Ан Грейси
Щастието на Дейзи (10)

10

Изненадите са нещо глупаво.

От тях удоволствието не става по-голямо, а неудобството често пъти е значително.

Джейн Остин, „Ема“

Сбирката на литературното общество свърши. От фоайето се чуваха последните сбогувания. Дейзи седеше в опустелия салон и довършваше бродерията на втория ръкав.

Флин си беше тръгнал по-рано — лейди Биатрис го помоли да й помогне да се качи по стълбите. Дейзи изобщо не беше говорила с него. Той не се приближи до нея след онези кратки няколко думи. И тя не знаеше дали този факт я радва, или я дразни.

Решително си каза, че я радва. Макар че много искаше да разбере повече за бягството на лейди Лиз. О, този следобед чу какво ли не за това, но не вярваше на клюките. Искаше да го чуе от неговата уста.

Макар че той може би беше разбрал последен.

Тя приключи с бродирането на последното букетче незабравки на ръкава — щеше да направи останалите, след като прикрепеше ръкава към роклята, — забоде иглата в плата и прокара копринената нишка през нея, за да я задържи неподвижна.

От вратата се разнесе някакъв шум, който привлече вниманието й. Тя вдигна глава. Флин се беше облегнал на касата и я гледаше.

Сърцето й заби оглушително. Откога стоеше там?

Той й се усмихна, сърдечно, многозначително и безсрамно похотливо.

Изведнъж й се стори, че някой е изсмукал целия въздух от огромното помещение.

Опита да си придаде незаинтересован вид, да кимне спокойно и да се върне към бродерията си, хладнокръвна и изпълнена с достойнство. Устата й обаче се бореше с това желание — тя искаше да му се усмихне в отговор.

„Овладей се, момиче! — заповяда си Дейзи. — Той не е за теб.“

По време на цялото четене си мислеше за това — почти не разбра за какво се разказва в историята, защото мислеше за него и за дочутото. Той може и да не се оженеше за лейди Лиз, но скоро щеше да хукне след някоя друга прекрасна дама — някоя, която не беше студенокръвна риба.

Дейзи пак щеше да си остане нещо странично, а тя нямаше желание за подобна връзка. Освен това не можеше да поеме този риск. Най-важното нещо за нея беше да изгради бизнеса си и ако искаше да има за клиентки дамите от висшето общество, трябваше да живее по техните правила. Те може и да си затваряха очите за дискретна връзка между някоя дама и един лорд, но една собственичка на магазин не разполагаше със същата свобода.

Никой нямаше да позволи на жена си и дъщерите си да купуват дрехи от шивачка, в чиято почтеност има и капка съмнение. Затова каквото и да означаваше този блясък в очите на Флин, това нямаше да се случи, не и докато зависеше от нея.

С престорено безразличие тя си взе кошничката и стана, сякаш се канеше да излиза.

— Мислех, че сте си тръгнали.

Той закрачи към нея.

— Забравих нещо.

— Какво? — попита Дейзи и се огледа наоколо, но не видя нищо.

— Ето това.

Той направи две големи крачки и я привлече в обятията си. Силната му ръка се обви около кръста й, вдигна я от пода по начин, изпълнен с такова желание за притежание, че по цялото й тяло се разля тръпка, чак до пръстите на краката й.

Тя опита да се съпротивлява.

— Ох! Какво…

Но устата му завладя нейната — без колебание, без внимателно търсене на съгласие, без опит да я съблазни или предразположи. Той просто взе от нея това, което искаше. А искаше всичко. Плячкосваше, вземаше жадно, ненаситно, с неистова съсредоточеност и енергия, която просто я разбиваше.

Защото той даваше също толкова, колкото и вземаше. Повече.

Дейзи прие с възторг това усещане. Тялото й пулсираше от удоволствие.

Горещи вълни на наслада, от които умът й спираше, костите й се разтапяха, а пръстите й се свиваха, събираха се ниско долу в корема й и пораждаха празнота, която беше почти болезнена в копнежа си да бъде запълнена.

Най-накрая Флин остави тялото й да се плъзне бавно обратно на пода, позволи й да усети възбудения му член, притиснат към корема й дръзко, без капка свян. Остана така, като я притискаше към себе си… В името на истината тя се подпираше върху него, защото не можеше да стои на краката си.

