Джон Сандфорд
Заровени жертви (2)

2

— Внимавай, идва! — подвикна пълният партньор на Лукас миг преди боя, изваждайки палката си. Това му даде възможност да се подготви. После Карлос О’Хърн се зададе с вид на разпенен бик през бара, сред вонята на разлята бира, хотдог с горчица и туршия, разхвърляйки табуретките като кегли по пътя си. Във вдигнатата му дясна ръка имаше бутилка.

— Неее… — промълви барманът, отстъпвайки назад.

О’Хърн запрати бутилката към главата му от около три метра разстояние. Лукас се приведе встрани, а бутилката профуча покрай ухото му и изтрополи по тезгяха. Тя помете чаши, пепелници и чинии със звук, наподобяващ изтърван поднос с посуда. Някаква жена изпищя, но писъкът й бе изпълнен по-скоро с интерес, отколкото с ужас. Лукас едва реагира на случващото се наоколо, защото бе изцяло фокусиран върху своя нападател.

Последният, състезавал се известно време в боксовата лига за аматьори, навярно в категория „микроб“, бе един от тримата братя, познати на ченгетата в южната част на града като „задниците“. Майка им също беше задник като тях, а колкото до бащата — никой не беше сигурен. Бягството от нея навярно е било чист акт на самосъхранение от страна на човек, допуснал грешката да я забремени цели три пъти. Тя бе не по-малко зла и проклета от което и да било от чедата си.

Братята О’Хърн обикновено се занимаваха с дребни кражби, но сега амбициите им бяха пораснали дотам да проникнат с взлом в железарски магазин, откъдето бяха отмъкнали куп електрически инструменти. Всички знаеха точно какво се е случило благодарение на камерите на тавана, останали незабелязани от тях. Те бяха направили снимки, с които дори Ансел Адамс^[1] би се гордял, ако Ансел Адамс се занимаваше с фотографиране на задници. Енцо и Хавиер вече се намираха в окръжния затвор в Хенъпин, а собственикът на това заведение бе позвънил на 911, за да съобщи, че Карлос току-що е влязъл, при това в лошо настроение, което обикновено водеше до побоища и строшен инвентар.

Лукас и партньорът му се бяха отзовали на сигнала и сега се намираха лице в лице с О’Хърн, който с боксьорска стръв се носеше насреща им. Лукас зае стабилна стойка, избегна бутилката, а след това, със своите трийсетина килограма в повече, една педя предимство в размаха и фишек монети от двайсет и пет цента в юмрука, цапардоса О’Хърн по челото.

Той всъщност се целеше в носа му, но О’Хърн също умееше да се навежда. Ударът го накара да кръстоса очи, но тласкан напред от инерцията, той събори опонента си на пода и му вкара едно-две крошета в ребрата, преди Лукас да успее да го улови за китките, а неговият партньор да го запердаши с палката по гърба.

О’Хърн отнесе около шест удара, преди да изхленчи за първи път. Тогава Лукас най-сетне получи възможност да замахне и да забие утежнения си юмрук в носа му. По пода на заведението пръсна кръв и О’Хърн омекна.

В крайна сметка това беше ежедневие.

 

 

Но то обясняваше защо, когато стана от леглото и се протегна, болката го стрелна отляво като нажежен шиш. Дребният боксьор все пак бе успял да му пукне ребро. Той се протегна отново, този път по-внимателно, погледна надолу към заобления, мек задник на русокосата жена и промълви:

— Хайде, Диди. Време е за ставане.

— Какво? — измърмори тя с лице във възглавницата. По собствените й думи, от юридическата практика и задоволяването на двама мъже не й оставаше много време за сън.

— Ставай — повтори Лукас. — Не бъди лошо момиче.

— Махни се оттук — простена Диди Макалистър.

— Не става — плесна я той по задника. — Сама ми заръча да не те оставям да спиш. Имаш уговорка с клиентка в три часа.

Тя се надигна да погледне часовника върху нощното шкафче. Стрелките показваха два.

— Още десет минути — каза и отпусна отново глава.

— Добре, десет минути — съгласи се Лукас.

Бяха се срещнали в неговия апартамент, намиращ се на първия етаж на стара тухлена постройка в горната част на Минеаполис. Две стаи, баня с душ, но без вана, кухненски бокс в единия ъгъл на всекидневната и голямо кожено кресло, гледащо към малкия телевизор.

