Джъстин Кронин
Градът на огледалата (83)

Осемдесет и две

Великият град се извисяваше като видение над морето; като замък, като свещена реликва. Спиращи дъха руини с невъобразими размери. Утринното слънце блещукаше по фасадите на небостъргачите и рикошираше от стъклото като куршуми.

Питър застана до Ейми на носа. Тя изглеждаше неестествено спокойна; излъчваше дълбока сила. С всяка следваща минута градът се извисяваше все по-внушително.

— Мили боже, огромен е! — възкликна Питър.

Ейми кимна, макар това да не бе всичко. Градът лъхаше на Фанинг. Присъствието му приличаше на едва доловимо бръмчене, което бе чувала цял живот, но сега се усилваше. То сякаш тегнеше над града.

Решиха да влязат от запад. Плаваха в безветрието по река Хъдсън и търсеха място, на което да акостират. Не биваше да изпускат и минутка дневна светлина, трябваше да действат бързо. Отливът ги буташе назад като мощна невидима ръка.

— Майкъл…

Той дърпаше въжетата и въртеше румпела в опит да улови и най-слабия повей на вятъра.

— Знам.

Реката беше черна като мастило; силата й бе невъобразима. Преваляше пладне. На моменти времето сякаш спираше.

— Невъзможно е — каза Майкъл.

Намериха подходящо за спиране място чак към четири следобед. От юг прииждаха облаци; въздухът миришеше на гнило. Оставаха четири-пет часа дневна светлина. Майкъл извади от кабината раницата с експлозиви, макара с дълъг кабел, детонатор и дървена кутия с бутало. Обясни, че макар да изглеждат примитивно, са най-подходящи за целите им. Най-простичките неща бяха най-надеждни, а щяха да разполагат само с един шанс. Всички се въоръжиха и обсъдиха плана за последно.

— Не се заблуждавайте — каза Алиша. — Островът е смъртоносен капан. Стъмни ли се, с нас е свършено.

Слязоха от лодката. Намираха се в Уест Сайд около Двайсета улица. Пътят беше задръстен от ръждясали скелети на коли; прозорци с изпочупени стъкла зееха като входове за пещери. Тук пътищата им се разделяха — Майкъл и Лиш поемаха на юг към Астро Плейс, а Питър и Ейми към Гранд Сентръл. Майкъл беше направил на Алиша патерица от гребло.

— Шейсет минути — каза Питър. — Успех.

Разделиха се безмълвно, без да се сбогуват.

 

 

Питър и Ейми вървяха на север по Пето авеню. Пресечка след пресечка градският център се издигаше вертикално, а тесните пространства между сградите лъкатушеха като фиорди. На места асфалтът беше пробит от корените на дървета, на други беше пропаднал и образувал дупки с размери от няколко метра до трапове, пресичащи цялата улица. Там Ейми и Питър бяха принудени да заобикалят внимателно по краищата. Питър разпозна някои от забележителностите: Емпайър Стейт Билдинг, зашеметяващо висока, като царствен пръст, сочещ към небето; Крайслер Билдинг със заобления си метален връх; обвитата в лиани библиотека с вход, пред който на пост стояха два лъва върху пиедестали. На ъгъла на Пето авеню с Четирийсет и втора улица зърнаха недовършената сграда, за която им беше казала Алиша. Голите трегери на последните етажи червенееха в резултат от десетилетията бавно окисление. Външен асансьор водеше до покрива; още десет-петнайсет етажа над него се издигаше кранът с хоризонтална греда, разположена успоредно на западната фасада.

До момента нямаше и следа от виралите на Фанинг — нито изпражнения, нито трупове на животни, никакви шумове из околните сгради. С изключение на гълъбите, градът тънеше в мъртвешка тишина. И двамата носеха по една полуавтоматична пушка и по един пистолет; Ейми носеше и меча си. Предложила бе да го върне на Алиша, но тя отказа категорично с думите: „Питър е прав. На мен не ми трябва. Просто отсечи главата на проклетника с него“.

Приближиха се до Гранд Сентръл от запад. В сравнение със съседните сгради, гарата имаше скромни размери, сгушена като сърце в гърдите на града. Слънчевата светлина достигаше до улиците наоколо, на нивото на втория етаж гарата беше обрамчена от надлез, по който цареше мрак.

Ейми погледна часовника си: оставаха двайсет минути.

— Трябва да огледаме онази врата — каза тя.

Рисковано беше, но Питър се съгласи. Ако се движеха предпазливо и гледаха нагоре, щяха да забележат дали под надлеза има вирали, преди да са се приближили прекалено много.

По-късно Питър осъзна, че Фанинг е очаквал да направят точно това: да гледат нагоре. Въпреки предупрежденията на Алиша да не подценяват врага. Въпреки че навсякъде по улицата подозрително пълзяха лиани или фактът, че с всяка следваща стъпка влажният мирис на септичен канал се усилваше. Въпреки тихото шумолене, което мислеха, че е пъпленето на плъхове, но не беше. Нужен бе само миг невнимание. Пристъпиха предпазливо под надлеза, вперили погледи към празния таван.

Питър и Ейми дори не видяха откъде изникнаха виралите.

 

 

Номерата на улиците намаляваха. Няколко от тях бяха непроходими, задръстени с растителност и боклуци, други бяха празни, забравени от времето. В някои от сградите растяха дървета. По пътя им ята стреснати гълъби хвръкваха в небето и политаха към облаците.

На ъгъла на Осемнайсета улица и Бродуей спряха да си починат. Алиша се задъхваше, по лицето й беше избила пот.

— Колко още? — попита Майкъл.

Тя се изкашля.

— Единайсет пресечки.

— Мога да отида и сам.

— В никакъв случай.

Патерицата беше прекалено нестабилна; изхвърлиха я и продължиха, като Майкъл придържаше Алиша от едната страна. На рамото й висеше пушка. Стъпваше тежко, по-скоро подскачаше, отколкото ходеше. От време на време изпъшкваше тихичко. Личеше си, че се опитва да прикрие колко я боли. Стигнаха до навес от ковано желязо, побелял от птичи курешки. Мирисът на морето се беше усилил.

— Пристигнахме — каза Алиша.

Майкъл извади от раницата си фенер и запали фитила. Докато слизаха по стълбите, усети едва доловимо движение по земята. Спря и вдигна фенера. Навсякъде имаше плъхове, цели пълчища мърдаха покрай стените.

— Гадост — каза той.

Стигнаха до тунела. Над релсите върху тухлени колони се издигаше сводестият покрив. На облицованата с плочки стена със златни букви пишеше Астор Плейс.

— Сега накъде? — Майкъл се озърна в тъмното.

— На юг. Нататък.

Майкъл скочи върху релсите. Алиша му подаде пушката и той й помогна да слезе. Навътре в тунела стана по-студено. Шляпаха във вода. Майкъл броеше колко крачки правят. На стотната зърна движение: от шлюза шуртеше струйка вода. Той притисна ръка върху дебелия метал. От другата страна имаше тонове морска вода, които чакаха да избухнат като оръдие.

— Колко време имаме? — попита Алиша, облегната на стената, докато оглеждаше тунела над дулото на пушката.

Изразходвали бяха четирийсет и пет от шейсетте минути. Майкъл свали раницата и извади материалите. Алиша държеше под око края на тунела. Майкъл уви заедно жиците на детонаторите и отряза кабел от макарата. Трудно щеше да е да опази всичко сухо; фитилът в никакъв случай не биваше да се мокри. Прибра динамита в раницата и се огледа къде да я закачи. Никъде не видя подходящо място.

— Ето там — посочи Алиша.

От стената до преградата стърчеше дълъг ръждясал болт. Майкъл закачи раницата на него, подаде детонатора на Алиша и започна да развива кабела от макарата.

— Да вървим.

Върнаха се до станция Астор Плейс и се качиха на перона. Без да спират да развиват кабела, се изкачиха по стълбите до първата площадка. От улицата се процеждаше приглушена светлина. Майкъл коленичи, остави кутията с буталото на пода, скъса кабела със зъби и пъхна по една жичка в двата отвора на капака. Алиша седеше на стъпалото под него, вдигнала очила на челото и насочила пушката в мрака. Под мишниците й и на гърдите по ризата й имаше петна от пот; стискаше зъби от болка. Когато завъртя гайките, Майкъл я погледна.

— Готово — каза той.

Оставаха десет минути.

 

 

Ейми в тъмното: първо усети остра болка в основата на черепа. След това усети, че я влачат. Не можеше да си събере мислите. Къде се намираше? Какво стана? Кой я дърпаше? В съзнанието й изникнаха откъслечни образи: шумящ телевизор; едри снежинки, спускащи се от тъмносиньо небе; градината на Картър, окъпана в цветове; бурно черно море. Опита се да каже нещо, но от устата й не излезе звук. Хрумна й да окаже съпротива, но не успя да помръдне ръце; тялото не й се подчиняваше.

Първо усети, а после видя приглушена светлина и в следващия миг всичко се промени: начина, по който въздухът докосваше кожата й, начина, по който чуваше звуците, пространствената й ориентация. Миришеше различно, като просторно помещение с нотка на органична материя.

— Оставете я там, ако обичате.

Гласът — небрежен, дори леко отегчен — прозвуча някъде отпред. Пуснаха китките й; заби нос в пода. В главата й избухна ослепителна болка.

