Яцек Дукай
Лед (62)

За нас

Пансионът на Киричкина представляваше наполовина изпепелена развалина. Голите тухли надничаха изпод черните фрагменти от изпечената в огъня фасада. Качих се на втория етаж по стълбищната клетка, която се беше разцепила като прогнило дърво. Вратата към стаите, които някога бяха наели госпожица Елена и леля й, се поклащаше тъжно на влажния вятър. Само надникнах вътре — разграбени мебели, гнили птичи трупове, пепел и гъби и слязох долу. Почуках със зимлязната пръчка по вратата на стопанката. След като продължих да барабаня непрекъснато още няколко минути, някой — мъж — извика през плътната врата да си вървя по пътя, защото имал две заредени пушки, а и един военен пистолет под ръка. Попитах за госпожица Муклановичувна от горния етаж. Той ми отвърна, че нищо не знаел. Тогава попитах за Киричкина. Отговори, че е загинала при пожара в деня на превземането на Цитаделата.

Дъждът не спираше да се лее. Скрих се на стълбищната площадка под остатъците от покрива; седнах в ъгъла, увих се в палтото. Кап, кап, кап, кап. Нали няма да замръзна.

Събуди ме потропването на коркови токчета по тухлите. Отворих очи. Тя се качваше по стълбите, в едната ръка с тежка чанта, в другата — наполовина сгънат чадър. Минаваше покрай мен, качваше се нагоре. Качулката на тъмна пелерина скриваше профила й.

Скочих от мястото си, затътрих се след нея, подпирайки се по развалините с пръчката.

Тя ме чу; на етажа се обърна, отстъпи към стената. Изпусна чадъра, който се затъркаля надолу. Улових го и в този миг проехтя изстрел и над рамото ми изсвистя куршум.

Вдигнах ръце.

— Това съм аз!

Револверът в мъжката кожена ръкавица дори не трепна. Не ме позна. Ще ме застреля.

— Госпожице Елено… qualsivoglia.

Позна ме. Не ме позна. Позна ме. Не ме позна. Позна ме.

Отпусна оръжието.

Приближих се, подадох й чадъра. Тя протегна свободната си ръка за него, докато с другата прибра късоцевния револвер, и в този миг черна мълния от тмеч се изстреля от мен към нея по зимлязото на пръчката. Ужилена от леденото теслектричество, девушката тихо извика — така познах гласа на госпожица Елена.

Смъкнах качулката й от главата. Боже мой, колко беше посърнала, измършавяла. С трипръстната ръка докоснах бузата й, целунах я по челото, мокро от дъжда. Не ухаеше на жасмин.

— Еленко.

Притисна се към мен. Вдигнах чантата. Госпожицата показа нагоре в руината. Изкачихме се по тясната стълба към таванския етаж над изгорелите жилища. Самият таван не изглеждаше по-добре, но успяхме да преминем по кривите дъски от другата страна, където в каменната стена се виждаше врата, подсилена със зимлязо, с брава и катинар. Госпожица Елена извади ключове.

Тук държеше две мансардни стаи, долепени до стената на съседната, по-висока кооперация. По-малката стаичка, в която на нафтова печка си готвеше скромни ястия, нямаше прозорци; прозорецът на по-голямото помещение, в което имаше легло, бюфет и още няколко прилични мебели, спасени от апартаментите на Киричкина, гледаше към „Греческий переулок“ и към същата онази северна панорама на Стария Иркутск, която помнех от посещенията си в пансиона преди години.

Съблякох палтото си. Елена ме настани на един стол и седна на леглото срещу мен. Спря ме, когато вдигнах ръка; просто ме гледаше, минута, две, твърде дълго, за да преброиш, това се разтегли в миг извън времето; седеше и гледаше, изучаваше ме с птичи поглед — с тъмните си очи, гарвановочерни вежди, бледа кожа, бледи устни, езиче, подаващо се между зъбите с гладко връхче, — докато накрая не протегна ръка и, сваляйки ръкавиците, прокара костеливи, смръзнали на камък пръсти по косата ми, раните и белезите, сляпото око и изкривената ми челюст… Но без срам, с абсолютно безсрамен и немилостив поглед, както сакатият опипва сакат — отляво на шията й се виждаше грозен белег от изгаряне, левият й клепач леко потрепваше в непрестанен нервен тик, не си го спомнях у някогашната Елена Муклановичувна, ентропията беше влязла и в нея — с една дума, както сакат сакатия. Исках да й кажа, че това са само тела, каква истина може да търсим в тях между нас, госпожице Елено, каква истина в материята — и отворих уста, а тя вече го очакваше, притаила ръка на брадичката ми, приплъзна пръстите си по езика ми и ги притисна под венеца и бузата ми — ухапах ги — ах, сега вече се усмихна широко — облизах кръвта от мръсните пръстчета. Елена въздъхна с дълбоко облекчение, видях, как пада от нея бремето, как си отива напрежението, затваря се клепачът.