Той се упъти към банята, избръсна се, изми си зъбите, влезе под душа, насапуниса се, изплакна се и излезе — всичко общо за пет минути.

На минаване покрай голямото огледало на вратата на спалнята спря и се огледа. Беше висок, тъмнокос, широкоплещест и заякнал от двайсетте години хокей, последните няколко от които в ролята на защитник за „Минесота Голдън Гофърс“.

След дипломирането беше свалил част от мускулите, но това бе добре. По съвет на треньорите бе прекратил маниакалните тренировки с щанги, заменяйки ги с упражнения за издръжливост — с по-малки тежести и повече повторения. А също и с повече тичане.

— Смяташ ли, че членът ми е по-голям от средното? — попита, без да откъсва очи от отражението си.

— О, за бога! — изпъшка Диди Макалистър, като го видя да се съзерцава така.

— Хайде, кажи какво мислиш.

— Ти си видял милион пъти повече членове от мен. Нали все киснеш по фитнеси и съблекални. Аз съм видяла само около четири.

— Четири? — усъмни се Лукас.

— Е, добре де, нека са шест. Или осем. Не повече от осем. А ти ги гледаш всеки ден.

— Да, но не са… нали се сещаш, надървени. — Той се погледна отново в огледалото. — Бих казал, че ми е доста голям.

— Да речем, малко над средното. Може би. А сега ме остави на мира, имам още една минута.

Той застана странично.

— Големичък си е.

 

 

Лукас заобиколи купчината хокейна екипировка край леглото и отиде да си вземе чисти гащета и тениска. Докато надяваше тениската, Диди приседна в леглото и каза:

— Въпросът е там, че тялото ти ме възбужда.

— Мен също — ухили се той, като потърка зърната си с длани.

— Боже, виж го само… обарва се сам. — Тя премлясна с устни и се почеса по задника, докато го наблюдаваше как се облича.

— Хайде.

Спалнята разполагаше само с един малък гардероб, твърде тесен за нарастващата му колекция от облекло, затова той си бе купил на старо дървена стойка за дрехи, откъдето сега откачи униформената си риза и панталон. Диди стана, отиде в банята и като се взря в огледалото над мивката, заключи:

— Изглеждам почти щастлива.

— Това е добре.

— Ще ми се Марк да можеше да ме зърне отнякъде.

— А аз тогава налага ли се да оставам наблизо? — попита Лукас. Диди Макалистър се занимаваше с бракоразводни дела, а Марк беше съпругът й. Тя понякога разказваше за колекцията му от оръжие.

— Ще трябва да си помисля — каза тя, като се върна в спалнята, за да си обуе бикините. — Той има кофти характер, а ти би могъл да ме защитиш. Би било възбуждащо да видя как двама мъже се бият за мен. Като за някаква принцеса.

— Теб май всичко те възбужда. Дори ваденето на ограничителна заповед за домашно насилие. — И двамата знаеха, че говори истината.

— От друга страна — въздъхна Диди, — няма да ми отива на репутацията на престижен адвокат, ако ме хванат да се чукам с обикновено ченге. Дори такова със среден член.

— Голям — поправи я той, като провери пак отражението си. Още влажна коса, риза, изпъната върху гърдите и свободна около талията, идеално изгладени панталони. Момичетата си падаха по изгладени панталони или поне Лукас подозираше така. Дори хипарките.

Той продължи наблюденията си над жените:

— Значи, ще трябва да решиш кое предпочиташ — да си урониш репутацията или да те набият.

— Аха. Колкото и да ми е неприятно, май ще избера второто. То поне боли за по-кратко. — Тя бе окачила акуратно дрехите си върху дървени закачалки и сега започна да ги сваля една по една: бяла блуза, тъмносин дамски костюм от пола и жакет с големи подплънки на раменете, червена копринена връзка на шията. Бедрата й бяха доста женствени и широки и в съчетание с подплънките на раменете я караха да изглежда като патка.

Лукас не й го каза. Ето колко далеч бе стигнал вече в своите наблюдения над нежния пол. Квак.

Вместо това препаса служебния колан на кръста си, извади автоматичния „Глок“ от кобура и го провери. Не харесваше особено този пистолет. Струваше му се твърде банален, но това му бяха зачислили и това бе длъжен да носи. Станеше ли веднъж инспектор, щеше да го замени с нещо по-класическо.