— Внимателно, за бога!

Започна да губи съзнание, но след малко, като черна вълна, връщаща се към брега, дойде на себе си. В устата си усети кръв; прехапала си беше езика. Подът беше студен под бузата й. Каква беше тази светлина? А звукът? Тихо шумолене, не от гласове, а от безброй дишащи тела. Зърна лица. Лица и ръце, обгърнати от мъгла. Каза си: Вгледай се, Ейми. Съсредоточи се и погледни.

Нямаше смисъл.

Обкръжена беше от вирали. Онези от първия ред клечаха само на метър-два от нея и съскаха, преглъщаха жадно, размахваха ритмично изкривени пръсти, сякаш свиреха на невидимо пиано. Лош знак, но това не беше най-страшното. Зад тях имаше стотици други. Покриваха стените. Гледаха я от балкони като зрители на състезание. Заели бяха всеки ъгъл и пролука, накацали бяха по всяка възможна повърхност. Ейми имаше чувството, че се намира в змийско гнездо.

— Всичко мина като по вода — продължи насмешливо гласът. — Дори съм малко учуден. Тревожех се, че ентусиазмът ще ги провали. Характерно е за тях.

Тялото и умът й още не й се подчиняваха. Сякаш възприемаше всичко със забавяне. Чуваше гласове от всички посоки, все едно говореше самият въздух, който се стелеше върху нея като масло и лепнеше по гърлото й.

— Глупаво ли ще прозвучи да кажа, че отдавна чакам да се запознаем лично? Но това е самата истина. От деня, в който Джонас ми каза за теб, се чудя: кога ще се срещнем? Кога ще дойде Ейми при мен? Моята Ейми.

Защо я наричаше така? Зърна небето. Не, не беше небето, а таванът високо над нея, осеян със звезди и златисти фигури.

— Да знаеш само колко гузен се чувстваше. „Боже, Тим, та тя е дете. Дори няма фамилно име. Тя е просто момиче от никъде.“

Звездите са наобратно, помисли си Ейми. Сякаш някой гледаше небето отгоре или отразено в огледало. Усети как умът й се спира върху тази мисъл и в същото време в главата й започнаха да се заформят нови идеи. Сякаш току-що събудило се от сън, съзнанието й възприемаше по-ясно обстановката; изплуваха спомени: Питър прелита и се блъсва в голямо стъкло.

Разнесе се кискане.

— Не е много смешно, като се има предвид, че загинаха няколко милиарда души. Но Джонас изнесе страхотно представление. Сбъркал си беше професията. Трябваше да стане актьор.

Фанинг, помисли си Ейми.

Гласът принадлежеше на Фанинг.

И тогава си спомни всичко.

— Чаках дълго, Ейми — въздъхна тежко той. — Все се надявах, че моята Лиз ще пристигне със следващия влак. Знаеш ли какво е чувството? Как би могла? Никой не би могъл.

Ейми се изправи на четири крака. Намираше се в западния край на залата. Отдясно имаше гишета за билети с решетки като на затвор; отляво бяха тъмните входове за пероните. През покритите прозорци зад гърба й и отдясно проникваше слаба светлина. На трийсетина метра пред нея имаше павилион, увенчан с часовник. До него стоеше мъж. Обикновен на вид мъж с черен костюм. Стоеше в профил, с изправен гръб и вдигната брадичка, пъхнал небрежно лява ръка в джоба на сакото си. Гледаше към тъмната паст на тунелите.

— Колко самотна и уплашена се е чувствала накрая. Не е имало кой да й каже утешителна дума, да я докосне нежно.

Фанинг не поглеждаше към Ейми. Около нея виралите се виеха, вибрираха и съскаха. Имаше чувството, че ги спира единствено тънка невидима бариера.

— „Сутрин, следобед и вечер, отмервам времето си капка по капка.“ Цитат от Т. С. Елиът, в случай че се чудиш. Старо, но безценно. Когато става въпрос за екзистенциална умора, той е неотразим.

Къде беше Питър? Дали виралите го бяха убили? А Майкъл и Алиша? Спомни си за водата. За времето. Колко ли време беше минало? Но не намери отговор. Ейми се озърна крадешком за нещо, което да й послужи като оръжие. Но не намери нищо, само виралите, обърнатото небе и разтуптяното си сърце.

— Имах книгите, мислите си. Спомените си. Но все някога и това омръзва. — Фанинг замълча и след това каза по-директно: — Виж тази гара, Ейми. Представи си как е изглеждала някога. Забързаните хора. Уговорките. Тайните срещи. Вечеря с приятели. Кипеше от живот. Единственото, което никога не ни стига, е времето. Време за работа. Време за хранене. Време за сън. Време да обичаме и да бъдем обичани, преди да дойде време да умрем. — Той сви рамене. — Увлякох се. Дошла си да ме убиеш, нали?

Най-накрая се обърна с лице към нея. В дясната си ръка държеше меча й.

— Нека само уточня, че не ти се сърдя. Au contraire, mon amie. Това е на френски, между другото. Лиз твърдеше, че всеки човек с богата обща култура трябва да знае френски. На мен чуждите езици не ми се удаваха, но ако имаш да убиваш цял век време, развиваш какви ли не интереси. Някакви предпочитания? Италиански, руски, немски, холандски, гръцки? Какво ще кажеш за латински? Може да говорим и на норвежки, ако желаеш.

Не отговаряй, каза разумът на Ейми. Използвай мълчанието, защото с друго не разполагаш.

Отново я сграбчиха ръце: едър мъжки и малко по-дребна женска с редки кичури бяла коса по иначе гладкия череп. Хванаха я за лактите и я повлякоха напред по пода, след което я пуснаха безцеремонно.

— Казах ви да пипате по-нежно, мамка му!

Фанинг се извисяваше над нея като буреносен облак — аурата му на весела самоувереност бе заменена от сподавена ярост.

— Ти — той посочи с меча към едрия мъжки. — Ела тук.

В очите на създанието проблесна колебание — или просто й се привиждаше? Виралът падна на колене пред Фанинг и сведе покорно глава.

Фанинг повиши тон и се обърна към всички:

— Чувате ли ме добре? Не разбирате ли какво ви казвам? Тази жена е наша гостенка, а не куфар, който да влачите по земята! Отнасяйте се към нея с уважение!

Когато Фанинг вдигна меча, Ейми скри глава с ръце. Чу се изсвистяване, стъргане и нещо тежко тупна на пода. Някаква течност я оплиска по бузата и я блъсна миризма на гнило, сякаш се бе отворила врата към стая пълна с трупове.

— О, за бога!

Виралът още стоеше на колене, а обезглавеният му торс се бе килнал напред. От прерязания врат шуртеше ритмично черна течност и се разливаше на локва върху пода. Фанинг гледаше отвратено панталона си. Ейми забеляза, че костюмът му е износен и прогнил. Висеше на тялото му като на закачалка.

— Това петно няма да се изпере — изстена той. — Цапат като животни. И как вонят само. Ужасно е.

Пълен абсурд. Не беше очаквала подобно нещо. Не бе очаквала настроението му да се променя така неочаквано. Мъжът пред нея изглеждаше почти жалък.

Фанинг се усмихна глуповато и каза:

— Хайде, нека ти помогна да станеш.

Вдигнаха я на крака. Той пристъпи напред, извади носна кърпа от джоба си, разтвори я с тържествено тръсване и избърса кръвта от лицето й. Очите му й се струваха едновременно съвсем наблизо и много надалеч, странно увеличени, все едно ги гледаше през телескоп. По бузите и брадичката му имаше набола прошарена брада; зъбите му бяха сиви и развалени. Тананикаше си фалшиво, докато бършеше лицето й, след това направи крачка назад, присви устни, сбърчи чело, огледа я и кимна.

— Така е много по-добре. — Взира се в нея притеснително дълго и заяви: — В теб има нещо много привлекателно. Някаква невинност. Очарователна дълбочина.

— Къде е Питър?

Фанинг я изгледа драматично.

— Тя говори! Започвах да се чудя дали не си няма. Не се тревожи за приятеля си. Вероятно е попаднал в задръстване. Не се обиждай, но мисля, че си приличаме, Ейми. Като се замислиш, преживяванията ни са много сходни. Но първо ми кажи къде е приятелката ти Алиша? Този огромен нож ми подсказва, че е някъде наблизо.

Ейми мълчеше.

— Нищо ли няма да споделиш? Както желаеш. Знаеш ли какво представляваш, Ейми? Аз мислих много по въпроса.

Нека говори, каза си тя. Нужно й беше именно време. Нека пилее минутите.

— Ти си… извинение.

Фанинг млъкна. Виралите я държаха здраво. Той се запъти към входовете на тунелите, спря пред тях и отново се вгледа в тъмнината.

— Дълго време исках да те убия. „Искам“ може би не е точната дума. Не си виновна за трансформацията си, както и аз не съм виновен за моята. Не ти желаех злото. Ти беше просто символ на човека, когото мразех най-силно. — Той завъртя меча в ръка. — Представяш ли се, Ейми, какъв безумец? Той наистина вярваше, че може да поправи грешките си, че може да изкупи престъпленията си. Но това бе невъзможно след всичко, което причини на Лиз, на мен, на теб. Другата жена не означаваше нищо за мен. Тя просто седеше в бара и търсеше компания за самотната нощ. Дълбоко съжалявам за случилото се с нея.

