Във впряг от осем северни елена, висока зимлязна шейна, понесена върху паяжинни плазове, в черен кожух и самурен калпак, със скриващи очите и половината лице миражостъклени очила, в които небето и снегът, Слънцето и всяка багра от дъгата се преливат, в блещукаща потъмлина, която оставя след себе си смолисти послеобрази, с бяла ръка върху щипците на батерията за тмеч, сред облак въгленова пара — пристига Никола Тесла по скованата от лед Ангара на мястото на лютобоя, до прага на триетажната теслектрическа машина.

Беше заел място на десния бряг на Ангара, на площада пред паметника на император Александър III, където минаваше крайречният панорамен булевард, някога предлагащ красива гледка към Конния остров, към просторната Ангара, мостовете и левобрежния Иркутск; вятърът и фъртуната закриваха днес по-отдалечените гледки, погледът не стигаше по-далеч от лютия, който се измразяваше от ледения остров, и от конструкцията, по-висока от лютия, извисяваща се над него в края на носа. Тесла беше избрал тъкмо този глациал и тъкмо това място, първо, защото, макар и разположено в центъра на града, беше на безопасно разстояние от къщите и улиците, и второ, понеже даваше възможност на зяпачите да наблюдават целия експеримент, а нали точно в това се криеше и смисълът.

Въпреки студа и виелицата на площада с паметника се беше стекла внушителна тълпа. С помощта на господин Шчекелников се провря най-отпред, до ръба на обледенената урва. Някои зрители държаха в ръце далекогледи и бинокли; не се беше помислило за това. Затова пък всички бяха с огромни миражостъклени очила, било прилепнали към лицето като очилата на сръбския изобретател, било закриващи с плоските си стъкла очите и половината лице. Когато Тесла преминаваше през Ангара с шейната си, сякаш извадена от източна зимна приказка, сто огледални дъгоцветни калейдоскопа се насочиха към него, проследявайки всяко движение и дори най-незначителния жест. По-рано той въобще не се беше появявал; днес излизаше на публичната сцена на Иркутск, това беше неговият дебют в Града на Леда. Проблясваха магнезиеви светкавици от фотографските апарати на репортерите от байкалската преса, разположени под малки палатки по възвишенията. Загърнатите в бяло дами, в кожени палта, пелерини, шуби, надничаха иззад оснежените си качулки от шейните, наредени по дължината на улицата. Мъжете качваха на гръб малчуганите, омотани плътно в окаляни кожухчета; хлапаците гледаха през по-малки, детски миражостъкла. Режещият студ не позволяваше да се приказва и одумва на воля, но можеше да се усетят характерните вибрации в диханията, движенията, въздишките, които преминаваха на вълни през множеството. Над тълпата се издигаха тъмлисти облачета пара. Беше неделя, 9 ноември, в ранния час след утринното богослужение. Доктор Тесла започваше Война със Зимата.

За начало, преди още да слезе от шейната, изобретателят стисна щипците на батерията. Трябва да беше извънредно силно оттъмлен, никога по-рано не се беше случвал подобен ефект — изправяйки се, той не свали ръката си от батерията и тмечта избухна в него във внезапно изпразване, чист ток премина от рамото през туловището, главата и всички крайници, разля се по черния кожух, всяко косъмче от който щръкна като игла и изстреля теслектрическа микромълния: Никола Тесла слизаше от шейната като жива, димяща факла тъмлина, припламвайки на всяка крачка с ярки лъчесенки. В другата си бяла ръка държеше бастунче, изработено от специална сплав зимлязо, увенчано накрая с 24-каратова тунгетитова топка. Тази топка сега светеше по-ярко от купола на Събора „Христос Спасител“, а от зимлязото се излъчваха непрестанно седмоцветни пулсиращи дъги. Елените от впряга се уплашиха и се юрнаха напосоки, колкото се може по-далеч от странния човек. Ежесекундни черни мълнии прескачаха от него в посока към шейната, кочияша, животните, към Бойната помпа, към самия лют. Сърбинът вървеше изправен под високия самурен калпак, с широки крачки, без да се подпира на бастуна, държейки го по-скоро като скиптър. Белотата и чернотата бликаха около него върху миражостъклата като мехурчета от подводни газове. Снегът прие цвета на Тесла, ледът прие цвета на Тесла, лютият прие цвета на Тесла.

… Изобретателят се покачи на стълбичката на Бойната помпа. Лъчесенки засвяткаха по нейните зимлязни елементи, милион противосенчести искри.

Никола вдигна ръка, помаха с бастунчето. Тълпата нададе възторжени възгласи. Проблясваха магнезиеви светкавици.

— Ега ти пича…! — въздъхна господин Шчекелников, по което можеше да се заключи, че и той бе очарован.

Върху откритата платформа най-горе на Бойната помпа беше поставено желязно кресло, монтирано зад пулт с половин дузина ръчки и колела. Тесла се настани в креслото и дръпна първата ръчка. До паметника на Александър III достигна глухото боботене на нафтовия двигател; от вътрешността на Помпата започна да излиза черен дим, отвяван моментално от вятъра на Ангара.

Тесла дръпна друга ръчка. Върху гърба на лютия се стовари зимлязен лост, завършващ с масивен, закривен като нокът накрайник, който се заби на повече от половин аршин в глациала. По дължината на лоста, като вени, опасващи анатомичен модел на скелет, се виеха дебели кабели в тъмлечна изолация.

Тесла дръпна трета ръчка. Разнесе се пращене и пукане като от зле настроен радиоприемник, само че десет пъти по-остро и толкова високо, че хората импулсивно притиснаха ушите си с ръце и сведоха глави. Пращенето обаче постепенно стихна — Помпата работеше в равномерен ритъм, без сътресения — Никола контролираше операцията с ръце върху трансмисиите — неголеми теслектрични изпразвания пробягваха по Помпата, човека и лютия — после застиваха, само плътна отъмлина танцуваше наоколо като от криовъглеродна пещ. Ще падне ли, няма ли да падне, ще го пречупи ли, няма ли да го пречупи, ще го размрази ли, или няма да го размрази — хората стояха и гледаха, стискайки юмруци и хапейки устни, сякаш наблюдаваха борци, окаменели в неподвижна смъртоносна хватка, цялото напрежение се събира в тази неподвижност и очакване: на първия знак, на първия сигнал за слабост, първата кръв.

— Но вие много добре знаете.

— Ммм?

— Той нямаше да излезе, ако не беше напълно сигурен. — Не много високият поляк дори не извърна глава, загледан също в Помпата, Тесла и лютия. Той стоеше съвсем наблизо, чу добре думите, изречени с полушепот, със силен източен акцент. Косматата шапка малахай, миражостъклата и шалът закриваха плътно лицето, можеше само да се досеща за буйната брада и издадения нос. — Предайте му, че ако ножът опре до кокала, ние винаги ще му осигурим безопасно бягство от Империята. И на неговата красавица, американката, и на вас също, господин Герославски.

— Кхърр. А какъв е пазарлъкът?

— Че господин Тесла няма да си мери силите с Леда на земите на самата Русия, тоест оттатък Днепър. На запад от Днепър е добре дошъл. А и тук, в Сибир — свободен е да прави, каквото иска. Но не и в старата европейска Русия. И че няма да даде своите арсенали на никой друг, докато не настъпи времето. Вие впрочем знаете най-добре.

— Мислите, че той ще се уплаши.

— Сам царят би трябвало да снизходи тук, за да го защити с присъствието си. Но и това едва ли ще възпре Сибирхожето. Там, в шейната зад паметника — виждате ли? — ако не се лъжа, самият Ангел на Победоносцев си е направил труда да дойде тук. След днешната демонстрация — дори господин Тесла да е безстрашен луд, това е без значение; достатъчно е, че онези ще се уплашат от него. При първа възможност апелирайте към разума му. После, от вашия прозорец, който гледа към реката, дайте такъв знак: след залез поставете запалена лампа, а в полунощ я сменете с тмечка. На заранта при вас ще дойде човек. Машините и документацията трябва да бъдат унищожени. Повторете.

— До Днепър, не по-нататък, машините и записките да се унищожат, лампа на прозореца към Ангара до полунощ, след полунощ тмечка.

— Добре. Пипнат ли го по-рано, сами всичко ще унищожат. Ако нещо се случи… Вас може би няма да ви заподозрат.

— Защо пък не? Той е мой приятел.

— Чухме, чухме. Но вие сега сте леденист доктринер, не е ли така? Писнало ви е свръхдържавното царство, нали? Е, какво пък, и това е някакъв път. В благородните сърца нещастието и унижението на страната се случва да стане източник на патриотизъм; характерите се каляват в трудностите. В това е специфичната природа на московското робство: не им стига да ударят с нагайката, искат още удареният да целуне инструмента за мъчение; малко им е да повалят противника, трябва да ударят и плесница на победения. А който приема смирено такава плесница, той наистина не заслужава по-добра участ. Тази струна докосни, синко; ще видят истината, как е замръзнала.

— Чакайте! Моят интерес не е да бягам — отивам при баща си — чакайте! — нали тъкмо вие сте го пратили по Пътищата на мамутите — дайте ми само…

Но той вече се шмугна сред хората, разтвори се в тълпата, напразно се въртеше и се оглеждаше из множеството, непознатият беше с половин глава по-нисък, изчезна без следа.

Изруга под мустак. Те наистина ли до такава степен се страхуват от агентите на охранката? Действително ли непрекъснато ме следят? Чингис напоследък нищо подобно не е споменавал, но — кой може да го знае там видял ли е някого, или не е видял; сега също по време на целия разговор дори не трепна.

— Видяхте ли го, господин Шчекелников?

— Някакъв ваш приятел ли е? По-добре да се махаме оттук, господин Ге, в тази блъсканица всеки може да те ръгне с нож и няма как да се опазиш. Ааах ти, кривогъзецо, по краката на хората стъпваш, къде се буташ бе, хуй недосварен! — И се сборичка с някакъв нагъл жулик.

Прехапа устни. Трябва да са го следили, няма друго обяснение, смъртта на здравеняка с газовата тръба явно не ги беше разколебала. Не можа да се сдържи да не се огледа зад себе си и настрани, да хвърли поглед над главите към къщите, към прозорците. Но в миражостъклата нима ще видиш друго освен мъглоцветно желе.

Вие сега сте леденист доктринер, не е ли така? Е, слава Богу, може би — все пак не! Днес, въпреки че беше неделя, пак намина през Нова Аркадия да изпомпа тмечта, отново и отново нахлуваща в мозъка.

Но нали тъкмо на такава реакция разчиташе, когато предаде за печат Аполитеята на редактора Вулкевич.

Не може да се каже, че текстът го очарова. Прочете го, на лицето му се изписа озадачена гримаса, после — кисела, после — развеселена. Наля си един напръстник ликьор, преглътна, помръдна тънките си мустачета.

— И вие искате този метафизичен манифест — какво?

— Да го отпечатате още сега в „Свободен поляк“.

— Направо „още сега“! — раздразнено промърмори старият редактор.

— Точно така. И най-важното нещо — виждате ли последната страница, най-долу?

— „Бенедикт Филипович Герославски“. И с бащиното име? Така значи! — Едва в този момент господин Вулка-Вулкевич разбра каква е работата. — Няма как да го пусна под истинското ви име! Нима не знаете, че всичко това отива направо при охранката и в Трето отделение? Всички канцеларии на политическите полиции на Империята изучават внимателно нашите вестничета!

— Точно такава идея имам.

— Идея имал! — редакторът запали дебела, ръчно свита цигара с манджурски тютюн. — То тук нищо конкретно не пишете… Но това е глупава дързост, сам си търсите белята! Ще дойдат при вас, ще ви попитат как е станало така, че вашата статия се е озовала в антиправителствена преса — какво ще кажете тогава? — засмука дълбоко дима, чак бузите му хлътнаха. — Ще отречете ли всичко?

— Не. Няма да ви издам, ако това ви човърка. Ако охранката имаше заповед да се заяде с вас, отдавна да се е заяла, та нали всички тук добре ви познават. — Подръпна брадата си, мъчейки се да изрече пред Вулка-Вулкевич все още незамръзналата истина. — Виждате ли, аз трябва час по-скоро да се сдобия с политически врагове.

Онзи си допуши мълчешком цигарата — което му отне цели пет минути, ала както замълча, така и не се обади до края; само правеше изразителни гримаси: стъписани, безпомощни, застрашителни, та дори и гневни.

Но я отпечата, и ето ви сега, довтасват японци, такава, а не друга истина виждат, сега вече навярно ще получи призовка от Министерството на вътрешните работи или може би тамошните чиновници отново ще си направят труда да го посетят у дома…

Тълпата въздъхна шумно, магнезият засъска. Нямаше аплодисменти — всички с дебели ръкавици — наместо това възторжено затропаха с крака. Отново насочи поглед към лютия, пронизан от закривения нокът на Бойната помпа. Доктор Тесла беше застанал на платформата, лявата бяла ръка върху ръчката, дясната бяла ръка вдигната, със светещо бастунче в нея, от кожената шапка дими отъмлина — а лютият пред него се поти с млечноцветна кръв. По леда, по висулките, по мразоструните, по монументалните сталагмити — бавно течаха мъгливи струйки може би все още течност, може би вече втечнен газ. Досещаше се, че от глациала изтича хелий. — Шибана кървавица — констатира със задоволство господин Шчекелников. Тълпата отново нададе възторжени възгласи. Човекът беше победил чудовището. (Човекът, а всъщност човешките машини).