Едрата му ръка обхвана тила й. Палецът му погали меката кожа нежно и внимателно, сякаш имаше насреща си новоизлюпено птиче… и пусто да остане, това я накара да се разтопи още повече!

Той въздъхна дълбоко.

— Ах, Дейзи, моето момиче…

Обхвана брадичката й с длан и отново я целуна бързо — решително, властно маркиране на притежание, което я разтърси цялата, — преди да я пусне и да отстъпи назад.

Дейзи залитна, задъхана. Едва успяваше да стои права. Коленете й бяха омекнали като юфка. Всичките й сетива бяха замаяни.

Очите на Флин бяха тъмни като буря — така, както Дейзи си представяше, че изглежда морето, макар че никога не го беше виждала. Плъзнаха се леко по тялото й, впиха се в поруменялото й лице — ако се съдеше по топлината, която я изгаряше, сигурно беше станала яркочервена, — към щръкналите, болезнени зърна и към бурно надигащите се и спускащи се гърди.

Погледът му се върна към устата й. Стори й се почти като докосване. Тя прокара език по устните си — усети ги подути и чувствителни — и той се напрегна, а после поклати глава и измърмори:

— Не, още не.

Още? Сякаш беше само въпрос на време. Сякаш зависеше от него, сякаш щеше да се случи тогава, когато му е удобно.

Това я накара да дойде на себе си. Тя се помъчи да се успокои и успя да проговори:

— Какво искате да кажете?

Избърса устата си с ръкав, демонстративно, сякаш можеше да изтрие последните няколко минути, да изтрие отпечатъка от целувките му. С всички сили се помъчи да си придаде вид, сякаш случилото се изобщо не й се е отразило.

— Няма да има нищо повече — не ме интересува, че лейди Лиз ви е изоставила. Няма да има повече такива неща — целувки и… и каквото и да било друго. Чувате ли?

Той повдигна тъмна копринена вежда в лениво, уверено, знаещо предизвикателство.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че не искаш?

Тя вирна брадичка.

— Точно така. Не искам.

Той се засмя тихо и дълбоко.

— Лъжкиня.

— Аз никога не лъжа — отсече Дейзи и вдигна кошничката, която беше изтървала, когато той я сграбчи.

— Лъжкиня. Харесва ти — не се опитвай да отричаш.

Жегната, тя отвърна сърдито — понеже наистина никога не лъжеше:

— Не съм казала, че не ми харесва. Казах, че не искам. И наистина не искам.

На устните му се изписа бавна мъжка усмивка — усмивка, която показваше, че това, което му беше казала току-що, няма никакво значение.

— Скъпа, не можеш да ми кажеш, че ти харесва, и да очакваш да си тръгна. Ти искаш това да се случи — просто тръпнеш от вълнение.

— Не тръпна! Аз съм…

— И не те обвинявам. И аз го чувствам. Но ако искаш да се правиш на недостъпна, давай. Обичам преследването.

Дейзи сви юмруци.

— Ти не ме слушаш, ти, голям…

— Вярно, не те слушам — ухили се той и прокара пръст по бузата й, без да бърза. Дейзи искаше да перне този пръст, но по някаква причина не можеше да се насили да помръдне. Той добави: — Знам, че когато се целунахме за първи път, и двамата останахме учудени. Затова исках да проверя.

— Искал си да…?

— Да, да проверя. — Той като че ли дори не забелязваше нарастващото й възмущение. Всъщност изглеждаше ужасно самодоволен. — Да видя дали е било инцидент, някакво… някакво стълкновение на гняв, изненада и… усещане. Затова реших пак да те целуна — това беше единствената причина да дойда на тази сбирка — и да видя как ще ни се стори в сравнение с първия път. Да разбера дали и сега ще е същото.

Тя не можа да се сдържи.

— И беше ли?

Прокле се наум, задето го насърчаваше, но устата й пресъхна в очакване на отговора му.

— Не. — Сините му очи се впериха в нейните и я изгориха. Той направи пауза — нарочно, проклетникът му с проклетник, защото знаеше, че тя жадно очаква думите му — и каза: — Беше още по-хубаво.

