Джъстин Кронин
Градът на огледалата (6)

Пет

Жената на легло 16 вдигаше голяма врява. При всяка контракция бълваше поредица от ругатни по адрес на съпруга си, от които дори работниците в рафинерията биха се изчервили. Най-лошото обаче беше, че разкритието й бе едва два сантиметра.

— Опитай се да запазиш спокойствие, Мари — каза й Сара. — Крясъците няма да облекчат болката.

— По дяволите — изсъска Мари на съпруга си, — ти ми причини това, кучи сине!

— Не можете ли да направите нещо? — попита съпругът.

Сара не бе сигурна какво има предвид — да облекчат болките на съпругата му или да я накарат да млъкне. По сплашеното му изражение съдеше, че ругатните по негов адрес не са нещо ново. Той работеше на полето; познаваше се по мръсотията под ноктите му.

— Просто я насърчавайте да диша.

— А аз какво правя? — жената изду бузи и издиша два пъти саркастично.

Иде ми да я фрасна с чук, помисли си Сара. Това ще й затвори устата.

— За бога, накарайте тази жена да млъкне! — обади се от съседното легло старец с пневмония. Молбата му завърши с пристъп на хриплива кашлица.

— Мари, моля те за съдействие — каза Сара. — Притесняваш другите пациенти. А на този етап не мога да направя нищо за болката. Просто трябва да оставим процеса да се развие по естествен път.

— Сара? — Джени изникна зад нея с разчорлена коса, прилепнала за потното чело. — Пристигна една жена в напреднала бременност.

— Един момент — Сара погледна строго Мари: — Разбрахме ли се?

— Добре — изпъшка жената. — Щом се налага.

Сара отиде с Джени в приемната, където новопостъпилата жена лежеше на носилка, а съпругът й стоеше до нея и я държеше за ръка. Жената беше по-възрастна от пациентките, които Сара виждаше обикновено, може би на четирийсет години, с мършаво лице и криви зъби. В дългата й мокра коса имаше бели кичури. Сара бързо прегледа картона й.

— Госпожо Хименез, аз съм доктор Уилсън. Бременна сте в трийсет и шестата седмица, така ли?

— Не съм сигурна.

— Откога кървите?

— От няколко дни. Съвсем леко, но тази сутрин кръвотечението се засили и започна да ме боли.

— Казах й, че трябва да дойде по-рано — обясни съпругът й. Той беше едър мъж с тъмносин гащеризон; дланите му приличаха на мечешки лапи. — Аз бях на работа.

Сара премери пулса и кръвното налягане на жената, след това вдигна нощницата, постави ръце върху корема й и натисна леко. Лицето на жената се изкриви от болка. Сара премести ръце по-надолу, докосваше я тук и там, за да открие къде е разкъсването. Тогава забеляза двете момчета в ранна тийнейджърска възраст, седнали отстрани. Погледна към мъжа, но не каза нищо.

— Имаме разрешително за раждането — рече мъжът нервно.

— Нека не се тревожим за това сега. — От джоба на престилката си Сара извади фетоскоп, притисна сребристия диск към корема на жената и вдигна ръка, за да запазят мълчание. Силно тупане изпълни ушите й. Записа пулса на бебето в картона, 118 удара в минута — малко бавен, но все още нямаше повод за притеснения.

— Добре, Джени, да я закараме в операционната. — Тя се обърна към съпруга. — Господин Хименез…

— Карлос.

— Карлос, всичко ще бъде наред. Но нека децата изчакат тук.

Плацентата се бе отлепила от стената на матката; това беше причината за кървенето. Мястото на разкъсването можеше да се затвори и по естествен път чрез съсирек, но бебето беше разположено седалищно, което щеше да усложни раждането, а в трийсет и шестата седмица Сара не виждаше причина да отлага.

— Може да изчакаме — обясни тя на съпруга, — но според мен това не е разумно. Възможно е бебето да не получава достатъчно кислород.

— Може ли да остана при нея?