Все пак какъв чернохимичен процес бе протекъл във вътрешността на лютия? Какви изменения бяха настъпили, след като от него бе изпомпан теслектрическият ток?

В Обсерваторията, вече след като се върна от Ангара, Тесла обяви собствената си теория по тази тема (защото той имаше теория, естествено).

— И така, messieurs, съществуват такива състояния на Мраза, за поддържането на които е необходима не само ниска температура, но и висок заряд тмеч.

Знаеше много добре какви са тези състояния. За пореден път си прехапа езика. Да каже или да не казва на Никола за криофизичните изследвания на доктор Волфке и другите учени от Зимни Николаевск? Така или иначе повечето от тези открития се публикуват в различни периодични издания по физика, Тесла положително следи тези изследвания, може и сам да си направи изводите.

Но преди да вземе решение, Тесла се отправи към тунгетитора.

Така дори стана по-добре, понеже в лабораторията остана сам тъкмо Саша Павлин.

Поздрави го.

— Инженер Яго няма ли го?

— Доктор Тесла му възложи да стои при тунгетитора, днес от сутринта текат генерални изпитания, чувате ли? Този грохот.

— Да, действително. А професор Юркат?

— Ей сега ще слезе. Искате ли нещо от професора?

— Всъщност… — бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади нещо увито с формата на яйце. Саша го погледна въпросително. Размота кърпата, показа му загнилия картоф. Посочи към клетките с плъховете и мишките. — Имам молба към вас, или по-скоро идея за експеримент. Не бихте ли могли да отделите няколко екземпляра и по някакъв начин да ги нахраните с това? И едва после да изпомпате от тях тмечта. Бих искал да сравня резултатите.

Павлич си сложи пенсне (което изведнъж го състари с десет години), наведе се над картофчето.

— Какво е това?

— Картоф.

— Виждам.

— Картоф, но и не-картоф. Значит, чернобиологичен сорт.

— Аха!

— Но — сложи пръст на устните си — шшшт, да не чуе някой, не мога да кажа откъде съм го взел. За мен е важно само…

Павлич взе картофа с лабораторни щипци.

— Какво има в него? Тунгетит?

— Така мисля. Израснал е на тунгетитна почва. Вероятно самото наличие на този елемент в пръстта изменя някак си строежа на растението.

Асистентът на Тесла сложи картофа на метално блюдо.

— Ще разрешите ли да взема образец и да го разгледам под микроскоп.

— Стига да остане за плъховете.

— Е, това положително е малко, за да храним редовно няколко екземпляра. — Саша приседна на висока табуретка, протърка замислено стъклата на пенснето си. — Знаете ли, Венедикт Филипович, че вече е имало подобни случаи.

— Какви?

— На натравяне с тунгетит. При хора. Един познат, който работи тук, в болницата „Света Троица“, ми спомена за серийни натравяния, при това съвсем не в Зимни Николаевск. После обаче се оказа, че това са фьодоровци.

— Света Богородице, пак ли някаква секта?

— Не, не. Е, освен ако не наречем религията наука — тогава е секта. Хм. Мисля, че те от това умряха. — Разтри си врата. — Ще намина при него днес, ще разпитам за подробности, може да каже нещо полезно. — Погледна си часовника. — Явно някой е задържал професора, заради тази демонстрация тук от сутринта обикалят всякакви. Извинете ме.

Излезе.

Приседна до масата, близо до прототипа на Черната лампа на Лъча на Смъртта. Устройството току-що беше разглобено, гладката вътрешност на отворената сфера отразяваше светлината като шлифован диамант. Усети сърбеж в дланите, усети сърбеж под черепа. Като изруга, посегна към кадифените ръкавици, купени онзи ден от „Рапапорт“, когато влезе в Дома на модата при госпожа Гвуждж, за да подпитва за нови подробности във връзка с тайния живот на баща си. Но и след като сложи ръкавиците, сърбежът не престана дори за миг. Започна да си играе с кутия с крилчати бурмички. Животните в клетките издаваха нервни писъци. Отчетливо се чуваше ритмичен грохот, от който по течността в мензурите се образуваха кръгове, а стъклото и металът звънтяха. Отвори часовника си. ЛубуМММ! — двайсет и седем секунди — лубуМММ! — двайсет и седем секунди — лубуМММ! Никола Тесла пробужда вълните на Пътищата на Мамутите. Интересно дали шаманите ще отидат да се жалват на Победоносцев. Захихика. Кутията изпадна от ръката му, винтчетата се разпиляха по пода. Наведе се, за да ги събере — и замръзна така, с разперени пръсти, в странна, прегърбена поза. Какво говореха за гаданията в Страната на Лютите? За игрите с карти? Тук никога никой не е хвърлял пет шестици и не е държал кралска кента в ръка. Винтовете лежаха в стройни колонки, като че подравнени с линийка.

Изрови от портфейла си половин рубла и почна да я подхвърля върху плота с непохватни, сковани в ръкавиците ръце. Двуглав орел, орел, орел, орел, ОООООООО, след осмия отново тръгнаха езита, виж ти, но — но! ЛубуМММ! Събра бързо бурмичките. Осем орела едно след друго — това не е регулярност, това е флуктуация на хаоса, пик на вълната на ентропията. Кожата на ръцете пареше като залята с киселина.

Появи се Саша Павлич с професор Юркат, веднага след него влезе инженер Яго. Отведе професора за малко настрана.

— Имам въпрос. Спомняте ли си какво ми казахте в мазето, господин професор? За водните течения под леда и вечната замръзналост?

— И какво точно съм казал?

— Проблемът е следният. Реките са замръзнали, нали? Замръзнали до дъно. Поне повечето от тях. Тук, в байкалския вододел. Прав ли съм? А без съмнение е замръзнала до дъно единствената река, извираща от Байкал: Ангара. Но вие твърдите, господин професоре, че вечната замръзналост има постоянна температура, същите тези минус четири градуса по Целзий, и независимо от изотермата на повърхността, понякога в земята минават под налягане такива течения, че ако човек копае невнимателно кладенец, за миг водата може да го залее и да замръзне в чистия лед — нали така?

Климент Руфинович запремигва, в бръчките на кожата му се беше насъбрала тмеч.

— Амиии, в общи линии…

— Следователно, ако открия някъде актуална хидрографска карта на Байкалския край, ще видя хиляда живи, функциониращи подземни течения, които довеждат водите до езерото. Прав ли съм?

— Хиляда? Хидрографските карти…

— Знам. Но нещата би трябвало да изглеждат така, нали? В такъв случай бихте ли решили за мен следния парадокс, господин професор: къде, чорт пабери, се стичат тези ледени течения, ако не в Ангара?

Старчето чак се задъха.

— Вие значи допускате, че всъщност как… как… че те не се стичат?!

— Значи допускам, че хидрологията на замръзналостта под Леда се ръководи от други правила и тези карти нямат нищо общо с хидрографиката на Лятото. Допускам, че след като ледът на езерото не си вдига нивото и железницата минава по него, както си е минавала, то най-малкото същото количество вода се оттича от Байкал с подземните води.

— Но това е нелепо! — побелялото старче намести дебелите лупи на очите си, пое по-дълбоко въздух, прокашля се. — Преди всичко, драги ми господине, подземната хидрология на земите на Леда е много оскъдна. Тук дори преди Зимата на лютите, по време на обикновените зими, смръзлината сковава подпочвените води. Прочетете Мидендорф. Ако бяхте видели тайгата лятно време, тези хиляди версти подгизнала почва, мочурищата, торфищата, тресавищата, аласите, нямаше да говорите такива неща. Енисей, Лена, Об, та дори Юкон от другата страна на Беринговия проток — това са гигантски повърхностни реки, широки по няколко версти. А ако отчитаме валежите, климатът тук е направо пустинен. В същото време тайгата е зелена, влажна, разпростира се на половината континент. Защо? Ами защото в незамръзналата земя падат седемдесет, осемдесет процента валежи, а при нас е обратно: деветдесет процента се изливат в откритите реки, излива се по смръзлината, като по жлебове, положени непосредствено под почвения слой. Разбирате ли? Тази вода е недостатъчна, за да развие нормална мрежа от подземни течения. Освен това Байкал е разположен сред породи с много слаба пропускливост, ниска капилярност и порьозност. Не мислите ли, че при такова налягане той щеше да се оттича под земята много по-рано?

— А вие знаете ли, господин професор, как се изменя структурата на породата, след като оттам е преминал лют? След като е преминал неколкократно? Структурата на породата и на тези смръзлинни почви, непропускливи при нормални условия? Виждали ли сте как рухват мраморните сгради, най-глупашки построени на Пътищата на Мамутите?

Побелелият криобиолог махна с досада.

— Пътищата на Мамутите! Не може така! Първо проучете въпроса из основи, после ни разказвайте своите теории! Вие какво си фантазирате? Че подземните странствания на лютите някак си размекват породата и замръзналата земя, във връзка с което под носа ни се развива съвсем нова хидрография на Сибир, ориентирана покрай Пътищата? И навярно още като вървиш нагоре от Байкал, срещу посоката на оттока на водите? Ха!

Трябваше да кима разбиращо с глава, при все това виждаше нещата по съвсем друг начин. По Пътищата на Мамутите тече тунгетитова вода, повлечена от дъното на свещеното езеро, там, където спят мъртвите. И тъй като естествената посока на напора на течността и леда е нагоре, в крайна сметка тези течения излизат на повърхността. Възможно е тук някъде да има горещи извори, богати на сяра термални води, вулканични котловини, отдаващи геотермална топлина? Беше чувал за такава водолечебница край залива Хакуси; трябва да има и други подобни места. Оазиси на черна флора и фауна, където не един картоф, а цялата растителност расте на тунгетитова почва, всмуквайки тунгетитовите сокове в тъканите си, а животните ядат това, приемат го в кръвта си и току-виж някой немил-недраг странник попадне ненадейно там… Мдаа.

— Какво знаете за леда, млади човече? — разглаголства се професорът с язвително оживление. — Какво знаете за водата? Това са велики тайни на науката! Край Оймякон например има такова чудо: минус десет по Целзий и реката замръзва; но щом студът достигне минус петдесет — и шлюп, ледът се топи, реката потича плавно, като че под юлско слънчице. Първо това ми обяснете, а после се захващайте с хидрологията на лютите!

Отиде на „Цветиста“ в седемнайсет, още преди семейство Велицки да се бяха върнали от църквата. Прислужникът му предаде писмо от нарочен пратеник, доставено в негово отсъствие. В същия миг лошо предчувствие завладя въображението. С крак, все още приклещен в дървената събувалка, наполовина събут, разкъса плика. Сякаш тъмлинна мълния го прониза в гръбнака. Това беше покана за втори (тоест петнадесети) ноември за двореца на генерал-губернатора Тимофей Макарович, граф Шулц-Зимовний на тържество по случай годежа на дъщеря му Анна с господин Павел Несторович Герушин. Изпратено със собственоръчния подпис на графа за monsieur Бенедикт Филипович Герославски et invite, pas de cadeaux, R.S.V.P. Да, това наистина беше поразяващо неочаквано!

Обърна се на прага на стаята и отново повика прислужника. А този пратеник донесъл ли е писмо и за семейство Велицки? Прислужникът потвърди. Тъй или инак, ще бъде запазено приличие, нека си мислят, че именно адвокат Кужменцев е измолил поканите. Седна веднага да пише благодарност с потвърждение за получаването на поканата. Тъкмо отпращаше куриера, когато се появиха Велицки. Веднага им съобщи за изненадата. Господин Войслав прочете и показа поканата на жена си. Жените запищяха от радост и зацелуваха всеки, който им се изпречеше пред очите. Радостта се пренесе върху децата, които, още не свалили кожухчетата си, се разбягаха из цялото жилище, тъй че Миша и готвачките трябваше да ги гонят, за да не разнасят киша и кал по прясно лъснатия паркет. Не бяха изтекли и пет минути, когато настроението рязко се промени и дамите започнаха да кършат ръце и да хвърлят натъжени погледи към Войслав. Къде се е чуло подобно нещо, известяват ги само седмица преди събитието, няма време за подобаваща подготовка, с какви дрехи ще се покажем в губернаторския дворец! Рокли, трябва да се поръчат нови рокли по мярка при китайските шивачи, и то час по-скоро! Господин Войслав измърмори нещо несвързано и с театрален жест се хвана за джоба си с ръката, украсена с брилянт. Поканата беше за Войслав и съпругата му, както и за госпожица Марта. Ще се разоря, мърмореше той, мили Боже, тази непристойна мода ще ме докара до фалит! (Пьотруш в това време му се беше качил на гърба и го дърпаше за ушите). Дамите вече не слушаха, погълнати изцяло в обсъждането на проблемните тоалети. Ха, даже и на нещастния Войслав тръгнаха да избират фрак. Няма как иначе! А господин Бенедикт — та господин Бенедикт също няма какво да облече, установиха те със задоволство. Утре вечер и двамата на проба! И моля без възражения! Господин Войслав взе Петър-Павел под мишница и се скри в кабинета си. Наблюдаваше тези семейни сцени с котарака на коленете, който лижеше в захлас новите му, миришещи на кожа ръкавици. На никого дори не мина през ума да запита защо е било нужно Модест Павлович да дописва в последния момент в списъка на поканените и госта на семейство Велицки. Това някак си не ги смути, не го взеха за нещо странно — виждаше им се в реда на нещата — сметките излизаха. Вслушваше се с меланхолна усмивка.

