли някого, с когото не търгуваш?

— В Грашонд ли? Вероятно не. — Очите му огледаха пътя пред нас. — Мисля, че засега още не се налага да се тревожим за това топене. Всъщност става по-студено.

Наистина беше така, а и вятърът се усилваше. Към късния следобед по небето се разпростираха тъмни облаци. Яго разказваше забавни анекдоти за различните реакции в Констанси на това, че е боядисал хамбарите червени, но в един момент млъкна насред историята: изражението му ставаше все по-тревожно. Когато започнаха да падат първите снежинки, той се отклони от правата посока, в която се движехме, и свърна към един район с повече дървета на изток.

— Какво правиш? — попитах.

— Ще се наложи да си направим лагер и се опитвам да намеря място, което не е на открито, но и на което няма вероятност някое дърво да бъде съборено върху него.

Докато намери място, което да му хареса, вече валеше истински сняг. Действайки бързо, той скочи в отсека на шейната и извади няколко дълги, тесни увити вързопа. Сложи ги до конете, а после се върна, за да започне да завързва мушамата, която използвахме като покрив нощем. — Хайде, влизай — каза ми. — Скоро ще дойда.

— Какво смяташ да правиш?

Той не отговори, а вместо това разви вързопите, в които имаше дълги, гъвкави пръти. Започна да ги разполага около конете и осъзнах, че правеше нещо като заслон. Забързано се приближих до него.

— Какво мога да направя, за да помогна?

— Нищо — върви да се стоплиш.

Вятърът грабна една от връзките, които той използваше, за да съедини два пръта. Успях да я уловя и да му я подам обратно. В продължение на няколко мига го гледах как работи, после взех други два пръта и започнах да ги връзвам заедно по същия начин. След като нагласи прътите, както искаше, той ги заби в земята с колове. Помагах му да ги държи, докато работеше, борейки се, когато вятърът се усили, а снегът стана по-гъст. При познатостта на всичко това у мен се надигна лека паника, която породи отвратителен спомен за виелицата в Констанси.

Не се тревожи, казах си. Не е същото. Имаш подслон и храна. Яго знае какво да прави.

Когато рамката беше поставена, той я покри цялата с още мушама и с усилие я закрепихме стабилно. Последният ъгъл на мушамата се оказа труден за връзване: беше се заплел на възел. Яго коленичи в снега да го оправи, а аз се въртях наблизо, несигурна какво да правя, но и нежелаеща да си тръгна. Най-после навесът за конете беше завършен и след като провери още няколко пъти, той настойчиво ме побутна към товарния отсек на шейната. Сега снегът падаше косо и вървяхме прегърбени, за да предпазим лицата си. След като през една пролука пропълзяхме в прикритието на мушамата, Яго завърза и този край на свободно развяващо се платнище. То спираше вятъра и светлината.

Той затътри крака в тъмнината и след няколко мига малка искрица засия във фенера, който винаги държеше подръка. Тъй като мушамата беше така стегнато изпъната над нас, не можехме да седнем напълно и той внимателно постави фенера на място, където нямаше случайно да подпали нещо.

— Конете добре ли ще са там? — попитах.

— Да. Те са издръжливи. Навесът не позволява на снега да стигне до тях и помага топлината да се задържи. Дали ще са добре в продължение на една седмица там? Не, но да се надяваме това да продължи само около ден, както обикновено. — Той се изтегна на хълбок, като се опитваше да се намести удобно. — Съжалявам, че нямах време да наглася нещата обичайно.

Все още имаше място за лежане, но наоколо бяха разпръснати торби и сандъци, не като равното, открито пространство, което той обикновено подготвяше върху чувалите със семена. Аз също успях да се свия на кълбо на едната си страна.

— Готова съм да го приема пред перспективата да съм принудена да остана навън. И всъщност съм впечатлена колко бързо приготви нашия и техния подслон. Винаги съм се питала какво правят хората с конете си в тези бури.

— Е, не всички пътуват с такива неща, необходими да се погрижат за конете си. Те оцеляват чудесно при повечето условия. В Арчъруд, където израснах, не виждахме чак такива бури като тази, но си спомнях как една зима, когато бях малък, една кобила се изгуби навън по време на двудневна виелица. Когато времето се проясни, я намерихме навън в пасището гладна, но иначе невредима. — Той замълча за миг и се заслуша във вятъра. — Но не рискувам с моите, ако мога да го избегна.

Изборът на думи и настойчивостта разпалиха любопитството ми:

— Конете, с които израсна, не бяха ли твои? Или, ами, на семейството ти?