Ейми продължаваше да мълчи.

— Мислех, че ще я забравя. Но сега осъзнавам, че през онази нощ прозрях истината. Не заради жената, а заради детето. Момиченцето в детското креватче. Знаеш ли, че все още усещам мириса й, Ейми? Сладникавият свещен мирис на бебе. Малките й пръстчета, гладката й кожа. Целият живот се четеше в очите й. Всички сме такива в началото. Ти, аз, всички. Изпълнени с любов и надежда. Виждах, че ми има доверие. Майка й лежеше мъртва на пода в кухнята, но този мъж се бе отзовал на плача й. Може би щях да я нахраня? Да й сменя пелената? Или пък да й прочета приказка. Нямаше представа какво бях сторил. Изпитах дълбоко съжаление към нея. Съжалявах я, задето изобщо се е родила. Трябваше да я убия още тогава. Щеше да е проява на милост.

Той се смълча за малко, след което продължи:

— По изражението ти виждам, че си отвратена. Повярвай ми, понякога сам се отвращавам от себе си. Но истината е, че няма благосклонен Бог, който да ни пази. Това е най-голямата заблуда. А ако съществува, то той е невероятно жесток да ни заблуждава, че го е грижа за нас. В сравнение с него съм душичка. Що за Бог би позволил майката на това бебе да умре по този начин? Що за Бог би допуснал Лиз да е напълно сама накрая, да не чуе нито една мила дума, да няма ръка, която да държи, докато напуска този свят? Ще ти кажа що за Бог, Ейми. Онзи, който ме създаде — Фанинг отново се обърна към нея. — Приятелите ти на кораба ще се върнат. Не се изненадвай, знам всичко. Може би няма да е скоро. Но един ден ще се върнат. От любопитство. Такава е човешката природа. Дотогава целият град ще се е превърнал в прах, но аз ще съм тук и ще ги чакам.

Алиша, Майкъл, побързайте, помисли си тя.

— Чудиш се какво искам. Отговорът е съвсем прост: искам да те спася. Искам да бъда твой учител. Да те накарам да прозреш истината. — Изражението му стана по-мрачно. — Дръжте я здраво, ако обичате.

 

 

Времето изтече. Майкъл погледна към Алиша.

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Запуши си ушите.

Майкъл натисна буталото.

— Какво става, Верига?

Той издърпа буталото и го натисна отново. Нищо. Извади едната жичка, докосна я до контакта и натисна буталото за трети път. Изскочи искра.

Имаше ток; проблемът беше в другия край.

— Стой тук.

Извади втората жица, взе кутията с буталото и фенера и слезе на бегом по стълбите.

 

 

Хватката на виралите се стегна рязко. Очите й се насълзиха; пред погледа й играеха звездички.

— Доведете го, моля.

Питър.

Двама вирали го довлякоха от тунелите. Тялото му висеше отпуснато, а обувките му се влачеха по пода.

— Това е единственият начин, Ейми. Щеше ми се да има друг вариант, но просто няма.

Ейми едва мислеше. И най-малкото движение предизвикваше истинска агония. Имаше чувството, че костите на предмишниците й ще се раздробят, ако виралите я стиснеха още малко по-силно.

— Ето го и него.

Виралите държаха Питър за раменете. По лицето му се стичаше кръв. Фанинг пристъпи напред с вдигнат меч. Дъхът на Ейми спря. Мъжът постави острието под брадичката на Питър болезнено бавно и повдигна главата му нагоре.

— Привързана си към този мъж, нали?

Питър вдигна очи към Ейми, но като че ли не можеше да я фокусира. Устните му мърдаха, но от устата му излезе само хрипливо стенание.

— Отговори на въпроса.

— Да — каза тя.

— Толкова го обичаш, че си готова на всичко, за да го спасиш.

Завъртя й се свят. Колко жестоко бе да я пречупи толкова бързо.

— Искам да чуя думите, Ейми.

Тя каза задавено, свела примирено глава:

— Да, бих направила всичко, за да го спася. Моля те, просто го пусни да си върви.

Фанинг можеше да му пререже гърлото само с едно потрепване на китката. Питър стоеше със затворени очи, готов да умре. Или пък милостиво бе изпаднал в безсъзнание.

— Ще ти покажа нещо интересно, което открих — каза Фанинг. — На Джонас страшно щеше да му хареса.

Той направи нещо странно: започна да се съблича. Първо свали сакото, сгъна го и го остави на пода заедно с меча, след това разкопча ризата, под която се показаха мускулести гърди, обсипани с фини бели косми.

— Трябва да призная, че е голямо облекчение най-накрая да съблека тези дрехи. — Той коленичи да развърже обувките си. — Да се освободя от тези окови.

Обувки, чорапи, панталон. Въздухът около него затрептя като мараня над пустинен път. Той вдигна глава към тавана; по кожата му избиха капчици пот. Облиза бавно устни, завъртя рамене и врат с притворени очи.

— Боже, колко е приятно.

С изпукване Фанинг изви гръб и изстена доволно. Косата му падаше на кичури; по лицето и гърдите му пулсираше синя паяжина от изпъкнали вени. Отвори уста и разкри острите си зъби. Свиваше и разгъваше пръсти, от които се показаха дълги жълтеникави нокти.

— Не е ли… прекрасно?

 

 

Майкъл стигна до тунела. Алиша викаше зад него. Изведнъж отвсякъде изникнаха плъхове и запъплиха като вълна в краката му.

Ръждясалият болт беше паднал; раницата лежеше във водата. Фитилите бяха мокри и безполезни.

— Мамка му!

Погледът му попадна върху малко електрическо табло вдясно от шлюза. Пълчища плъхове се тълпяха около краката му и се търкаха гнусно в глезените му. Майкъл отвори вратата на таблото с отвертка и го освети с фенера.

— Назад!

Алиша стоеше на няколко метра зад него. На десетина метра вирал клечеше на пода на тунела, а втори висеше от тавана и клатеше извитата си глава. От устата му висеше дългата опашка на плъх.

— Махайте се!

Във вътрешността на таблото имаше плетеница от жици, свързани с прекъсвач. Ако разполагах с един час, щях да се справя без проблем.

— Верига, тези двамата изглеждат гладни. Дано си намерил повредата.

Боже, колко мразеше този прякор. Започна да разплита жиците в опит да открие къде е началото и къде — краят им.

— Пристигат още!

Майкъл погледна през рамо. Стените на тунела сияеха в зелено. Чуваше се шумолене като подмятащи се по улица сухи листа.

— Мислех, че с виралите сте приятели!

Алиша стреля по съществото на тавана. Ръката й обаче трепна, виралът се отдръпна назад и скочи на пода.

— Не са дошли за мен!

Майкъл отряза парче кабел, оголи жицата и я пъхна в кутията с буталото. Отново огледа таблото. Трябваше да отгатне коя беше правилната жица. Тази ли? Не, онази.

Зад него прогърмяха изстрели.

— Не се шегувам, Майкъл, имаме десет секунди!

С четири бързи завъртания Майкъл уви краищата на двете жици. Алиша приближаваше заднешком към него, без да спира да стреля. Гърмежите отекваха оглушително в тунела. Мили боже, писнало му беше от догадки, трескава работа в тъмното, от повредени клапани, прекъснати електрически вериги и счупени релета — писнало му бе нищо да не работи като хората.

— Нужна ми е помощ! — извика Алиша.

Тя хвърли празната пушка настрани и извади два ножа от колана си. Майкъл я хвана през кръста и я придърпа към себе си.

Тунелът гъмжеше от вирали и плъхове.

Отстъпиха назад, когато първият вирал се спусна към тях. Майкъл извади пистолет и стреля два пъти; първият куршум профуча над рамото на вирала, но вторият го уцели в лявото око. Съществото изпищя и се стовари на земята. Вървяха заднешком към преградата, Майкъл стреляше с една ръка, а с другата влачеше Алиша. Имаше петнайсет куршума в пистолета и още два пълнителя в джоба си, но нямаше как да ги извади.

Пистолетът изщрака празен.

— Мамка му, Майкъл!

Значи това беше краят. Колко бързо, но в същото време бавно настъпваше. Не вярваме истински, че ще дойде, но преди да се усетим, си отиваме, помисли си Майкъл. Всичко, което сме постигнали в живота си, угасва за един миг. Той хвърли пистолета и притисна Алиша към себе си. Постави ръка върху буталото.

— Затвори очи.

 

 

Трансформацията завърши.

Фанинг бе вдигнал лице нагоре със затворени очи и стиснати устни. От гърдите му се откъсна силна облекчена въздишка. Ейми не бе виждала подобно същество — приличаше на Фанинг, но не беше нито човек, нито вирал. Представляваше смесица от двете — нов биологичен вид. Носът му наподобяваше муцуна на гризач, заострените му уши се издължаваха назад. Косата му беше опадала и на нейно място бе поникнал розовеещ мъх. Зъбите му не се бяха променили, но устата му се бе разширила в подобие на усмивка, а в ъгълчетата се подаваха острите му зъби. Крайниците му изглеждаха деликатни; показалците на двете ръце се издължаваха и завършваха с извити остри върхове.

Приличаше на гигантски прилеп без криле.

