Джон Сандфорд
Заровени жертви (8)

8

През целия обратен път до Минеаполис разсъждаваха за Джон Фел. Според Лукас той бе не по-малко важен заподозрян от самия Скрейп.

— Представи си, че си извършил престъпление и ти трябва някой, който да опере пешкира. Какъв по-добър кандидат от един побъркан скитник, който не може дори да се защити? Кой ще повярва на налудничавите му брътвежи? Той е отвлякъл момичетата, а после е откраднал неща, ползвани от Скрейп, като оня кашон в контейнера зад пицарията, и е позвънил на 911, за да го натопи.

— Звучи твърде много като на филм — каза Дел.

— Вярно е — съгласи се Лукас.

— А аз никога не съм виждал някой от тези филмови сценарии да се разиграва в реалния живот.

Лукас се загледа през прозореца в тъмнеещото поле, отвъд което далеч на запад едва проблясваха светлините на града.

— Нито пък аз.

 

 

Дел имаше списък от осем души, със съответните адреси, които искаше да разпита по случая Смит. Макар да беше късно, четири от жилищата все още светеха и те ги посетиха, но без успех. След последното, докато се качваха в колата, Дел подхвърли:

— Знаеш ли кое е перфектното престъпление?

— Ти ще ми кажеш, предполагам.

— Да доближиш човек, когото почти не познаваш, заради дрогата в джоба му. Озърташ се наоколо — няма никой. Вадиш патлака и бам! застрелваш го. Вземаш дрогата и се омиташ. Никой не дава пет пари за поредния наркопласьор, затова няма да има и особено разследване. Едно-две ченгета ще се помотаят с тефтерчетата си за около седмица. Милион потенциални заподозрени, никаква съществена връзка между убиец и жертва, а час-два след престъплението някой вече се е надрусал с единствената улика.

— Ами ако някой те е забелязал?

— Малко вероятно, а и защо да се забърква? Плюс това, дилърите не стоят насред улицата да предлагат стоката си. Правят го скришом, затова и постоянно ги убиват. Защото са уязвими и носят нещо, което наркоманите желаят. Ако умираш за една доза, а мозъкът ти бездруго е изпържен и нямаш нищо за губене, не му мислиш много. Не го планираш, нито го обсъждаш с някого. Просто отиваш и го гръмваш.

— Добре, но кога за последно си видял мъртъв черен дилър в забутана уличка на квартал, където всички хора са бели? — попита Лукас.

— Това е още една причина да харесвам твоята шантава, спонтанна теория за убийството — вдигна показалец Дел. — В конкретния случай зажаднялото наркоманче може и да не съществува. И ние да търсим погрешния човек. Него просто го няма. А твоят човек може да го има.

— Има го, разбира се. Той е отвлякъл момичетата.

— Освен ако не го е направил Скрач.

— Скрейп — поправи го Лукас.

— Добре, Скрейп. Но главното съображение остава и то е, че в момента двамата с теб си губим времето. Няма как да лепнем престъплението на Фел, освен ако не се появи свидетел, който да го е видял. Дори и тогава най-вероятно ще трябва да изтръгнем от него самопризнание, защото, първо, липсва мотив, и второ, на никой не му пука. Всичко е без никаква логика.

— Почти ме убеди — рече Лукас. — Но не бива да забравяш и другата страна на медала.

— Коя страна?

— Политическата. Онази, която налага две бели ченгета да обикалят из черната общност именно за да изглежда, че на някой му пука.

— Тази страна хич не ми харесва — измърмори Дел.

 

 

След още малко обикаляне се убедиха, че вече няма будни хора за разпитване, и се прибраха. В леглото Лукас още дълго мисли за случая. Той беше объркващ, но по един приятен начин — като сложна логическа загадка, като игра, в която можеш да направиш милион ходове и накрая пак да излезеш кръгъл глупак.

Все още спеше дълбоко, когато в осем часа на другата сутрин телефонът иззвъня. От участъка му съобщиха, че някаква жена спешно е искала да се свърже с него. Лукас набра оставения от нея номер, без да го разпознае, и от другия край на линията се разнесе гласът на синекосата Карън Фрейзър.

— Откакто публикуваха името и снимката на Скрейп, всички са като пощръклели — каза тя. — Един познат на име Милард ми съобщи, че го е видял снощи да се промъква покрай брега, недалеч от водопадите. Откъм източната страна.