Разтопена, спокойна, госпожицата се настани на неоправеното легло като дете в детска люлка, и както си беше с мръсните обувки и мокрите дрехи, и заспа.

Аз бдях, седнал до нея. Завих я с одеялото. Елена дишаше равномерно. Прибрах зад ушите косата й, която непрекъснато падаше на лицето. Тя облиза устни насън. Станах за малко, за да запаля огън в чугунената печка; после веднага се върнах на мястото си. Капките почукваха по стъклото и перваза, течението караше дъските зад вратата да потракват — само че всичко това звучеше някак приглушено, смекчено, отдалечено. Стаята се позатопли. Заспах. Събудих се. Заспах. Събудих се. Сенките по стената и скрина се местеха, изглежда бяха минали няколко часа. Госпожица Елена спеше до мен на разстояние протегната ръка. И аз протягах ръката си и я докосвах леко през одеялото — рамото, бедрото, коляното, шията, стиснатото юмруче. Заспивах и се събуждах. Нищо не задържаше мислите ми в този безкраен момент — имах огромен кристал от замръзнали спомени, който трябваше да разгледам под разцъфтялото в прозореца слънце, огромен кристал от събития, хора, места, думи и дела, перфектно подредени, излети в абсолютно замръзнала структура, организирана около моето минало, което помнех като николаевски хладоид от висока проба: нула, единица, нула, единица, нула, единица, варшавските чиновници от Министерството на Зимата, Транссиб, Елена, Тесла, Зейцов, доктор Конешин, Поченгло, капитан Привеженски, Подземния Свят, Иркутск, лютите, граф Шулц, Фишенщайн, Велицки, Шчекелников, тунгусите, Пилсудски, баща ми, Распутин, отново Иркутск, отново Конешин, отново Елена, отново — нула, единица, нула, единица, нула — заспивах, събуждах се.

Във втората стаичка намерих напълнени кофи и бутилки, поставих чайника на печката, намерих груба луга и се измих, като използвах икономично водата. Тихичко порових из рафтовете, по кутиите и бурканите. Имаше малко брашно, смесено с някакви стърготини, вкаменена сол, червен чай, шепа сушени плодове от неизвестно растение, гранясала мазнина в керамично гърне, малко цветове от див чесън… Днес Елена беше донесла вкъщи дузина картофи, които бяха започнали да прорастват, две глави лук и бурканче с плодове от чернаплодная рябина. Обелих картофите, като действах несръчно с тежкия нож, сложих вода на огъня… Но Елена продължаваше да спи. Запарих чай. Да посоля? Натрошените кристалчета изпаднаха от дупчестата ми длан, пръснаха се по масата. Гледах, сънен, как се подреждат в симетрични модели върху жълтата мушама. Събрах ги и ги разсипах отново. И пак. И пак. Тези Чукове бият, бият непрекъснато, и тук, в Иркутск, малкият прототип със своите къси вълни заглушава дори Големия Чук на Тесла. Така че ще има моменти на ентропиен екстремум, такива секундни проблясъци на невъзможни мисли, невъзможни асоциации, невъзможни чувства. Противоотрова срещу Леда. Само ако можеше… Мисълта ми убягна. Стоях и чаках, без да мърдам, в същата поза, загледан в същата точка на мушамата, прехвърлящ същите образи в съзнанието. Лллбум! Само ако можеше — на трона на Царството на Тъмнината — да обмисляш онова, за което е невъзможно да се мисли, да чувстваш онова, което не може да се почувства — да излезеш извън границите на самия себе си — да бъдеш себе си и едновременно с това някой друг — да лъжеш — да лъжеш — да лъжеш в истината. Лубум. Събрах солта до последното зрънце.