— И вие трябва да я уведомите възможно най-бързо, пане Бенедикте — сети се изведнъж госпожица Марта.

— Кого?

— Тази, с която възнамерявате да дойдете. Тайнствената госпожица, с която се срещате…

— Тя замина.

— Ах. Тогава коя?

Стана преди развиделяване, потегли в беззвездната, тъмна нощ, пробивайки си път с двойния впряг през мъглата, утаила се във варовикова емулсия, а студът режеше така, че и шалът, и брадата, и кожата, и дъхът замръзваха наедно, та трябваше от време на време да се удря по устата. Миражостъклените фенери светеха зелено, гърбовете на лютите излъчваха цветове на лято. Глашатайските барабани отекваха над Града на Леда.

Отвори апартамента на Никола Тесла с неговия резервен ключ, запали осветлението. „Нова Аркадия“ също спеше още. Имаше намерение най-напред да влезе в кабинета му, да се оттъмли, но чу иззад вратата, свързваща стаите, движение и френски думи, изричани с перлен глас. Спря за миг. Защо пък не? Това ще й достави удоволствие. Нали й беше обещал. Почука енергично веднъж, втори път.

Mademoiselle Филипов отвори, вече в утринна пола от лек крепдешин, в дълга до коленете туника върху плисирана шемизета, със сплетени пшенично-златни плитки, с порцеланов филджан в ръката. До масичката с поднесена закуска седеше старият Степан. Поздрави го без думи от прага.

— Госпожице Кристине — може ли за момент?

Тя престъпи прага, притвори вратата. С лявата си ръка отупа слепените снежинки от шубата му. Свали шапката и очилата. Топлият въздух отпусна гърлото, закашля се, издуха носа си. Тя чакаше, отпивайки кафе, поглеждайки с любопитство изпод миглите.

— Падам в нозете ви, госпожице Криша, в нозете. Кхърр. Чухте ли за годежа на дъщерята на Негово Превъзходителство? Ще ви се отрази добре да се откъснете от всичките тези грижи, Степановци, казаци и полиц-майстери; вие толкова обичате да танцувате, нали? Помня. Така че — махна с шапка пред коленете си, — ако Никола няма да има нищо против, бих искал да ви поканя… Е?

Тя се усмихна сладко, чак трапчинки цъфнаха на пухкавите й бузи.

— Ах, с удоволствие! Но само ако се закълнете, че никога повече няма да се тъпчете с това черно теслектричество.

Засмя се не съвсем уверен.

— Все пак — да говорим сериозно…

— Да или не? — и тя посегна към дръжката на вратата.

— Но…

— Да или не?

Огледа се безпомощно.

— Едва вчера се оттъмлих, как мога да дам истинска клетва, когато…

— Да или не.

— Трябва да се отъмля, за да съм сигурен! Впрочем — да се заклина бъдещето…!

— Oh, well, thats a pity. So, toss a coin. Pile ou face!^[1]

— Защо го правите? — попита с раздразнение.

Тя продължаваше да се усмихва над долепената до устните чашка.

— Какво толкова правя? Не е казано, че трябва да се появите при губернатора точно с мен. Тъй че, какъв е проблемът? Както решите, така ще постъпите.

— Но…

— Но вие вече започвате да проумявате, че не можете да постъпите според собственото си решение.

Направи кисела гримаса.

— Има — има някои добри пристрастявания. Неща, постъпки, асоциации, на които сме се съгласили да робуваме. Та вие разбирате това, вие не сте Елена. — При тези думи вече гледаше някъде встрани и над девушката, към гипсовите орнаменти на тавана, към полилея. — Вие разбирате необходимостта от това… човек да се срамува.

— Бла-бла-бла! — затупа тя с малката си ръчица. — Така може да си философствате точно с Елена, аз съм глупаво момиче, с мен трябва по-простичко. Да или не.

Повдигна рамене, тупна с шапката по бедрото си.

— Да.

— Bien. Кога е този годеж?

— На петнайсети, в събота.

Тряс!, пръсна се изпуснатата чашка.

— И едва днес ми го казвате?!

В Лабораторията по Криофизика на Круп доктор Волфке приемаше гости: металурзи от промишления отдел на концерна обсъждаха спектрографските карти и образците на различни зимлязни хладоиди. Седеше над книжата, вслушвайки се в разговора им, като рядко вдигаше глава. За да пише, бе свалил ръкавиците; всеки допир сега предизвикваше сърбеж. Днес още не е кой знае какво, помисли си, но утре, вдругиден, след седмица — ще се замръзне, рано или късно ще се замръзне. Вече започваше да обмисля как да се измъкне от дадената на mademoiselle Филипов дума. Тмечта изгаряше небцето. Около Шуплестия Дворец се сгъстяваше тунгетитовоцветната мъгла, от високата мансарда на Часовниковата кула Зимни Николаевск изглеждаше като калдера^[2] на мразовулкан, бълващ бавно черна пара от бяла магма.

Когато Волфке и металурзите се отдалечиха в другия край на Лабораторията, за да включат рентгеновата лампа, се приближи — уж на път към шкафовете с документацията от предишни изпитания — до масата, на която металурзите бяха наизвадили необработените си образци. Мушна в джоба си няколко плочки, означени като стандартни нисковъглеродни хладоиди (томска единица, двойка, четворка), както и сравнителни образци на неохладена руда. Никой не гледаше. При първа възможност ги премести в шубата.

По-лесно беше с получаването на резултатите от изследванията на тези хладоиди, описанията на молекулярната структура и таблиците на свръхпроводимостта. Чисто и просто преписа всички информации на отделни листове, които по-късно скри заедно с образците. Забавно: тъй като не крадеше собствеността на Круп за конкурентите, а само с оглед на собствена печалба, не се чувстваше ни най-малко крадец; деянието беше някак си чисто, оправдано, инстинктът за обогатяване, за който говореше господин Велицки, го тласкаше към по-нататъшни необходими действия. Звярът ловува, човекът богатее. Нима в момента Круп обеднява? Съвсем скоро цялото това знание ще стане публично достояние. Нима вадеше пари от неговия джоб? Не, тези слитъци не струват много. Тепърва ще се правят пари с тях. Тъй че що за кражба е това? Като делиш информацията наполовина, не получаваш две половинки информация, а две еднакво добри информации. Ето я новата математика на разпореждането със знанията! В комбинация с онзи инстинкт за обогатяване, ако той бъде задействан у всички хора, нима няма да доведе бързо до свят на всеобщо охолство и благосъстояние в съответствие с принципите на библейската буржоазност на господин Войслав? Вече виждаше тази неизбежност така ясно, както и неумолимата очевидност на скорошното осъществяване на аполитеята.

При това дори когато печелеше на зимуха стотици хиляди рубли, не чувстваше такава екзалтация, както сега, занимавайки се на черно с чернофизичната наука. Детинска радост! Вече разбираше малко по-добре Никола Тесла. Всички велики откриватели и изобретатели страдат от доза вроден инфантилизъм, буквално му се „молят“, както би казал Ачухов. Едвам се сдържаше да не се озъби на миражостъкленото си отражение, да не потрие доволно ръце. (Тмечта под кожата щеше да стрелне с малки сенчести мълнии).

Но за да се сдобие с нови чернобиологични растения за хранене на плъховете на Павлич, трябваше да включи в плана си и Зейцов, тъй като не беше възможно да се покатери незабелязано най-горе на шкафовете и да изрови от ваните тунгетитови зеленчуци, докато хората още работеха в Лабораторията. Излезе преди Йертхайм, за да не събужда подозрения, и изчака в коридора на долния етаж, докато Чингис не му даде знак, че и холандецът е излязъл; тогава се върна и почука по уговорения начин. Зейцов го пусна. Запъти се бързешком към кюветите, за да изпревари бригадата ледокопачи, и пъхна в торбата под шубата си осем добре развити растения, по едно от всяка кювета, като старателно заравни образувалите се след тях ямички. Бусичкин в крайна сметка ще забележи, но, с Божията помощ, тогава вече ще бъде късно за провеждането на каквито и да било разследвания. Измъкна се тихомълком от Лабораторията, като междувременно успя да заръча на Зейцов да напали хубаво печките. Онзи кимна унило с глава.

И тъй, това несъмнено бе кражба — но извършена не заради някаква печалба, а за да се добере по бързо по Пътищата на Мамутите при замръзналия си баща.

Спиртните складове на Хрушчински и синове на Туманни проспект затваряха портите си по тъмно. Пристигна с шейна, наета от гара Мармаладница, и прати Шчекелников да разпита дали господин Изидор Хрушчински е във фабриката; нямаше го, но трябвало да дойде след седем, за да уреди някакви счетоводни дела. Записа си среща при него чрез Чингис и се отправи към Обсерваторията на Тесла. Лъчесенките приемаха в мъглата формата на очарователни арабески, пробитият от шейната тунел в мъглата тънеше в кървавочервени отблясъци. Удари се по устата и погледна към храма „Христос Спасител“. — А не ви ли се струва, господин Шчекелников, че това Чорное Сияние виси вече дълго над града, но е някак невидимо, не хвърля много тъмлина? — Мислите ли? — онзи го стрелна с очи над миражостъклата. — Това пак е тяхна работа, на тия проклети нечестивци, дето до един трябва на кол да ги набучат. — Кои са те? — Ами тия ваджишки магьосници-иноземци, кой друг? — Кхърр. Че те могат ли да влияят на Сиянието по някакъв начин? — Дявол знае могат ли, не могат ли. Ама тъй или инак, няма да е лошо.

Прекосявайки бързешком фоайето, украсено с фреска на лятото, отвори джобния си часовник; вървеше съвсем прилично, стига да го държиш на топло до тялото си. Шивачът щеше да дойде на „Цветиста“ в осем и половина вечерта, понеже господин Войслав не можеше да се освободи по-рано; така че имаше време.

В подножието на стълбите и пред входа към вътрешните коридори на Обсерваторията се бяха струпали около дузина мъже, част от тях с характерните куфарчета с фотографски апарати; между тях забеляза Авксентиев. Двама снажни казаци им преграждаха пътя. Провря се между тях, преди журналистите да се ориентират. Може Григорий Григориевич да не го е забелязал. Тесла имаше навика да ги кара да чакат тук няколко часа, а после да излезе пред пресата с някакво фантастично изявление. Отплеснах се, помисли, вадейки от пазвата си торбата с чернобиологичните зеленчуци. Никой вече не управлява тази тройка, със сигурност не Никола, не и Кристине, каквото и да си въобразява тя. Но може би тъкмо на нея следва да й бъде изложено предложението на японците; може действително да се стигне дотам, че да трябва да се спасява животът на изобретателя и на mademoiselle Филипов. Кой знае дали това няма да спаси живота и на баща му, щом Никола трябва още тази зима да пусне в действие своя Чук на Тмечта, за да разбие Леда по Пътищата на Мамутите. От двете злини запазването на Леда в Сибир и Размразяването в Европа изглеждаше по-безопасният сценарий. Значи правилно предсказа писмото: РАЗМРАЗЯВАНЕ ДО ДНЕПЪР — ПЕТЕРБУРГ МОСКВА КИЕВ КРИМ НЕ — ЯПОНИЯ ДА — РУСИЯ ПОД ЛЕДА. ЗАЩИТАВАЙ ЛЮТИТЕ! Наистина на господин Поченгло беше дал дума за нещо напълно противоположно…

Саша Павлич заедно с инженер Яго и още един асистент на Тесла се бореха с голямо тунгетитово огледало. След като извадеха от него пластина чист тунгетит, Тесла възнамеряваше да я бомбардира със сноп концентрирана светлина, като изследва впоследствие отразената светлина или измененията в самата пластина; после да повтори същия експеримент с тъмлина.

— Половин ден той се помпаше и отпомпваше — рече Саша, поемайки си дъх — и веднага му се прииска да изследва свойствата на тъмлината. Говори за Максуел, Айнщайн, някои си Планк и Бор, разговаря със себе си за лъчи с отрицателна вероятност и всичко това се преплита с цитати от Гьоте. Уфф! Вие го познавате по-добре, нали, гаспадин Герославски? Какво може да означава това?

— Измислил си е нови експерименти, това му е стара слабост, постоянно да скача от една идея на друга. Особено сега, като е оттъмлен, лесно се разконцентрира.