Тя се опита да прогони вълната на удоволствие, която я заля при мисълта, че и той е почувствал същото. Но това трябваше да спре. И тя му го каза.

Той пак не й обърна внимание.

— Няма нужда да се притесняваш, момиче. За мъжа и жената е съвсем естествено да се чувстват така.

— Не се притеснявам, по дяволите…

— Разбира се, че не. — Беше очевидно, че не й вярва. — Но ще свикнеш. Сега обаче не мога да остана тук, за да продължим да си бъбрим. Имам уговорка.

Тя го проследи с поглед как излиза. В ума и тялото й се бореха гняв, разочарование и упоритите остатъци от невероятна възбуда. Уговорка ли? С кого? На сбирката го наблюдаваше, гледаше как говори с тази и с онази дама. Как ги запленява. Гледаше как тези жени флиртуват, изчервяват се и се усмихват глуповато.

Флин сякаш изобщо не се смущаваше, че годеницата му току-що е избягала.

Очевидно и дамите не се смущаваха.

Ако си въобразяваше, че може да се върти около нея, докато в същото време преследва някоя прекрасна дама… да я хваща и пуска по прищявка, когато му хрумне… да й разтърсва мозъка, когато му дойде настроение…

Тя забърза след него и го настигна на най-горното стъпало.

— Ох! Слушай, голям ирландски дръвник такъв: когато казах, че няма да се повтори, говорех сериозно, ясно ли е? Отсега нататък няма да ме пипаш. Няма да ме целуваш, няма да ме вдигаш от пода или да ме галиш по бузата… казах да спреш! — тросна се тя, дръпна се назад и плесна ръката, която я галеше по бузата. — Без тия работи като за влюбени гълъбчета… Много добре ме разбираш!

Той се ухили и белите му зъби блеснаха.

— Какви „работи като за влюбени гълъбчета“? Трябва да бъдеш по-конкретна. Дай ми пример. Може би демонстрация.

Този проклетник се наслаждаваше на сцената!

— Много добре знаеш какви. — Тя го смушка в гърдите. — Просто се дръж прилично, ясно ли е?

Той я погледна с вдигната вежда.

— Иначе какво?

— Иначе… — помъчи се тя да измисли нещо. — Иначе ще те блъсна по стълбите.

Той разпери широко ръце, сякаш й отправяше покана.

— Можеш да правиш с мен каквото си поискаш, Дейзи, миличка. Целият съм твой.

Тя го изгледа, кипнала от гняв. С най-голямо удоволствие щеше да го блъсне по стълбите. Но не беше от хората, които прибягват до насилие.

Напоследък беше станала по-изискана. Бе прихванала нещичко от уроците на лейди Биатрис.

Той й се ухили триумфално.

— Виждаш ли? Ти си абсолютно неспособна да ме нараниш.

Тя го удари в корема. С всички сили.

— Ох! — Той се преви надве и изруга под нос.

— Ще те науча аз да ме приемаш сериозно!

Дейзи взе кошничката си и се отдалечи сърдито.

Зад гърба си дочу тих смях. Стисна юмруци. И потръпна.

 

 

— Наистина ли шиете всички тези великолепни дрехи в тази малка стаичка, госпожице Чанс?

Госпожа Фостър обикаляше из работната стая на Дейзи и оглеждаше всичко, очевидно запленена.

Дейзи не беше сигурна, че стаята наистина е малка — беше по-голяма от всички стаи, в които бе живяла преди, — но прие комплимента с благодарност.

Госпожа Фостър се наведе и огледа мънистата на един корсаж.

— Великолепно! И правите всичко това съвсем сама? Не мога да повярвам!

— Две от прислужничките на лейди Биатрис ми помагат от време на време, сестрите ми също правят каквото могат.

— Но две от тях са омъжени, нали? А третата току-що навлезе в първия сезон в живота си, така че сигурно са много заети.

Дейзи си помисли, че наблюдението на новата й клиентка е много проницателно. Госпожа Фостър наклони глава и огледа една полузавършена рокля, прикрепена с карфици върху манекен.

— Тази драперия е просто приказна.

Дейзи засия от гордост. Беше работила много, за да постигне този ефект.