Съществото пристъпи към Ейми. Впери очи в нея и тя не посмя да извърне поглед. Скована бе от страх. Фанинг вдигна дясната си ръка. Между пръстите си имаше прозрачна мембрана. Посегна с остър показалец към лицето й. Ейми затвори инстинктивно очи. Усети натиска върху бузата си, не толкова силен, че да пусне кръв, но зловещ. Болезнено бавно нокътят се спусна по извивките на лицето й. Сякаш Фанинг вкусваше плътта й с пръст.

— Колко хубаво е най-накрая да разкрия истината.

Гласът му също се бе променил; притежаваше загадъчна, писклива нотка. Около него се носеше миризма на животни. На дребни гризачи.

— Отвори очи, Ейми.

Фанинг стоеше до Питър, когото виралите държаха изправен.

— Този мъж е твоето проклятие, както Лиз беше моето. Любовта ни поробва, Ейми. Тя е сцената, на която се разиграва трагичната драма на човешкия ни живот. Това е урокът, който искам да ти дам.

С тези думи Фанинг отвори широко уста, повдигна главата на Питър с пръст — с бащинска нежност — и впи зъби във врата му.

 

 

Токът на буталото не бе достатъчен, за да отвори шлюза докрай, но все пак през образувалия се отвор шурна вода. След секунда тунелът приличаше на бушуваща река. Майкъл се опита да стане, но водата го блъсна и повлече него и Алиша по течението.

Изхвърчаха от тунела в метростанцията като изстреляни с топ. Наоколо беше тъмно, единствената светлина се процеждаше откъм стълбището, покрай което прехвърчаха за миг. Устата и носът на Майкъл се напълниха с отвратителна на вкус вода — помисли си, че сигурно това е вкусът на плъхове — и малко го задави. Минаваха покрай перона. Той стисна Алиша за китката, протегна свободната си ръка и направи отчаян опит да сграбчи ръба на платформата. Докосна я с пръсти, но се изплъзна.

Отминаха станцията. Нивото на водата се повишаваше бързо; скоро щеше да ги залее. Следващата станция по линията беше Четиринайсета улица — намираше се прекалено далеч. Отпред зърнаха светлина. Когато наближиха, стана ясно, че влиза през отвор в покрива на тунела.

— Има стълба! — извика Алиша, преди водата отново да залее главата й.

— Какво?

Алиша отново подаде глава; едва дишаше.

— На стената има стълба! — посочи тя.

Приближаваха се към стълбата с бясна скорост. Алиша успя да се хване първа. Майкъл се завъртя около тялото й, но успя да протегне ръка и да я промуши до лакътя през пречката. Стълбата водеше до метална решетка, през която струеше дневна светлина.

— Ще се справиш ли? — попита Майкъл.

Бурното течение ги блъскаше. Лиш поклати глава.

— Поне опитай, по дяволите!

Силите я бяха напуснали окончателно.

— Не мога.

Щеше да се наложи да я изтегли. Майкъл се набра и се качи на стълбата. Решетката също представляваше проблем. Ако не успееха да я отворят, щяха да се удавят. Той вдигна ръка и натисна. Решетката не помръдна. Започна да я блъска силно с длан. На четвъртия удар капакът се помести.

Той го избута настрани, покатери се навън и легна по корем върху асфалта. Повишаващото се ниво на водата бе вдигнало Алиша до средата на стълбата. Светлината падаше върху лицето й като ореол.

Той протегна ръка.

— Хвани се…

Но преди да довърши мисълта си, през отвора изригна гейзер вода и го отпрати в другия край на улицата.

 

 

Срутването на шлюза южно от станция Астор Плейс — един от седемте, които пазеха тунелите на метрото в Манхатън от алчния Атлантически океан — бе първото от поредица събития, които никой, включително Майкъл, не беше предвидил. След като преградата падна, водата нахлу в тунела със силата на десетки локомотиви. Помиташе всичко по пътя си през подземията на Долен Манхатън. На осем пресечки северно от Астор Плейс, на Четиринайсета улица потокът се разклони. Основната част продължи с грохот право на север под Лексингтън авеню към Гранд Сентръл, а другият поток пое на изток по тунела под Бродуей към дигата при Таймс Скуеър, която също се срути и наводни тунелите на юг от Четирийсет и втора улица между Бродуей и Осмо авеню и отвори цял Уест Сайд за морето.

И това беше само началото.

След себе си водата оставяше разруха. Капаци на шахти хвърчаха във въздуха. Отходни канали избухваха с трясък. Цели улици се нагъваха и срутваха. Под земята бе започнала верижна реакция. Бушуващият океан настъпваше неумолимо в желанието си да погълне целия остров, който, пустеещ от век, бе прогнил из основи.

Майкъл се свести на ъгъла на Десета улица и Четвърто авеню с тревожното чувство, че земята вече не се подчинява на законите на гравитацията. Всичко наоколо летеше хаотично. Той примигна и изчака замайването да отмине, но нищо не се промени. От шахтата извираше висок гейзер, чиито пръски хвърляха пъстроцветни дъги над наводнената улица. Майкъл зяпаше слисано, без да може да проумее какво се случва, и в същото време започна да забелязва други неща, които изискваха належащо внимание, само да успееше да събере мислите си. Улицата потъваше — или сградите наоколо се издигаха нагоре. От фасадите летяха отломки.

Я чакай малко.

Сградата пред очите му — средно висока постройка с тъмни стъкла — правеше нещо странно. Сякаш… дишаше. Сякаш беше бебе, поемащо първите си глътки въздух. Сякаш тази безлична постройка, една от хилядите на острова, се бе пробудила след десетилетия дълбок сън. По огледалната й стена се появиха пукнатини. Майкъл седна и се подпря на ръце. Под него асфалтът се движеше обезпокоително.

Разхвърчаха се стъкла.

Майкъл се претърколи, легна по корем и скри глава, върху която се изсипаха милиони стъклени парченца. По улицата около него падаха по-големи късове. Той закрещя с цяло гърло възклицания от ужас и ругатни. Стъклата щяха да го накълцат на парченца. Нямаше да остане дори какво да погребат, не че имаше кой да го погребе. Стъклата продължаваха да се сипят около него. За втори път през деня Майкъл зачака да умре.

Но не умря.

Надигна глава. Слънцето се бе скрило. Тялото му беше покрито с блещукащи стъкълца, полепнали по ръцете, дланите, косата и дрехите му. Духаше силен вятър. От небето като че ли валеше сняг. Не, не беше сняг, а хартии. Една страница кацна бавно в ръцете му. На нея пишеше „От: Отдел «Човешки ресурси». До: Всички служители. Относно: Годишни бонуси“. Чудатите думи го хипнотизираха. Приличаха на шифър. В непонятното им значение се криеше цял изгубен свят.

Изведнъж листът изхвръкна от ръцете му, подет от порива на вятъра. Смрачаваше се. Отляво се чу силно бучене. С всяка следваща секунда се усилваше заедно с вятъра. Той се обърна в посоката, от която идваше шумът.

Към него връхлиташе сиво чудовище.

Той скочи на крака. Зави му се свят; краката му тежаха.

Въпреки това хукна да бяга с всички сили.

 

 

Майкъл не видя първата рухнала сграда. По това време средната част на Манхатън вече се рушеше от няколко минути. От южния край на Сентръл Парк по посока на Уошингтън Скуеър големи и малки здания се сриваха едно след друго. Някои се срутваха отвесно върху основите си като затворници, повалени при разстрел. Други биваха повлечени от съседни сгради и падаха като плочки за домино. Някои, като големия стъклен небостъргач на Петдесет и пета улица и Бродуей, като че ли падаха единствено от съпричастие: Щом съседите ми си отиват, защо да не ги последвам и аз? Процесът приличаше на бързо разпространяващи се метастази; разливаха се от улица на улица като от орган на орган; шуртяха по авенютата като кръвта във вени, обгръщаха със смъртоносните си пръсти металните кости на града. Облаци от прах превземаха небесата като зловещи ракови образувания.

Над Манхатън се спусна неестествена тъма.

Под гара Гранд Сентръл водата пристигна от две посоки: откъм тунела на метрото под Лексингтън авеню, а след няколко секунди връхлетя вълната от линията под Четирийсет и втора улица. Потоците се срещнаха и, като приближаващо брега цунами, силата им се увеличи стократно и изригна нагоре по стълбите.

— Неблагодарна кучка! — извика Фанинг. — Какво направи?

Не успя да каже нищо повече; водата нахлу и ги помете. След миг цялата зала се наводни. Ейми потъна и се замята, загубила ориентация. Нивото достигна два метра и продължаваше да се покачва. Пръскаха се стъкла, падаха предмети. Ейми изплува на повърхността тъкмо когато високите прозорци се разбиха навътре; течението я понесе и отново я потопи. Тя махаше безпомощно с ръце в опит да се хване за нещо. Покрай нея премина тялото на вирал. Женската с бялата коса. В бушуващата вода Ейми зърна очите й, изпълнени със страх и объркване. След миг виралът потъна и се скри от поглед.

Ейми заплува към стълбите за балкона. Блъсна се в нещо — призля й от болка — но успя да се задържи за перилата с дясната си ръка. Дробовете й пищяха за въздух; от устата й излизаха мехурчета. Нямаше да издържи още дълго. Оставаше й единствено да се остави на течението с надеждата, че ще я отнесе на безопасно място.

Пусна парапета.