— Не, не. — Павлич погледна с крайчеца на окото си инженер Яго и посочи към ъгъла с клетките с плъхове. Тръгна натам, като по пътя свали шубата и шапката си. — Венедикт Филипович, тази сутрин, още не беше станало девет, тук долу при нас, в лабораторията, дойде високопоставен чиновник от Канцеларията на генерал-губернатора, по лична заръка на граф Шулц, заобиколен от свита войници, казаци; после ни разпитваше, всеки поединично…

— Онзи чиновник… Кльощав? Светлокос? С изгнили зъби?

— Да де, да.

— Как му е фамилията? Да не е Уряш?

— Вие познавате ли го?

— Е, на мен не ми се е представял. — Подаде торбата на Павлич; той погледна вътре, скри я под масата. Свали миражостъклата, очертанията и цветовете на хората и предметите замръзнаха по местата си. — И какво искаше от вас?

— Дълго разговаря с Тесла, излязоха на двора, за да разгледат прототипа на тунгетитора.

Наостри слух: Чукът на Тмечта мълчеше.

— И?

— И каза, че ще осигури жилищни помещения на всички тук, тоест, тук, в Обсерваторията; че губернаторът поема управлението на цялата сграда по силата на някакви извънредни разпоредби; че по-добре да не излизаме навън без човек от охранката. Още, че губернаторът и самият Гасударь Император много се интересуват от нашата работа.

— Хм.

— А следобеда…

— Да?

Саша захапа нокътя си.

— Обикаляха наоколо с тунгетитови тъмлинни факли и слагаха отметки в земята около Обсерваторията. С тях вървяха един слепец, един без ръка, един хром и един измъчван с желязо. Биеха барабаните, все едно влачеха на каишка някой лют.

— Ще поставят тук трупни мачти.

— В_ чьом дело_, Венедикт Филипович?

— Това е, за да ви предпазват.

— Но — от кого?

Нима той наистина е толкова наивен? Впери поглед в ясните му очи, в четинестите му вежди. Саша не мигаше, погледът му бе искрен. На колко ли години е — под трийсет, млад, — и все пак изглежда по-възрастен. Тогава защо го гледа, сякаш е някой с по-знатно потекло, сякаш е пратен му свише закрилник? Откъде е тая моментална доверчивост у него, този разбиращ тон? Като че познава човека от години. И за експеримента с плъховете също се съгласи охотно да помогне, без да пита за нищо.

Може би човек наистина има на света приятели още преди да ги е срещнал, още преди да е чул за тях?

— А ти как въобще се озова тук?

— Професорът ме помоли, семейството ми живее край Байкал, така че често пътувам от Томск, а в университета ще трябва да преподавам едва от пролетния семестър…

Горкият, откъснат от своите книги и научни абстракции и тутакси хвърлен под ударите на сибирската политика — нищо чудно, че не може да се ориентира в нейните дебри.

Но изведнъж помисли за себе си. Ами някой си Бенедикт Герославски, едва ли не почти силом откъснат от логическите абстракции във Варшава, той за какво толкова имаше понятие, сядайки в Транссибирския експрес?

И веднага почувства откровено съчувствие към това безкористно, но наплашено до пределите на въображението си момче.

— Те правилно са ви казали: недейте никъде да излизате. В града няма да е безопасно за вас; за никого, който е от обкръжението на доктор Тесла.

— Но вие излизате.

— А виждали ли сте този бабаит, с когото ходя? За това говоря.

— Но как така? защо? кой?

— А вие тук върху какво работите? Върху унищожението на Леда. И какво, да не мислите, че всички велможи от Байкалския край ще подскочат от радост, когато в един прекрасен ден фабриката им за пари — се разтопи?

Саша чак зяпна.

— Ще се противопоставят на императора?!

Пренебрежителен мах с ръка.

— На императора тази година му се върти едно в главата, догодина ще му се върти друго, а пък може междувременно интересите на Распутин да се променят, кой знае, тук логиката не върши работа. Но ако лютите вземат, че измрат, край — кокошката я няма, повече няма да носи златни яйца, амин.

— Това ще рече — Саша захапа втория си пръст, — че след вчерашните изпитания на Бойната помпа, цената на зимлязото е трябвало рязко да се покачи. — Той хвърли поглед към писалището на Тесла. — И който пръв узнае за откритието на доктора, ще направи цяло състояние на харбинската борса.

Маладец! Саша Павлич печелеше все по-големи симпатии при по-близко запознанство. Дали самият той също не ползва помпата на Котарбински в извънработно време? Не забелязваше у него никакви силни симптоми за отъмление, характерни за лютовците. Книжен молец, ха…!

— Ще направи, и още как. Освен ако! — вдигна палец.

— Освен ако. — Саша смръщи вежди. — Освен ако. — И третият Сашин нокът стана жертва на зъбите. — Освен ако не бъде открита навреме технология за ледени трансмутации!

Тупна го по рамото.

— Колко жалко, че сте биолог, можеше да ви чака голямо бъдеще в промишлеността и търговията.

Саша се усмихна, лицето му се обля с руменина, която още по-силно подчерта следите от шарка по него.

— Че мен още от училище почти нищо друго не ме интересува освен живата природа, така си и замръзна това с мен.

Почакай, братче, ще те видим след Размразяването.

— Е, добре, времето напредва, трябва…

— Ах! Венедикт Филипович, аз тук поразпитах за тези отравяния с тунгетит.

— И какво?

— Добре съм запомнил, че са били фьодоровци. Това излезе наяве, след като за лечението им е заплатил господин Фишенщайн. Между фьодоровците тук той е голяма фигура, във всеки случай е техният основен благодетел.

— Откъде знаете това?

— Не съм ли споменавал върху какво работя в университета? Върху живота във вечната замръзналост, по-конкретно върху съживяването на растения и дребни животни, извадени от леда. Фьодоровците отдавна ни навестяват; понякога ни плащат оборудването и командировките, а после публикуват при себе си резултатите от нашите изследвания, но някак странно изопачени. Издават тия свои брошури, дето се въргалят във всеки книжен магазин и кафене, във всяка тютюнджийница, може дори да сте ги виждали, могат да се вземат безплатно. Господин Фишенщайн е богат човек.

— А с тези, отровените — какво е станало по-нататък? Фишенщайн е платил и те са оздравели — така ли?

Саша поклати глава.

— Родион казва, че до един са починали. От болницата са се борили до последно, но нищо не могли да направят. Никой от тях въобще не е дошъл в съзнание. А са били дузина яки мъже и всичките в една седмица; дузина, че даже и отгоре. Трагедия! Congelationes, thromboangiitis obliterans, embolia et collapsus.

— Il semble étonnant^[3], но какво означава всичко това? Измръзване и колапс, така ли?

— Хипотермия, сериозни нарушения в кръвообращението, нещо като morbus Burgeri^[4], но много скоротечна, образуват се тромби, тялото спира да функционира, студено като камък.

— Всички, казвате. Е, това ние няма как да го знаем.

— Но нали ви казвам, че Родион…

— Логика, господин Павлич! Когато се връщаме от резултатите към причините, не е възможно да съзрем всички причини, които биха могли да доведат и до съвсем други резултати. Защо им е да карат в болница тези, които са преживели това без вреда за здравето си? — сложи си очилата и шапката. — Фишенщайн, да. Въргалят се навсякъде и могат да се вземат безплатно, а? Хранете ги редовно и ги помпайте с теслектричество, докато замръзнат. Или не замръзнат. Ну, пака!

Излезе през задния изход, откъм уличката със складовете. Шчекелников се юрна в тъмлината да търси шейна.

След като размениха поздрави, господин Изидор Хрушчински дълго се взира в него и с мирожостъклен монокъл на окото, и без монокъл, така че си помисли — първо, ето още един касапин на душата, който изчегъртва от нея с остър поглед цялата единоправда за човека, второ, че Хрушчински по някакъв начин е запознат с отъмляването, защото съвсем не у всички жители на Страната на Лютите тя се натрупва само по естествен път, а и чрез механично напомпване, противно на природата, и най-сетне, трето — че тук отново действа някакъв страничен ефект от Черното Сияние, което подлъгва господин Изидор с лоши симетрии на лъчесенките.

Едно беше вярно: продължаваше да е немалко оттъмлен, след като всички тези предположения се оказаха неверни.

— Простете ми, че така ви изучавам с поглед — започна Хрушчински, като седна, — но днес още повече ми напомняте за него. Последния път, когато го видях, и той беше с гъста брада. И винаги се подстригваше до гол череп. А както сте застанали сега — седнете де, седнете! — и той на всички гледаше отвисоко, било изправен, било седнал, било легнал — винаги отвисоко. Ще пийнете ли глътка?

В стаята на гърба на Складовете със съвсем прилична подредба, с тапицирани с кожа кресла, с керосинови лампи под позлатени абажурчета и недотам блудкаво пейзажче — три от четирите стени бяха заети от рафтове за алкохол. „Хрушчински и синове“ не търгуваха с най-деликатни на вкус и скъпи напитки, тук обаче, наред с най-долнопробните водки и посредствени вина, бяха намерили място бутилки с безусловно благородни етикети. Господин Изидор наля по чашка абсент.

Опита го с връхчето на езика, като го подслади и разреди с голямо количество вода. На всички гледаше отвисоко — нима госпожица Елена вече не беше го упреквала в арогантност? Но — каква арогантност, за Бога?! Как можеше да гледа на хората отвисоко, след като тъкмо те имаха силата само с поглед да разпалят пурпурен срам в него и с този срам да изпепелят душата му? Такова уравнение на характера не би могло да излезе по никакъв начин!

Отмести чашката.

— А от какво естество беше вашето познанство? — попита без заобикалки. — Споменахте за дълг на благодарност…

— От какво естество. — Хрушчински се изправи зад писалището, прокара длан, белязана от измръзване, по жилетката си на капки, по гладко избръснатата си брадичка, извади от очната кухина монокъла, почука с него по току-що разчистеното от книжа писалище. — По-големият, Радослав. Виждате ли, тази фирмена табела „Синове“ — това е заклинание, искам да измагьосам бъдещето. Ян, да, но Радослав — беше на седемнайсет, когато в хиляда деветстотин и петнайсета получи десет години за противодържавен заговор. Вашият баща… Ако не беше вашият баща, Радослав нямаше да преживее първата година на каторга. Попаднал в неговата рота, пан Филип го взел под своя закрила, подкрепял духа му, посветил го в каторжническия живот. — Хрушчински вдигна по-високо глава. — Можете да си представите колко исках да му се отблагодаря, когато се появи в Иркутск.

— А той не е взел нищо.

— Не. — Пан Изидор се усмихна сухо. — Мислех си, че даже ще ме наругае. — Въздъхна. — Така че, когато ви видях под Черното Сияние… Син за син, не е ли такава Божията справедливост?

— Вие ме предупредихте за Пилсудски.

Хрушчински допи на един дъх остатъка от неразредения абсент.

— Ета демон Льда! — прошепна хрипливо. — Бягайте от него!

— Познавате ли се?

— А вие как мислите, заради кого Радослав си съсипа живота? Ето тук — махна той с широк жест към рафтовете с алкохол, — тук се срещаха, по цели нощи обсъждаха акциите си, правеха политика. И после пан Филип…

— Какво?

Хрушчински стисна ръка в юмрук.

— Защото и него подлъга! Проклетият другар Виктор! Привлича ги като магнит — приближиш ли се много близко, няма отърване. Замръзна! И къде е сега пан Филип? Сибирски лед!

— Значи, ако правилно ви разбирам — вие знаете със сигурност, че точно Пилсудски е пратил баща ми на Пътищата на Мамутите?

Хрушчински въздъхна, скръсти ръце на гърдите си.

— Разбира се, не съм присъствал там — отвърна вече по-спокойно. — Но имам очи и уши, умът ми си е на мястото. Знам, че предишния ден, когато дойде при мен, пан Филип е разговарял с него в някакво място в Зимни Николаевск. Веднага след това полицията тръгва по петите му из целия Иркутск. Той идва ненадейно тук по тъмно, така омотан с шал, че лицето му не се виждаше под миражостъклата, и оставя деньги за пет бутилки сажаевка. А на съмване сигурно вече е бил на път — толкова го и видяхме.

— Сажаевка?

— За из път. — Господин Изидор посочи бутилките, строени отляво в плътни високи редици. — Десет рубли и трийсет копейки, скъпа пиячка, вярно, можеше да поиска нещо по-евтино.

Той стана, свали от рафта една бутилка. На етикета беше нарисувана панорама на Иркутск с кулата на Сибирхожето по средата; нейната корона от тъмнина изпускаше лъчи във вид на черни букви с името на питието:

САЖА

Байкальская настойка

Като я свали отгоре, разтърси бутилката. В прозрачната течност, най-вероятно чиста водка, плуваха парцалчета черен сняг, въглеродни снежинки-сажинки.

— И хората пият това? Не им ли вреди?

— Водката винаги е вредна, ако се пие без мярка, пане Герославски.

— В нея има тунгетит.