Беше взела мерките на госпожа Фостър и двете бяха избрали плата — червена коприна с черна дантела; и модела — къс и извънредно палав.

— Овдовях преди повече от година — каза госпожа Фостър и й намигна, — но съпругът ми беше болен дълго преди това. Не съм сигурна, че ще направя каквото и да било, но искам отново да се почувствам като желана жена и с тези възхитително неприлични одеяния ще го постигна. Просто съм сигурна!

Обикновено, след като вземеше мерките на клиентката и приемеше поръчката, Дейзи нареждаше да им донесат чай и сладкиши и това беше всичко. Нямаше нито време, нито желание да седи и да си бъбри с жените. Но с госпожа Фостър беше различно и дълго след като им бяха поднесли чая и бяха изяли малките сладкиши с глазура, двете продължиха да си говорят.

Госпожа Фостър изглеждаше искрено запленена от целия процес и особено от плановете на Дейзи един ден да отвори собствен магазин.

— Колко е хубаво, че имате такава ясна цел, около която градите живота си! — отбеляза тя. — След като съпругът ми почина, осъзнах, че съм съсредоточила целия си живот около него и около очакването, че ще имаме деца. Но Бог така и не ни благослови и ето… — разпери тя безпомощно ръце. — Ето ме сега — без съпруг, без деца и без никаква представа какво да правя с живота си.

Дейзи се поколеба. Не беше възпитано да задава въпроси от личен характер, но госпожа Фостър вече й бе споделила толкова много неща.

— Значи не искате да се омъжвате пак? — Доскоро предполагаше, че това е причината, подтикнала събеседницата й да дойде в Лондон.

— Не знам. Може би. Ако срещна подходящия мъж. Но ще трябва да е изключителен — установих, че ми харесва да съм независима и богата вдовица, която трябва да доставя удоволствие единствено на себе си. Ако се омъжа, това ще се промени. — Тя махна с ръка в знак на съжаление. — Във всеки случай повечето мъже не се интересуват от жени на моята възраст, не и с цел брак. Освен това не съм сигурна, че искам да посветя годините, които ми остават, на някой мъж, изключителен или не.

Тя стана от мястото си.

— А сега трябва да си тръгвам. Знам, че ви загубих доста време, но ми беше много приятно да си побъбрим, госпожице Чанс.

— И на мен ми беше приятно, госпожо Фостър — увери я Дейзи съвсем искрено. — Надявам се следващата седмица да съм готова с поръчката ви. Къде да я изпратя?

— Отседнала съм в „Кларъндън“.

Разбира се. Най-елегантният хотел в Лондон.

Обикновено Дейзи оставяше Федърби да изпрати клиентките до входната врата, но днес лично придружи госпожа Фостър и се сбогува с нея най-сърдечно. И това не се дължеше само на факта, че тя беше богата клиентка; Дейзи изпитваше странното чувство, че въпреки очевидните различия помежду им госпожа Фостър може да й стане приятелка.

 

 

На следващия ден дойде Флин и веднага го съпроводиха до работната й стая. Това трябваше да спре, реши Дейзи. Не можеше да допусне той да се отбива когато му хрумне. Прекалено много я разсейваше. Прекалено едър беше. Прекалено чаровен. И дяволски арогантен.

Онзи неин удар изобщо не му беше направил впечатление. Пак си влезе с бодра крачка, наперен и дръзко усмихнат. В очите му гореше онзи пламък, който я изпълваше с недоверие.

Тя положи голямо усилие, за да му устои.

— Ти така и не ми разказа за лейди Лиз — че е избягала с някого… — започна тя.

— Нося ти подарък — прекъсна я той и й подаде един пакет.

— Подарък ли? — впери поглед тя в буцестия, по мъжки непохватно опакован с кафява хартия пакет. — Носиш ми подарък?

Чашата й за чай започна да трака върху чинийката. Тя я остави на масата.

— Вземи го.

Тя погледна несигурно подаръка и поклати глава.

— Не искам да ми носиш подаръци, Флин.

Подаръците щяха да превърнат тяхното приятелство в нещо… друго.

— Още не знаеш какво има вътре. — Той пъхна пакета в ръцете й и се облегна назад. — Отвори го и виж.

