Даниъл Силва
Къщата на шпионите (17)

16.
Рю дьо Гренел, Париж

За Пол Русо се твърдеше, че е планирал повече бомбени атентати от Осама бин Ладен. Обвинение, което той не оспорваше, макар бързо да добавяше, че никоя от неговите бомби не е избухвала. Пол Русо беше умел практик в изкуството на измамата, който беше получил правомощия да предприема „активни мерки“ за премахване на потенциални ислямски терористи, преди ислямските терористи да предприемат активни мерки срещу републиката. Осемдесет и четиримата служители на група „Алфа“ — елитното подразделение на Русо от Генералната дирекция за вътрешна сигурност, не хабяха ценни ресурси за следене на заподозрени в тероризъм, за подслушване на телефоните им или четене на маниакалните им размишления в интернет. Вместо това те раздрусваха дървото и чакаха отровният плод да падне в ръцете им. В друга страна и в друго време някой запален либерал можеше да заклейми методите им като граничещи със залагането на капани. Пол Русо не би оспорил и това твърдение.

През първите шест години от съществуванието си група „Алфа“ бе една от най-строго пазените тайни на Франция, а агентите й имаха имунитет за действията си. Това се промени след атаката на ИДИЛ във Вашингтон, когато пресата в Америка разкри, че Русо е бил ранен при взрива на камиона бомба в Националния антитерористичен център в предградията на Северна Вирджиния. Последваха още публикации, най-вече във френските медии, които подробно описаха някои от най-нелицеприятните методи на група „Алфа“. Операциите бяха компрометирани, агентите — осветени. Вътрешният министър и шефът на ГДВС категорично отрекоха съществуването на подобно подразделение. Но беше прекалено късно: щетите бяха налице. Те тихомълком притиснаха Русо да напусне анонимния си щаб на Рю дьо Гренел и да премести операциите си зад стените на централата на ГДВС в Левалоа-Пере. Русо обаче отказа да се поддаде на натиска. Никога не бе харесвал парижките предградия. Нито пък неговите агенти щяха да са в състояние да изпълняват пълноценно задълженията си, ако ги виждаха как влизат и излизат от сграда, на която имаше табела с надпис МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ.

И така, въпреки повишената опасност, Пол Русо и група „Алфа“ продължиха да водят тихата си война срещу силите на радикалния ислям от елегантната сграда от XIX век в елитния седми арондисман. Дискретна месингова табела твърдеше, че постройката е приютила нещо, наречено Международно общество за френска литература, съвсем в стила на Русо. Вътре обаче маскарадът свършваше. Техническият екип обитаваше мазето, а наблюдателите — първия етаж. На втория бяха претъпканите архиви на групата — Русо предпочиташе старомодните хартиени папки пред дигиталните досиета. А третият и четвъртият етаж бяха запазена територия за водещите офицери на агентите. Повечето влизаха и излизаха през тежката задна порта към Рю дьо Гренел пеш или с кола. Други минаваха през таен проход, свързващ сградата и старомодното малко магазинче за антики в съседство, което бе собственост на възрастен французин, работил под прикритие по време на войната в Алжир. Русо беше единственият член на група „Алфа“, на когото бе позволено да прочете страховитото досие на притежателя на магазина.

Петият етаж бе мрачен, сенчест и тих, като изключим музиката на Шопен, която понякога се носеше от отворената врата на Русо. Мадам Тревил, многострадалната му секретарка, седеше на подредено бюро в преддверието, а в отсрещния край на тесния коридор се намираше кабинетът на младия амбициозен заместник на Русо — Кристиан Бушар. Всички във френската разузнавателна общност вярваха, че Бушар ще поеме контрола над група „Алфа“, ако Русо някога реши да се пенсионира. Веднъж вече беше опитал да го направи — след смъртта на любимата му Колет. Книгата, която се надяваше да напише — многотомна биография на Пруст, представляваше купчина изписани на ръка листове. Вече се бе примирил с факта, че битката срещу радикалния ислямски тероризъм ще бъде делото на живота му. Тази битка Франция не биваше да загуби. Русо вярваше, че самото оцеляване на републиката бе заложено на карта.

В лицето на Габриел Алон той бе намерил активен, макар и нетипичен партньор. Съюзът им бе създаден след зловещия дебют на Саладин в Париж — смъртоносния атентат в Центъра за изучаване на антисемитизма във Франция „Исак Вайнберг“. Саладин не бе избрал случайно тази цел, той знаеше тайните връзки на Габриел с жената, която управляваше центъра. Знаеше ги и Пол Русо и двамата с Габриел внедриха агент в обкръжението на Саладин. Операцията не успя да предотврати атаката във Вашингтон, ала поне сложи край на десетилетия враждебност и недоверие между Службата и разузнавателните служби на Франция. А като последица от тези нови отношения, Габриел вече можеше свободно да пътува на френска територия: убийствата и съпътстващите щети бяха официално простени. Той вече бе легитимен като всеки друг професионален шпионин.

Новите строги охранителни мерки на група „Алфа“ изискваха Алон да остави превоза и охраната си край Айфеловата кула и да извърви сам и пеш останалата част от разстоянието. Обикновено той влизаше в сградата през портата откъм Рю дьо Гренел, но по молба на Русо този път пристигна през прохода в магазина за антики. Русо го чакаше горе на петия етаж в шумоизолираната конферентна зала със стъклени стени. Носеше измачкано сако от туид, което Габриел беше виждал много пъти преди, и както обикновено, димеше с лула в нарушение на френските закони, забраняващи тютюнопушенето на работното място. Габриел бе заклет непушач. Но пък в личния бунт на Русо имаше нещо, което му се струваше успокояващо.

Той извади снимка от куфарчето си и я плъзна по масата. Русо погледна към лицето на нея и вдигна рязко очи.

— Нуредин Закария?

— Познаваш ли го?

— Само съм чувал за него. — Пол вдигна снимката. — Откъде я имаш?

— Не е важно.

— О, напротив.

— От британците — предаде се Габриел.

— Откъде по-точно?

— МИ6.

— И защо от МИ6 внезапно са се заинтересували от Нуредин Закария?

— Защото Нуредин е единственият доставчик на автомати „Калашников“ за атаката в Лондон. Той е човекът, когото наричат Скорпион.

Няма по-лошо чувство за професионалния шпионин от това, което изпитва, щом чужд разузнавач му казва нещо, което би трябвало вече да знае. Пол Русо понесе това унижение, докато тъпчеше лулата си.

— Какво знаеш за него? — попита Габриел.

— Работи за най-голямата мрежа за контрабанда на наркотици в Европа.

— И какво прави?

— Да го кажем любезно — грижи се за сигурността.

— А нелюбезно?

— Той е бияч и убиец. Националната полиция смята, че лично е убил поне дванайсет души. Но не могат да го докажат — добави Русо. — Нуредин е изключително внимателен. Както и шефът му.

— И кой е той?

— Едно по едно. — Пол пак вдигна снимката. — Откъде я имаш?

— Казах ти, от британците.

— Да, чух те още първия път. Но откъде я имат британците?

— Не е важно.

— О — каза Русо, — напротив.