Елена имаше красиви, изрисувани по китайски маниер чашки от тънък порцелан. Седнах отново до леглото, като подухваш горещия чай. Госпожица Елена дишаше с отворена уста, трескава руменина беше обагрила бузите й. Оправих одеялото. Дъждът утихна малко, изобщо старата сграда потъна в тишина, тишина и ярка слънчева светлина, която нахлуваше през миражостъклото на дъгоцветни снопчета. Ръката, която държеше чашата, се движеше толкова бавно… Погледни, Алфред: ето това е всичко, което реално съществува: тук, сега.

Заспах и се събудих.

Тя стоеше над мен с нож в ръка, сребристото слънце преливаше по острието.

Улових я с живото си око. Изглеждаше абсолютно на себе си, дълбоко замислена. Колко време беше стояла така? Беше съблякла връхната си дреха и бе останала по бяла блузка и вълнена пола. Ножът трепереше в ръката й. Но стереометрията държеше стоманените връзки. Не помръднах, не се усмихнах.

Тя се върна в кухнята, при сложената на печката тенджерка.

Чаят й беше съвсем изстинал. Отидох да запаря нов. Госпожица Муклановичувна се занимаваше с картофената супа.

Ядяхме смълчани. Нямаше два стола, затова когато се преместих до прозореца, Елена седна в скута ми. Дъждът най-после беше спрял, над града изгряха дъги. Беше топъл летен обед. Тя си играеше с косата ми, вързана на тила. Притиснах ръката й към сухите ми устни. Откъм Тихвинския площад и квартала на банкерите се разнесоха изстрели, по тротоара в галоп премина кон без ездач. Кулата на Сибирхожето, увенчана с несъразмерно голям жезъл от тъмнина, се олюля, след което започна непоносимо дълго да очертава върху покритото с дъги небе своя собствена, черна дъга, като до самия край — тоест до самата земя — запази геометричната цялост на конструкцията си. Не чухме грохот. Кулата падна на изток, в посока към Московската Триумфална арка и Йерусалимския хълм. Миг по-късно се срутиха комините на новото юнкерско училище. Целият Иркутск бе построен върху смръзлина, а тя не беше естествена за геологията на Прибайкалието. По покривите, които се виждаха през прозореца на стаичката, можехме да определим: ето онази къща е крива, онази се е наклонила, тази се срива, онази е подкопана. Все по-трудно беше да се намерят прави линии или прави ъгли. Седяхме на топло, пиехме стипчив солен чай и гледахме как се рушат старите символи на могъществото на Мраза.

После се чуха поредните изстрели и от сърцето на града, ранено толкова дълбоко от падането на Шулц/Победоносцев, към улица „Греческа“ се разля маслиненочерна тъмнина. Наистина ли беше изпълнил заплахата си и беше дал заповед след смъртта му да взривят заложените под релсите на Транссибирската магистрала мини? Така или иначе тук ще избухне нов правдобой. Още беше светло и жителите на Иркутск се защитаваха, както могат, а и тмечки имаха в излишък. Езерото от мрак поглъщаше квартал след квартал. Госпожица Елена също извади от шкафа угарка от тмечка в керамичен свещник, постави я до прозореца, запали я. Пропращяване, и тъмлината ни покри с атлазена пелерина, свихме се под полите на магьосническото наметало, вече никой не можеше да ни види, самите ние се виждахме само наполовина, осветени от лъчесенките, които танцуваха по дясната стена. И макар да седеше на коленете ми и да се притискаше към гърдите ми, аз виждах само едната половина на госпожица Елена, профилът, извлечен от небитието; другата й половина не съществуваше.

И тя, съществуваща наполовина, също ме виждаше наполовина.

— Само окото ви е останало от онзи млад човек.

— Не е голяма цена, госпожице Елено, не е голяма. Като се замисля… Ходили ли сте на „Цветиста“? Велицки и децата им — спасили ли са се? Живи ли са?

— Да, не, не знам.

— Оттиепиел, да. Ах, съвсем същото преживях с вас.

— О?

— Бях на гроба ви в санаториума на Криспин. Едва след това… Размразяване, Лято, всичко се размрази, стопи се, вие отново сте едновременно болна от туберкулоза любителка на любовни романи и влакова убийца — а какъв по-добър начин да прекратите всички преследвания и разследвания от това да се погребете там под откраднатото име? Но тук отново се сблъскахте с доктор Конешин, който ви познава от Експреса, вас, болното момиче, и името се събуди.

Тя прокара нокът по браздите, вдлъбнатините и белезите по челото ми.