— Не и за операцията. — Тя хвана мъжа за ръката и го погледна в очите. — Ще се погрижа за нея. Повярвайте ми, след това ще имате много с какво да помагате.

Сара поиска упойка и грейка и двете с Джени си измиха ръцете и облякоха престилки. Джени почисти корема и слабините на жената с йод и я завърза за масата. Сара включи лампите, сложи си ръкавици и наля упойка в малък съд. Взе гъба с форцепса и я потопи в кафявата течност, след което я постави в отвора на кислородната маска.

— Добре, госпожо Хименез — каза тя. — Ще ви сложа маската. Миризмата ще ви се стори необичайна.

Жената я погледна с безпомощен ужас.

— Ще боли ли?

Сара се усмихна, за да я успокои.

— Повярвай ми, нищо няма да усетиш. А когато се събудиш, ще видиш бебето си. — Тя постави маската върху лицето на жената. — Сега просто дишай равномерно.

Жената заспа веднага. Сара придърпа масичката с инструментите, все още топли от изваряването, и си сложи хирургическа маска. Със скалпела направи напречен разрез над срамната кост, след това втори, за да отвори матката. Видя бебето, свито с главата надолу в околоплодния мехур, чиито води бяха обагрени в розово от кръвта. Разряза внимателно мехура и бръкна вътре с форцепса.

— Приготви се.

Джени застана до нея с кърпа и леген. Сара извади бебето през разреза, подхвана главата му с длан и го подпря с палец и показалец между раменете. Бебето беше момиченце. Още едно бавно издърпване и го извади докрай. Джени го уви в кърпата, почисти устата и носа, обърна го по корем и разтри гърба му; с хрипливо хлъцване детето пое първия си дъх. Сара преряза пъпната връв, извади плацентата и я изхвърли в легена. Докато Джени поставяше бебето в грейката и проверяваше показателите, Сара заши раните на жената. Съвсем малко кръв, никакви усложнения, здраво бебе: никак не беше зле за десетминутна процедура.

Сара свали маската от лицето на жената.

— Бебето се роди — прошепна тя в ухото й. — Всичко е наред. Имаш здрава дъщеричка.

Съпругът и синовете чакаха отвън. Сара ги повика и ги остави за малко насаме. Карлос целуна жена си, която започваше да се събужда, след това взе бебето и го прегърна. Двамата сина също подържаха сестричката.

— Измислили ли сте й име? — попита Сара.

Мъжът кимна с насълзени очи. На Сара й стана мило; не всички бащи бяха толкова сантиментални. Някои като че ли почти не ги беше грижа.

— Грейс — отвърна той.

Закараха майката и дъщерята надолу по коридора. Мъжът изпрати момчетата навън, бръкна в джоба на гащеризона си и нервно подаде на Сара листа хартия, който тя очакваше. Двойки, които искаха трето дете, можеха да откупят това право от двойка, която имаше по-малко от полагащите им се деца. На Сара никак не й се нравеше тази практика; струваше й се нередно да купуваш и продаваш правото да дадеш живот, а половината от сертификатите, които й представяха, бяха фалшифицирани и купени на черния пазар.

Тя прегледа внимателно документа на Карлос. Хартията беше от официално издадена партида, но мастилото дори не се доближаваше до правилния цвят, а печатът се намираше от грешната страна.

— Онзи, който ви го е продал, трябва да ви върне парите.

Лицето на Карлос помръкна.

— Моля ви, аз съм обикновен хидро. Нямам достатъчно пари, за да платя данъка. Вината е изцяло моя. Тя каза, че денят не е подходящ.

— Хубаво е, че си признавате, но, за съжаление, проблемът не е в това.

— Умолявам ви, доктор Уилсън. Не ме карайте да я давам на сестрите. Синовете ми са добри момчета, сама видяхте.

Сара нямаше намерение да изпраща малката Грейс в сиропиталището. Но сертификатът на мъжа беше толкова очевиден фалшификат, че някой в статистическата служба със сигурност щеше да забележи.