На лицето му грееше нетърпелива полуусмивка. Бездънно сините му очи блестяха от очакване.

Дяволите да го вземат! Никой не й правеше подаръци. Защо трябваше точно той да направи нещо подобно? Романтичен жест… И го беше опаковал сам.

С пръсти, които ненадейно станаха непохватни, тя развърза лентата и отвори пакета. И впери поглед в съдържанието му, намръщена.

— Обувки?

Малко приличаха на обувките, които бяха изчезнали загадъчно — любимите й червени обувки с розичките. И тези бяха червени и имаха розички.

Тя вдигна дясната и я разгледа внимателно. И почувства, че леко й прилошава.

— Нали са прекрасно изработени? — каза Флин. — Сетих се за това след онзи път, когато танцувахме. Хайде, пробвай ги. Мисля, че ще усетиш разликата. Някога познавах един човек, който… о, просто ги пробвай, Дейзи! Ще видиш!

Той се беше извисил над нея, подканваше я да ги пробва, хилеше се като абсолютен глупак и Дейзи нямаше друг избор. Седна и с треперещи ръце събу старите си обувки и обу тези, които й беше донесъл той. Станаха й идеално — наместиха се на краката й така, сякаш бяха създадени специално за нея.

И наистина бяха. Колко очевидно! И колко унизително!

— Стани.

Дейзи стана.

— Сега се поразходи из стаята.

Дейзи направи няколко крачки из стаята.

— Виждаш ли разликата? — Флин очевидно беше много доволен.

Тя се насили да кимне. Не можеше да се застави да произнесе нито дума.

— Е, какво мислиш? — Едрият глупав ирландец остана на мястото си, без да спира да се хили. Изглеждаше толкова доволен от себе си. Нищо не разбираше!

Дейзи искаше да го удари. Това беше първият — и навярно единственият — подарък, който получаваше от него, а се оказа, че е… това. Тя се постара да овладее чувствата си, да не им позволи да проличат.

Той видя изражението й и се намръщи.

— Дейзи… — започна несигурно.

— Благодаря, Флин — все пак успя да изрече тя. — А сега трябва да си вървиш. Аз… аз имам ангажимент след няколко минути.

Тя се запъти плавно към вратата с новите, умно замислени червени кожени обувки с дръзките розички на носовете, и я отвори. Котето Снежинко се промъкна вътре. Несъмнено ръсеше навсякъде бели косми, но дори това не можеше да я трогне.

— Не ти ли харесват?

— Много умела изработка, благодаря ти — отговори Дейзи и се помъчи да придаде на тона си весела, безгрижна нотка. — Довиждане.

Отвори му вратата. И зачака.

Той излезе от стаята с озадачено изражение.

— Може би ще ти трябва известно време, за да свикнеш с тях. Не спирай да ги носиш. Обещавам ти, че много ще ти харесат.

 

 

Флин бавно заслиза по стъпалата, объркан от реакцията на Дейзи. Нещата не се бяха развили така, както се надяваше, и той не знаеше защо. Самите обувки бяха съвършени — мека червена кожа с розички, точно като онези, които тя загуби. Разбира се, тя не знаеше за кучето. И освен това чудесно ушити. Дори не си личеше, че са различни.

А когато Дейзи вървеше с тях, изобщо не личеше, че куца. Точно както се надяваше той, когато ги поръча.

Тя обаче притихна някак странно. Той дори не разбра дали ги харесва. Това не беше в неин стил — обикновено Дейзи казваше какво мисли, при това пределно ясно.

Може би не бе свикнала да получава подаръци. Все още му се ядосваше, задето й каза, че не ръководи бизнеса си както трябва — сега демонстративно не говореше с него за бизнес. Той се усмихна на себе си. Това нямаше да се промени.

Освен това Дейзи му се сърдеше, задето я целуна — но, Боже, само няколко целувки му стигаха, за да се възбуди до болка. Когато беше с нея, едва успяваше да се овладее.

Тя го предупреди да стои настрана, но той нямаше намерение да се подчинява на тази наперена женичка. Изсумтя. Значи й харесвало, но не искала да се повтаря? Що за странна женска логика беше това?