Диди Макалистър отскочи да се погледне за последно в банята, а на излизане каза с усмивка:

— Не ме целувай сега, ще ми развалиш червилото.

— Предпочитам да те метна на леглото и да те оправя още веднъж — излъга Лукас. Тя беше достатъчно привлекателна и не й липсваше ентусиазъм, но той нямаше търпение да се качи в патрулката. Обичаше да работи вечер, а тази смяна се очертаваше интересна. Началото на август, улици, пълни с народ, и жега, покачваща се вече цяла седмица. — А защо не и два пъти.

— Запази го за по-нататък — рече тя. — Чака ме клиентка в беда.

Лукас подръпна щорите с пръст и надникна навън през прозореца. Небето беше ясно и синьо, въздухът потрепваше от мараня. От съпруга й нямаше и следа.

Време за купон.

 

 

Лукас беше ченге от три години. Беше завършил Университета на Минесота след пет години учене и четири години хокей, със специалност американистика, което, както скоро установи, не му даваше много опции, освен да продължи образованието си. Замисли се да следва право, но след като поговори с няколко студенти юристи, реши, че животът е твърде кратък за това.

Един от преподавателите му даде идеята да постъпи на служба в правоохранителните органи.

— Баща ми беше полицай — каза. — Ти имаш нужната нагласа и смятам, че ще ти допадне. Постой някоя и друга година, а после ще решиш.

Майка му беше категорично против.

— Там само ще те застрелят и тогава няма да остане никой — бяха думите й.

Тя имаше предвид никой от семейството. Баща му бе починал от вроден сърдечен порок, когато Лукас беше в пети клас. Майка му пък имаше рак на гърдата и бе сигурна, че той ще я довърши.

Лукас посети медицинската библиотека на университета, за да провери прогнозите, и установи, че тя навярно е права. Постара се да не задълбава върху това заключение, защото нямаше нищо, което да стори.

По всичко личеше, че да опитваш да спреш рака, е все едно да се хвърлиш в реката, за да спреш течението й с тяло. Ако щеш плачи, тръшкай се, настоявай, проучвай, моли се — никаква полза. Той откри облекчение единствено в отрицанието — да не мисли за болестта, особено когато изглеждаше, че тя е в ремисия.

Също не се притесняваше за собственото си сърце. Майката на баща му бе боледувала от рубеола по време на бременността и оттам бе дошло увреждането, което в крайна сметка го бе убило. Нищо, което да се предава по наследство.

 

 

Лукас постъпи в полицейската академия и без особени затруднения завърши първи по успех в курса. Прекара няколко седмици като патрулен полицай, половин година в звеното за борба с наркотици, а после пак се върна на патрулна служба.

Наркотиците бяха интересни, но не включваха много разследване. Той основно висеше по улиците — бял мъж в кожено яке, който винаги бе наясно с коефициентите на залагане за колежанските отбори — и се опитваше да купува дрога в промишлени количества, завързвайки приятелства с дилърите. Последните се срещаха навсякъде и намирането им не беше проблем. Проблемът бе в това, че някои от тях не изглеждаха лоши момчета. Просто негови връстници, неуспели да си намерят свястна работа. Щом се стигнеше до сделка за половин или едно кило, колегите му се намесваха и извършваха ареста…

Цялата схема твърде много намирисваше на предателство. Сближаваш се с някого, купуваш дрога от него, а после му подлагаш динена кора. Насъбралият се в устата му лош вкус го накара да се върне отново към патрулирането. За един бивш спортист и хокеен защитник то съдържаше известна тръпка. Нови усещания, нови прозрения, усещането, че вършиш нещо, което си струва.

Но след три години реши, че не иска да продължава в същия дух. Трябваше да го направят инспектор, и то скоро, иначе щеше да си потърси друго поприще.

Какво точно, не бе сигурен.

Правния факултет? Или пък армията? Не че се задаваха някакви що-годе прилични войни…

 

 

Лукас вече беше излязъл и седеше върху предния капак на зачислената му патрулна кола, когато Фред Картър, неговият партньор, най-сетне се появи. Картър бе пропуснал инструктажа за смяната, под предлог, че е попаднал в задръстване, но миришеше на италиански сандвич с кюфтенца.

— Е, какво ще правим днес?

— Обичайното — отвърна Лукас. — Хоумър ти е бесен.

— Ще ида да поговоря с него — рече Картър. — Нямаше начин да стигна по-бързо.