Отново се удари в стълбите, но този път поне се движеше в правилната посока. Ако течението я беше повлякло към тунелите, щеше да се удави. Блъсна я втора ударна вълна и я изстреля нагоре.

Приземи се на балкона на четири крака, най-накрая извън водата. Разкашля се и изплю мръсна течност.

Питър. Течението го беше изхвърлило на стълбите на няколко метра зад нея. Къде бе Фанинг? Дали беше потънал като останалите вирали? В този миг подът се раздвижи. Пукот раздра въздуха. Ейми вдигна глава и видя как огромно парче от тавана пада във водата.

Сградата се рушеше.

Гърдите на Питър се надигаха и спускаха бързо. Трансформацията още не бе започнала. Ейми го разтърси за раменете, извика името му; очите му се отвориха леко. Като че ли не я позна — изглеждаше озадачен, сякаш не знаеше къде я е виждал.

— Ще те измъкна оттук.

Ейми го преметна през дясното си рамо. Олюля се, но успя да се задържи изправена. Подът се клатеше като палубата на кораб. Парчета от тавана падаха, а цялата сграда се тресеше.

Огледа се. Отдясно зърна врата.

Тичай, помисли си тя. Не спирай.

Излязоха навън. Тъмно бе като нощ, слънцето бе скрито от облаци прах, а големият град бе неузнаваем. Разнасяше се силно бучене. Намираха се върху надлеза от западната страна на гарата. Мостът се бе наклонил под остър ъгъл; пукнатини пълзяха по асфалта и части от него пропадаха. Ейми си избра посока и тръгна; под тежестта на Питър успяваше само да подтичва бавно. Водеше я единствено инстинктът. Да бяга. Да оцелее. Да спаси Питър.

Надлезът се спусна до нивото на улицата. Не можеше да продължи нататък, краката не я държаха. Остави Питър на земята. Той трепереше все едно му бе студено или имаше треска, но спазмите се засилваха. Ейми знаеше, че би искал да умре, докато е още човек. Сред отломките имаше предостатъчно потенциални оръжия: остри като ножове парчета арматурно желязо, изкривени метални плоскости, късове стъкло. Изведнъж Ейми разбра: това е била целта на Фанинг от самото начало. Искал е тя да убие Питър. Любовта ни поробва, Ейми. Фанинг я бе победил; всичко беше напразно. Тя отново щеше да остане сама.

Ейми коленичи до Питър и заплака неудържимо; изля цялата болка, насъбрала се за век. Вкусила бе само за миг от истинския живот. По-добре изобщо да не й се беше случвало. Питър изпъшка. Вирусът го трансформираше.

Ейми избра еднометрово желязо с остър връх. За какво ли бе служило? Част от уличен стълб? Част от рамката на прозорец, от който някога се е разкривала гледка към оживената улица? Част от конструкцията на висок небостъргач? Коленичи до Питър. Човешкото в него си отиваше. Наведе се и го погали по бузата. Кожата му беше гореща и влажна. Започнал беше да примигва.

— Проклета да си! — каза глас зад нея.

Ейми отхвърча напред.

 

 

Майкъл тичаше по Четвърто авеню, преследван от ревящия облак отломки. Нямаше да успее да избяга. Сви по Осма улица и двата бушуващи потока, сякаш изведнъж забелязали пропуска си — О, Майкъл, извинявай, че те забравихме, — се спуснаха от двата противоположни ъгъла към него.

Той се шмугна в най-близката сграда и затръшна вратата след себе си. Озова се в магазин за дрехи с палта, рокли и ризи, окачени на закачалки. Към улицата гледаше голяма витрина върху издигната платформа.

Облакът пристигна.

Витрината се пръсна навътре; Майкъл вдигна ръце да предпази очите си. Помещението се изпълни с прах и той отхвръкна назад. По ръцете, гърлото, откритите части от лицето си усети болка като от ужилвания — все едно го атакуваше рояк пчели. Опита да се изправи и чак тогава забеляза дългото парче стъкло, забило се в дясното му бедро. Колко странно, не изпитваше болка — подобна рана трябваше да боли ужасно силно — но след миг болката достигна до мозъка му и изличи всяка друга мисъл. Кашляше и се давеше в прахоляка. Пропълзя назад и се блъсна в закачалка. Дръпна една риза от нея, смачка я на топка и я притисна върху устата и носа си. Постепенно дишането му се нормализира.

Завърза ризата върху долната половина на лицето си. Погледна към тъмната улица с парещи очи. Намираше се в облака. Тихо бе, с изключение на слабо барабанене: носени от вятъра частици падаха върху асфалта и покривите на изоставените коли. Ръцете му лепнеха от кръв; при най-малкото помръдване го пронизваше зашеметяваща болка в крака. Извади ножа си и сряза крачола на панталона. Стъклото — тясно, леко извито парче с нащърбен край — бе влязло под ъгъл; раната се намираше от вътрешната страна на бедрото. Боже, няколко сантиметра по-нагоре и щеше да ми отреже топките, помисли си той.

Дръпна друга риза от закачалката и я уви около стърчащото стъкло. Възможно бе, ако издърпа стъклото, раната да се разшири, но болката бе нетърпима. Ако не го махнеше, нямаше да може да се измъкне оттук. Трябваше да го направи бързо.

Стисна омотаното с плат парче. Преброи до три. Дръпна.

Съществата с човешки размери, бродещи по улицата сред праха, спряха и извърнаха глави към мястото, от което долетя писъкът на Майкъл.

 

 

— Това беше храм!

Фанинг я зашлеви. От удара Ейми отхвръкна назад.

— Как можа да сториш това с мен, с града ми?

Ейми вдигна ръце пред лицето си. Фанинг обаче я грабна за яката, вдигна я на метър във въздуха и я метна.

— Ще те измъчвам дълго. Ще ме молиш да те убия.

Последва поредица от шамари, ритници и удари. Ейми се озова по очи върху асфалта. Имаше чувството, че гледа всичко отстрани. Мислите й се рееха лениво и сякаш при следващия удар щяха да се отделят от тялото й и да полетят в небето като балон с прерязана връв.

Но умът й забрани да се примири със смъртта. Противно на всякаква логика той настояваше да се бори. Фанинг се намираше някъде зад гърба й. Ейми го усещаше не толкова физически, колкото като абстрактна сила подобна на гравитацията, тъмна бездна, която я засмукваше безжалостно. Ейми запълзя. Защо Фанинг просто не я убиеше? Но, разбира се, й бе казал защо: искаше тя да усети как животът я напуска бавно.

— Погледни ме!

Ритна я в корема толкова силно, че я подхвърли във въздуха. Ейми остана без дъх.

— Казах да ме погледнеш!

Следващият му ритник я обърна по гръб и тя видя, че е вдигнал меча над главата си.

— С теб трябваше да се срещнем под часовника!

С теб?

— Обеща да дойдеш! Обеща да заминем заедно!

Какво му се привиждаше? Коя бе тя в очите му? Трансформацията бе помрачила съзнанието му.

— Не биваше да те обиквам!

Ейми се претърколи настрани, когато той замахна с меча. Острието се удари в асфалта с издрънчаване. Фанинг нададе вой като ранено животно.

— Исках да умра с теб!

Ейми отново се озова по гръб. Фанинг отново вдигна меча и се приготви да замахне. Тя вдигна ръце в опит да го спре. Имаше само един шанс.

— Тим, недей!

Фанинг замръзна.

— Исках да дойда. Исках да бъда с теб. Това бе най-голямото ми желание.

Той стегна ръце. Всеки момент щеше да я посече.

— Чаках те цяла вечер! Как можа да ми го причиниш? Защо не дойде? Защо?

— Защото… умрях, Тим.

В продължение на миг не се случи нищо. Дано, дано, помисли си Ейми.

— Ти… умря.

— Да, съжалявам. Не исках.

Ейми говореше предпазливо, с равен тон.

— Да. Идвах при теб. Те ме отнесоха. Не можах да ги спра.

Фанинг извърна несигурно очи.

— Но сега съм тук, Тим. Това е най-важното. Съжалявам, че се забавих толкова.

Колко дълго щеше да издържи лъжата? Трябваше да убеди Фанинг да й даде меча.

— Все още можем да бъдем заедно, точно както планирахме — продължи тя.

Фанинг отново погледна към нея.

— Ела с мен, Тим. Знам приказно място.

Фанинг мълчеше. Ейми усети, че се замисля над предложението й.

— Къде? — попита той.

— Ще започнем отначало. Този път ще успеем. Трябва само да ми дадеш меча. — Тя протегна ръка. — Ела с мен, Тим.

Фанинг я гледаше в очите. В погледа му се четеше цялата история на мъжа, който е бил приживе. И тогава той каза:

— Ти.

Лъжата й се пропукваше.

— Дай ми меча, Тим. Само това трябва да направиш.

— Ти не си Лиз.

— Напротив, аз съм, Тим.

— Ти си… Ейми.

 

 

На петдесет метра от тях, проснат по корем на земята, мъжът на име Питър Джаксън започна да изчезва.

Съзнанието му се намираше между два свята. В единия — тъмен и шумен свят — Фанинг мяташе Ейми насам-натам. Питър долови смътно този факт; не помнеше каква бе причината. Не можеше и да се намеси; силите го бяха напуснали.

В другия свят имаше прозорец.

