Ан Грейси
Щастието на Дейзи (17)

17

— Колко трудно е понякога да ти повярват!

— Понякога — направо невъзможно!

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Един неделен следобед Флин се отби на площад „Бъркли“ с намерението да покани дамите — и по-специално Дейзи — на разходка с файтон, но още с отварянето на вратата Федърби вдигна пръст към устните си и каза:

— Госпожица Дейзи е в предния салон с една… една особа. Един човек, когото познава… отпреди. — Начинът, по който изрече „особа“ и „отпреди“, казваше всичко. Погледът, който отправи към Флин, беше многозначителен.

— Някой от бордея, имаш предвид?

Федърби кимна. Изглеждаше облекчен, че Флин знае за бордея.

— Мисля, че е самата мадам. Не исках да оставя госпожица Дейзи насаме с нея, но тя настоя.

— Има ли нужда от мен?

— В момента не, но по-късно може да има. Най-добре да послушаме.

Двамата мъже отидоха на пръсти до вратата на салона, която беше леко открехната. Флин погледна към Федърби и вдигна вежда. Вратата не бе останала незатворена по случайност.

Федърби сви рамене, сякаш искаше да каже: „Как иначе мога да държа нещата под око?“

Флин се наведе към вратата и се заслуша.

— Да, знам, че съм ти задължена — казваше Дейзи. — Ти ме взе и ме прибра тогава, когато имах нужда — знам всичко това и съм ти благодарна. Но Бог знае, че съм ти се издължила хиляда пъти. Години наред работих за теб без пари — само някой и друг бакшиш, който от време на време ми оставяха джентълмените.

Флин не можа да различи приглушения отговор, който последва. С Федърби се промъкнаха по-близо.

Дейзи продължи:

— И още щях да работя за теб, ако ти не си беше тръгнала и не ме беше оставила — и мен, и всички останали момичета — в злодейските ръце на проклетия си син!

— Нищо не можех да направя — каза другата жена. — Той ми беше син и…

— И злобен, отвратителен грубиян към жените — не се опитвай да ме лъжеш, че не си знаела, защото и двете сме наясно, че докато ти управляваше бордея, никога не го пусна да припари до момичетата ти!

Флин изпита желание да погледне. Навярно беше издал някакъв раздразнен звук, защото Федърби безмълвно посочи тесния отвор между вратата и пантата. Флин надникна през него.

Не виждаше Дейзи, но виждаше мадам превъзходно — застаряваща дама на шейсет или повече години, елегантно облечена с рокля от атлаз и дантела с дълбоко деколте. Лицето и изложената й на показ гръд бяха напудрени и начервени. Косата й беше фризирана на пищни къдрици, боядисана в крещящо жълто и с допълнителен обем от изкуствени къдрици.

— Но какво друго можех да направя? Той ми беше…

— Можеше да ни предупредиш, можеше да кажеш, че искаш да се оттеглиш и ще дадеш всичко на Морт. Можеше да ни дадеш избор.

Наистина му се искаше да види лицето на Дейзи.

Тя продължи яростно:

— Но не, ти просто изчезна и в следващия момент видяхме, че са сложили ключалки на всички врати и вече сме затворнички. А Морт ни водеше всички гадни клиенти — ония, дето обичат да нараняват момичета, — после започна да отвлича момичета и да ги купува още от корабите, защото не можеше да убеди никоя да работи за него.

— Не знаех нищо за това! — изхленчи жената. — Наистина съжалявам, Дейзи. Но не искам да говорим за миналото. Ужасно ми липсваш. — Тя отправи към Дейзи жалостив поглед, който никак не подхождаше на гримираното й сурово лице.

Дейзи изсумтя.

— Как ли пък не!

Настъпи кратка тишина, след което Дейзи продължи по-тихо:

— Ти беше най-близкото нещо до майка, което имах, госпожо Би, знаеш ли? Когато бях малка, си представях, че наистина си ми майка. Мислех, че ще живея с теб цял живот и ще се грижа за теб, когато остарееш, като добра дъщеря. — Гласът й стана по-суров. — Но после ти ме остави с Морт, а той ме определи за един клиент, който искаше да пребие малката саката прислужничка. Затова не мисля, че изобщо ти дължа нещо.

— Но ти наистина си ми като дъщеря…

— Не ми ги разправяй тия! Можех да ти бъда дъщеря, но също като истинската ми майка, и ти ме захвърли. Предполагам, че тя може да е била отчаяна, но ти със сигурност не беше.