— Останал ти е доматен сос по брадичката. На твое място бих го избърсал, преди да ходя при шефа.

Картър беше едър, дебеловрат мъж, приличащ на таксиметров шофьор — с груби черти, месести пръсти и растящо шкембе. Не беше глупав, но нямаше изгледи за израстване в кариерата и го знаеше. Вече бе изкарал четиринайсет от двайсетте години до пенсиониране и основната му грижа беше да се опази здрав и читав. А също да си намери чиновническо местенце за след това, за втора порция пенсия от държавната софра.

Тази нагласа бе основният повод за разногласия помежду им. Лукас си падаше по някоя и друга ръкопашна схватка и нямаше нищо против да преследва бегълци из тъмни задни дворове.

— Виж — казваше Картър, — не ме е грижа, ако на теб ти сритат задника. Проблемът е, че въвличаш и мен. Престани да го правиш.

— Ние сме ченгета — възразяваше Лукас.

— Ние сме пазители на реда и спокойствието — отвръщаше другият. — Карай я малко по-спокойно, а?

Спокойствие, да. Но какво означаваше да прекараш съществуването си, мислейки единствено за футбол — Картър бе запален фен на „Минесота Вайкингс“ — и за пенсиониране? Що за живот беше това?

 

 

Този следобед обикаляха с колата из южната част на Минеаполис, наслаждавайки се на гледките. Беше един от онези горещи дни, когато всичко миришеше на топяща се плодова дъвка, разлята оранжада и нажежен асфалт. После ги повикаха за някакъв пиян индианец, дошъл от резервата Ред Лейк, който по неизвестни причини се бе качил върху пожарен кран, за да изнесе реч. Съответно бе паднал и си бе цепнал главата в муфата на крана. Отначало помислиха, че е застрелян, докато един свидетел не им обясни. Те повикаха линейка, изчакаха, докато го качат, после подкараха отново.

Картър изоставаше с пътните глоби за месеца, затова се скриха в подножието на един хълм и в рамките на четиресет и пет минути хванаха трима водачи за превишена скорост, което го върна обратно в нормата. Всъщност това не беше норма, а показател за представяне. Или поне така го наричаше шефът им, без да му мигне окото.

Отбиха се в един супермаркет в Линдейл и изгледаха строго дилърите на дрога, които се разкараха. Картър си купи поничка с черешов пълнеж и пепси. Щом се качиха в патрулката, дилърите се върнаха обратно. Половин час по-късно получиха сигнал за побой пред някакъв бар. Когато стигнаха на паркинга обаче, всички се разбягаха. Нямаше кръв или паднали жертви, нито пък някой знаеше кой е участвал в инцидента.

Взеха си още по едно безалкохолно — диетична кола за Лукас и второ пепси за Картър. Докато спореха за предимствата на двете напитки, дойде обаждане за друга свада, този път в антикварен магазин.

Завариха на мястото две жени, една пълна и една слаба, и двете с модерни изрусени прически. Те още не се бяха счепкали, а стояха отпред на тротоара, със собственика на магазина помежду им. Един продавач надничаше през украсената със златисти витражи врата. Докато ги разтърваваха, слабата викна на своята опонентка:

— Благодари се, че дойдоха ченгетата, иначе щях да ти навра шифониерата в дебелия задник!

— Така ли, кучко, аз пък нека ти кажа… — онова, което другата каза, съдържаше поне четири думи, замествани обикновено с бипкане по телевизията.

— Вижте — намеси се Картър, — ако ви отведем в участъка, там бързо ще намерят всякакви шифониери, които сте си наврели една на друга. Нарича се претърсване на телесните кухини и няма да ви хареса.

Това охлади страстите и двете се качиха всяка в своя „Мерцедес“.

— От жегата е — отбеляза Картър на собственика на магазина.

— А може би не — отвърна той. — Шифониерата си я биваше.

 

 

— Какво, по дяволите, е шифониера? — попита Лукас, щом потеглиха отново.

— Сещаш се, едно от онези въртящи се неща за сервиране на кафе.

Той изгледа партньора си за секунда.

— Нямаш представа какво е шифониера, нали?

— Всъщност не.

— Все едно, хареса ми номерът ти с претърсването. Веднага им мина желанието да се бият.

— Пак казвам: мир и спокойствие — рече Картър.

— Голяма работа си. Трябвало е да станеш ченге.

