Яцек Дукай
Лед (10)

За перата и револверите

Беше хладен на пипане, покрит с бисерна роса, а на по-силна светлина извивките и ръбовете му преливаха с всички цветове на дъгата — по това се познават най-лесно зимлязните метали. Въртеше го в ръцете си прекалено предпазливо: никога по-рано в тези ръце не беше попадало каквото и да било огнестрелно оръжие. Първата изненада беше лек. Изми се надве-натри в умивалника в купето (за разходка до банята щеше да дойде време едва след няколко часа, когато всички ще са заспали), но отпечатъците на пръстите оставаха върху гладката стомана и след това. Независимо от многоцветните отблясъци и оптичните измами самото зимлязо беше монолитно черно, но полирано до такъв огледален блясък, че по него можеше да преброи папиларните линии на палеца, поставен за момент върху ударника. Ударникът имаше форма на скорпион с дълга, щръкнала за удар опашка; точно тази опашка се вдигаше и спускаше, скорпионът удряше капсулата със събраните си щипци. Впрочем целият револвер изглеждаше като проект на френски почитател на art nouveau, скъпа играчка, изработена по индивидуална поръчка — и това бе втората изненада. Асиметричната ръкохватка се оказа усукана спираловидно змия, която в края си, долу, разтваряше паст, показвайки два зъба и извит език — между тези зъби и езика можеше да се промуши ремък, да се закачи стоманена халка. Предпазителят на спусъка представляваше китка цветя, чашките на които влизаха направо в гнездата на барабана. Имаше пет гнезда. Барабанът не се издърпваше настрана — за да се зареди, револверът трябваше да се прегъне надве. Надникна вътре в гнездата, извади и отново вкара патроните: матовочерни, с тъпи, почти плоски върхове. Запали лампата и ги огледа под крушката. Около основата на всеки заряд минаваше фина гравировка, три букви: P.P.M. и трицифрени числа: 156, 157, 159, 160, 163. Разгледа по-подробно целия револвер. Дългата цев беше отлята във формата на грапаво влечуго, някаква гущероподобна твар с бодлив гребен, надиплен по дължината на гръбнака му, за да излети високо над врата в израстък като наведен рог — това беше мушката. Гущерът нямаше очи, но широко зиналата паст — отвор на дългата цев — разкриваше пълен комплект остри зъби, шлифовани прецизно зъб по зъб в края на цевта. Ноктестите лапи на влечугото бяха прилепени към люспестия корем. Върху корема бяха гравирани дузина букви, образуващи една дума:

Гроссмейстер

Сгъна този Архимайстор, уви го в мръсния пешкир и го прибра на дъното на куфара.

А ако отново се вмъкнат да претърсват купето? Поколеба се. Няма как, ще трябва да го носи винаги със себе си.

А ако тогава студеният огън лумне отново в най-малко очакван момент…

На три пъти чукаха по вратата на атделението, четвъртия път почука шафнерът, за да съобщи, че е време за вечеря. Не отваряше на никого. Завъртя ключа и го остави в ключалката, за да не може шафнерът да отвори от другата страна със своя. Спусна завеските, та никой да не наднича по време на престой.

Тези, които почукаха, се представяха многословно, като го убеждаваха да отвори — най-напред, естествено, госпожа Блутфелд, след това госпожица Муклановичувна, накрая съветникът Дусин. Този последният, преди да си тръгне, пъхна под вратата визитка със записан на обратната страна номер на купето. За Гертруда Блутфелд беше важен, разбира се, материалът за клюки, Елена бе дошла с непохватните си утешения, но съветникът Дусин… Дусин не идваше от свое име, а от името на княгиня Блуцка, която настойчиво изискваше обяснения от натрапника, провалил сеанса й. В същото време никой не питаше за мъртвите или изчезнали функционери на охраната.

Понеже часовникът не работеше, отчиташе времето по напечатаното в Путеводителя разписание на движението на Транссиб. Влакът спря във Вятка, следователно трябва да е минало десет вечерта.

Около десет и половина почука инженер Драган.

— Господине, знам, че сте вътре — каза на несъдържащ и следа от акцент немски. — Чувате ме. Вие ми спасихте живота. Търсих ви на вечерята. Моля ви да отворите. Няма да стоя тук.

Открехна вратата. Онзи я бутна и влезе в купето. Отстъпи — инженерът бе най-малко десетина сантиметра по-висок, така че трябваше да вдига глава нагоре. Дистанцията от другия, на която човек подсъзнателно застава, зависи не от дебелината или ръста на другия, а от ъгъла на погледите между тях. Децата и жените проявяват по-голяма толерантност; мъжете обаче търсят винаги по-добрата позиция, също като онези пищолджии от уестърн зрелищата в киното. Науката за душата, когато възникне, ще възникне на базата на стереометрията.

Инженерът затвори вратата зад себе си, след което извади от вътрешния джоб на сакото счупения Уотърмен.

— Заповядайте.