Безпомощното изражение на госпожа Би се стопи и на негово място се появи лицето на корава стара мадам, която цял живот е ръководила бордей в един от грубиянските квартали на Лондон.

— Значи мислиш, че тук ти е мястото, а? — подсмихна се подигравателно тя. — С твоята лъскава стара дама и префърцунените ти приятелки. Старата дама знае ли, че само се преструваш на нейната отдавна изчезнала племенница? Какво ще каже, когато разбере, че не си й роднина, а копеле от канавката, слугиня, израснала в бордей, която цял живот е тичала да изпълнява заповедите на разни к…? Освен това не можеш дори да четеш и да пишеш.

— Лейди Биатрис знае всичко за мен. — Гласът на Дейзи прозвуча спокойно, но Флин знаеше истината. Неговото момиче беше уплашено, и нищо чудно. — Аз никога не лъжа и ти би трябвало да го знаеш. Освен това сега мога да чета и да пиша. Сестрите ми ме научиха.

— Сестри, глупости! — изсумтя госпожа Би. — Не знаех, че си такава глупачка, Дейзи. Не знам какво целят, но те ще те използват, докато имат полза — признавам, че си добра шивачка. Но при най-малкия намек за скандал ще те захвърлят като горещ въглен.

— Не, ти си тази, която ме захвърли, когато вече нямаше полза от мен. А сега си разбрала нещо за мен — може би това, че имам магазин — и затова си се върнала и душиш да разбереш какво можеш да измъкнеш.

Госпожа Би сви рамене.

— Аз винаги си държа ушите наострени.

— Не, държиш си носа в кочината, където винаги е бил.

Госпожа Би се приведе напред и демонстративно огледа Дейзи от главата до петите. Изсумтя.

— Значи смяташ, че сега си някаква дама, така ли, Дейзи Смит? Ти, която си родена в канавките, израснала в канавките, саката и невежа? — Гласът й беше изпълнен с презрение.

Флин стисна юмруци. Никога не беше наранявал жена, но тази беше готов да удуши с най-голямо удоволствие.

— Ела на себе си, момиче! От теб никога няма да излезе никаква дама.

Върни се при своите, където ти е мястото.

— Мястото ми е тук.

— Пфу! Не, ти подражаваш на големците като някаква издокарана маймунка. — Тя поклати глава и изкуствените жълти къдрици се разтресоха. — Ти не си никаква аристократка и никога няма да бъдеш. Лейди Вирнат нос и приятелките й сигурно ти се смеят от сърце зад елегантните си ръкавици, като те гледат как се опитваш да подражаваш на по-горните от теб, как куцукаш до тях и постоянно се мъчиш да не изоставаш. Водят те на танци, нали така? — И тя се засмя жестоко.

Флин не можеше да види лицето на Дейзи, но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че картината, която рисуваше тази злобна дърта харпия, навярно й се струва много истинска. В някои отношения неговата Дейзи беше изключително самоуверена, но в светските неща…

Той щеше да се втурне в стаята и да изхвърли старата вещица, но някой го стисна за ръката и заби в нея дълги нокти. Той се обърна, готов да отблъсне ръката на Федърби, и замръзна. Двамата с иконома не бяха единствените, които подслушваха зад вратата.

Той отвори уста да каже нещо, но лейди Биатрис го перна с лорнета си и поклати глава, след което мълчаливо му махна да се отдръпне, за да може да чува по-добре. Очите й бяха студени и проблясваха сурово.

 

 

Думите на госпожа Би накараха Дейзи да настръхне. Лейди Биатрис може и да се опитваше да я превърне в дама — безнадеждна работа, — но не й се смееше. Нито пък нейните приятелки. При тази мисъл нещо в нея се раздвижи и допреди миг наежена от подигравките на госпожа Би, тя изведнъж се успокои.

— Тя не ми се смее — каза спокойно Дейзи. — Обича ме и аз я обичам. Обичам и сестрите си, и те ме обичат.

Госпожа Би отвори уста за поредната подигравка, но Дейзи продължи:

— Лейди Биатрис ме научи, че да бъдеш дама не винаги означава да си родена в голяма хубава къща със сребърна лъжица в устата, да говориш като важна клечка или дори да се държиш изискано. Важно е как се държиш с останалите хора, дали мислиш за чувствата им и дали имаш самоуважение. И дали си добър човек.

— Пфу!

Дейзи вирна брадичка.