— А пан Бенедикт коя Елена търсеше?

Прегърнах я по-здраво.

— Разберете ме — прошепнах аз. — Имам нужда до себе си от такава жена — именно жена — такава жена, която да е готова в един и същ миг да даде живота си за мен и да забие нож в сърцето ми.

— Странни неща говорите. Вие — „имате нужда от такава жена“?

Притеглих я към мрака, в страната на небитието.

— До мен, на трона на Царството на Тъмнината — прошепнах. — Точно такава жена, Кралица на Лятото: вярна другарка и предателка, приятел и враг — без да можеш да ги различиш! — майка и детеубийца, щит на правдата и меч на лъжата, милосърдна господарка и господарка на унищожението — без да можеш да ги различиш! — наивна любовница и пресметлива старица, плахо момиче и лице на опитната мъдрост, кървящо сърце и камък от Голгота — жена и жена.

Тя се изтръгна към светлата страна.

— Пан Бенедикт не може дори в любов да се обясни!

— Знаете за какво говоря, показвали сте на доктор Конешин статиите, знаете моите проектите ми, виждате истината за Дружеството за Историческа промишленост. Та това няма да бъде наше частно Сибирхожето. Не става въпрос за материални богатства.

— Знам. — Тя се усмихна леко. — Това не ви е наследство, не е преминало към Сина на Мраз след лъжата за бащата. Всичко това вече е продукт на ваши действия, на вашия характер.

— Само не се измъквайте. Всичко беше изчислено. От самото начало — точно така — от вашите постъпки, от вашия характер.

— Така ли?

Обърнах я отново на границата между тъмлината и светлината.

— Уралският вълк.

— Вълкът! — Стрелна ме с поглед. — А вие го нарекохте — как? смелост? глупаво перчене? Безсрамие. Иначе щях ли да почукам изобщо на вратата на купето ви, на чуждия мъж?

— И още преди това: нали влязохте с взлом, ровихте в багажа ми — или нещо бъркам в спомена? Но вие също помните!

— Да. — Взря се в миналото, тоест в небитието. — Прочетох онова ваше дълго писмо до фалшивата любов. Опознах ви, преди да се срещнем.

— Преди да се срещнем… Ето, всичко е било изчислено: приятел, неприятел, любов, ненавист. — Тихичко цъкнах с език. — Но да се четат чужди писма… Какво пък, може би наистина в Лятото не може другояче. Само че защо нахълтахте точно при мен? Та нали в началото изобщо не ме познавахте. Тогава защо?

— Точно при вас? — разсмя се тя. — И при други също.

— Но — защо?

— Защото можех. — Лицето й стана сериозно. — Разбирате ли, пане Бенедикте? Е, не знаете ли какво лекарство търсех в Леда? „На трона на Царството на Тъмнината“, хубаво — но мислите ли, че в последния момент ще дръпна този нож? Ето, за да знаете за какво молите, и после да не се изненадате! Няма да го дръпна! Във всеки момент — в който и да е момент — без причина, пане Бенедикте, без повод — защото мога. Това ли искате? Няма да го дръпна! Няма да го дръпна! Това вече не е игра на двама непознати по време на пътуване, вече не е нощ на невинни лъжи и истини. Застана ли до вас — бъдете сигурен: ще застана и едната, и другата.

Инстинктивно търсех другото й око, черно-белите полуобрази само заблуждаваха, не знаех към коя Елена се обръщам: съществуващата или несъществуващата.

Оскрежи се, започнах да се колебая.

— Но нали не сте хладнокръвна злодейка, не може така да лъжете себе си. Тази руменина, този треперещ глас, всички тези въпросителни погледи и неувереност на тялото.

— Ама за какво говорите? — възкликна. — Нима зло са способни да вършат само небръснатите грубияни и отровните злобари, вулгарните, нагли и лишени от деликатни чувства хора с нечувствителна душа и безупречно тяло? Позволил сте да ви омае романтичната поезия, сълзливите пиеси!

— Но — извършвали ли сте изобщо през живота си нещо наистина зло?

— Няма никакво значение дали съм извършила! — Ядоса се тази, съществуващата. — Защо се преструвате? Ако не съм крала, не съм лъгала и не съм убивала, то не е защото всичко това е лошо — а просто защото така съм избрала, защото точно така съм искала: да не крада, да не мамя, да не убивам. Но нищо в мен или извън мен не ми е пречело да го направя. Бих могла. Нито една мисъл повече, никакво допълнително усилие, нищо.