 

 

Към пет часа Лукас забеляза мъж на име Джъстис Джонсън, който си бе изкарал заповед за задържане заради това, че обичаше да вдига ръка на жена си. Притиснаха го в безистена на един ключарски магазин. Той гризеше глава суров лук така, сякаш беше ябълка, и докато му слагаха белезниците, тя се търколи в канавката. Не си направи труд да се съпротивлява, а само пъшкаше и се тюхкаше относно жена си, която постоянно му лазела по нервите.

— Нарече ме тъпанар, никаквицата — оплака се от задната седалка. Дъхът му лъхаше непоносимо на лук, въпреки че се бе напарфюмирал обилно с „Дракар Ноар“.

— Ти наистина си тъпанар, Джъстис — отбеляза Картър.

— Да, но не е нейна работа да го казва. Съпругата трябва да застава на страната на мъжа си. А тя никога не го прави. Само ме кълве — такъв съм бил, онакъв съм бил…

— И ти затова я пердашиш — каза Лукас.

— Е, ударих й един шамар.

— Счупил си й носа.

— Не съм искал да стане така.

— Хайде млъквай, тъпанар — сряза го Лукас. — И престани да ми дишаш във врата.

Онзи се подчини и около минута зяпа навън през прозореца, преди да се обади отново:

— Май се напиках в гащите.

— Господи Исусе, само това не — изпъшка Лукас.

— А, хванах ли те, ченге! — Джонсън се киска тихо около минута, после добави: — И името ми не е Исус. Случайно да ти приличам на миризлив пуерториканец?

— Трябваше да му стегнеш повече белезниците — рече Картър.

— Трябваше да му ги нахлузя на шибания врат.

 

 

В шест и двайсет, след като го бяха оставили в участъка, дойде сигналът за две изчезнали момичета. Все още беше светло и диспечерите ги изпратиха надолу към Мисисипи, под моста на магистрала I-94. Сестрите обичали да играят край реката, макар че родителите им ги предупреждавали да не го правят.

За трите си години служба в полицията Лукас бе видял почти всичко, което можеше да се види — убийства, опити за убийства, сцени на извършени обири, дори един-два грабежа, разиграващи се в момента, както и самоубийства, побоища и обществени безредици. Веднъж му се бе наложило да кара и родилка. Жената пищеше от задната седалка, а бебето се роди минута, след като Лукас спря пред портала на спешното отделение. Акушираха му един доктор и две сестри, направо на носилката. Слухът бе, че впоследствие го кръстили Ото, на името на изобретателя на четиритактовия двигател.

— Чу ли какво разправят? — попита Картър. — За името на бебето.

— Да, бива си го — отвърна Лукас. — Разправям го на всички.

Случваше се да се изгубят и деца, но бързо ги намираха. Тези двете бяха изчезнали между четири и пет часа, когато повечето хлапета се прибираха у дома за вечеря, а не тръгваха да скитат край реката.

Паркираха колата край банкета и се упътиха пеша надолу по брега. На това място Мисисипи бе широка няколкостотин метра, тъмнозелена на цвят, с ивици бяла пяна от водопадите малко по-нагоре по течението. Склонът бе стръмен и обрасъл, прорязан от хлъзгави, утъпкани пътеки, маркирани с опаковки от храна и тук-таме по някой къс тоалетна хартия, сбутан в храстите.

Досами водата имаше бетонирана ивица с нещо като импровизиран плаж. Дебела жена по шорти бе нагазила до коленете, а малко по-нататък момче с отрязани джинси хвърляше въдица в дълбокото. Още неколцина души, пръснати наблизо, се къпеха или печаха на слънце.

Никой от тях не беше виждал момичетата.

Тъкмо приключиха да ги разпитват, когато още един патрулен екип се присъедини към тях. Двете двойки тръгнаха покрай брега, едната на север, а другата на юг, като оглеждаха пътеките, по които можеше да са минали сестрите. На около триста метра надолу по течението Лукас и Картър попаднаха на група мъже на гей плаж. Те казаха, че не са мърдали цял следобед оттам, но не са забелязвали децата нито на брега, нито във водата.

— Шибани педали — мърмореше Картър, докато се връщаха обратно. — Да се разкарват, кажи-речи, по голи задници посред бял ден. Видя ли го само оня? Изобщо не му пукаше, че…

— Нещо много се палиш, Фред — отбеляза Лукас. — Да не се възбуди?