— Аз може да съм родена и израснала в канавката, но не канавката определя коя съм. Сега съм Дейзи Чанс. Получих възможност да се подобря и кълна се в Бога, ще се възползвам!

— Браво, мое мило момиче! Така трябва! — Лейди Биатрис влезе царствено в стаята и заръкопляска. И, божичко, Флин беше с нея! Колко от разговора беше чул?

Лейди Биатрис вдигна лорнета си и бавно плъзна поглед по госпожа Би, която бе станала при влизането й.

— А това кой е?

Дейзи веднага разбра, че възрастната дама е подслушвала зад вратата.

— Лейди Биатрис, това е госпожа Би, моята предишна… работодателка.

Лейди Биатрис сви устни.

— Съдържателката на бордея? — Тя повторно вдигна лорнета си и погледна към другата жена така, сякаш изучаваше особено гнусно насекомо.

На лицето на госпожа Би се бореха стъписване и страхопочитание. Навярно никога не беше срещала истинска аристократка с титла и не беше повярвала на Дейзи, че лейди Биатрис знае.

— Да, това съм аз, Ваше благородие — е, поне бях, но аз…

— Можеш да седнеш — посочи лейди Биатрис на Дейзи френския диван.

Флин се настани до нея. Лейди Биатрис измери Дейзи с поглед, който казваше: „Седни и не казвай нищо!“, и се обърна към госпожа Би:

— И така, какво казвахте?

— Щях да кажа, Ваше благородие… много великодушно от ваша страна и съжалявам, че ви притеснявам… но младата Дейзи ми е длъжница.

Едната от изящно оскубаните вежди на лейди Биатрис се повдигна отвратено.

— Така ли? — попита тя и се извърна към Дейзи: — Това вярно ли е, скъпа моя? Наистина ли дължиш на тази… — тя направи отвратена физиономия — … тази особа пари?

— Не, не й дължа, по дяволите! Тя е проклета кръвопийца — иска да изсмуче всичко, до което успее да се добере.

— Кръвопийца — повтори лейди Биатрис. — Нали нямаш предвид, че се опитва да те изнудва, Дейзи, скъпа? Защото това би било престъпление, нали така? — Тя се усмихна на госпожа Би с невинността на новородено агънце.

— Никого не се опитвам да изнудвам! — увери я припряно госпожа Би. — И ако си си помислила подобно нещо, Дейзи, грешиш. Всемогъщи небеса! Някой се опитва да заговори за едно време, а ти веднага му викаш кръвопийца. Какви станаха младите хора днес, милейди — вечно бързат и си правят погрешни изводи.

Тя изгледа проницателно лейди Биатрис. Дейзи забеляза погледа й. Хитрата стара кучка беше забелязала обръщението — „Дейзи, скъпа“.

— Работата, Ваше благородие, е там, че младата Дейзи ми принадлежи по право.

— Не, по дяволите, не ти принадлежа! — избухна Дейзи, готова да скочи и да се впусне в спор. Ръката на Флин стисна нейната. Тя погледна към него, прочете посланието в очите му и отстъпи — неохотно, защото не й харесваше, че госпожа Би се мъчеше да върти лейди Биа на пръста си.

— Божичко, наистина ли? — попита притеснено лейди Биатрис и се престори на развълнувана възрастна дама. — Не искам някой да ме обвини в кражба. Сигурна ли сте, че е ваша, госпожо, ъъъ, Бий?

Дейзи се размърда неспокойно. По дяволите, каква игра играеше възрастната дама? Звучеше така, сякаш беше готова да я върне на собственицата й.

И госпожа Би го усети. Тя се наведе напред и каза с доверителен тон:

— Наистина е моя, Ваше благородие. Прибрах я от канавката, когато беше още момиченце. И платих солидна сума за нея, наистина.

— Разбирам — кимна замислено лейди Биатрис. — А имате ли разписка?

Госпожа Би изглеждаше леко объркана от деловия отговор.

— Ъмм… Ъъъ… Да, да, имам. Не е у мен, разбира се.

— Но можете да представите такъв документ, сиреч че сте купили някоя си Дейзи Смит…

— „Сиреч“?

— … независимо преди колко години.

— Дванайсет години, може би петнайсет, милейди. Не помня точната дата, но да, мога да представя документ, че е моя — съвсем законен.

Госпожа Би отправи лукав поглед към Дейзи. Можеше веднага да си набави подправен документ.

— Чудесно! Ще ни трябва като доказателство.