— Направете услуга и на двама ни и унищожете този документ. Аз ще впиша раждането в регистъра, а ако забележат несъответствието, ще измисля нещо — ще им кажа, че съм загубила сертификата или нещо подобно. С малко късмет ще се окаже, че документът се е изгубил сред бумащината.

Карлос не взе подадения му сертификат; изглежда, не разбираше какво му казва Сара. Тя не се съмняваше, че мислено е репетирал този разговор стотици пъти. Но нито веднъж не му бе минало през ум, че някой може просто да разреши проблема му.

— Вземете сертификата.

— Наистина ли? Няма ли да си навлечете неприятности?

Сара тикна листа хартия в ръцете му.

— Скъсайте го, изгорете го или го изхвърлете в някоя кофа за боклук. Просто забравете, че изобщо сме говорили по въпроса.

Мъжът прибра сертификата в джоба си. За миг като че ли понечи да я прегърне, но се спря.

— Ще ви споменаваме в молитвите си, доктор Уилсън. Ще осигурим добър живот на дъщеря си, кълна се.

— Разчитам на това. Но ще ми обещаете ли нещо?

— Каквото поискате.

— Ако жена ви каже, че денят не е подходящ, повярвайте й. Разбрахме ли се?

 

 

На пропускателния пункт Сара показа пропуска си и продължи към къщи по тъмните улици. С изключение на болницата и други важни сгради, токът спираше в 22:00 ч. Това обаче не означаваше, че целият град си лягаше в мига, в който светлините угаснеха; в тъмното градът заживяваше различен живот. Кръчми, бордеи, зали за комар — Холис й беше разказвал достатъчно истории, а за двете години в бежанския лагер и тя самата видя какво ли не.

Влезе тихо в апартамента. Кейт отдавна спеше, но Холис я чакаше; четеше книга на свещ на кухненската маса.

— Интересна ли е? — попита тя.

Тъй като Сара работеше до късно почти всеки ден, Холис бе започнал да чете много, взимаше цели наръчи книги от библиотеката и ги трупаше до леглото.

— Има някои фантасмагории. Майкъл ми я препоръча преди известно време. Разказва се за една подводница.

Сара закачи палтото си на закачалката до вратата.

— Какво е подводница?

Холис затвори книгата и свали очилата си за четене — друг нов детайл. Според Сара малките стъкла с формата на полумесец, мътни и издраскани, поставени в черни пластмасови рамки, му придаваха достолепен вид, но Холис твърдеше, че с тях се чувства стар.

— Явно е лодка, която плава под вода. Пълна глупост, ако питаш мен, но историята не е лоша. Гладна ли си? Мога да ти приготвя нещо, ако искаш.

Сара беше гладна, но се чувстваше твърде уморена, за да яде.

— Искам само да си легна.

Тя отиде да нагледа спящата Кейт, след което се изми на мивката. Спря и се огледа в огледалото. Годините несъмнено започваха да й личат. Около очите й имаше мрежа от бръчици; русата й коса, сега по-къса и вързана на опашка, беше изтъняла; кожата й започваше да се отпуска. Винаги се беше смятала за хубава жена и на определена светлина все още беше. Но неусетно беше започнала да остарява. Преди винаги, щом се огледаше, виждаше в отражението малкото момиченце, което бе някога; тогава жената в огледалото беше по-зряла версия на онова дете. Сега виждаше бъдещето. Бръчките щяха да станат по-дълбоки; кожата й щеше да увисне; очите да станат по-мътни. Младостта й си отиваше.