Беше сериозен до смърт, нито един мускул не трепваше по лицето му; всъщност жестът съдържаше в себе си някаква тържествена ритуалност. Да го приеме, да не го приеме, каквото и да направи, смисълът му ще бъде по-голям от онова, което можеше да се изкаже на езика от втори род. Драган чакаше с протегната ръка.

— Благодаря.

Седна на застланото легло, въртейки осакатения Айдропър между мръсните си пръсти. Абсурдът на ситуацията беше до известна степен успокояващ. Вярно, беше спасил живота на този човек. Той е благодарен, трябва да бъде благодарен, длъжен е да бъде благодарен, длъжник е.

Колко… притесняващо е това.

Вдигна поглед към американеца, но веднага го свали — той стоеше и гледаше отвисоко, полюшвайки се леко в ритъма на влака, с безупречен двуреден костюм в пепеляв цвят, с широко бяло шалче, омотано около врата, изпънат, болезнено слаб, с очи като две въгленчета, вбити под дъгите на веждите. Когато навежда глава, засилват по-ярко, изведнъж стават почти сиво-сини.

— Просмукан е от кръв — измърмори под нос.

Чу го.

— Перото победи меча — засмя се хрипливо инженерът. — Къде е той сега?

— Моля?

— Взехте го от Михаил. Всички във влака говорят за ангела в тъмлината, an angel in shlight.

— Не притежавам никакво ангелско оръжие. Какво стана с тялото на Михаил?

— Драги господине, вие ми спасихте живота, аз не ви питам какво се случи по-късно на покрива.

Сянката на този човек отново показваше странни изпълнения, ту набъбваше, ту спихваше, сякаш някой зад Драган се редуваше да я надува и изсмуква; линията между сянка и светлина се огъваше и вибрираше.

Загриза нокътя на палеца си.

— Вие работите за Руско-Американската компания. Може би става въпрос за линията през Аляска. Руските конкуренти са наели саботьор, заради вашата сигурност вчера през нощта ни догониха онези трима полицаи. Не са във втора класа, поне не всички най-малко един пътува в служебния вагон зад тендера. Точно там са пренесли тялото на Михаил, та няма да го влачат през платформата и салона с камината, я, не са го и изхвърлили от влака. За какво отидохте на този панорамен мостик, щом сте знаели, че сте в опасност? Това е било клопка, Михаил е дебнел Юрий. Ама че били и двамата от полицията? Леденисти и размразенци подкрепят различни сибирски дружества, по-точно размразенците са изобщо противници на Сибирхожето, вие сте попаднали между чука и наковалнята. Но Юрий е пътувал в Лукса от Санкт Петербург, сигналът трябва да е бил за съвсем друг човек. Сега се страхувате, защото останахте без Михаил, без охрана в първа класа. И не знаете кой е този човек.

Придърпа табуретката от писалището и седна. Извади цигари, запуши. Погледът бягаше почти успоредно на пода; вдигна го и се взря право в очите на инженера. Купето беше възтясно — ако Драган се наведеше още малко, ако опреше ръце на коленете, щеше да вдишва дима направо от дробовете му. Този ъгъл, тази дистанция… изповедник и изповядващ се, адвокат и обвиняем, баща на момата и кандидат, молещ за ръката й, учител и ученик.

Промълви нещо на себе си с гърлен език. Огледа се по купето. Посочи му пепелника. Беше старец, по фигурата и движенията си не изглеждаше такъв, но всъщност би могъл да бъде връстник на княз Блуцки.

— Онзи револвер — каза американецът след минута — струва повече от теглото си в злато. Аз ви разбирам. Вие сте беден човек. Извинете, не искам да обиждам. Вие сте беден човек, използвали сте случая, за да се отъркате о high society, да влезете в по-хубавия свят, е, малка злополука с Негово Височество. Позволете ми да ви предложа откуп за трофея. Вие ще определите цената. Много ви моля, не се обиждайте. Вие не знаете какво държите в ръцете си, господин… Геросласки.

— Герославски.

— Герославски. Така ли?

— Да. Бенедикт Герославски.

Американецът се усмихна.

— В крайна сметка как стои въпросът с вашия произход?

— Moi je suis mon ancêtre.^[1]

— Ах! Ако някой можеше да каже това искрено за себе си! Дори чудовището на Франкенщайн… Чели ли сте Мери Шели? Не намирате ли за възхитително, че в литературата силата на електричността винаги…

— Това е зимлязо. Някаква зимлязна разновидност. Куршумите са от тунгетит. Не знаех, че се произвежда такова оръжие.

— Не се произвежда.

— И какво е неговото предназначение? Какво толкова може да се убие с тунгетитни куршуми, което не може да бъде убито по никакъв друг начин? След като е толкова скъпо.

Драган махна насърчително с ръката в бяла ръкавица.

Гризеше нокътя на втория пръст.

— Това не е оръжие срещу хора. Това е оръжие срещу лютите.

— О-о!?

— Питам се… По дяволите, колко жалко, че не съм чел повече за това. Какви свойства придобива тунгетитът при високи температури, под високо налягане? Тази мразовидност на зимлязото… Ако не бях затулил онова поразяващо сияние…

— С какво? С ръка, с дреха? Невъзможно е да се затули по такъв начин. Имам дузина патенти за тунгетитни системи за осветление — при тези цени, впрочем изключително непрактични, — така че разбирам от това.