Госпожа Би се намръщи.

— Доказателство ли?

Лейди Биатрис кимна.

— За пред съда.

— Съда? Дайте да не бързаме толкова, милейди. Не искам никакъв съд…

— О, но ние трябва да представим случая пред съда — настоя лейди Биатрис и се усмихна. — Нали разбирате, не могат да ви обесят без съдебен процес.

— Да ме обесят ли? — изписка госпожа Би. — Какво искате да кажете? Как така да ме обесят?

— Робството е незаконно, добра жено — какво невярно обръщение! Но след като не мога да ви нарека „противна дърта вещица“, макар че като се замисля…

— Нямам никакви роби!

Този път лейди Биатрис вдигна и двете си красиво оскубани изтънени вежди.

— Вие току-що заявихте, че сте купили и платили за моята племенница Дейзи. А това е робство.

— Не, не, милейди, не ме разбрахте. Това е само израз, само…

— Позвънихте ли, милейди? — попита Федърби от вратата.

Дейзи примигна. Никой не беше звънял.

— А, Федърби! Точно ти ми трябваше! Тази особа твърди, че е купила моята племенница, Дейзи.

Федърби потръпна с артистичен ужас.

— Но това не е възможно, милейди! Това е робство, което е престъпление и мисля, че се наказва с бесило!

Дейзи стисна устни, за да преглътне усмивката си. И Федърби беше подслушвал зад вратата.

Госпожа Би се хвана за гърлото.

— Не, не… всичко това е недоразумение, ужасно недоразу…

— Освен, разбира се, ако не се е случило, когато госпожица Дейзи е била още дете — добави Федърби, сякаш чак сега се сещаше. Той млъкна и погледна към госпожа Би, която с благодарност се хвана за извинението.

— Да, да, беше дете, нямаше и десет години, нали, Дейзи, миличка?

— В такъв случай — продължи Федърби, сякаш изобщо не го бяха прекъснали — към обвинението в робство ще се добави и използването на дете за неморални цели — също престъпление, което се наказва с обесване.

— Не! Аз никога… Дейзи, кажи им, че никога не съм…

Но Дейзи беше затиснала с юмрук устата си, бе притиснала лице към рамото на Флин и не можеше да изрече нито дума.

— Възможно ли е да обесят един човек два пъти, Федърби? — осведоми се лейди Биатрис.

— Не, доколкото знам, милейди. Един път обикновено е достатъчен. Мисля, че палачът е много сръчен.

Госпожа Би нададе стон.

— Но аз никога… питайте Дейзи, тя ще ви каже! Никога не съм я карала…

Лейди Биатрис вдигна лорнета си.

— По онова време вие сте били съдържателка на бордей, нали така? Мадам — струва ми се, че така го наричат.

— Ами, да, бях, но…

Федърби величествено вдигна рамене.

— В такъв случай това няма да промени нищо, милейди. При всички положения ще увисне на бесилото.

Госпожа Би заклати глава и жълтите къдрици трескаво заподскачаха.

— Не, не, казвам ви, всичко това е недора…

— Федърби, би ли довел Уилям, ако обичаш? — прекъсна я лейди Биатрис.

— Тук съм, милейди — обади се лакеят и влезе в стаята.

Дейзи осъзна, че навярно всички са стояли в коридора и са слушали.

Очите на госпожа Би се разшириха. Уилям беше огромен — бивш боксьор с многократно чупен нос и две карфиолени уши. Той погледна към нея и сви и отпусна огромните си юмруци, нелепи и странно зловещи в белите му лакейски ръкавици.

— Значи смятате, че сте купили и платили нашата Дейзи, тъй ли, госпожо? Тогава пък аз смятам, че ние с вас ще се поразходим заедно. — Той й се усмихна без капка веселост. — Чак до Боу Стрийт.

— Не, не, не! — Госпожа Би скочи на крака и диво се огледа наоколо. — Всичко това е някаква грешка. Никога в живота си не съм виждала това момиче — зрението ми вече отслабва. — Тя погледна към Дейзи. — Това тъмна коса ли е? Не, моето момиче беше червенокосо — съвсем рижо. Госпожица Чанс? Никога не съм я чувала. Аз търсех госпожица Смит, но, изглежда, някой ме е подвел… съжалявам, че ви притесних… милейди…

Тя направи припрян реверанс и хукна към вратата като кокошка под градушка.

— Изпрати я до вратата, Федърби… — започна лейди Биатрис, но въпросната врата се затръшна още преди да е свършила. Настъпи кратка тишина.