Той стигна до най-долното стъпало. Може би я бе притиснал прекалено силно и твърде бързо. Често му се случваше, когато отчаяно искаше нещо, а той искаше Дейзи наистина отчаяно. Целият гореше за нея.

Беше намислил днес да поговорят за това, но след като й подари обувките, тя се затвори в себе си. И го изгони с някакво скалъпено извинение.

Той кимна на Федърби, който му отвори вратата. Животът беше толкова по-прост, когато се намираше на кораб и си имаше работа само с мъже, а бурите на хоризонта бяха само светкавици и гръмотевици, вятър и гигантски вълни.

Да разгадаеш жените беше неизмеримо по-трудно.

 

 

С треперещи ръце Дейзи внимателно затвори вратата след него, изчака, докато се увери, че се е отдалечил, свали омразните обувки от краката си и ги запрати с всичка сила към стената. Дясната се удари с приглушено тупване, както и трябваше — нали беше по-тежка от другата.

„Сетих се за това след онзи път, когато танцувахме.“

За нея онзи танц — поне за няколко минути — беше единственият път, в който се почувства така, сякаш наистина танцуваше. Носеше се в обятията на Флин, лека като перце, както никога досега. Няколко мига магия.

Противно на здравия разум, макар да знаеше, че е глупаво и безсмислено, макар да беше наясно, че това няма да доведе до нищо, тя си бе позволила да мечтае, само мъничко. Защото в самотния си живот не беше преживявала никаква романтика.

Въргаляне между чаршафите — това да. Но не и романтика.

Затова, макар да знаеше, че е безсмислено, си беше позволила да сънува онези няколко безценни секунди, да ги преживява отново и отново. Да гради въздушни кули. Просто за да си спомня тези кратки мигове.

А в това време той се е чудил как да я накара да изглежда по-малко на саката. Беше й купил обувка с по-висока подметка.

По бузата й се изтърколи една-единствена сълза. Дейзи я избърса яростно.

Ето! Ето какво я очакваше, ако проявеше слабост и отстъпеше пред Флин — глупавата, невъзможна, болезнена действителност.

Котаракът се отърка в глезените й. Тя го вдигна и го притисна до гърдите си, зарови пръсти в меката му козина.

— Вече дори няма да мисля за него, Снежинко. Най-важното нещо в живота ми е моят бизнес, а не някакъв глупав, огромен, тъп ирландец.

Снежинко измърка и я бутна с глава под брадичката. Тя седна на канапето пред прозореца с котката в ръце.

Бизнесът можеше да я разори, но нямаше да разбие сърцето й. Това можеха да го направят само хората.

 

 

На следващия ден Флин направи посещение на Дейзи. Беше мислил дълго за странната й реакция при вида на обувките. От дамите не се очакваше да приемат лични вещи като подаръци от джентълмени, които не им бяха роднини. Дали не си беше позволил прекалено много? Дали не я беше обидил?

Подобно нещо не бе в стила на Дейзи, но Флин знаеше, че лейди Биатрис не спира да я поучава кое поведение е подходящо за една дама и кое не е.

Тъкмо щеше да се качи по стълбите към работната й стая, когато…

— Господин Флин, къде си мислите, че отивате?

Лейди Биатрис, тежко облегната на бастуна си, го изгледа с блеснали очи от вратата на салона на долния етаж.

— Горе, при Дейзи — посочи той.

— Можете да се срещнете с нея тук — обяви величествено възрастната дама.

— Федърби, чай! И доведете Дейзи. Крайно време е момичето да започне да излиза от тази стая, просто за разнообразие! И кажете и на Джейн да дойде.

— Тя е навън, разхожда кучето, милейди — отговори Федърби.

— Това пусто животно! Но поне едно от момичетата ми излиза да подиша чист въздух и да се поразтъпче. Хайде, господин Флин, идвайте! — нареди тя. — Нямам навика по цял ден да стоя и да чакам мъжете да се размърдат, нали знаете.

Флин потисна усмивката си и й предложи ръката си. Очевидно възрастната дама беше изпаднала в едно от своите настроения. Той я придружи до предния салон, помогна й да седне и се зае да я предразположи. Когато Дейзи се присъедини към тях, възрастната дама се подсмихваше и му казваше, че е ужасен.