— Майната ти, хокеистче — отвърна Картър. — Къде гледа нравственият отдел, искам да знам.

— Важното е, че не са виждали момичетата. Казаха, че те можели да плуват. Положително щяха да ги видят, ако са влезли да се къпят.

— Мда. — Картър подпъхна палци зад колана си и се загледа над водата, която бе ниска, спокойна и миришеше на тиня. — Тук не е и много дълбоко, да речеш. Знаеш ли, Лукас, имам лошо предчувствие. Не мисля, че изобщо са край реката.

— Ами?

— Мисля, че някой ги е отвлякъл. И ги изнасилва тъкмо сега, докато ние с теб стоим тук и се чешем по задниците.

— Интуиция?

— Нещо такова.

Картър не беше кой знае какво ченге, но имаше доста добър нюх. Четиринайсетте години патрулна служба му помагаха удачно да преценява кое поведение е правилно и кое — не. Щом той смяташе, че си губят времето, то навярно бе прав и Лукас трябваше да приеме факта.

— А какво според теб трябва да сторим?

— Да търсим ето там, горе. — Картър посочи към брега, но имаше предвид по-скоро квартала като цяло. — Те са минали покрай куп къщи, с всевъзможни откачалки в тях. Трябва да ги обикаляме и да им хлопаме по вратите.

— Някой сигурно го прави.

— Всички трябва да го правят.

Двамата им колеги, които бяха тръгнали нагоре по течението, също се върнаха с празни ръце.

— Стигнахте ли педерасткия плаж? — попита единият.

— Да, но не са видели нищо — отвърна Картър. — Гологъзи извратеняци.

 

 

Тъкмо говореха с един скитник, появил се изпод моста на магистралата, когато към тях тичешком приближи слаб, луничав, червенокос мъж и извика:

— Намерихте ли ги? Виждал ли ги е някой?

— Кой сте вие? — попита Лукас.

— Баща им… Аз съм баща им, Джордж Джоунс. Видели ли са ги? — Той беше към трийсет и пет-четиресет годишен, запъхтян, а тениската му, с отпрани до раменете ръкави, бе цялата прогизнала и от нея на вълни лъхаше мирис на пот. На главата си носеше зелено армейско кепе с пехотинска значка.

— Успокойте се — пристъпи напред един от полицаите. — Ще ги намерим.

— Те никога не са правили това. — Очите и гласът на Джоунс бяха трескави, умоляващи. — Никога. Винаги се прибират навреме. А сега закъсняват с цели три часа и никой не ги е виждал…

— Не ми се вярва да са тук, господин Джоунс — обади се Картър. — Днес е събота, почивен ден, и в жега като тази край брега има много хора. Все някой трябваше да ги е забелязал.

— Да, добре. Ясно, благодаря. Значи, сигурно са… по дяволите, ще ги скъсам от бой, като се върнат. Сигурно са у някоя приятелка — продължавайки да си говори сам, Джоунс затича обратно нагоре по брега и след малко го чуха да вика на някого извън полезрението им: — Не са тук! Никой не ги е виждал.

— Може пък да са влезли в дълбокото и водата да ги е засмукала — каза един от полицаите, загледан в равната, зеленикава повърхност.

Картър поклати глава.

— Надали. Само си губим времето.

 

 

Джордж Джоунс, бащата на момичетата, принадлежеше към левичарската организация „Ветерани от Виетнам срещу войната“ и бе отправил зов за помощ. Към седем часа нейни членове започнаха да се появяват в околността. Разнородна колекция от бивши военни с изпити лица, облечени в части от униформи, изпъстрени с пацифистки значки и нашивки. Бяха няколко десетки на брой и си запроправяха път през пътеки и задни дворове в един километър радиус около къщата на Джоунс, като поддържаха връзка помежду си с подвиквания.

Малко преди да се стъмни съвсем, един от тях махна към колата на Лукас и Картър на ъгъла на Трийсет и четвърта улица. Щом спряха, ветеранът наведе глава през страничния прозорец и каза:

— Намерихме момичешка блуза. Не сме я пипали, но някой трябва да я погледне.

Те паркираха, свързаха се с диспечера и последваха мъжа в пресечката, където неколцина от другарите му се бяха събрали около нещо като парцал, въргалящ се край живия плет на тротоара, сякаш изхвърлен от минаваща кола. Лукас приклекна до него и го освети с фенерчето си. Действително беше детска блуза, синя, на малки бели точици. Лукас отново се обади по радиостанцията на рамото си, после се изправи и каза:

— Нека изчакаме колегите. Не знам дали означава нещо, но браво на вас, момчета.