… А вие самият какво говорехте? Истина или лъжа — каква разлика? Нестореното е по-истинско от стореното. Расколников на Достоевски — това е кукла за възпитание на децата. За какво са брадвите, за какво са труповете, за какво е необходимостта да се доказваш с материални дела? Сам го казвахте! Невидимото предшества видимото. Убийството най-напред е записано в характера, а после — възможно е — възможно! — се извършва. Пък и какво променя това: ще го извърша? няма да го извърша? Такъв човек съм.

… Разбирате ли? — Тя впи костеливите си пръсти в рамото ми. — Абсолютно един и същ е пътят както до най-голямата святост, така и до най-ниската подлост. От безкрайност до безкрайност. Нищо не може да ме спре. И не защото не знам кое е добро, кое е зло. Знам. Но — мога. Мога. МОГА.

… Такава ли Кралица на Лятото търсите?

Цял живот като онзи миг над ручея след пролетния разлив, с пръсти, стиснали шията на кучето — цял живот с нож, от който капе кръв, в едната ръка и обичащо сърце върху другата; тук правда и тук правда, никаква разлика.

Взех госпожица Елена в силна прегръдка, стиснах я с всички сили. Тя продължи да трепери още известно време; после треперенето спря. В началото дишаше учестено; после дишането се успокои. Пръстите й блуждаеха ту тук, ту там; после спряха. Клепачът подскачаше; спря. Премествах ни по-дълбоко в тъмлината. Тя бавно, бавно, бавно замръзваше.

— Пане Бенедикте… — успя само да прошепне, преди да я прекъсне пристъп на кашлица.

Притиснах глава към гърдите й, ухото-половинухо към меката, мрежеста тъкан и едва тогава ме изпълни облекчение — когато чух засилващия се в гърдите на Елена хрип на смъртоносната туберкулоза.

Модел: госпожица Елена Муклановичувна. Момиче от добро семейство, любима дъщеря на уважавана буржоазна фамилия, зеницата на окото за татко, галеницата на мама, бликащо от бистър ум и жизнена енергия. Но — идва болестта. Идва болестта, една, втора, десета, всичките продължителни, неопределени, преливащи се от инфлуенца в ангина, от ангина в анемия, от анемия — отново в грип… Болестта е в самото момиче, треската и слабостта — просто симптоми на тялото. Излекуваш едните, появяват се други. А семейството не пести рубли, не щади усилия, води прочути доктори, изпраща момичето в клиники и на модни курорти, инвестира във всякакви чудесни лечения, наема квалифицирана помощ, за да може малката да има вкъщи, в леглото си най-добрите болнични удобства. Дори да не става от леглото! Дори да не излиза от къщата! Да не се движи, когато не е нужно! Какво й остава на Еленка през всичките тези дълги години? Гледката през прозореца, книгите, разказващи измислици за света, и думите на гостите.

… Така се ражда първата й мания за свобода: което не може да преживее сама, ще си представи, че го е преживяла — като истина. Съществува граница на умствените усилия и ангажираността на духа, отвъд които за човешкия характер вече няма разлика между действие и представата за действие. Точно затова Господ Бог е забранил да се прелюбодейства и да се помисля за прелюбодействие. Направил, не направил — грехът за душата е един и същ; така или иначе ти си вече някой друг. И не е необходимо да пронизваш с нож живото сърце, достатъчно е искрено да вярваш, че е възможно, че си го преживял. И какво ли не е преживявала Елена, докато седмици, месеци, години наред лежала в леглото, затворена под херметически капак! Големи любови, като в неприличните романчета. Авантюри и скандали. Брак, майчинство, старост, тъга и еуфория. Пътувания. Преследвания, бягства, убийства, разследвания, процеси. Обичала е и мразила, борила се е и страдала, печелила е битки и е ставала безсилна жертва, лъгала, прелюбодействала, убивала, предавала. Защото е можела. (Защото не е можела).