При влизането на Дейзи той се изправи. Тя не носеше обувките. Но Флин си каза, че едва ли би ги обула в стаята си за шиене или дори за другите части на къщата.

— Нали не се засегнахте, задето ви поднесох онзи малък подарък? — попита той, след като си размениха обичайните любезности.

Дейзи сви рамене кратко, с безразличие.

Той погледна към лейди Биатрис, която любопитно присви очи, но не каза нищо. Очевидно Дейзи не й беше казала за обувките.

— Вече излизахте ли с тях навън?

— Не.

Той се намръщи.

— Не са ли ви удобни? Може би трябва да ги носите в…

— Стават ми.

— Разбира се, че ви стават — съгласи се Флин. — Дадох на обущаря вашите стари…

Тя присви очи.

— Ето къде са отишли червените ми обувки — любимите ми! Вие сте ги откраднали!

Той не отговори. Трябваше да защити едно невинно куче… е, всъщност не беше невинно… но бе обещал на госпожица Джейн да унищожи веществените доказателства.

Тя прие мълчанието му за вина.

— Предполагам, че не ви е минало през ума после да ми ги върнете, нали? Любимите ми обувки.

— Боя се, че не. Вече не ставаха за…

— Не — съгласи се тя горчиво. — Предполагам, че обущарят е трябвало да ги раздели на части, за да изработи тези… неща.

Той се намръщи. Неща?

— Не ви ли харесват? — Той погледна към краката й. — Изобщо… изобщо обували ли сте ги?

— Не. — Тя се изправи.

— Но…

— О, не се притеснявайте. Със сигурност ще ги обуя, ако някога изляза навън с вас, господин Флин. Не бих искала да се притеснявате, че вървите със саката жена.

Флин скочи на крака.

— Дейзи, не! Изобщо нямах предвид…

Тя обаче вече беше излязла. Флин понечи да тръгне след нея, но абаносовият бастун на лейди Биатрис му препречи пътя.

— Оставете я, мило момче. Разстроена е.

— Виждам. Но аз изобщо не исках… не мислех, че ще го възприеме така… — Флин понечи да я заобиколи, но този път абаносовият бастун не просто му препречи пътя, а го перна през пищялите. За щастие той беше с ботуши.

— Веднага спрете! Не знам какво означава всичко това, но щом тя не иска да говори с вас, значи няма да я принуждавате. Момичето има право да остане само, ако иска — отсече възрастната дама с величествено пренебрежение към начина, по който сама бе измъкнала Дейзи от работната й стая. — А сега си тръгвайте и измислете как да оправите положението. Ще се видим на следващата сбирка на литературното общество. — Тя разклати едно малко звънче.

Флин я изгледа неразбиращо и изруга под нос. Това проклето литературно общество изобщо не го интересуваше. Дейзи смяташе, че той се притеснява от куцането й. Той я беше наранил. Нищо друго нямаше значение.

Но Федърби се появи с шапката и палтото му. Миг по-късно Флин се озова на улицата, като се питаше как успя да обърка всичко толкова много. И как, по дяволите, да й се реваншира.

Направи няколко крачки и чу как над главата му се отваря прозорец. По навик погледна нагоре — беше живял на места, където от високите прозорци редовно мятаха какви ли не гнусотии.

Два снаряда излетяха от този. Той се наведе и на тротоара една след друга паднаха две обувки. Червени обувки с малки розички на носа. Едната отскочи и падна в канавката.

Флин ги погледна за миг. Дяволите да я вземат! Никъде нямаше да ходи.

Щеше да изясни въпроса веднага! Вдигна злополучните обувки, напъха ги в джобовете си и закрачи обратно към къщата.

— Махнете се от пътя ми, Федърби! — изръмжа той, готов да го повали с удар, ако се наложи.

Икономът хвърли само един поглед към лицето му и отстъпи настрана.

Флин затрополи по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж. Стигна до вратата на Дейзи и без да чука, я отвори със замах.

— Дейзи.

Тя се обърна към него. Дребното й изразително лице беше мокро от сълзи и безкрайно отчаяно. Сърцето му се сви.

— Какво? — изръмжа тя.

О, това беше неговото момиче! Натъжено, но никога победено.