— Къде си в момента? — попита Лукас.

— В офиса. Но мисля да тръгна да го търся.

— За бога, не го прави. Дори да не е престъпник, той си остава луд, а и сигурно вече се е сдобил с друг нож на мястото на онзи, който му конфискувахме.

— Да, мина ми през ума — рече Карън. — Затова и ти се обадих. Смяташ ли, че той стои зад отвличането?

— Не знам. Разследваме и други възможности, но има сериозни доказателства срещу него. Затова не мърдай никъде без мен. Ще се срещнем при моста на Сентръл Авеню. Дай ми двайсет минути.

Лукас бе планирал да отскочи до Стейси, за да търси Фел, но сега това отпадаше. Той си изми зъбите, взе душ за минута, като пропусна бръсненето, и за още две минути се облече. Поколеба се дали да звънне в службата, но накрая се отказа. Ако успееше да залови Скрейп сам…

Хвърли последен, леко гузен поглед към телефона и излезе.

 

 

Карън седеше на една пейка в южния край на моста. Лукас паркира, сложи картичка с надпис „Полиция“ върху арматурното табло, заключи колата и тръгна към нея. Тя се изправи, щом го видя.

— Народът съвсем се е паникьосал — каза. — Във вестника излезе огромна статия за това как сте го пуснали и как той вероятно е наръгал някакъв чернокож младеж. Твоите колеги само обикалят наоколо и разпитват когото сварят. Хората вече започнаха да бягат от града…

— Трябва да мислим за момичетата — отвърна Лукас. — Не че има голям шанс още да са живи, но сме длъжни да опитаме всичко.

Тя не изглеждаше убедена.

— На моменти ми се струва, че вдигате повече медиен шум, отколкото действително да ги търсите.

— Уверявам те, че ги търсим. Аз поне не вдигам никого от леглото за собствено удоволствие. А сега разследвам и убийството на Смит.

Карън извърна глава и се загледа към реката.

— Както и да е — рече Лукас. — Ти спомена за някакъв Милард. Къде е той?

— Не искам да говориш с Милард, защото той ще събере две и две и ще се досети кой те е насочил към него.

— Не бой се, ще те прикрия. Но се налага да поговоря с него.

— Аз мога да ти предам какво ми каза той. Каза ми, че Скрейп е бил под моста, когато го е видял, а после е тръгнал покрай брега. Там имало няколко стари пещери и устия на канали. Според него Скрейп се крие вътре в тях.

— Трябва да се срещна лично с Милард — настоя Лукас. — Искам да го доведа тук.

Спориха около минута, но той добре знаеше уязвимото й място — шансът момичетата да са още живи. Най-сетне тя склони да обиколят заедно улиците и да му посочи Милард, щом го зърне.

— Чувствам се като Юда — каза, докато вървяха обратно към колата.

— Да, усещането ми е познато — отвърна той и сподели собствените си преживявания като ченге под прикритие в наркоотдела. — Дрогата убива хора. Важно е да разчистим улиците от дилъри. И все пак не ми беше никак приятно да го върша.

За известно време се възцари мълчание, после Лукас попита:

— Милард собственото му име ли е, или фамилията?

— Не знам. Просто го наричат Милард.

— Също като Мадона.

Тя не се усмихна.

 

 

Откриха Милард пред един благотворителен магазин, на половин километър от реката. Той седеше на табуретка отпред на тротоара, край маса с наредени върху нея стари обувки. Беше свалил няколко чифта и ги мереше един по един. На стената до него бе подпряна опърпана раница.

Лукас остави Карън на една пресечка разстояние, после заобиколи квартала, спря край магазина и слезе от колата.

— Здравей, Милард — каза, щом доближи входа.

Онзи вирна глава, после се озърна настрани, сякаш търсеше накъде да побегне.

— Недей да бягаш. Ще те настигна след десет метра и тогава ще трябва да те арестувам.

— Ченге — произнесе Милард. Беше висок мъж с изпито, обветрено лице, дълга сива брада и бледосини очи под побелелите вежди. Носеше мека сива шапка в стил от трийсетте, сбръчкана като акордеон върху черепа му, сива памучна риза и вехт тъмносин костюм.

— Позна — отвърна Лукас и допълни: — Дони Уайт те е видял заедно със Скрейп сутринта, недалеч от моста на Хенъпин Авеню.

— Но аз не съм… — започна объркано Милард. — Кой е този Уайт?