… И така се ражда втората й мания за свобода: щом вече няма разлика между действие и представа за действието, значи няма никаква граница, която трябва да се преминава, та нали госпожица Елена вече го е направила (макар че не го е направила), познава тръпката, чувствата и съпровождащите мисли, познава пътеките на душата. Утъпкала ги е широко. Най-напред си прави от фуркет или брошка шперц и отключва вратата на стаята, зад която са я затворили за нейно добро. Свобода! И така започва всичко. Тя може, затова се измъква на нощни разходки из тихата къща, рови из бюфетите и стаите на слугите, опитва забранени лакомства, алкохол и тютюн. Може, затова се вмъква в чуждите стаи и тайни, в шкафовете, писалищата, чете чужди писма, дневници, изсмуква докрай живота от тях. Може, затова наднича и денем, скрита — към техните лукавства, ухажвания, страхчета, романсчета, дребни благородни постъпки. Може, затова лъже: за това, за онова, за важни и неважни неща, когато може, колкото може, до самата граница на лъжата. Всяка открита възможност е неустоимо изкушение за свобода. Не са нужни причини, основания, задни мотиви, точно те биха носили със себе си някакво ограничение, ново поробване; всичко това е излишно. Госпожица Елена може. Не го е направила, но го е направила. Фалш, много по-истински от истината.

Бутнах Елена към лъчесянката, която се разливаше в електрическа локва вдясно от мен; момичето се извъртя в скута ми, повдигайки високо полата си. Дишаше хрипливо и дъхът й, прилепващ като влажна салфетка по лицето ми, вече силно миришеше на мокри листа.

— Веднага ще ви отведа в Николаевск, далеч от това блато на Историята. Имам само малко работа с един обущар… Но след това, на четен час…

— Всичко това сте го пресметнали предварително!

— За Историята ли? Да.

— Ох. Тогава ще се намери ли в тези ваши уравнения място и за Полша?

— Цвят на знамената, име на валутата, химни и езици — та това не е най-важното в живота, госпожице Елено. Но какво пък, имам договор с Пилсудски… Нека Стария си извоюва там своя Държава. Сега това не е важно. Сега ви вземам оттук и…

— А мен няма ли да ме попитате, пане Бенедикте? Дали съм съгласна с тези ваши велики и безумни проекти? Нищо не…

Едната осакатена ръка на шията, до гнойния белег, втората саката ръка по крака, до бедрото и нагоре по чорапа с дупки — докато девойката не отвори широко очи от изумление, застинала в колебание между възможност и възможност.

— Няма и да питам — отсякох. — Плановете за света са едно нещо: добре, че ги разбирате. Но намеренията ми към вас са си моя работа! — Привлякох още по-близо към себе си наведената й над мен глава, така че вече не само диханията ни, а и голата ни кожа се сля в една материя. Елена не се съпротивляваше, но аз я притисках толкова силно, че да няма никаква свобода, дори и да бе поискала да се съпротивлява с всички сили. — Познавала ли сте някога такава страст, разяждаща душата — желание, което те поглъща безусловно — и то не защото ти желаеш, а защото си желана?

Отвън, отвъд светлината и тъмлината, от Историята долетяха бързи изстрели и уплашени викове. Цвилеше измъчен кон.

Госпожица Елена си пое дъх.

— Тогава не бяхте толкова… решителен.

— Решителен? Тогава аз не съществувах!

Елена искаше да се засмее; разкашля се.

— И вече не се срамувате да изречете истината на глас! Вече имате думи за неизразимите неща!

Поклатих глава.

— Живеейки в Лятото, Еленко, ние никога няма да се научим на езика на идеите и няма да видим ясно истината за действителността. Но пък знаем истината за нашите думи за действителността. — Облегнах се назад в небитието, за да мога по-ясно да видя полусъществуващата жена, око в око. — Когато казвам, че ви обичам — обичам ли ви? — но говоря истината, когато казвам, че ви обичам.

Междувременно Историята се приближаваше все повече към нас, в тъмнината по улицата отекваха ботушите на Революцията, дърво се чупеше под ударите на прикладите, пръскаха се стъкла.

Госпожица Елена отново потъна под вълнуващата се повърхност на тъмлината.

— Добре, ще застана до вас в Зимата със сърдечна лъжа, ще ви защитя от тази ваша математика, за да не свършите като вашия нещастен фатер, да. Но, пан Бенек, преди да пуснете своите машини, преди да замразите Историята… Какво е моето спасение? — Давеше се в болезнена кашлица. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмното небитие, вкопчваше се в яката ми, в ръката, в раните и струпеите ми, притискаше се, пламнала от болестта, в студената тмеч. — Ледът! — шепнеше, почти останала без дъх. — Ледът! — какво е сега Ледът за мен?

— Аз.