— О, не. Семейството ми не притежаваше коне. Не притежавахме кой знае какво. Ние, децата, бяхме седем на брой, а татко работеше денонощно за един собственик на голяма плантация. Включваха и нас в различни задачи там и моята беше да работя в конюшните. Много нощи преспивах в онзи обор. Нямах нищо против обаче. Така е, както казах — у конете имаше искреност, която намери отзвук в мен. Не ми се налагаше да си имам работа с нищо от жестокостта или манипулирането, с които се сблъскваш при хората.

— Бил ли си подлаган на много жестокост или манипулиране от хората? — попитах сепната.

— На повече от някои, на по-малко — от други. Децата винаги намират нещо, за което да се заяждат. Бях дребен за възрастта си, а очите с различни цветове бяха доста подходяща мишена. Да си беден, разбира се, винаги те поставя в неизгодно положение.

— О, знам.

— Сигурен съм, че знаеш — каза той с изнурена усмивка. — Грижех се за конете — но не можех да ги яздя, освен ако не беше свързано с грижата за тях. Беше ми дадено ясно да разбера, че съм от твърде низш произход, та изобщо да си представя да ги яздя за спорт или за удобство. И донякъде започнах да вярвам това — знаеш как е, когато зависиш от света, в който си. Един ден обаче не можах да устоя. Почти всички бяха отишли на някакъв местен фестивал, дори работниците. Така че реших да пробвам. Взех най-младия, най-жизнен кон там — един дорест жребец на име Муншайн^[1] — и препуснах. Яздих и яздих — оставих го да препуска толкова бързо, колкото можеше. Това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми.

— И после реши да се заемеш да ги отглеждаш?

— Ъъ, после ме хванаха и отнесох доста як пердах, но това запали нещо в мен.

Скоро един стар амбулантен търговец мина през града и търсеше да наеме помощник. Попита ме дали мисля, че може да съм добър в продаването на разни неща, и каза, че ако е така, мога да тръгна с него на следващия ден. Аз обаче всъщност не мислех, че съм добър в това.

— И все пак ето те тук — казах, удивена от обрата в събитията.

— Ето ме тук. Желанието ми да се махна, беше достатъчно силно, за да опитам. Исках да взема в ръце грижата за бъдещето си, независимо от цената — която се оказа висока, защото пръснах цяло състояние по екзотични коне, с каквито първият човек, за когото работех, би казал, че един човек от „низш“ произход няма работа. — Нямаше как да сбъркам гордостта в гласа на Яго.

— С каква цел?

— Надбягвания. — Лицето на Яго засия. — Виждала си как се движат Пебъл и Дъв. Фелисия е по-бърза. Конните състезания започват да предизвикват интерес в Адория и планирам да отглеждам и обучавам някои от най-добрите коне. Щом уредя всичко.

Гледах искрата в очите му, докато говореше: чистотата и пламенността на убеждението му проблясваха през тях. Това беше рядък, мимолетен шанс да прозра ясно в него, миг на откровеност, лишен от всички трикове и ласкателства, които обикновено раздаваше така щедро. Никой от двама ни не бе коментирал факта, че се бяхме държали за ръце предната нощ, макар често да се сещах за това. Понякога го виждах да ме наблюдава, и подозирах, че и той се сеща.

Яго посегна към фенера и го духна, като обясни:

— Искам да пестя гориво, а и бездруго е добре да поспим. Ако тази буря се разрази около зазоряване, ще тръгнем рано.

— Прекалено напрегната съм — казах. — Тревожа се заради бурята и дали ще стигна до Орла навреме…

— Ще се справим. Ще се погрижа за това.

Бодрата му увереност ме утеши дотолкова, доколкото беше възможно нещо да ме успокои, докато се бях подслонила в покрита с мушама шейна по време на снежна виелица.

— Добре, но все пак не мисля, че ще заспя в скоро време. Говори ми за нещо. Разкажи ми за, не знам, конската сбруя.

— Пфф. Не си давах сметка, че амбицията на живота ми те отегчава. Защо ти не ми разкажеш нещо за разнообразие?

— Например какво?

— Да отплаваш към непозната земя, си е сериозно нещо. Сама каза, че за да дойдеш тук, си пожертвала повече, отколкото мога да проумея. От какво бягаше? — Когато не отговорих, той добави: — Или мога да ти разкажа за конската сбруя.

Претърколих се по гръб, доколкото можах, като обмислях дали е редно да отговоря. При това движение върховете на пръстите ми докоснаха леко ръката му, напипвайки само кожата, от която беше изработено палтото му.