През спуснатото перде влизаше мека лятна светлина. Образът му се стори познат. Прозорецът, помисли си Питър. Това означава, че умирам. Когато се опита да съсредоточи поглед, да се върне в реалността, светлината се промени. От образ в съзнанието му прозорецът започваше да добива физическа форма. В прашната тъма се появи отвор, като коридор, водещ до по-висш свят, а в тунела се появи сияещ силует. Струваше му се познат, знаеше какво е, само трябваше да си спомни. Образът се проясни. Приличаше на корона, която се стесняваше нагоре и завършваше с дълго острие. По огледалната й повърхност отблясваха слънчеви лъчи, които минаваха през тунела в облака и блестяха в очите му.

Крайслер Билдинг.

Тунелът се затвори; отново го обгърна мрак. Но вече знаеше, че не е нощ. Слънцето светеше в небето над облака от прах. Ако успееше някак си да заведе Фанинг до светлината…

Но забрави тази мисъл, когато го сграбчи колосална сила. Пропадаше. Не знаеше какво има на дъното, но стигнеше ли дотам, щеше да е изгубен навеки. Някъде в далечината тялото му се променяше. Разтърсваха го конвулсии върху улицата на рухналия град. Костите му се удължиха. Зъбите му опадаха. Потъваше в море от безкраен мрак, в което нямаше да остане и частица от него. Не! Не! Потърси нещо, за което да се хване. Изведнъж зърна лицето на Ейми. Споменът беше истински. Седяха на леглото му, хванати за ръце. По миглите й проблясваха сълзи. Можеш да запазиш само едно, каза му тя. Аз исках да запазя теб.

Теб, помисли си Питър.

Теб.

Пропадна.

 

 

Убийствена болка прониза крака на Майкъл. Докато вадеше стъклото, кожата му се обели като портокал и се показа пулсиращият мускул. Вдигна ръка и смъкна от закачалката копринен шал. Усука го като въже и го завърза стегнато върху раната. Платът веднага се напои с кръв. Дали така се правеше? Прииска му се Сара да е тук. Тя щеше да знае как да превърже раната. Какви неща му хрумваха на човек в критични ситуации: мозъкът несправедливо размахваше пред носа ти мисли за неща, които не можеш да получиш и не можеш да направиш.

Шумът навън бе затихнал, след като разрухата продължи на север. Във въздуха се носеше остра химическа миризма и воня на изгоряло. За пръв път, откакто се събуди на улицата, се сети за Алиша и за изражението й, когато водата я отнесе. Алиша беше мъртва.

От улицата се чу хрущене на стъкло.

Майкъл застина. Шумът се чу отново.

Стъпки.

 

 

Подпряна на длани, Ейми се отдръпна назад.

— Тим, недей! Аз съм!

— Не се обръщай към мен така!

Прозрял бе лъжата й; магията се развали. Яростта се завърна в погледа му. Фанинг изненадващо вдигна глава. По лицето му се изписа нова емоция — неочаквано удоволствие.

— Какво виждат очите ми?

Питър. Трансформацията му беше завършила; с гладко и мощно тяло, той се бе присъединил към анонимната орда.

— Браво на теб — Фанинг се усмихна и показа зъбите си. — Ела при нас.

Питър тръгна към тях през отломките, леко приклекнал, с разперени ръце. Стъпваше несигурно; гърбът и раменете му пулсираха, все едно се протягаше след дълъг сън или пробваше нов костюм.

— Ейми, нека ти покажа какво имам предвид.

Фанинг подхвърли меча на Питър, който го хвана механично.

— Да видим дали е същият — Фанинг отиде при Питър и се потупа в центъра на гърдите. — Ето тук.

Питър се взираше в меча, сякаш се чудеше за какво служи. Какъв беше този непознат предмет в ръката му?

— Хайде. Обещавам, че няма да мърдам.

Питър направи крачка напред. Движенията му бяха некоординирани. Напрегна мускули и се опита да вдигне меча.

— Виждам, че ти тежи.

Питър направи още една крачка и спря. Можеше да го посече само с едно замахване. Фанинг не понечи да се защити; изражението му излъчваше увереност, почти насмешка. Мечът висеше с върха надолу.

— Дай да ти помогна.

С дългия си показалец Фанинг изправи оръжието хоризонтално, пристъпи напред и опря гърди във върха му.

— Нужно е само едно силно мушване.

От усилието Питър изръмжа. Секундите минаваха, цялото му тяло беше напрегнато. С дълбока въздишка той се свлече на колене, а мечът изтрака върху асфалта.

— Виждаш ли, Ейми? Невъзможно е. Този мъж вече е мой.

Също като вирала в чакалнята, Питър сведе покорно глава. Фанинг постави ръка на рамото му, все едно галеше послушно кученце.

— Ще ми направиш ли услуга? — попита го Фанинг.

Питър вдигна глава.

— Ще я убиеш ли?

 

 

Майкъл пропълзя назад от прозореца и остави след себе си кървава диря. Навън имаше повече от един вирал; усещаше ги — сенки, плъзгащи се през прахта.

Търсеха плячка.

Намереха ли го, нямаше да може да направи и две крачки. Стигна до дъното на помещението, където зад дълъг тезгях имаше свод, закрит със завеса. Тъкмо се скри зад плота и земята отново се разтресе. Чу се бучене като от рев на двигател. Закачалките изпопадаха. Огледалата се пръснаха. От тавана падаха парчета мазилка. Свит на топка и покрил глава с ръце, Майкъл си помисли: Боже, където и да си, писна ми от теб. Не съм ти играчка. Щом искаш да ме убиеш, ако обичаш, спри да ме размотаваш и най-накрая го направи.

Земята се успокои. По цялата улица стъклата на прозорците се чупеха и дрънчаха по улицата. Виралите още бяха отвън, но може би в суматохата бяха изгубили дирята му. А може и да се криеха в тъмен ъгъл като него. Може би бяха загинали.

Майкъл надзърна иззад тезгяха. Магазинът изглеждаше така, все едно през него бе минало торнадо. Единствената здрава вещ беше голямо огледало отдясно, което стоеше като стъписан оцелял от природно бедствие. Тъй като беше обърнато леко към витрината, в отражението Майкъл видя част от улицата.

Група от трима вирали се появи сред прахоляка. Изглежда, се скитаха безцелно. Озъртаха се, сякаш се бяха изгубили. Майкъл притихна. Ако не издаваше и звук, може би щяха да го подминат. Виралите подминаваха магазина замаяни, когато един от тях спря рязко и завъртя глава наляво и надясно, сякаш се опитваше да установи източник на шум. Майкъл затаи дъх. Съществото вдигна брадичка, постоя така няколко секунди и се обърна към витрината. Носът му потрепваше като на плъх.

 

 

Питър се приближи към нея. Безсмислено бе да бяга; щеше да я хване при всички положения. Времето течеше странно. Всичко сякаш се случваше изключително бързо и невероятно бавно; виждаше само пред себе си; градът около нея избледня.

Плачеше, но не за себе си. Не знаеше защо точно плаче; като че ли просто от тъга, но имаше и нещо друго. След малко мъките й щяха да свършат. От една страна това я радваше. Надяваше се, че ще се пренесе в Стопанството. Там щеше да е щастлива. Спомни си пианото, музиката, ръцете на Питър върху раменете й, приятното му докосване. Колко щастливи бяха заедно.

— Всичко е наред — промълви тя. Гласът й сякаш идваше отдалеч, сякаш говореше някой друг. — Всичко е наред. Не се тревожи.

Питър вдигна меча и го насочи към основата на гърлото й. Направи няколко крачки и спря. Върхът се намираше само на няколко сантиметра от плътта й. Наклонил бе глава настрани; след миг щеше да я прободе.

— Чакам — каза Фанинг.

Погледите им се срещнаха. Да обичаш и да бъдеш обичан: това беше най-силният копнеж, същността на любовта. Това бе единственото, което Ейми можеше да му даде. В нея се отприщваше мощна сила, подобна на светлина. Ако можеше, щеше да обгърне сърцето му с нея.

— Ти си Питър — прошепна Ейми с надеждата, че думите й ще проникнат в съзнанието му. — Ти си Питър, ти си Питър, ти си Питър.

 

 

Кръвта, помисли си Майкъл.

Надушват кръвта ми.

Не знаеше дали ще успее да стане, а да не говорим да избяга. Кървавата диря водеше право към него. Облегна гръб върху тезгяха и сви колене до гърдите си. Виралите влязоха в магазина. Чу шумно мляскане — ближеха кръвта му от пода. Хей, оставете кръвта ми на мира!, помисли възмутено. Но виралите бяха толкова съсредоточени, че Майкъл започна да мисли за завесата. Какво ли имаше зад нея? Имаше ли проход, може би коридор към вътрешните помещения — дори до улицата? Порталът се намираше частично зад тезгяха. Колкото и бързо да се движеше, поне за кратко нямаше да има прикритие.

Надзърна иззад плота и погледна към стаята в огледалото. Виралите бяха на четири крака и ближеха енергично. Придвижи се до другия край на тезгяха, за да е близо до вратата, която се намираше на три метра зад него и малко вдясно. Ако успееше да ги накара да се преместят в другия край на помещението, тезгяхът щеше да го скрие напълно.

Майкъл развърза шала от крака си. Платът беше набъбнал от попитата кръв. Смачка го на топка, завърза краищата, за да не се разгъне, надигна се на колене, преброи до три и метна шала в другия край на стаята.