— Отваряли сте си добре очите — добави Картър.

— Надявам се да не е на някоя от тях. Само това се надявам — занарежда слаб мъж с налудничав поглед и едноседмична брада. Носеше зелена униформена риза, с ръкави, отрязани точно под сержантските нашивки на раменете. — И аз имам момичета, знаете как е…

Една кола свърна към тях и от нея слезе Харисън Слоун — млад инспектор, доскоро служил като патрулен полицай. Щом доближи, Лукас му посочи дрехата и Слоун приклекна над нея, точно като него самия преди малко. Разглежда я близо минута, преди накрая да промълви:

— Да го вземат мътните.

— Тяхна ли е? — попита някой от ветераните.

— Възможно е. — Той стана и се огледа. — Кой я намери? Кой точно?

Един от мъжете вдигна ръка.

Докато Слоун разговаряше с групата и си водеше бележки, пристигнаха още двама цивилни, а после и Куентин Даниъл, завеждащият отдел „Убийства“.

— Блузата е на момичетата и те го знаят — прошепна Картър на Лукас. — Отвлекли са ги.

Даниъл също огледа продължително находката, поклати глава и каза няколко думи на тримата инспектори. После се обърна и доближи Лукас и Картър.

— Ще се наложи да претърсим целия квартал, сантиметър по сантиметър. Вече говорих с Фил (Фил Блесинг оглавяваше униформената секция) и той ще изпрати двайсет души за целта. Картър, ще можеш ли да ги организираш?

— Няма проблем.

— Лукас, а теб ще трябва да те взема назаем. Иди у дома и си облечи цивилни дрехи. Имаш ли риза и вратовръзка?

— Разбира се.

— Добре. Ще те причисля към Слоун. Искам да тръгнете от врата на врата и да разпитате всеки чекиджия на десет пресечки наоколо. Вземи колата. Трябваш ми отново тук след двайсет минути.

— Слушам, шефе — отвърна Лукас.

Даниъл бе негов началник още в звеното за наркотици, веднага след академията, и бе проявил интерес към него дотолкова, че Лукас за кратко се бе зачудил дали не е гей. Но по-късно бе осъзнал, че Даниъл се интересува от начина, по който другите хора, включително и новите ченгета, възприемат света. Бе научил също, че той очаква един ден да оглави полицията и че няма нищо против да го наричат шеф.

Знаеше, че настоящата задача не представлява повишение. Просто го използваха за попълване на бройката инспектори. Още поне четири или пет негови колеги щяха да сменят униформите с ризи и вратовръзки, преди нощта да приключи.

Можеше да мисли за това и по-късно. Сега се качи в колата и я откара до края на пресечката, преди да включи лампата и сирената и да настъпи газта. Трафикът се разчистваше пред него, а пешеходците се заковаваха на пръсти по бордюрите, гледайки го как профучава покрай тях. И вероятно се чудеха на усмивката върху лицето му.

 

 

Стигна до апартамента за шест минути, а после прекара още шест в съсредоточено избиране на облекло. Спря се на бежов спортен панталон, бяла риза с къси ръкави, тъмносиньо ленено сако и вратовръзка цвят бордо. Ризата предизвика у него известни колебания, защото списание „Ескуайър“ презираше късите ръкави, но от друга страна, на редакторите на „Ескуайър“ вероятно не им се налагаше да обикалят съмнителни квартали в трийсет и пет градусова жега.

Довърши тоалета си с черни мокасини и тъмносини чорапи, а после затъкна в колана си револвер „Смит и Уетсън“ 40-и калибър, който извади иззад скрина. Накрая провери вида си в огледалото.

Лукас открай време имаше слабост към дрехите. Те не бяха просто тривиална обвивка, а символи, изразяващи индивидуалността на дадена личност — или нейната липса. Те показваха също и призванието на носещия ги, а за едно ченге бе от полза да знае дали има насреща си дилър на дрога, хипи, гангстер, рокер, скейтър, човек на изкуството, или бродяга.

В добавка към чисто интелектуалния си интерес той обичаше да изглежда добре.

Тъкмо така изглеждаше в момента, мина му през ума, докато излизаше.

И все пак ризата с къс ръкав леко го притесняваше.