— Затова е толкова скъпа. Пият я със злато, пият я със стрити на прах кости, защо да не я пият и с тунгетит? В черноаптечните сиропи се срещат и по-едри късчета.

Раздруса още веднъж сажаевката. Черните частици бавно се въртяха.

— Разбирам защо имате претенции към Пилсудски…

— Претенции!

— Но — демон на Леда?

— Вие мислите, че той искрено иска Размразяване? Ха! Подлъга този и онзи с политически аргументи в посланията, в писмата отдалеч, изпращани от безопасно разстояние през Лятото, така че никой да не може да се усъмни в характера на автора. Но аз го виждам като на длан: това е душа на леденист; той трябва да размрази Полша, за да й върне независимостта, но веднага щом вземе страната под свое командване, сам бързо ще я замрази под собственото си единовластие! — Пан Хрушчински отново сви юмрук. — Един-два пъти съм се изправял лице в лице с него и прозрях истината за този човек. Тук истините се разкриват по-често, отколкото у нас, има нещо такова в руската земя, че на човек му е по-лесно да се откъсне от фалша и несигурността на материалния свят и да се хване за някаква идея, за Истина, да хване Господ за брадата. А ако някой чуе глас от Бога, пък бил той и свинар, веднага ще се изправи без никакъв срам пред тълпата и ще се провъзгласи за законен цар, хулейки богопомазания император като узурпатор — и тълпата в много случаи ще му повярва.

— И защо да не му повярва? — измърмори, поглеждайки към сажаевката. — Истината си е истина, който и да я докосне. Когато Бог проговори на човека и дори му заповяда да убие сина си, то човекът не пита има ли право да иска това Бог, ами хваща ножа. — Остави настойката настрана. — Струва ми се, господин Изидор, че са прави тези геолози, които съзират праисторията на Пътищата на Мамутите в най-древните пластове на вечната замръзналост. В Русия винаги е било… по-студено, ако ме разбирате; руснаците винаги са живели по-близо до Истината. Затова и има толкова самозванци, юродиви, пророци, толкова жестоки секти, такава ревностна борба по пътя към небето. В Лятото това се размива, една несигурност се добавя към друга, по-често разсъждаваме, съдейки по видимите проявления на материята. Докато тук…

— Тук народът е ледняшки, това казвате.

Седна, запали цигара. Пан Хрушчински не пожела, само си доля още абсент. Хвърли поглед на часовника си.

— Вие сега имате ли някакви контакти с тях?

Хрушчински смръщи вежди.

— Смятате да се договаряте с япончиците?

— Откъде може да знаете какво иска от мен Пилсудски?

Търговецът плесна с длан по писалището.

— За Бога, не влизайте в никакви пазарлъци с него!

— Господин Изидор… — смекчи тона, вкарвайки нотки на деликатно убеждение. — Аз трябва да намеря баща си. Ако наистина Пилсудски го е пратил в Леда…, кого трябва да питам, ако не него?

Хрушчински отмести поглед. Трепкащата сянка от керосиновата лампа, смесена с тъмлаурата на лютовец, обливаха благородния профил на търговеца на алкохол; вълна насам, вълна натам, веднъж изглеждаше разгневен, миг по-късно — натъжен.

— Говори се… Не тръгна, както той е искал. Най-напред гръмна новината, че в Иркутск е пристигнал Синът на Мраз, а веднага след това — че Зюк е дошъл специално тук от Харбин. Вероятно иска да се види с вас. — Замлъкна за дълго, дъвчейки нещо. И най-накрая: — Трябва ли да ви дам препоръка?

Кимна с глава, докато гасеше бавно цигарата в пепелника.

Ставайки да се сбогува, посегна към портфейла си.

— Десет рубли и трийсет копейки.

Пан Хрушчински направи обидена физиономия и с решителен жест пъхна в ръцете му две бутилки сажаевка, отклонявайки ръката с парите.

Отстъпи крачка назад, отново преброи цялата сума заедно с дребните и сложи деньгите на рафта.

— Е, да — измърмори тъжно пан Изидор. — Е, да.

На Туманния проспект още беше отворен книжен магазин и антиквариат. Претича бързо през улицата в студа, погледна вътре, ала нямаше никакви фьодоровски брошури. Когато вече се връщаше на „Цветиста“, забеляза в миражостъклените дъги табела на еврейска лавка за тютюн; спря шейната. Старозаветният продавач посочи купчинката до бурканите с бонбони. Там лежаха три броя от някакво книжле, наречено „Васкрешение“. На корицата на последното беше отпечатана гравюра, изобразяваща сцена, взета вероятно от илюстрация към фантазиите на Верн: някакви гигантски машини спускаха железните си ръце в дълбините на леда, вадейки под снопове светлини човешки останки, десетки, стотици трупове. Брошурите, както се съобщаваше веднага под заглавието, се издаваха от Иркутското Братство за Борба с Апокалипсиса. Взе по един екземпляр, като междувременно купи кутия хартиени гилзи с тунгетитов филтър.

На „Цветиста“ китайски майстор на иглата и ножицата вече се суетеше около пан Велицки, от отдалечените стаи се разнасяше недоволното ръмжене и басовото боботене на стопанина и птичето цвъртене на шивача. Пани Халина и госпожица Марта бяха разстлали в салона мострите на скъпи тъкани; веднага го накараха да даде мнение относно една или друга разцветка, една или друга кройка от журнала. Едвам успя да се добере до спалнята, да се съблече и да скрие бумагите с таблиците със зимлязните експерименти, металните плочки, двете бутилки сажаевка и фьодоровските брошури.

В това време, докато старият китаец размахваше метъра около тялото и боцкаше със съсухрените си пръсти през ризата, пан Войслав, който вече бе дошъл на себе си след тези мъчения, запали лула и ни в клин, ни в ръкав, изстреля:

— А Модест Павлович казва, че поканата за вас е работа на Победоносцев.

— На Победоносцев? А аз си мислех, че те са на нож. За какво му е на Шулц да кани на годежа на дъщеря си някого за удоволствие на собствения си враг?

— Еее, чак пък враг; и двамата имат леденистки интереси. — Пан Велицки се усмихна през кълба тютюнев дим; после махна с ръката си с лулата и брилянта и, фокус-мокус, усмивката изчезна. — Модест Павлович казва, че сега вие сте политически играч; противоречива фигура и радикал. Кого съм приютил под покрива си!

— Сина на Мраз, нима не знаехте?

Това прозвуча по-остро, отколкото имаше намерение. Но нали просто се шегуваше. (Шегуваше се?) Ех, как добре щеше да му дойде сега една здрава доза смразираща тмеч… Дланите под ръкавиците пареха ужасно, но шивачът тъкмо сега му каза да си вдигне ръцете, стоеше като глупак, дори не можеше да отговори на Велицки със съучастническа усмивка. И това е едва втори ден — а ако действително така се замръзне?

Накрая наруга китаеца и се затвори в стаята си. Зад прозорците само монументална тишина и в тъмнината мъгла — прошарена с разноцветните дъги на фенерите, а тук — човек и неговите мисли. Това е време, когато и най-малката дреболия събужда ирационално раздразнение, светът стърже по сетивата като костена стъргалка, трудно намираш занимание за тялото и ума, вдигаш и изпускаш предмети, без дори да ги погледнеш, отриваш се о стените, о мебелите като разгонен котарак, крачиш напред-назад в затвореното пространство. Време на деня, време на нощта, когато умората още не те е натиснала за сън, ала и така вече няма нужда да правиш каквото и да било, не трябва дори да се преструваш, че правиш нещо, изтръгнат от човешката среда. Нищо не е окончателно; всичко е възможно. Какво да се предприеме, какво да се направи? Дланите се свиват и разтварят, иска ти се да начешеш цялото си тяло, да се разчешеш до кръв. В такова състояние селяците се напиват до смърт, бият жените си или вършат някакви невъобразими житейски глупости. Жените се занимават с къщна работа (или се напиват). Скри бутилките сажаевка високо в скрина. След като постави лампата на нощното шкафче и легна върху постелята, разтвори „Васкрешение“. Тълпи възкръснали маршируваха през Фабриката на Безсмъртието, по алея под фантастични машини, зад чийто трон-пулт триумфално бе седнала висока фигура, върху тази сиво-бяла гравюра, под керосиновата светлина — имаше голяма прилика с доктор Тесла. Главен редактор на „Васкрешение“ беше Едмунд Геронтиевич Хавров. На всяка страница в долния край на листа се виждаха зловещо-пасторални винетки: цветчета, прорастващи от човешки черепи. Ще възкръснем! Ще възкресим! Мда, това се казва четиво преди заспиване.

Този Николай Фьодоров беше обсебен от една идея, но не така, както идеята завладява западния човек: когато той целият се напряга и се хвърля с всички сили в делото и после или ще постигне поставената цел (с гръм и трясък), или ще претърпи поражение (с гръм и трясък), след което ще се върне към нормалния си живот. Идеята на Фьодоров е дошла при него така, както идват руските идеи: безмълвно, с тих шепот в дълбините на черепа, първо се обръща към душата, а едва след това — към разума, и то с такава сила, с такава увереност в правотата и истината, че за Фьодоров е било вече невъзможно да се върне към живота, понеже идеята мигом засланя със себе си целия този живот, целия свят, цялата История и нищожния Фьодоров ведно с тях. Както най-древните автори на летописи, хроникьорите на забулените в мъгла старини на Рус, които с общи усилия до смъртния си час са създавали в уединение най-великите си произведения, така и Фьодоров, погълнат от идеята, съвсем не е имал намерение да се разкрива пред хората; ако се е случвало да публикува нещо приживе, то винаги е излизало под псевдоним. Той не е съществувал откъснат от идеята; идеята е говорела чрез него. Водел е изцяло аскетичен, отшелнически живот, ще рече: в усамотение, в нищета, сред книги. Незаконороден син на княз Гагарин, със седемнайсет рубли заплата — чиновник с най-нисш чин, той прекарва целия си живот в Библиотеката на Румянцевския музей и в Московския архив на Министерството на Външните работи. А е живял седемдесет и четири години — за това време прочел всички достъпни книги в библиотеките (идеята е крепнела) и изписал десетки хиляди страници, излагайки в тях детайлите на своя Проект. Едва след смъртта на автора Проектът предизвиква възхищение у Соловьов, Толстой, Достоевски, най-големите мислители на Русия. Работата бе там, че Николай Фьодоров е формулирал инженерството на безсмъртието, в основата на неговата идея лежи победата над смъртта — но не само над бъдещата смърт, а над всяка смърт, случила се някога в бездните на Историята. Фьодоров съставя подробно ръководство за възкресяване на цялото човечество, като се започне от Адам и Ева.

… А в основата му залягат геологията и хидрологията. Енергията, добивана от въздушните течения и предавана в различни земни пластове, ще предизвиква в тях регулярни трусове, заместващи разрушителните днес земетресения, които при все това ще обезпечават протичането на водите, натрупващи в себе си частиците прах на мъртвите. Науката, занимаваща се с безкрайно малките молекулярни движения, които могат да бъдат доловени само от изострения усет на човешките синове, снабдени с най-чувствителни зрителни и слухови органи, няма да се занимава с търсенето на скъпоценни камъни или частици благородни метали, тъй като търсачите ще бъдат не хуманисти, на които всичко родителско, бащинско им е чуждо, а пълнолетни, зрели синове; те ще търсят молекули, влизали някога в състава на съществата, отдали им собствения си живот. Водите, изнасящи от вътрешността на Земята праха на мъртвите, ще станат послушни на колективната воля на синовете и дъщерите човешки и ще започнат да реагират под влиянието на светлинните лъчи, които вече няма да са слепи като топлинните лъчи, няма да са и хладно-нечувствителни; химическите лъчи ще придобият способността да избират, сиреч под тяхното въздействие родствените елементи ще се свързват, а чуждите — ще се отделят. Колкото по-надалеч Фьодоров и неговите последователи провиждат в бъдещите технологии, толкова по-детайлно са разработени самите технологични проекти. И тъй като съществува граница в перцепцията на човешките сетива, то с операциите върху молекулите на бащите ще се занимават не непосредствено синовете, а миниатюрни машини, построени от синовете, та дори и машини, построени от машините, построени от синовете. Защото този вътрешен строеж на частиците, произхождащи от праха на мъртвите, е достъпен само за невидими за нашите очи микроскопични живи същества, и то при условие че те самите биха били оборудвани с такива микроскопи, които да увеличават обхвата на зрителното им поле до такава степен, до каквато нашите микроскопи увеличават обхвата на нашето зрително поле. И ето че „Васкрешение“ помества статия за тези автаматические червяки, илюстрирана със скици на микромашини, толкова малки, че могат да бъдат видени само от други микромашини. Червяките на Фьодоров имат формата на геометрични фигури с дузини тънки като жички ръце-пипалца; напомнят малко рисунките на микроби от атласите на Зига, както и — радиоуправляемите автомати, описани в отхвърлените от Военноморските сили на САЩ патенти на доктор Тесла.