— Къде са ти одеялата?

— Завих с тях конете.

— Яго — изпъшках. — Те имат козина. Ти — не.

— Имам дрехи. А тук вътре не е толкова зле.

— Ако смяташ факта, че температурата не е под точката на замръзване, за „не толкова зле“, тогава, да, предполагам. — Смъкнах едно от одеялата си и му го подадох. Той веднага ми го върна.

— На теб винаги ти е студено. Задръж го.

— Добре, не ми оставяш избор. — Примъкнах се до него, като маневрирах около някоя и друга торба или кутия. Все още увита в едно от одеялата си, аз се свих на кълбо, притискайки се до него, и метнах второто одеяло върху двама ни. — И не измисляй някакво оправдание или оплакване. Ще те топля, независимо дали ти харесва, или не.

— Да ме чуваш да се оплаквам?

Размърдахме се и се наместихме отново, докато и двамата се настанихме удобно, притиснати един към друг и легнали на хълбок. Мина дълго време, преди накрая да кажа:

— Опитвам се не толкова да се махна от нещо, колкото да стигна до нещо.

— Какво е то?

Какво наистина? Мери, разбира се. Винаги Мери. Но толкова много повече от това. Бремето на всичко набъбна и се надигна в гърдите ми.

— Дори не знам откъде да започна. Кратката версия е, че се опитвам да спечеля по-добър живот за семейството си и съм готова да направя каквото е нужно, за да ги предпазя. — При тази последна част гласът ми пресекна, защото Мери внезапно ми се стори толкова далече. Бях навън в пустошта, сгушена в тъмното. Тя щеше да бъде затворена на крехък и несигурен кораб, плаващ по могъщо море, същото море, което едва не ме погуби.

Яго прокара пръсти през косата ми и я отметна от лицето ми.

— Ще се справиш, Тамзин. Ти си неудържима. Но е добре да се увериш, че и това ще ти донесе по-добър живот.

— Ще видим.

— Не е окуражителен отговор.

Колкото и важна да беше темата, започвах малко да губя фокус, защото близостта му ме разсейваше толкова много. Ръката, която си беше играла с косата ми, сега леко се спускаше по извивката на врата ми, а в някакъв момент бях обвила ръце около него, впивайки пръсти в гърба му. От толкова отдавна не бях проявявала интерес да бъда с мъж, че беше стряскащо тялото ми внезапно да бъде разбудено така. Привличането, което изпитвах към него, се беше усилило много в последните дни и сега едва можех да мисля за нещо друго, освен за това колко отчаяно исках да го докосвам и да чувствам как ме докосва.

По някакъв начин, въпреки че пулсът и дишането ми се учестиха, успях да изрека ясно:

— Последния път, когато проявих себичност, нещата… е, нека просто да кажем, че нещата се развиха по неочакван начин. Начин, довел до коренна промяна.

— Да си осигуриш по-добър живот, не означава, че си себична. — Неговият глас също звучеше задъхано и почувствах как напрежението пращи в него, докато продължаваше бавно да прокарва ръце по мен. — Заслужаваш да получиш нещо, което искаш.

Повдигнах глава и се наклоних напред, така че челата ни се докоснаха:

— Е, може би бих могла, ако това „нещо“ спре да говори. Освен ако още се страхуваш да…

Думите се изгубиха, когато той покри устата ми със своята в смазваща целувка, в която нямаше нищичко от боязливостта, която бе изпитвал предишната нощ. Устните ми се разтвориха, когато целувката стана по-настоятелна, но бях също толкова жадна и нетърпелива, може би дори повече. Притиснах тялото си възможно най-плътно към неговото, а когато това не беше достатъчно, го бутнах по гръб, а после се покатерих върху него. Ръцете му обвиха кръста ми, а после се плъзнаха по цялата дължина на краката ми, когато най-сетне прекъснах целувката и преместих устни към врата му.

Прекарахме така половината нощ, като се целувахме, докосвахме и обвивахме един около друг по хиляда различни начина. Дрехите ни, макар и от време на време сериозно затруднени, си останаха върху телата ни и въпреки че копнеех за още, изпитах и огромно удоволствие от онова, което можехме да направим сега. Всичко беше все още толкова ново, че нямаше нужда да бързаме напред. Беше достатъчно само да бъдем заедно и да удължаваме удоволствието от това, което имахме.

Най-сетне спряхме по-скоро от изтощение, отколкото от липса на интерес. Унесох се в сън в ръцете му и макар че вятърът още виеше навън, бурята от тревога и смут, която обикновено бушуваше в мен, поне този път беше утихнала.