Въпреки това мисълта не я притесни много. С възрастта идваше авторитетът, а с авторитета идваше силата да бъде полезна — да лекува, да утешава и да помага на нови човешки същества да идват на този свят. Ще ви споменаваме в молитвите си, доктор Уилсън. Сара чуваше подобни думи почти всеки ден, но така й не можеше да свикне с тях, нито с обръщението „доктор Уилсън“. Все още се стъписваше, когато се обръщаха така към нея. Преди три години, когато пристигна в Кървил, отиде в болницата, за да попита дали с опита си като медицинска сестра може да помогне. В малка стаичка без прозорци доктор на име Елакуа я изпита подробно — за органите и системите в тялото, за процесите на диагностика и лечение. Отбелязваше си отговорите й с напълно безизразно лице. Изпитът продължи повече от два часа; накрая Сара имаше чувството, че върви слепешката в снежна виелица. Та с какво би могла да допринесе оскъдната й подготовка в лечебно заведение, което беше толкова по-напред от домашно приготвените лекове в Колонията? Как можеше да е толкова наивна?

— Е, това е всичко — каза й доктор Елакуа. — Честито.

Сара се стъписа; отговорът му ироничен ли беше?

— Значи мога да работя като сестра?

— Сестра ли? Не. Имаме предостатъчно сестри. Очаквам ви утре сутринта, госпожо Уилсън. Обучението ви започва точно в седем часа. Струва ми се, че една година ще е достатъчна.

— Какво обучение? — попита тя и Елакуа, чийто подробен разпит едва загатваше какво я очаква в бъдеще, отвърна с неприкрито нетърпение:

— Може би не се изразих ясно. Не знам къде сте учили, но знаете два пъти повече от всички тук. Ще бъдете лекар.

А и Кейт, разбира се. Тяхната прекрасна, удивителна, невероятна Кейт. Сара и Холис искаха да имат и второ дете, но тежкото раждане на Кейт беше причинило непоправими увреждания. Разочароващо и иронично, като се има предвид, че ден след ден със собствените си ръце израждаше бебета. Но Сара нямаше право да се оплаква. Фактът, че беше успяла да намери дъщеря си и след това двете да се съберат отново с Холис, да избягат от Отечеството и да се върнат в Кървил, където заживяха като семейство, бе истинско чудо. Сара не се смяташе за особено набожна — сестрите й се струваха добронамерени, макар и малко крайни в убежденията си — но само глупак не би имал чувството, че провидението се е намесило. Нямаше как да се будиш всеки ден в подобен свят и да не прекарваш поне един час в размисли как да покажеш колко си благодарен.

Рядко мислеше за Отечеството, тоест възможно най-рядко. Все още го сънуваше — но, изненадващо, сънищата не бяха за най-страшните неща, които се случиха там. Сънуваше най-вече, че е гладна, премръзнала и безпомощна в завода за биодизел. Понякога просто гледаше ръцете си озадачено, сякаш се опитваше да си спомни какво е държала в тях; от време на време сънуваше Джаки, старата жена, с която се беше сприятелила, или Лайла, към която Сара изпитваше смесени чувства, превърнали се с времето в тъжно съчувствие. В редки случаи сънуваше и кошмари — носеше Кейт на ръце сред ослепителен сняг, преследваше ги нещо ужасно — но тези сънища почти не я спохождаха вече. И за това бе благодарна: в крайна сметка, едва ли скоро, но един ден Отечеството щеше да е просто поредният спомен от многобройните събития в живота й, неприятно преживяване, което щеше да направи останалите спомени още по-хубави.

Холис вече спеше. Мъжът й заспиваше в мига, в който положеше глава на възглавницата. Сара угаси свещта и се пъхна под завивките. Запита се дали Мари вече е родила, или все още крещи на съпруга си; замисли се за семейство Хименез и изражението на Карлос, когато взе малката Грейс в ръце. Може би благодат беше думата, която търсеше. Имаше вероятност статистическата служба да ги разкрие, но според Сара тя беше малка с многото бебета, които се раждаха. И в това беше проблемът. Настъпваше нова епоха; новата ера беше започнала. Може би това научаваше човек с годините — когато се огледаш в огледалото и видиш следите от остаряване по лицето си, когато погледнеш спящата си дъщеря и видиш в нея безвъзвратно отминалото си детство. Светът е истински и ти живееш в него като мимолетна, но неизменна част, а ако имаш късмет, нещата, които си направил в името на любовта, ще се помнят.