… Обладаният от идеята Фьодоров разсъждава върху нови проблеми, изпречили се на пътя на всеобщото възкресяване. Намести се по-удобно в леглото под лампата, всичко това беше повече от увлекателно, както нерядко изглеждат увлекателни чуждите мании при един повърхностен поглед. Но как да се открият всички тези частици, влизали някога в състава на телата на дедите? Та нали те са били разпръснати в пространството на Слънчевата система, а може би и в други светове. Проблемът за възкресяването следователно носи телуро-соларен или дори телуро-космически характер. Нещо повече, от вниманието на Фьодоров не убягва и монументалната математика на Проекта: ако в един момент на Историята съберем всички хора, живели някога, дори без да вземаме под внимание бъдещите поколения, то ние по никой начин не бихме ги побрали на едната Земя. Ето защо като логично следствие от Проекта за всеобщо възкресяване се явява необходимостта от напускане пределите на Земята, от покоряването на космическите бездни и откриването на други небесни тела. Императивът за възкресяване изисква подобно откритие, тъй като едновременното съсъществуване на поколенията не е възможно без овладяването на небесните пространства, при все че, от друга страна, цялостното овладяване на небесните пространства не е възможно без възкресяването. Та това е очевидно! Цялата вселена ще стане обединение на безчислени светове от неизбродими небесни пространства, обединение, извършено от хиляди и хиляди възкресени поколения, погълнати от Земята в продължение на неизброими брой столетия. Трябва да се емигрира извън Земята, да се колонизират небесните тела, да се завладеят и подчинят звездните системи, галактиките.

… Но откъде ще се вземе енергия за всичко това, коя технология ще го позволи? В предпоследния брой на „Васкрешение“, право на трета страница, беше поместено копие на онази стара фотография, на която Никола Тесла е седнал под гигантски мълнии от електрически разряди. Понеже отправната точка към технологията на Възкресяването, по думите на Фьодоров, ще бъде гръмоотвод, издигнат във въздуха с помощта на аеростат, който концентрира енергията на бурята не само, разбира се, за да могат хората да поддържат собствения живот, но и за връщането към живот на всички, които са го изгубили; това обаче е само нищожно начало на регулацията на силите на природата. „Регулация“ — ето думата-ключ; „регулация“, „ред“, „власт над материята“. Целият живот на вселената представлява непрекъсната буря и вихър с различна интензивност, тъй като силата, действаща във вселената, все още не е сила, подложена на регулация. Да изследваш природата — означава да търсиш начин за разреждане на електрическата енергия и нейното преобразуване от унищожителна във възраждаща, възкресяваща енергия. Обединявайки се в управляването на метеорологичния процес, в който се концентрира слънчевата енергия, синовете човешки ще се сдобият със способността да претворяват извличания от дълбоките земни пластове прах на дедите не в храна за потомците, а в тела на тези, на които е принадлежал. Накрая самата Земя ще се превърне в послушна машина в ръцете на възкресителите. Изследванията върху електричеството, и заедно с това върху цялата природа, ще стъпят здраво върху твърда основа едва когато съумеем да привеждаме Земята като единно тяло в различни степени на активация и да отчитаме въздействието, което тя оказва върху другите светове. Единството на метеорологичния и космическия процес ще изгради фундамента за разпростиране на регулацията върху Слънчевата система и други планетарии системи с цел тяхното обновяване и разумно завладяване. Регулацията ще обхване цялото време — не само на живеещите днес хора, тоест подвластни на нея, но и цялата История, и хората, отминали с нея — както и цялото пространство — не само Земята, но и целия космос. Съвкупността от оживените благодарение на възкръсналите поколения светове, оставащи в тесен братски съюз, сама ще се превърне в оръдие за възкресяване на собствените предци.

По-нататък. Вдигна фитила на лампата. По-нататък, по-нататък. Щом човечеството се сдобие със сили и способности, които ще му позволят да реализира подобни начинания, то вече няма да бъде човечество според нашето днешно разбиране за вид и човешко битие. Не можеш да бъдеш едновременно зрял мъж и дете, не е възможно да бъдеш ангел и да водиш живот на брадяга. Възвръщането към живот на мъртвите ще създаде безсмъртни, неунищожими същества, понеже възпроизвеждането на живот от лишено от живот същество едва тогава ще стане не само възможност (така е било винаги), но и доказана реалност. Възкресители и възкресени ще насочат усилията си към други идеали. Човекът се бои от смъртта и прави всичко, за да се задържи в живота — но към какво се стреми едно вече безсмъртно същество? Не само функциите на всички органи, но и морфологията следва да стане продукт на науката и действието, на труда. Трябва да се направи така, че микроскопите, микрофоните, стетоскопите и другите подобни инструменти да станат по един естествен, но и осъзнат начин достояние на всеки човек, тоест всеки да притежава способността да възпроизвежда себе си от най-елементарните субстанции, получавайки по този начин възможността да пребивава навсякъде. Това, следователно, ще бъде панкосмическа цивилизация на бивши хора, които съществуват не благодарение на тялото, а въпреки тялото, тъй като могат да го изменят по собствено усмотрение, да го преустройват, да отнемат и да прибавят: това тук, това там. Ще бъде заличена окончателно границата между материята на тялото и материята на не-тялото: всяка частица ще може да бъде използвана от автоматические червят за възсъздаване на тяло или за неговото създаване. Задачата на човешкия род се заключава в преобразяването на всичко, което е безсъзнателно, което възниква само от себе си, което е било родено — в съзнателно, светло, действително, всеобщо, лично възкресяване. Разбирано в най-буквален смисъл, възкресението на телата е така важно именно затова, защото най-накрая ще позволи изтръгване от робството на това, което е телесно, към това, което е духовно. И само благодарение на регулацията на материята духът прочее ще удържи пълна победа над тялото.

… Защото мотив и смисъл на целия Проект и същност на идеята, завладяла изцяло Фьодоров, е Истината на християнската религия, Словото Божие. Христос е Възкресител и Християнството, като истинна религия, е възкресяване. Библейските предсказания от Апокалипсиса не представляват и не могат да представляват безусловно предначертание на бъдещето. Нали така те биха отнемали надеждата и свободната воля на човека. Наместо това тук имаме план, представен на човечеството за реализация. Всички, които не се присъединят към тях, фьодоровците наричат презрително „пасивни християни“, „клиенти на религията“, „лениви лазаровци“. Единствено фьодоровците се явяват „активни християни“. Те не очакват безучастно възкресението на телата — те се трудят това възкресение да настъпи. Сражавайки се срещу Апокалипсиса, изпълняват Божия замисъл за Историята. Възможно най-прилежно вземат пример от Христос: те ще възкресяват така, както Той е възкресявал. Защото истина ви казвам: всинца ще възкръснем, ала всинца няма да се изменим. Изведнъж, в един миг, при последната тръба (защото ще затръби тръба) и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. И тъй, братя мои възлюбени, бъдете твърди, непоколебими и напредвайте винаги в делото Господне, като знаете, че трудът ви не е напразен пред Господа.

… Религията тук се свързва непосредствено с науката, науката се явява оръдие на религията. Нищо чудно, че последователите на Фьодоров обикалят университетите, научните институти и пръскат с шепи деньги за едни или други изследвания. Особено впечатление произвеждат върху тях случаите на „спонтанно“ възкресяване на животни, извадени от вечната замръзналост. Ледът, ледът — това вече е някакво начало. Самият Хавров пише в брошурата за експериментите със смъртно болни доброволци, които биват спущани в ледени ями и изваждани след няколко десетки часа, вече съвсем вкочанени на камък — ще възкръснат ли, или няма да възкръснат? А може би не възкръсват само защото болестта въпреки всичко ги е надвила докрай? (Дали фьодоровците си дават сметка, че посвоему повтарят тук ритуалите на мартинистите?) Лед, лед — колкото по-ниска е температурата, толкова по-пълно е замръзването. Те дори размишляват върху някакви експерименти с лютите. Галванизирали умрели зимовници. Господа в дебели шуби, с непокрити глави и сериозни лица над патриаршеските бради се фотографират редом с отворени гробове, издълбани в леда, между тях стои подпрян на дъска, замръзнал като ледена висулка труп, отгоре на това и лютовчик, значит солидно натъмлен. Идеалната консервация на тялото е първата стъпка по пътя към възкресяването на телата. Загаси лампата, притисна с палци клепачите. Не гласеше ли така термодинамичният закон на Нернст? При температура, клоняща към абсолютната нула, ентропията клони към нула. Следователно, ако се окаже, че теслектрическият ток наистина достига под досегашните температурни скали… Свали ръкавиците, мравучкането се пренесе от дланите към бузите, челото. Наистина ли нулата на лорд Келвин е точката, в която ентропийните процеси се обръщат? И от другата и страна, в Царството на Тъмнината, откъдето тъкмо прииждат лютите, там смесеното ще се отсмеси, тоест ще се подреди, разваленото — ще се поправи, забравеното — ще се припомни, изопаченото — ще се изправи, а мъртвите — те ще възкръснат?

Погледна през прозореца към Ангара, златиста, огненобагрена от лампите на кръстосващите по нея шейни, и тези багри се изливаха по миражостъклото във формата на замръзнала река; а снегът — в небето; а небето — по покривите; а покривите… Отново разтърка очи. Ден и половина без оттъмляване и вече непоколебимостта на единоправдата започва да се вгризва в мислите. В идеята на Фьодоров се усещаше онази непогрешимост, произтичаща от нейната тоталност, от всеобхватната й мощ. А какво ли ще бъде след седмица, след месец? Току-виж се обърнал в мартинянство…! Засмя се под мустак. Прахът на бащите. Труп, изваден от гроба, достолепните фьодоровци, надвесени над него. Върна се към брошурите, запали отново лампата. Намери адреса на редакцията, където се помещаваше и седалището на Иркутското Братство за Борба с Апокалипсиса. Главная 72, IV етаж. Даа, престижно местонахождение. Преписа си адреса в бумажника.

Редакцията на „Васкрешение“ можеше да си позволи такова представително място, защото, както се убеди, след като пристигна там на другия ден след работа, в същата сграда се помещаваха канторите на Фишенщайн — новото дружество за внос-износ, както и на Нова Зимна банка (в която Фишенщайн притежаваше мажоритарни дялове). На втория етаж впрочем се намираха и бюрата на байкалския филиал на Застрахователната компания „Лойд“. Фишенщайн беше яростен конкурент на пан Велицки и Войслав често го споменаваше (особено откакто си бе втълпил, че от бедния математик изведнъж ще се пръкне голям предприемач). — Фишенщайн е евреин, но странен евреин. Едно, че не го тегли към евреите — тегли го към християните, всички негови съдружници са кръстени хора. Две, че е необичайно разточителен: сума ти пари е хвърлил на вятъра по проекти, предварително обречени на неуспех! И не става въпрос за някаква там богоугодна филантропия. Три, сведущ е в Писанието, поради което се радва на голямо уважение сред равините, и е главен основател на иркутския бет-хамидраш^[5]. И колкото повече се отдръпва от тях, толкова повече го ценят. Иди го разбери този парадокс!

Както изглежда, необходима е голяма проницателност в изчисленията и око на прокурор като Разбесов, за да разгадаеш уравнението Фишенщайн. Интересно каква ли истина съзира един набожен евреин в идеята на Фьодоров. А може би живее съзнателно в лъжа? Едва ли би финансирал така щедро Братството за Борба с Апокалипсиса само от някакъв каприз. Друг е въпросът, че може да си го позволи: из Иркутск кръжаха клюки за мнимата скромност на Фишенщайн, който според мълвата бил натрупал вече пет състояния, които впоследствие изнесъл извън Сибир, в швейцарски и италиански банки, в немски мини, в недвижими имоти (казват, че притежавал цял квартал доходни здания в Ню Йорк). Е, всеки богаташ неминуемо ходи между хората в ореол от лъжи за десетократно по-голямото му богатство, особено ако е от Мойсеевото племе.

На Главната стоеше лют; трябваше да се заобиколи и да се влезе от задния вход. В началото помисли, че сградата въобще не се ползва: на покрива също се беше разпълзял глациал. Едва по-късно, от втори поглед, в затъмлението на вечерните сенки, успя да различи единоправдата на формата: това не беше глациал, а архитектурна представа за глациал, ще рече: масивен скулптурен орнамент, разперил пипала върху атически постамент.

Завари затворена вратата на редакцията на „Васкрешение“. От съседната стая тъкмо излизаше човек с наръч ръждясало желязо; спря се, погледна, издрънча и попита: — Господата за Братството ли?

От дума на дума стана ясно, че и той е фьодоровец, Яков Юстинович Арски, на вашите услуги. В редакцията вече никого няма да намерите, но Едмунд Геронтиевич вероятно ще успеете да заварите във фирмата, където заема отговорно заместник-директорско място — ето тук, вляво от стълбите. Ако е по достатъчно важен въпрос.

Както можеше да се предвиди, заместник-директорът Хавров нямаше ни най-малко намерение да се среща в такъв късен час с посетител без предварителна уговорка. Затова надраска набързо две изречения и му изпрати листчето чрез писаря. Хавров — лютовчик, оплешивяващ очилатко, слаб и не особено висок на ръст, затова пък облечен в двуреден костюм от първокачествена английска вълна — се появи буквално след минута.