Шалът плясна в отсрещната стена. Майкъл легна по корем и тръгна да пълзи. Чу зад себе си стъпки, боричкане и съскане. Оказа се по-ефективно, отколкото предполагаше; виралите се биеха за шала. Промъкна се зад завесата и продължи напред. Не виждаше нищо. Пропълзя още метър-два, достатъчно далеч от вратата, за да се изправи. В мига, в който стъпи върху болния си крак, го прониза неописуема болка. Извади от джоба на ризата си кибрит. В тъмното успя да извади клечка, без да разпилее останалите, и я запали.

Намираше се в тесен коридор с високи тухлени стени, който водеше навътре в сградата. От двете страни имаше дълги закачалки с дрехи. Тук въздухът беше по-чист и той свали кърпата от лицето си. Отляво имаше ниша с кабинки. Погледна надолу; ръсеше след себе си капки кръв като диря от трохи. Обувката му също беше пълна с кръв. Клечката изгоря; той я хвърли, запали нова и продължи напред.

След осем изгорели клечки стигна до заключението, че няма път навън. Всички разклонения на коридора в крайна сметка водеха обратно до него. Кой бе проектирал подобна абсурдна сграда? Колко време оставаше, докато виралите изгубеха интерес към шала и тръгнеха след него по дирята от кръв?

Стигна до последната стая. Изглежда, беше кухня, тъй като имаше печка, мивка и шкафове по четирите стени; по средата стоеше малка квадратна маса, осеяна с отворени консервни кутии и пластмасови бутилки. Върху прокъсан дюшек лежаха два прегърнати скелета. Това бяха първите човешки останки, които виждаше в Ню Йорк. Клекна до тях. Единият скелет беше значително по-дребен от другия, който, изглежда, беше възрастна жена с дълга суха коса. Майка и дете? Сигурно се бяха скрили тук. Почувства се като натрапник в гробница.

Прозорец.

Покрит с мрежа в метална рамка, закачена с болтове за стената. Състоеше се от две крила, заключени с катинар. Клечката догоря и опари пръстите му; хвърли я. След като очите му привикнаха към тъмнината, установи, че през прозореца влиза слаба светлина, достатъчно за да вижда. Огледа се за нещо, с което да разбие катинара. На масата имаше нож. Подът отново се разтресе. Посипа се мазилка. Майкъл пъхна ножа в извитата метална част на катинара. Ръцете му бяха студени и леко изтръпнали; загубата на кръв започваше да оказва влияние. Напрегна рамене, събра всички сили и натисна с ножа.

Острието се счупи.

Край. Майкъл се свлече на пода и опря гръб в стената, за да види, кога виралите ще дойдат.

 

 

Питър стоеше сред поле от висока до колене трева. Всички цветове изглеждаха особено, необикновено ярки и подчертаваха и най-дребното движение наоколо. Духаше ветрец. Земята беше напълно равна, но в далечината се виждаше планина. Не беше нито ден, нито нощ, меката светлина не хвърляше сенки. Какво е това място? Как се беше озовал тук? Опита да си спомни; чак тогава осъзна, че не знае кой е. Притесни се. Жив беше, съществуваше, но нямаше никакви спомени.

Чу шуртенето на течаща вода и тръгна към звука. Вървеше автоматично, сякаш невидим ум направляваше тялото му. След известно време стигна до бавно течаща река, бълбукаща около камъните. По водата се носеха листа. Тръгна по течението и стигна до завой, където имаше вир. Повърхността му беше спокойна, почти неподвижна. Изпита странно раздразнение. Като че ли в дълбините на вира се намираше отговор на въпрос, който му се изплъзваше. На върха на езика му беше, но щом се опиташе да се съсредоточи, въпросът отлиташе като птица. Коленичи на брега и погледна надолу. Макар да видя в отражението лицето си, то му се стори някак си чуждо. Докосна водата с пръст и тя се разля в концентрични кръгове. След малко повърхността се успокои и отражението му се избистри. Постепенно започна да се разпознава. Знаеше кой е, само трябваше да си спомни. Ти си… Сякаш се опитваше да повдигне огромен камък със силата на мисълта. Ти си… Ти си…

Питър.

Отскочи назад. В главата му сякаш се отприщи язовир. Образи, лица, дни, имена нахлуха болезнено в съзнанието му. Полето, реката и небето започнаха да изчезват. Отвъд тях се намираше напълно различна реалност на предмети, хора, събития и подредено време. Аз съм Питър Джаксън, помисли си той и го изрече на глас:

— Аз съм Питър Джаксън.

 

 

Питър отстъпи назад; мечът падна от ръката му.

— Какви ги вършиш? — кресна Фанинг. — Наредих ти да я убиеш.

Питър обърна глава и изгледа Фанинг с присвити очи. Спомняше си, помисли си Ейми. Той приклекна и скочи.

Блъсна Фанинг с глава. Изненада го: Фанинг отхвърча назад, падна по гръб, претърколи се и се блъсна в колона. Изправи се на четири крака, но движенията му бяха забавени. Тръсна глава като кон и се изплю на земята.

— Това не го очаквах.

Питър вдигна Ейми на ръце. Двамата хукнаха да бягат по Четирийсет и трета улица. Къде я водеше? Тогава разбра: към недовършената сграда. Тя погледна нагоре, но прахът беше твърде гъст, за да види последните етажи. Питър спря при асансьорната шахта. Метна я на гръб, изкатери три метра от външната й страна, спусна Ейми през решетката на покрива и слезе след нея. Ейми не знаеше какво цели с тези си действия. Питър отново я вдигна на гръб, постави краката й от двете страни на кръста си и я прегърна силно. Всичко това стана само за няколко секунди. Трите въжета на асансьора бяха закачени за метална плоскост, вързана с напречната греда на покрива. Питър стисна въжетата в ръка и разтвори крака на ширината на раменете си. Ейми усети в тялото му да се насъбира напрежение. Той изпъшка през зъби. Чак тогава Ейми разбра какво възнамерява да направи и затвори очи.

Металната плоскост изхвръкна настрани и двамата полетяха нагоре. Питър се държеше за кабелите с Ейми на гърба си. Пет етажа, десет, петнайсет. Противотежестта на асансьора профуча надолу. Какво щеше да стане, когато стигнеха до върха на шахтата? В небето ли щяха да литнат?

Изведнъж клетката се разтресе; противотежестта беше стигнала до дъното. Кабелите увиснаха. Ейми полетя напред и неволно погледна надолу. Летеше във въздуха. Тялото й достигна връхната точка от параболата и увисна за миг. Ще падна, помисли си. Колко далеч е земята. Щеше да се разбие на пихтия. Падам.

Усети рязко друсване: Питър бе успял да я сграбчи за китката. Той напрегна крака, премести центъра на тежестта си и Ейми започна да описва все по-големи дъги. Тя зърна мястото, където трябваше да се приземи: отвор в стената на асансьорната шахта малко под тях.

Питър я хвърли.

Ейми се приземи, претърколи се и спря. Все още се намираха в облака прах. От адреналина мислите й се бяха избистрили. Тя пропълзя до ръба и погледна към бездната отдолу.

Фанинг се катереше по стената на сградата.

Разнесе се силен тътен. Сградата от другата страна на четирийсет и трета улица започна да се срутва вертикално като човек, падащ на колене. Подът под краката й се разклати. Вибрациите се засилиха; подът се килна надолу. Покрай нея падаха ръждясали инструменти, летви, набъбнали от влагата късове гипс, кофи с пирони. Ейми лежеше по корем, притисната в пода, който се накланяше все повече. Изплъзваше се, нямаше за какво да се хване, гравитацията я притегляше неумолимо…

— Питър, помощ!

Той я хвана за лакътя; лежеше по корем и главите им почти се докосваха. Подът продължаваше да се накланя, но Питър я държеше. Със силен напън успя да я издърпа назад от ръба.

— А, ето къде сте — лицето на Фанинг се появи над ръба.

 

 

Майкъл чу слабо дрънкане на метал в коридора — закачалките. За миг се възцари тишина; лъкатушещата кървава диря бе объркала виралите. Чакането беше непоносимо; искаше му се да изпадне в безсъзнание, но, за съжаление, се чувстваш изключително бодър.

Може би трябва да вдигне шум, да им даде знак къде се намира и да се свършва. Хей, идиоти, насам!

На какво банално място щеше да намери смъртта си. Никога не си бе въобразявал, че ще умре спокойно в леглото си; в подобен свят и с неговия начин на живот, това беше почти невъзможно. Но да издъхне в проклета кухня?

Кухня.

Не можеше да стане. Но можеше да протегне ръка до печката. Зави му се свят, когато се надигна на колене, но успя да грабне дръжката на един тиган. Изплю се върху дъното му и го изтри с ръкав. Отражението му беше размазано, по-скоро силует на човешко лице, но повече не можеше да направи.

Виралите се приближаваха.

 

 

Ейми и Питър тичаха нагоре по стълбите. Стигнаха до покрива. Прахолякът беше гъст, но светло петно на запад показваше къде в небето се намира слънцето.

Трябваше да се качат по-нагоре, над облака.

Ейми вдигна глава. От стрелата на крана висеше стоманено въже, което се люлееше силно. Във вътрешността на кулата имаше стълби, които водеха до върха й.