Лейди Биатрис си изтупа ръцете.

— Смятам, че я обърнахме в паническо бягство. Федърби, шампанско, ако обичаш, и пет чаши. С Уилям бяхте великолепни. Дейзи, скъпа, вече можеш да свалиш юмрука си от устата — една дама не се държи така, скъпа моя, макар че това беше разумна тактика при тези обстоятелства.

Всички избухнаха в смях.

 

 

— Тя наистина ли те е купила, когато си била дете? — попита Флин на другата вечер. Лежаха на леглото в малката си таванска стаичка и наблюдаваха бурята, която се задаваше на хоризонта. Това беше първата им възможност да говорят насаме. Току-що се бяха любили.

Дейзи кимна. Част от нея все още не можеше да спре да се чуди защо госпожа Би я беше захвърлила като чифт стари обувки. Доскоро искаше да чуе, че Морт е настоял, че някой е принудил госпожа Би да я изостави.

Искаше да чуе, че е имало причина.

Колко глупаво! Причина нямаше. Дейзи не означаваше нищо за госпожа Би — това беше очевидно.

Винаги ставаше едно и също.

— От родителите ти ли?

— Не. Нали ти казах, аз съм намерено дете. Аз бях… — Тя се поколеба, но беше по-добре да му каже всичко и да се свършва. — Тя ме купи от един детски бордей.

— Какво? — възкликна Флин, надигна се на лакът и впери поглед в нея.

— Всичко е наред. Никой не ме докосна. — Лицето й се разкриви в гримаса. — Веднага щом ме вкараха вътре, разбрах какво е това място. — Тя забеляза изражението му и добави: — Когато си израснал така, както израснах аз, научаваш всичко за тези места още като малък. Аз нямах намерение да го допусна. Заключиха ме в една стая, но аз се покатерих по комина — за щастие беше лято — и се качих на покрива. Тъкмо пълзях надолу, когато се подхлъзнах и паднах на калдъръма — пльос! — в краката на госпожа Би. Счупих си крака и тъй нататък.

— Тя ли беше тази, която…

— Не, не беше. Трябва да призная, че госпожа Би винаги е настоявала, че в бордеите не трябва да се използват малки деца.

Флин изсумтя скептично.

— Не, наистина. Знам какво мислиш за нея и не бъркаш. Тя е коравосърдечна жена, себична, безжалостна и корава като стари ботуши, но не е съвсем лоша и тогава прояви доброта към мен. Вдигна ме и ме занесе в дома си, без да обръща внимание на ужасното ми състояние…

— Ужасно състояние ли?

— Бях си счупила крака, нали ти казах. Госпожа Би плати на собственика на бордея един шилинг…

— Един шилинг? — повтори той с възмущение. Не беше сигурен дали е обиден от малката сума или разярен, че изобщо са я продали. Предполагаше, че по малко и от двете.

Дейзи сви рамене.

— Е, със счупен крак той нямаше от мен никаква изгода, а винаги е от полза да поддържаш добри отношения със съседите си. Тя доведе един мъж да ми намести крака и да го превърже. Дори ми даде лауданум за болката — о, беше отвратителен! А после ме сложи на една пейка в ъгъла на кухнята, връчи ми игла, конец и куп дрехи за закърпване и ме остави да работя. Седях там и ших, докато кракът ми зарасна.

Само че не беше зараснал правилно — Флин го знаеше.

— В кухнята беше много хубаво. Винаги беше топло, имаше много хора — и храна! И то каква храна! Готвеха я за джентълмените, нали разбираш. След този ден никога вече не останах гладна. Така се научих да шия — преди това дори не бях хващала игла, но когато отново можех да ходя, вече знаех, че не само обичам да шия, а че съм много добра. Момичетата започнаха да ми носят дрехите си за закърпване, както и за цялостна поправка. Нали разбираш, ако всички тези неща не се бяха случили, сега нямаше да се намирам тук, където съм. — Тя се усмихна и добави: — Мисля, че извадих късмет.

— Късмет ли?

Как, по дяволите, можеше да му разкаже такава история и да заключи, че е извадила късмет?

Тя се наведе напред и го целуна.

— Накрая се озовах тук, нали? Над мой собствен магазин, с прекрасен мъж в леглото си и най-красивия изглед на света. Нахранена съм, имам си дом, имам сестри, имам една възрастна дама, която ме обича, и приятели — добри приятели. Какво повече мога да искам?