Той затвори вратата, помисли за миг и я заключи.

— О! Какво си мислиш, че правиш?!…

— Проклятие, ще се изясним, дори и да се изпокараме — веднъж завинаги!

Тя изсумтя и сложи ръце на кръста си, сякаш го предизвикваше.

Той извади обувките от джоба си, размаха ги, захвърли ги настрана и закрачи към нея.

— Ти, глупава малка идиотка! Значи мислиш, че съм ти купил тези проклети обувки, защото се притеснявам от начина, по който вървиш?

Тя го изгледа ядосано.

— А защо иначе…

— Купих ти ги заради начина, по който танцуваш.

— И? Каква е раз…

— Не защото куцаш, а защото беше толкова притеснена и засрамена.

— Не, по дяволите, не съм била!

— Да, по дяволите, беше! Разбрах го в мига, в който забрави за това проклето куцане. Ти полетя, момиче, полетя в обятията ми и беше… — Той преглътна. — Съществувахме само ние двамата — ти и аз, и музиката, която се лееше наоколо.

Тя изсумтя презрително, но това беше само преструвка — неговата малка кавгаджийка се правеше на корава. Очите й блестяха от сълзи.

— А после аз казах нещо за това, че вече не мислиш за крака си, и ти незабавно се скова, стана непохватна и тромава в ръцете ми… Но аз бях този, който беше непохватен идиот, Дейзи, аз бях глупакът.

Тя повдигна рамо с безразличие, сякаш просто чуваше очевидното.

— Просто си помислих… Познавах моряк, на когото единият крак беше по-къс от другия, и един китайски обущар му направи специални ботуши. Единият имаше по-висока подметка. И проклет да съм, но когато ги обуеше, вървеше като всеки друг. Така било по-добре и за крака му, казваше той — не го боляло толкова.

Тя въздъхна нетърпеливо и погледна отегчено към прозореца. Съдът все още размишляваше. Но поне го слушаше и за момента не го бе изгонила.

Нито пък го беше зашлевила.

— Затова си помислих — ако куцането толкова те притеснява, мога да ти купя обувки, с които да танцуваш, без да се тревожиш. — Той понижи глас. — Защото ти си родена да танцуваш. Знаеш го, нали, момиче? Онзи ден беше като фея в ръцете ми.

Устата й потръпна. Тя рязко се извърна настрана, сякаш искаше да види нещо през прозореца. Стори му се, че по меката й като коприна буза се плъзва сълза, но Дейзи направи бързо движение с ръка и тя изчезна.

Флин я сграбчи за раменете и я обърна към себе си.

— Чуй ме, госпожице Дейзи Упорита Чанс, дори и никога да не обуеш тези проклети обувки, не ме интересува. Изобщо не ме вълнува, че куцаш!

Тя погледна към него и преглътна. Очите й бяха разширени, мокри и красиви.

Той продължи с тих, напрегнат глас:

— Дори да имаше дървен крак, пак нямаше да ме интересува — или два дървени крака и огромна кука вместо ръка! Теб искам — теб! — Той обхвана лицето й с длани. — Искам те по всеки начин, по който мога да те получа, Дейзи — все едно дали куцаш, танцуваш или ме удряш. Дори и да ме хапеш и дереш!

Усети, че тя омеква, реши да рискува и сниши гласа си до дълбок, прелъстителен шепот:

— Като се замисля, нямам нищо против малко хапане и дране. Стига да си в настроение.

Настъпи продължителна тишина. Той се подготви за удар или за ритник.

Дейзи изпухтя, полузасмяна и полуразплакана, и Флин я привлече към себе си.

— Съжалявам, че нараних чувствата ти, Дейзи — каза той тихо. — Аз съм голям, глупав, непохватен идиот. Ще ми простиш ли?

Тя не откъсна поглед от него един дълъг миг, после въздъхна тихо, треперливо.

— Негодник такъв! — прошепна, поклати глава, сякаш изпитваше съжаление заради безнадеждността му, и стовари малкия си юмрук в гърдите му.

Но беше очевидно, че го прави без желание — той почти не почувства удара.

— Негодник такъв — прошепна тя повторно, посегна нагоре, привлече главата му към себе си и го целуна.