Започнаха да се катерят. Къде беше Фанинг? Несъмнено ги наблюдаваше доволно отнякъде и чакаше най-удобния момент да ги нападне.

Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-силно се клатеше кранът. Ейми имаше чувството, че всеки момент ще се откачи от фасадата на сградата. Все още се намираха в облака прах. Манхатън тънеше в разруха, а бедствието продължаваше да се разпростира навън от епицентъра. Срина се още една сграда. На мястото на цели редици от здания сега зееха дупки.

— Ехо!

Фанинг бе изкачил кулата на крана до половината. Той им помаха невъзмутимо с една ръка:

— Не се тревожете, след малко ще ви настигна.

Тясна пътека водеше до края на стрелата. Ейми тръгна да пълзи напред, с Питър след нея. Кранът се клатеше. Ейми гледаше право напред; не смееше да погледне надолу, защото щеше да се вцепени.

Стигнаха до края на стрелата; по-нататък нямаше накъде да отидат.

— Приказна гледка!

Фанинг беше на петнайсет метра зад тях. Той изпъчи гърди и огледа разрушения град.

— Потрошихте целия град. Като нюйоркчанин трябва да призная, че това ми навява много неприятни спомени.

Топлина докосна бузата на Ейми. Тя погледна наляво над Пето авеню. Стъклената фасада на сградата от другата страна сияеше в оранжево. Което беше невъзможно; сградата гледаше на изток, а слънцето залязваше. Но тогава осъзна, че светлината е отразена.

Фанинг въздъхна:

— Е, изглежда, това е краят. Бих те помолил да се отдръпнеш, Питър, но никак не те бива да изпълняваш заповеди.

Клатенето на крана се усили. Далеч надолу веригата с куката се люлееше като махало. Блещукането по стъклената сграда ставаше все по-наситено. Откъде идваше светлината?

— Ако искате, може да се хванете за ръце и да скочите заедно. С радост ще ви изчакам.

Лъч силна светлина се отрази от металната корона на Крайслер Билдинг и проби облака прах.

Блъсна Фанинг право в лицето.

Кранът внезапно се наклони към улицата. Болтовете, с които кулата му беше закачена за скелето на фасадата, започнаха да се чупят. Със силно скърцане стрелата започна да се накланя над Пето авеню, първо бавно, после все по-бързо, като чук, който щеше да се стовари върху стъклената сграда отсреща. Щеше да се забие под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

О, не, спри, спри!, помисли си Ейми.

Около тях избухнаха стъкла.

 

 

Виралите нахлуха в стаята. Първият, водачът, прескочи масата и кацна пред Майкъл, който тикна тигана пред лицето му.

Виралът застина.

Другите две създания изглеждаха объркани. Точно на това се бе надявал Майкъл — да разсее водача им. Премести тигана малко встрани; виралът го проследи с поглед. Вероятно щеше да изпита любопитство, ако не беше толкова уплашен. Затаил дъх, Майкъл бавно придърпа тигана към себе си. Виралът го последва покорно; изглеждаше напълно хипнотизиран. Сантиметър по сантиметър, дистанцията между тях се стопи. Майкъл премести тигана наляво и накара вирала да обърне глава.

Счупен нож, помисли си Майкъл. Имам само един шанс.

Замахна.

 

 

Върхът на стрелата се заби в стъклената сграда на трийсет и втория етаж при северозападния ъгъл на Четирийсет и трета улица и Пето авеню и спря два етажа по-надолу, надвиснал нестабилно над улицата.

 

 

Ейми се свести замаяна; имаше само смътен спомен от падането. Лежеше свита на кълбо на пода, с ръце върху главата си. Духаше я силен прашен вятър и я заливаше светлина. След миг осъзна, че идват от голяма дупка в стената на сградата. От лявата й страна върхът на стрелата се клатеше с ритмично скърцане. С изключение на това беше тихо. Под тялото й имаше нещо твърдо и релефно: веригата. Все още беше закачена за крана. Ейми почувства силна изненада, че е оцеляла. Обърна се по корем и заради дългото падане и дезориентацията й прилоша. Въпреки това успя да се надигне на колене и да пропълзи до края на стрелата.

Питър лежеше по лице върху стрелата. В първия миг й се стори, че е мъртъв. Целият беше окървавен, а вратът му беше извит под неестествен ъгъл. Едната му ръка висеше провесена навън. Когато обаче Ейми приближи и го повика, гърдите му се надигнаха и ръката му помръдна.

— Идвам — извика тя. — Ще ти помогна. Само се дръж.

Разполагаше със съвсем малко време; кранът всеки момент можеше да се стовари на улицата. Тя коленичи и подхвана Питър през раменете. Задъхваше се, в очите и устата й се стичаше пот. Успя с мъка да го издърпа до края на стрелата и го премести на пода на стаята.

Обърна го по гръб. Тялото му беше напълно отпуснато, но очите му бяха отворени. Ейми го хвана за брадичката и обърна лицето му към себе си. Езикът му помръдваше, а от гърлото му излизаха хрипливи звуци: опитваше се да говори.

— Ранен си, не говори — каза тя.

Питър изопна лице и ококори очи. Ейми осъзна, че не гледа към нея. Гледаше зад гърба й!

От устните на Питър се отрони последната дума, която изрече в живота си:

— Фанинг.

 

 

Счупеният връх на ножа се заби в окото на вирала, от което пръсна прозрачна течност. Острието се изплъзна от ръката на Майкъл, когато съществото се дръпна назад с пронизителен писък. Оставаше му само тиганът. Когато един от другите вирали се спусна напред, Майкъл фрасна с всички сили създанието по главата и падна настрани до стената. Вдигна тигана пред лицето си.

Виралът го удари през ръцете и тиганът отхвърча настрани.

Майкъл легна по корем и закри глава с ръце.

 

 

Фанинг я блъсна разярено. Ейми падна по гръб, а той седна върху нея и я стисна за шията. Лицето му беше обгорено, кожата му падаше на парцали и под нея се виждаха мускулите; устните му ги нямаше — устата му бе като скелет. От очните му гнезда течеше слуз; очите му се бяха пръснали. Ейми се опита да си поеме въздух, но той притискаше трахеята й. От устата му пръскаше слюнка. Тя махаше с ръце в немощен опит да го отблъсне. Подът се разклати; кранът започваше да пада. Причерня й пред очите. Отказа се и отпусна ръце на пода. Сляп е, каза си тя. Не вижда нищо. Сградата се разтресе и стрелата се вдигна рязко нагоре.

Ейми напипа веригата.

Уви я около врата на Фанинг. Той надигна лице изненадано и за миг отслаби хватката си. Стрелата се изплъзваше назад през дупката. Ейми уви веригата още веднъж около врата му.

Фанинг я пусна и се изправи назад. Вдигна опипом ръка към врата си. Веригата се опъваше.

— Върви при нея — каза Ейми.

Фанинг не извика. Веригата го дръпна и той изхвърча навън сред облака прах, за да стане част от пепелта на мъртвия град.

 

 

И тогава всичко приключи.

Майкъл чакаше. След като дълго време не се случи нищо, той осъзна, че нещо се е променило. В стаята цареше пълна тишина, сякаш беше сам.

Надигна глава и се озърна.

Виралите бяха мъртви. Онзи, който изтръгна тигана от ръцете му, лежеше пред него, свит в ембрионална поза. Другите двама лежаха малко по-далеч, по същия начин — дори онзи с ножа в окото, от което продължаваше да тече окървавена слуз. Изглеждаха толкова крехки. Сякаш бяха полегнали да си починат.

Майкъл се подпря на печката, изправи се и тръгна с куцукане по коридора, по дирята от собствената си кръв. Свали шал от закачалките, превърза крака си и излезе навън. Залязващото слънце беше пробило през прахоляка и багреше облаците в оранжево. Тръгна на изток към Лафайет, където зави на север. Чак когато стигна до следващата пресечка, разбра какво се е случило.

Наоколо лежаха десетки вирали. По тротоарите. По улицата. По покривите на стари коли. Всички лежаха свити като деца, уморени след цял ден игра. Телата им, също като града, на който принадлежаха, се превръщаха в пепел. Гледката го изпълни с противоречиво чувство на тъга и радост. Той продължи да куцука напред. В горната част на Манхатън сградите продължаваха да се срутват с тътен. Разрухата щеше да продължи с месеци, години, дори с векове, докато морето най-накрая не погълнеше целия метрополис. Но тук, сред труповете, цареше спокойствие, сякаш времето бе спряло замислено за момент.

Майкъл Фишър падна на колене и заплака.

 

 

Питър умираше.

Ейми усещаше как духът му си отива; смъртта на Фанинг го повличаше след себе си. В отворените очи на Питър светлината гаснеше.

Не ме оставяй. Тя взе ръката му и я притисна до бузата си; тялото му изстиваше. Мускулите на лицето му се отпускаха. Моля те, не ме оставяй сама, каза тя през сълзи.

Време беше да се сбогува, но не можеше да понесе тази мисъл. Може би имаше начин, дори на цената на предателство. Когато вдигна парчето стъкло от пода и разряза дланта си, имаше чувството, че е напуснала тялото си и се гледа отстрани. От раната шурна кръв и напълни шепата й. Ейми разряза и дланта на Питър. След миг колебание притисна ръката му в своята и преплете пръсти в неговите. Усети потрепване; постепенно Питър също стисна ръката й.

Ейми затвори очи.