— Вярно ли е това? — попита тихо, стискайки листчето в протегнатата си ръка. — Че можете да ни доведете тук доктор Тесла?

— Мога да ви запозная с него и да ви гарантирам, че ще ви изслуша с най-голямо внимание, да. — Свали миражостъклата и протегна ръка. — Бенедикт Филипович Герославски.

Хавров я стисна моментално. Ясно се видя, че у последния не възникнаха никакви асоциации, мислите и погледът му блуждаеха другаде.

— Казвате, че можете. И какво ще искате в замяна? Нашата благодарност, пресметната в рубли?

— Знаете ли, ще ви оставя с това предложение, преспете, поразпитайте наоколо и тогава пак да поговорим. — Тръгна към изхода.

След миг господин Хавров изскочи на коридора.

— Момент! Момент! Казахте — моля да ме извините — как? Герославски?

Помнейки метода на доктор Мишливски от Клуба на счупената копейка, не отвърна нищо, само застана мълчешком, измервайки го с остър, гневен поглед, и повтаряйки си наум като заклинание: мраз, мраз, мраз.

Което може би подейства, или пък Едмунд Геронтиевич вече бе взел решение, защото, без повече да се колебае, викна нещо към писарите на сбогуване и го поведе към стаята, откъдето Арски изнасяше старото желязо. Но това не беше занаятчийски склад, а клубна зала, хубаво наредена, с живописни картини и електрически лампи, с Дауербрандова печка в ъгъла и високи прозорци с обикновени стъкла. Те трепереха в ритъма на глашатайските барабани. Закачи шубата, отпусна се в удобно кресло. Господин Хавров повика прислугата. По масата стояха чинии от обилна следобедна закуска, пепелници и порцеланови чашки. Паркетът до печката блестеше мокър.

— Честно казано, ние отдавна мислехме да почукаме на вашата врата — изсумтя Хавров. — А сега, гледам, Мохамед, планината, хли-хли. — Смехът му наподобяваше джафкане на домашно кученце. — Знаете ли, гаспадин Йерославски, аз изпратих покана на доктора, като мислех, че е чувал за нас, трябва да е чувал; не знам дали…

— Не е чувал. А четейки такава покана, какви ли не мисли може да му минат през ума, страшни и ужасни.

— Е, да. Ние тук се съвещавахме по въпроса. Дали си струва, в разрез с интересите на нашите най-влиятелни членове…

— Господин Фишенщайн е от тези, които ще бранят лютите със собствените си гърди, нали?

— Беше решено, че ако доктор Тесла узнае, ще дойде. Не дойде. — Прислужникът разчисти безпорядъка по масата, сложи самовара; Хавров се премести по-близо до самовара, започна да размества чашките, да насипва сушен чай, да прехвърля бучки захар. Сибирските церемонии по запарване на чай съпътстват често деловите срещи, пан Велицки твърдеше, че е сключил повече сделки на чаша чай, отколкото на водка. Едмунд Геронтиевич наля първите чашки. — Заповядайте. Вие, естествено, разбирате колко важно е за нас сътрудничеството с доктора, след като по щастливо стечение на обстоятелствата е дошъл в нашия град. Неговата демонстрация на реката, разтопеният лют — и черното електричество, с което той го обработи — тук всички само за това приказват. Николай Фьодоров, ако сте запознат с неговите трудове, предвиди, че…

— Искате да използвате теслектричеството в опитите за възкресяване на хора.

Хавров сведе очи към чинийката, сръбна от горещия чай; леко поруменя, дали от чая, или — може би леко засрамен от Сина на Мраз.

— Не сте длъжен да ни вярвате — рече той. — Просто ви моля да получим възможността да проверим тази хипотеза. Не е толкова много, ако го сравним с крайната, възвишената цел: всеки човек да бъде върнат към живота. Година, век, хилядолетие лутания, поражения и насмешки — какво значение има? Когато го сравним с това. — Той изсърба остатъка от чая. — Когато на другата страна на везната… Имаме тази алтернатива. Ако. Пффф. Йешчьо?

Придържайки се към обичая на сибирската вежливост, захлупи празната чашка от китайски порцелан и сложи бучка захар отгоре й.

— Извинете, ако съм ви дал повод за такова впечатление. Съвсем не ви се присмивам. Кой знае, може и да сте прави, като съзирате решението в теслектричеството. Поговорете с доктора, сами ще се убедите, че той е непредубеден. — Прислужникът забърсваше локвата под печката, изчака го, докато излезе с парцала. Умът на Никола със сигурност е непредубеден, нали сам твърди, че е бил възкресен благодарение на оттъмляването; ако в подходящ момент се зарази с идеята на Фьодоров, най-малко една седмица ще мисли само върху това. Седмица, може месец, може два, ако късметът проработи и Хавров et consortes се окажат достатъчно настойчиви. А това значително ще забави строителството на байкалския Чук на Тъмлината и онези опасни експерименти с резонанса на вълните по Пътищата на Мамутите. Хавров отново предложи да долее чай; отново отказа. — Бих искал да ви помоля за услуга срещу услугата.

— Слушам ви.

— Може би по-скоро господин Фишенщайн би могъл да помогне.

— Ако става дума за финансови…

— Не. Става дума за някои опити, които, както изглежда, вече сте провели. Не знам кой точно, но ми е известно, че господин Фишенщайн е заплатил за лечението на хората, участвали в тях.

— Ах. — Едмунд Геронтиевич се изправи, намести очилата си, потъмлина забълбука около врата му, приклещен в колосаната яка.

— Давам си сметка, че това не са били, нямало е как да бъдат напълно легални начинания, длъжни сте да запазите дискретност, господин Фишенщайн би могъл да бъде въвлечен в твърде неприятна афера, а човек с неговото положение не може да си позволи да бъде компрометиран. Нали вие не информирате за всичко читателите на „Васкрешение“. Да се извади труп от замръзналостта, да се спуснат смъртно болни в леда по тяхна молба, да се галванизират улични кучета — това някак си ще мине. Но „увенчаното“ със смъртни случаи масово отравяне с тунгетит?

— Йешчьо?

— Спасиба.

Хавров наля.

— Изчакайте една минутка, ще отида да попитам.

— Разпоредете се да дадат там нещо топло на моя човек.

— Канешна.

Той отиде да пита, но се забави повече от минута и когато отново се появи, не беше сам, и даже не той пръв прекрачи прага на салона на Братството, а самият Абрахам Фишенщайн в собствената си монументална персона, подпиращ се на дебел бастун, с буйна сива грива и с миражостъклено-тунгетитно око, хвърлящо разноцветни отблясъци изпод свъсената вежда. Изправи се почтително. Онзи кимна леко с глава. Прислужникът услужливо му примъкна кресло. Евреинът подви черните поли на атлазения халат, прегърби се, с лявата ръка притисна брадата си, с дясната овеси бастуна на облегалката и чак тогава седна; седна срещу него.

Погледна въпросително към Хавров. Той не му даде никакъв знак.

— Господин Фишенщайн… — започна.

— По-полека — избуча с провлачен глас милионерът, — по-полека.

Как, нима така се е уморил, че сега се нуждае от няколко минути почивка, за да си отдъхне? Че той никак не изглеждаше стар. Не се задъхваше. Седеше и се взираше със здравото си око, мъртвото му око хвърляше в салона причудливи отблясъци. Мерна му се мисълта, че по време на Черните Сияния тази Фишенщайнова тунгетитна зеница свети навярно като сребърно фенерче изпод вдигнатия клепач, а когато спусне клепача, тя засветлява като розово петно. А може би не е така, може би е достатъчно да се заслони с тяло от тъмлина, както закри Гроссмайстера на сеанса на княгиня Блуцка във вагона на Транссиба. И какво толкова оглежда евреинът със своя съдийски, жречески взор, подръпвайки лениво пейсите? Сына Мароза, естествено, салонната атракция.

— Гаспадин Фишенщайн, както вероятно гаспадин Хавров ви е уведомил, работата е такава: за вашето Братство — възможност да привлече доктор Тесла, за мен — научна информация за вашите експерименти. Ето и моя въпрос към вас — за онзи случай, в който дузина мъже са умрели в болницата „Света Троица“ от отравяне с тунгетит.

Абрахам Фишенщайн тупна с бастуна.

— По-полека, по-полека. — Кимна към Хавров; Хавров се приведе, зашепна му нещо на ухото. Фишенщайн слушаше, предъвквайки неизречени думи. Внезапно нахълта разтревожен писар с някаква бумага в ръка, с молив зад ухото; Хавров го сгълча остро. Господин Фишенщайн вдигна пръст. Едмунд Геронтиевич излезе, писарят излезе, слугата излезе, затвори вратата. Блрумм, блруммм, биеха бурятските барабани. Евреинът се окашля, въздъхна. — Веднъж при един мъдрец дошъл млад момък — зазвуча басовият му тембър. — Рави, пита го той, две девушки обичам, коя да взема за жена? А теб коя от тях те обича, пита равинът. И едната казва, че ме обича, и другата казва, че ме обича, отвръща момъкът, но аз откъде мога да знам дали наистина ме обичат. А коя от тях готви по-добре, пита равинът. И едната готви ужасно, и другата — отвратително, казва момъкът, но и двете се кълнат, че ще се научат, само че аз откъде да знам дали ще се научат. А коя от двете е вярна и послушна, пита равинът. Въй, рави, сега и двете в огъня ще скочат, светът без мен за тях не съществува, но след десет, след двайсет години — аз откъде да знам! Равинът поклатил глава и отсъдил: Ожени се за по-грозната. Че защо за по-грозната, зачудил се момъкът. Заради принципа на справедливото щастие, обяснил му мъдрецът: едната и бездруго ще трябва да отблъснеш, а по-красивата лесно ще си намери друг мъж.

Не можа да разбере.

— Не разбрах.

— Ами помислете си само, уважаеми господине, колко прекрасен щеше да бъде светът, ако всички люде постъпваха съгласно този добър принцип! — въздъхна Фишенщайн. — С каква лекота щяха да вървят сделките! Как всички щяхме да стигаме до богатството по правия път!

— Ах! Давам ви дума, че пан Велицки няма нищо общо с моето посещение и ни най-малко не ме посвещава в търговските си планове; нито съм му кум, нито съдружник.

— Казвате.

— Казвам.

Евреинът запремига, дъгите затрептяха.

— И Фишенщайн нешчастний трябва да ви повярва, че на пан Велицки и през ум не ще му мине да забърка неудобния му еврей в заплетени следствия от рода на мултановско-кишиньовските, и моментално да гръмнат вестниците в цялата империя в този дух: чудовищно убийство на християни, богоубийците евреи умъртвяват православния народ, отровиха добрите ни мужики край далечния Байкал, ще дойдат скоро и в нашия град да тровят и да палят, Хосподи памилуй.

— О, Исусе, не, Велицки не е такъв човек, а аз никому дума няма да кажа, мога пред вас да се закълна в светия кръст!

— Ще се закълнете ли? — Фишенщайн вдигна ръце над главата си. — Вече се заклехте. Замръзна! — Отпусна рамене, тупна с бастуна. — Така е, вярно, синът на Батюшка Мароз е дошъл на крака при Абрахам Фишенщайн. — Той се усмихна. — Е, за какво ви е да знаете тия неща, за които питате?

— Търся баща си, господин Фишенщайн, трябва да открия как е слязъл на Пътищата на Мамутите. Тези ваши доброволци — обзалагам се, че сте взели само доброволци — под каква форма са приемали тунгетита? В какви порции? през устата? венозно? при каква температура? Това зимовници ли бяха? Има ли някой оцелял? Как протичаше заболяването?

— Уви, свърши с пълно поражение. Даа. — Фишенщайн се залюля напред-назад в креслото. — Едмунд Геронтиевич ще ви покаже записките. Трябва да знаете, че забраних всякакви подобни опити — докато тук се харчат мои пари, всичко ще се извършва най-напред върху животни.

— А Фьодоров пише ли изобщо за животните? Не си спомням свети Йоан да споменава за тях на Страшния съд.

Тук Абрахам Фишенщайн отново млъкна. Извърна дъгоцветния си поглед от събеседника. Блрумм, блруммм, преброи дузина барабанни удара на глашатаите, преди евреинът да заговори отново; но вече не в отговор или за да обърне внимание на друг човек — стиснал бастуна в разкривените костеливи пръсти, око и око под спуснати клепки, с плитък дъх, заглъхващ в брадата — говореше настрани.

— Живял навремето, казват, един луд в Иркутск, Пегнар, Алексей Пегнар, родом от Европа, не от наш и не от руски баща. Какво правел той? Разчленявал хора. Дълго време това оставало скрито, но когато излязло наяве, около тюрмата се събрал народ и властите нищо не могли да направят, Пегнар бил разкъсан на улицата. Тъй свършил Пегнар, дори гроб си няма и прахът му скоро няма да се слезе в земята, ето така.