— Как така е невъзможно да се затули? Та нали…

— Dammit^[2], та помисли, младежо! — прекъсна го нетърпеливо Драган, след което кръстоса крак връз крак и дръпна от цигарата.

Спомни си изпитите в университета, онова характерно раздразнение на професорите, които с последни усилия на волята се въздържат да не избухнат пред лицето на плачещата за небесно възмездие тъпота на студента… така че на студента му е все по-трудно да си събере мислите… те все по-видимо се раздразват… студентът се пържи жив и мечтае вече само как да изчезне от очите им… накрая го отпращат с безпомощно махване с ръка. Измъква се от изпитния екзекуторски взвод, връща се към живота и разсъдъка си.

Сега да покаже гений и знания! Не може, никой не го изпитва.

Така както добър сапьор е не този, който съумява да обезвреди модел на мина, а този, който обезврежда истински мини, заплашващи да го хвърлят във въздуха, добър студент е не този, който притежава знания и умения, а който може да покаже знания и умения пред най-строги екзаминатори.

В началото дълго време бе мислил, че това е обобщение, служещо само за оправдание на школските мързели; после разбра, че това разделение минава изобщо между хората, независимо в коя област. Колко ги има такива, които се справят превъзходно с всяка имитация на живот, но когато се стигне до изпитания в истинския живот — ръцете им се тресат! Първенци в науки, лишени от всякакъв смисъл, отличници по отговори на незададени въпроси, всезнайковци в минутата, след като… Само да им се позволи да опитат още веднъж, да им се даде още една мина за обезвреждане, още един живот…!

— Това е реакция, предизвикана от тъмлината, така ли? Закрих източника на тъмлина, и реакцията спря.

— Зимлязен никел със симетрия КТ. Реагира на тъмлината, както чистият тунгетит. Във фитила на тмечките горят въглеродни съединения на тунгетита, а при евтините тмечки дори чист замразен въглерод. На свой ред някои реакции на окисляване на криовъглеродните изотопи…

— За какво му е било нужно на Михаил такова оръжие? В Експреса се е вмъкнал някой преоблечен лют? — закиска се.

Драган замислено се вгледа в недопушената цигара.

— Не работя за Руско-Американската компания. Не става въпрос за линията през Аляска. Не се занимавам със сухопътно инженерство.

— Не сте инженер?

Усмихна се леко.

— Знаете ли, учих, но стана така, че никога не получих диплома за инженер. Докторати — да.

— И не става въпрос за промишлен саботаж? Тогава защо искат да ви убият?

— Няма да се учудя, ако се окаже, че Победоносцев плаща милион рубли за главата ми. Сигурно знаете, че с нас пътува зетят на третия по сила акционер на Сибирхожето? Смятаха това за нещо като застраховка… Петър следи Павел, който следи Йоан, който държи острие на гърлото на Петър. Тези двама охранници — poor bastards — към колко господари едновременно е трябвало да бъдат лоялни? Е, и това ги разкъса на парчета, като от коне, теглещи в четирите посоки на света. Сега същото — кого изпратиха в паниката? Не явни жандарми, а някакви пенсионирани чиновници от Трети отдел на Личната канцелария на Императора, шкембести канцеларисти, които, представете си, днес са агенти на полицията, дори нещо повече, имат си документи за това! — Загаси цигарата. — Не искам да ви обременявам с всичко това, господин Герошевски, или както там искате да се наричате, младежо. Щом няма да дадете револвера — а за какво ви е, ако не за продан? — добре, не го давайте. Моля ви обаче да внимавате. Правилно предполагате, че има от какво да се боите. С тази поява пред княгинята се заявихте на целия влак, ще ви вземат за Бог знае кого; какво по-просто от това да се бутне рубла на шафнера, както аз бутнах, и да се разбере какви са тия министерски документи, с които пътувате?

Стана.

— Ако бих могъл в бъдеще с нещо… Шафнерът каза също, че пътувате за Иркутск, така ли е? Втори вагон, номер осем, тоест Н. Моля да не се колебаете, аз няма никога да забравя това, което направихте.

— Казвам се Бенедикт Герославски, mister Драган.

— Интересно съвпадение, защото аз също бях принуден да се крия временно под фалшива самоличност. Хм, сега това и така няма значение, вече сме на път. Спомнете си думите на великия Гьоте. Пътуването е като игра, винаги е съпроводено от придобивка или загуба, и то обикновено от неочаквана посока. — Оправи ръкавиците. — Не се казвам Драган; произхождам от задругата Драганич, оттам и този псевдоним. Имам американско гражданство, но по рождение съм сърбин, от Смилян, в Хърватия. Името ми може да е стигало до ушите ви. Аз съм Никола Тесла.

Поклони се сдържано и излезе.

В полунощ Транссибирският експрес премина деветстотин и седемдесетия километър на Магистралата. Първият ден от пътуването приключи.