Той погледна към лъчезарното й, открито лице и не можа да изрече нито дума. Нуждите на Дейзи бяха толкова прости. Той искаше толкова повече.

Вместо това я целуна.

Дейзи дори не се замисляше за деца. И защо да се замисля, след всичко, което беше преживяла? Родителите й я бяха изоставили още като бебе, никой не се беше грижил за нея, разни хора си я бяха предавали от ръка на ръка като нежелан пакет, докато накрая една застаряваща дърта вещица бе вдигнала едно съкрушено дете от калдъръма и го беше използвала години наред, без да му плаща… А в своето невежество и уязвимост Дейзи бе приела това за майчинска грижа.

Той я прегърна още по-силно. Искаше му се да може да я запознае с майка си.

 

 

— Е, добре, Дейзи, ти си следващата! — възкликна Джейн.

— Кой, аз ли? За кое следващата? — Дейзи подскочи, изтръгната от унеса си.

Или пък беше дрямка? Чувстваше се просто смазана. Това беше вечерта преди сватбата на Джейн и момичетата вечеряха за последен път заедно, по момичешки. През последните седмици Дейзи беше работила толкова усилено, за да стане всичко съвършено, че сега едва не заспа.

— Следващата за кое? — попита тя отново.

— Следващата, която ще се влюби и ще се омъжи, разбира се, глупаче! — отвърна Джейн. — Не ни ли слушаш?

— Ето, хапни си препечена филийка — обади се Дамарис и подаде на Дейзи филия горещ, идеално препечен хляб.

— Ти си тази, която не слуша, Джейн! — отвърна остро Дейзи, докато мажеше филийката с масло. — Аз няма да се омъжвам. Колко пъти си ме чувала да го казвам?

Джейн се засмя.

— Да, но със сестрите Чанс винаги става така.

Дейзи й отправи скептичен поглед.

— Как?

— Ами така. Разбираш ли, първо милата Аби работеше като гувернантка, грижеше се за всички останали и беше сигурна, че никога няма да има възможност дори да се омъжи, камо ли да роди свое дете. — Джейн прегърна сестра си. — А виж я сега — можеш ли да си представиш по-влюбена двойка от нея и Макс? Виж само как грее — щастлива бъдеща майка!

Аби се засмя, леко притеснена.

— О, това е от светлината на огъня — измърмори тя, но не беше вярно. Наистина грееше.

Дейзи никога не я беше виждала толкова красива. Аби открай време бе не толкова красива, колкото елегантна, но сега…

Джейн продължи:

— После скъпата Дамарис. Тя беше съвсем категорична, че никога няма да се омъжи. Искаше само малка къщичка и няколко кокошки, нали помните?

— И сега наистина имам хубава малка къщичка и кокошки. — Дамарис сръчно плъзна една препечена филийка в чиния и я подаде на Джейн.

— Имаш и милия Фреди, който е запленен от теб — продължи Джейн и се засмя, когато Дамарис се изчерви.

— А после идвам аз… — въздъхна Джейн дълбоко и щастливо и се усмихна, загледана в блестящите въглени в огъня. Препечената й филийка седеше забравена в скута. Аби я взе и й я намаза с масло. — Бях толкова решена да не се влюбя и да сключа брак по сметка.

Джейн се обърна към Дейзи.

— Ти ми каза, че ще се влюбя в най-неподходящия мъж в Лондон, нали помниш? И наистина стана така. Моят скъп, скъп Закари… — Тя се размърда щастливо. — И така, нали виждаш, Дейзи, това е твоята съдба. Ти си следващата. Момичетата Чанс винаги получават това, което заслужават, а ти заслужаваш най-доброто.

— Аз вече получих най-доброто — напомни й Дейзи. — Най-хубавият магазин в Лондон. А сега си яж филията.

— Ооо, не съм гладна — отговори нехайно Джейн. — Не и за филийка.

Замечтаният й поглед показваше за какво е гладна и това не беше никаква храна.

— Да, но аз съм — взе Аби филийката, която беше намазала за Джейн. — Ужасно е! Постоянно съм гладна и все заспивам в най-неподходящия момент.

— Бременна си и това е съвсем естествено — напомни й Дамарис.

Дейзи, която беше отворила уста, за да признае, че напоследък и тя се чувства точно така, я затвори. Замисли се, пресметна наум. Погледна към Аби, сънена и закръглена, сияеща и щастлива.

„Проклятие!“