… Пегнар често ходел на север, до самия бял океан, в земите на ниското Слънце. Знайно е, че отидеш ли сам-самичък в тоя край, умът ти ще пострада от всяка безсънна нощ — кой ли не се е побърквал там, охо, побърквали са се стари капитани на търговски кораби, плаващи по Кръга до Архангелск, и солидни търговци са се побърквали, та камо ли някой заблудил се ловец. Пегнар се опълчил на фъртуната, глупецът; съсипал животните, останал без припаси. Ама не умрял — а после в Иркутск пред една жена си признал: намерил там в леда, под снега, други нещастници, някаква палатка или юрта засипана, замръзнала, с хората вътре. Така оцелял, тоест хранил се с вледенените трупове, ето как.

После, когато го спасили, се върнал край Байкал, но безумието все по-упорито започнало да блъска в главата му. В една барака край озерото кътал в леда вкочанени човешки останки и разчленени торсове и глави. Понякога ги изяждал с голяма охота, докато се любувал на чудния слънчев залез над върховете, понякога ги ползвал по съвсем друг начин: сътворявал ледени Гтлеми, тоест нови люде, изкалъпвал Франкенщайни от смръзлина. Самотен брадяга ли не щеш, или избягал каторжник, или безименен окаяник, че и безброй инородци — всеки, който му попаднел там, в пущинака на Приморските планини, разпарчетосвал, разхвърлял, после пак събирал в едно; но вече различен. Ой, Боже, какво само не откриха там, в леда, съдебните чиновници: четириръки смръзляци, шестоноги смръзляци, тоест два снадени човешки торса, с глава на края и три чифта крака, притъкмени към плещите и таза, или пък цели синджири от крайници, скрепени с подвижни стави, или огърлици от шийни прешлени, или детски трупчета, стъпили на яки мужицки крачища, или пък женски прелести, напъхани между скверни бурятски лапи. Ей такива богомерзки творения майсторял Алексей Пегнар.

А когато следователите го разпитвали, той заявил, че по този начин им дарявал нов живот, защото сам той бил Творец на силата, Инженер на тялото, Откривател на бели хармонии. И в същия момент нещо му прищракало в главата и тозчас заговорил обратното: че той не е той, че не е никакъв Алексей Пегнар. Нищо, че всички го били разпознали — той не е Пегнар. Кой е тогава? Той е Пегнарово създание, ново, с главата на Пегнар, сложена от други майстори смръзляци, но не и роденият Пегнар, не и Пегнар! И когато бил разкъсан на части от ръцете на тълпата, скоро из Иркутск плъзнала легенда, от някой луд съчинена: разпаднал се бил, разкапал се, понеже не бил достатъчно силно замразен; такива ми ти работи.

… А тия доброволци-зимовници, които се явиха при нас, когато господин Хавров публикува обявлението — между тях имаше откровени мартинисти, имаше сонные рабы, на които се присънило как във вашето християнско причастие тунгетит приемат и пият, но имаше и двамина от Децата на Пегнар, зимовници, бяло-червено-сини от стари и скорошни измръзвания, оглупели от Черните Сияния, кълнящи се във всички святости Христови, че не са хора от жена родени, а стари Пегнарови слепеняци, само че сега отново оживени от трупните доктори на охранката и изпратени с тайни императорски заповеди в нощта — показваха за доказателство белези от измръзване по съединените крайници и с цял глас молеха да им се даде тунгетит, та така от смъртта, сиреч от разпада, да се избавят, понеже само по-силното замразяване ще им осигури оцеляване в новата им форма — на Гтлеми. И така те ядоха тунгетит и замръзнаха вовеки. Чакахме четирийсет дни, после и още четирийсет по мое настояване — никой не се вдигна за живот, не.

… Днес си мисля: а какво по-добро в сравнение с Алексей Пегнар сътворихме ние? Господин Хавров беше много недоволен, само че аз се заинатих да ги закараме при докторите. Щом всички ще бъдат възкресени, означава ли това, че въобще не са умирали? Как обаче тогава ще могат да бъдат възкресени, щом не са умирали? Докторите говорят за хора, върнати към живот след половинчасова ледена смърт, когато сърцето им даже е спряло. За колцина подобни удавници, измъкнати от ямите, които отначало ни пулс, ни дъх, ни човешка топлина не са издавали, за колцина такива възкръснали сме чували! Половин час — а може би половин ден, а може би половин месец? Смърт ли е това, или не е?

… Животните — на животните още Яхве е дарувал подобно безсмъртие. Виждал съм аз бръмбари и мушици от сибирския гнус, извлечени от лед, по-стар от мамутите, отпреди хиляди и хиляди години, как се отърсват от влагата, от замръзването, крилцата си чистят и — хвръкват към Слънцето на нашето време. Някъде тук, между червея и човека, се е спотаила тайната на смъртта и възкресяването. Откъм страната на човека или откъм страната на животно, тъй или инак, но ние ще се доберем до нея, длъжни сме да се доберем.

Въздъхна, заклати се напред-назад, стана.

Придружи го до вратата.

— Значи нямате нищо против доктор Тесла?

— А защо трябва да имам?

— Задето работи за Размразяването, което на вас може да ви коства цяло състояние.

— Стига да допринесе за Проекта за Възкресението, да ни помогне; впрочем, нека си работи върху каквото иска, какво му влиза в работата това на един издурачен евреин?

Никак не можеше да се реши това уравнение, единоправдата на Абрахам Фишенщайн оставаше тайна, Бе не следваше от А и две и две не правеше четири.

Господин Хавров навярно беше забелязал смущението, увери го, че ще се погрижи всички записки от хода на фаталния експеримент да бъдат час по-скоро предоставени. Благодари с кимване на глава, умислен.

— А това око — попита, обличайки шубата си, — простете ми, ако…

— Окото? Изгуби го в Зимата на Лютите, изпепели се в Иркутския пожар.

— О!

Не на следния ден и дори не ден по-късно, а едва в петък, в петъчната вечер, и по-точно в петъчната нощ, тоест в нощта на петък срещу събота, в навечерието на губернаторския бал, едва тогава най-сетне успя да се организира така, че да се добере безопасно до гробовете на отровените с тунгетит фьодоровци-зимовници. Господин Шчекелников повика още трима здравеняци, годни да държат кирка, лопата и лост; гробарят мартинист Йерофей обеща на гробищата да няма никого. Студът беше млечен, дебела мъгла заприщваше улиците и площадите на Иркутск, стени въздушна влага заграждаха от всички страни тунела, който шейната пробиваше в мрака, носейки се през Града на Леда; по тези стени се размазваха цветните светлини на фенерите, те на свой ред се отразяваха в очилата, а оттам бликваха към земята, към небето, към гърба на кочияша и силуетите на плещестите селяни, увити в два ката кожи под шубите, от което приличаха по-скоро на някакви чудовища от бурятските приказки. Блрумм, блруммм, ехтяха отдалеч предупредителните барабани, служейки като слухова навигация за извозчика. На Йерусалимския хълм бяха погребани седмина от деветнайсетте доброволци, участвали в експеримента; част от тях бяха умрели още преди да бъдат откарани в болницата. Влизайки на гробището, се озова над морето от мъгла — в миражостъклата удариха надземни съзвездия от студени пламъчета: керосиновите огньове, запалени на гробовете на фьодоровците. Стъпи на снега, едрозърнестият сняг хрущеше под ботушите, господин Шчекелников подвикваше на работниците, това бе единственият глас, който отекваше над трещенето на леда. Не валеше, вятърът беше поносим. Въпреки дебелия шал леденият дъх се забиваше в гърлото като соплицов кинжал; дишаше с ъгълчето на устата, с прилепен към зъбите език. Яков Юстинович Арски махаше с ръка от първия гроб, където Йерофей вече гасеше огъня, кълцайки затоплената земя с ударите на кирката. Арски трябваше да се погрижи фьодоровците да бъдат препогребани, без да бъде накърнено посмъртното им достойнство. Все пак подозираше, че Арски се е озовал тук главно заради събуденото у Едмунд Геронтиевич Хавров любопитство; не му беше издал какво точно се надява да открие, така че последният допускаше всичко. Арски по едно време понечи да се обади, да каже нещо над гроба — задави се от студа и няколко минути се бореше с конвулсивна кашлица. Господин Шчекелников взе единия от работниците и тръгна да разкопае следващия гроб. Luna crescens^[6], значително по-светла, отколкото в Европа, беше увиснала точно над западния хоризонт, зад Триумфалната арка, зад града и Ангара и Уйска, позлатявайки обледените покриви и гърбовете на лютите, стърчащи над ваниловото желе на мъглата. Кирките удариха на дърво; ковчезите тук бяха закопани много плитко. Здравеняците забиха лопатите между дъските, напънаха капака и го повдигнаха, господин Арски се наведе над ямата с фенер в протегнатата ръка, от гроба плиснаха мастилени сенки. Трупът лежеше в сандъка като жив, тоест замръзнал веднага след смъртта си и без ни най-малки признаци на гниене, в костюм, скован от скреж, и с голям латински кръст в белите ръце; но всичко това трябваше да се очаква, тук праисторическите воини ги изкопават от леда още с мамутски мръвки между зъбите. Направи жест с ръце: да се закопае обратно. Тръгнаха към втория гроб. Керосиновата смрад проникваше силом в ноздрите. Господин Шчекелников, полуопрян на изтръгнатия от земята кръст, пушеше цигара, като при всяко облаче дим лицето му с четинеста кожа се забулваше и разбулваше. Седмина бяха погълнали тунгетит на прах в черноаптекарска тинктура, отмерена по половин фунт, което само по себе си бе доста скъпа доза (двойно повече от това, което се слага в сажаевката или се вдишва от тмечките). После пийнали водка и отишли да спят. Седмина яли хляб, изпечен с тунгетит, като го нарязвали на дебели резени, та по-бързо да се натъпчат; двама от тях най-дълго се мъчили, навярно тези, които били погълнали най-малко тунгетит при неравната делба. Петима си направили инхалация с тунгетит, който цяла нощ горял в кадилниците; те умрели първи, задушили се, храчейки черна кръв. Йерофей повдигна капака на втория ковчег. Фьодоровец — труп — като жив — спи. Да се зарови обратно! Преминаваше се от един огън към друг. Фьодоровците не са се опитвали да обработват с теслектричество клетниците, приели тунгетит, нито да ги отъмляват — но в същото време нито Балонният Безсловесник, нито Алистър Кроули, нито баща му не са познавали принципите на черното електричество на доктор Тесла, не са имали достъп до неговите машини. Лопата — ковчег — труп — да се зарови. А сега да обърнем отново монетата откъм другата страна — нали бялото електричество също се е проявявало в природата, преди господин Фарадей да конструира първото динамо и електромотора. И съществуват малко на брой хора — като този Аугуст Фондзела край Житомир — родени с бяло или чернофизични свойства, преместени в самия край на скалата, както впрочем е характерно за всяко разпределение в природата — че мнозинството е групирано около средната стойност: джуджетата и гигантите са малко, повечето хора са нито прекалено високи, нито прекалено ниски; малцина са и патентованите кретени и безспорните гении, много повече са сивичките хорица, предопределени за един прозаичен живот. Не като този на Кроули. Не като този на баща му. Лопата — ковчег — труп — да се зарови. Но я хвърли пак монета под лунната светлина: как би могло да протече това в детайли? Лютият представлява преохладен хелий, който преминава свободно и през най-малките процепи, по линиите на теча и нагоре. Но човекът? Човекът е месо, кости, твърдо тяло, не може да се просмуче през глината и пясъка към Пътищата на Мамутите — тук имаме конкретен организъм, животински, а тук — геологични образувания. Това не може да бъде! Коя физика, коя биология ще допусне подобно нещо? Логика, логика липсва тук! Лопата — ковчег — труп… Няма труп. Яков Юстинович едва не падна в ямата, сведен зад фенера. Господин Шчекелников бе напънал капака, отворил ковчега и ковчегът се оказа празен. Арски подаде фенера на Чингис, той освети по-надолу. Беше останала само замръзнала каша: пръст, трески и клечки, валма черна тъкан. Капакът стои непокътнат, а дъното никакво го няма. Господин Шчекелников запали папироса, здравеняците дишаха отвъдната тмеч, лунната светлина обливаше кладбището, снега, мъглата и Града на Леда. Вдигна кръста, прочете името на фьодоровеца. Иван Тихонович Копиткин. Умрял, вече стъпил на Пътищата на Мамутите.

Бележки

[1] Ах, колко жалко! Тогава хвърлете монета. Ези или тура? (англ. и фр.). — Б.пр. ↑

[2] Калдера — горната част на вулкан, оформена като чиния със стръмни тераси. — Б.пр. ↑

[3] Изглежда странно (фр.). — Б.пр. ↑

[4] Болест на Бюргер. — Б.пр. ↑

[5] „Дом на учение“ — зала в синагога, предназначена за изучаване на текстовете на Свещеното Писание. ↑

[6] Полумесец (лат.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Лед (47)

Метаданни

Данни

Лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

За братството за борба с Апокалипсиса

САЖА

Байкальская настойка

Яцек Дукай
Лед (47)