— Репортерът — продължи да съчинява Лукас. — Каза, че ви е забелязал заедно. Ако това е вярно, отиваш зад решетките, мой човек.

— Нищо подобно… не сме били заедно.

— Но са ви видели.

— Не, не бях с него — извиси глас Милард. — Аз просто…

— Проблем ли има? — излезе един от работещите в магазина, нисък червенобрад мъж с вид на застаряващо хипи.

— Полиция, господине — каза Лукас. — В момента разговарям с Милард. Можете да се приберете вътре.

— Бихте ли се легитимирали?

— Разбира се. — Лукас извади значката си, вдигна я за момент пред лицето му и я прибра обратно.

— Мисля да се обадя на адвокат.

— Правете каквото искате — сви рамене Лукас. — Но сега се дръпнете встрани. Това е официално разследване.

— Пак ще се върна — каза хипито.

— Е, май ще се наложи да те арестувам — обърна се Лукас към Милард. — Поне ще имаш топла храна три пъти на ден.

— Чакай, чакай… — рече забързано онзи. — Може и да съм го видял, но не сме били заедно. Може просто да съм го забелязал горе от моста.

— Накъде отиде? Ако ми покажеш, ще те пусна да си вървиш.

Милард сведе очи и се засуети за момент, после ги вдигна отново.

— Добре, ще ти покажа. Но без арестуване.

— Обувай си обувките — каза Лукас.

 

 

Той отведе Милард до джипа, качи го вътре и хвърли раницата му на задната седалка. Скитникът не се беше къпал скоро, затова се наложи да свали прозорците.

— От колко време познаваш Скрейп? — го попита.

— Не го познавам, просто знам кой е.

— Виждал ли си го да тупка баскетболна топка?

— Аха — кимна Милард. — От цяла година се разкарва с нея. Не знам откъде я е докопал, но топката е хубава.

Стигнаха до реката и той му показа място на няколкостотин метра от моста, доста по-далеч, отколкото Лукас бе очаквал.

— Ето там — рече, сочейки с пръст. — Беше точно край онова бетонно нещо, дето се подава от брега.

— Добре — каза Лукас. — Сега искам да стоиш тук, при колата. Побегнеш ли, ще те хвана и тогава влизаш на топло. Не си правя майтап. Докато ми съдействаш, всичко ще е наред. Ако ми въртиш номера, те чака затвор. Ясно?

— Да, да.

— Сигурен ли си, че разбра?

— Няма проблем, ще чакам при колата.

Лукас се спусна с приплъзване по стръмния бряг, през буренаци и натрошени стъкла, като се улавяше за храстите, за да не падне. Скоро стигна до бетонната конструкция, която очевидно представляваше устието на стар отводнителен канал. Отворът бе преграден с желязна решетка, но тя бе ръждясала през годините и единият й край стърчеше откъртен. Вътрешността тънеше в мрак, но край входа се виждаха захвърлени опаковки от храна, както и въглени от изгорял огън. Стига да нямаше дъждове, каналът представляваше сухо и сигурно убежище, при това лесно за отбраняване благодарение на решетката отпред. Подът бе покрит със слой пясък, върху който личаха пресни следи от стъпки.

— Скрейп! — извика той. — Вътре ли си? Излизай оттам!

Не можеше да види нищо, но след няколко секунди до слуха му долетя стържещ звук, сякаш някой се оттегляше навътре в тунела.

— Чувам те, Скрейп! Не ме карай да вляза вътре и да те извадя.

Този път единствено тишина.

Лукас се изкачи обратно по брега, наполовина очаквайки да не завари никого, но Милард още стоеше край джипа с притеснен вид.

— Къде си отседнал? — го попита. — И не ме лъжи.

— В приюта.

— Добре. Ако ми потрябваш, ще те търся там. Искам да ми бъдеш на разположение. Само да не ти скимне да се криеш или да бягаш, защото ще те пипна и ще те вкарам в пандиза. Разбрахме ли се?

— Да… Той там ли беше?

— Във всички случаи имаше някой.

— Скрейп е бил. Познава канала като петте си пръста.

— Той много навътре ли продължава?

— О, да — каза Милард. — И става широк, като голяма пещера. Вътре има вода и по-добре да не си в дълбоката част, когато вали, защото се пълни до горе.

— Добре. Чакай ме тук.

— Виж, да ти се намират някакви дребни за кафе? Само ще отскоча до закусвалнята отсреща.

Лукас обмисли за кратко дали да не го закопчае с белезниците за предната броня на колата, но той можеше да се паникьоса и да издраска боята. Затова бръкна в джоба си и извади само две банкноти — от десет и двайсет долара. Въздъхна и даде десетачката на Милард.

— Върви да пиеш кафе. И да не си мръднал от закусвалнята.

 

 

Лукас се върна отново при устието на тунела, надникна вътре и извика:

— Скрейп! Излизай или ще дойда да те изкарам…

Целта му беше да подплаши скитника, да го накара да се спотайва още по-навътре, мислейки, че някой го чака, докато той самият намери телефон. След като свърши това, се изкачи обратно по брега. Видя, че Милард се е упътил към закусвалнята, и притича до съседната пресечка, където имаше магазин за електроника втора употреба. Пет-шест клиенти ровеха из рафтовете с различни платки и компоненти. Лукас отиде до щанда, показа значката си на продавача и се добра до телефона.

Завари Даниъл на бюрото му.

— Попаднах на следите на Скрейп — каза. — Крие се в един канал.

— Канал? — чу се учудено отсреща.

— Да, голям отводнителен тунел южно от моста на Сентръл Авеню, близо до старата електроцентрала. Вътре май има нещо като пещера, та ще ни трябва осветление. Много осветление.

— Само в пещери не се бяхме пъхали досега — рече Даниъл, но звучеше явно доволен. — Толкова ли не можа да го откриеш в супермаркет или нещо подобно?

— Мисля, че вътре се е образувало и езеро — продължи Лукас, — затова няма да е зле хората да носят гумени ботуши. Ако дойдат и служители от градската канализация, също ще е от полза.

Той даде още някои подробности и след час групата пристигна — шестима полицаи и четирима служители на канализацията, надлежно екипирани с прожектори, детектори за вредни газове и карти. Даниъл също се появи, облечен в костюм и непроявяващ особен интерес да разглежда тунела.

— Аз съм повече по административната част — поясни на Лукас. — Ти си онзи, който върши полевата работа — влиза в контейнери за смет, пъха се в канали и така нататък.

Намериха се чифт ботуши и за Лукас — два номера по-големи, но все пак по-добре от нищо. Разгънаха картите върху предния капак на неговия джип и един от служителите на име Чип се зае да пояснява:

— Това всъщност не е канал, а част от отводнителната система на старата електроцентрала. Затворен е от години.

— Щом не е канал, откъде знаете за него? — попита някой.

— Между тунелите и канализацията на места съществуват връзки, причинени от ерозията — отвърна Чип. — Плановете са, когато бюджетът позволи, да влезем вътре и да ги затворим. Сега скитниците стигат близо на километър разстояние от реката и се случва да се покажат през някоя сервизна шахта насред улицата.

Той започна да проследява маршрутите с пръст, докато ченгетата надзъртаха през рамото му.

— Електроцентралата е на това място — почука с нокът по картата. — Има няколко различни нива, както и изоставено оборудване. Вътре и друг път са живели хора — случвало се е да намираме следи от огньове и най-различни отпадъци. Но ето тук — отмести показалец той — има рухнала подпора и пукнатина в скалата, която води към градската канализация. Ако вашият човек стигне до нея, може да измине голямо разстояние и да излезе, общо взето, през която шахта си поиска.

— Какво е дъното на каналите? — попита Лукас. — Сухо или залято с вода?

— Сега отдавна не е валяло, така че ще е почти сухо, покрито с тънък слой пясък.

— Значи, лесно ще видим следите му — обади се Слоун, който също беше в екипа.

— Общо взето, да. В някои от по-старите канали ерозията е образувала пролуки и малки пещери, в които може да се скрие, но следите му пак ще водят до тях.

— А миризмата? Ще се наложи ли да газим в лайна?

— Поне в тази част, не. Каналите под електростанцията са отводнителни, а не отходни, така че няма да бъде толкова зле.

Разглеждаха картите още няколко минути, след което Даниъл каза:

— Добре, да започваме. Най-важното е никой да не пострада. Внимавайте с този човек, знаем, че носи нож. Действайте полека и се пазете.

Присъстващите закимаха. Чип ги прикани да проверят фенерите си и те го сториха, а Даниъл повтори:

— Хайде всички заедно, кое е най-важното нещо?

— Никой да не пострада — отвърна му самотен глас.