Джъстин Кронин
Градът на огледалата (26)

Двайсет и пет

Прекараха нощта в Хънт, където спаха на земята до каруцата, и пристигнаха в Мистик следобеда на втория ден. Градчето се състоеше само от главна улица с няколко къщи, смесен магазин и общинска сграда, която служеше за всичко — от поща до затвор. След това поеха покрай реката на запад през тунела от гъста растителност. Пим никога не беше идвала в градчето и всичко, което виждаше, й се струваше удивително. Виж дърветата, казваше с жестове тя на бебето. Виж реката. Виж целия свят.

Стигнаха в стопанството по мръкване. Къщата бе разположена на възвишение с изглед към Гуадалупе, имаше заграждение за конете, полета с черна почва и клозет в дъното. Кейлъб слезе от каруцата и вдигна ръце да вземе Тео, който спеше в кошче.

— Какво ще кажеш?

Откакто Тео се роди, Кейлъб започна едновременно да говори и да прави жестове в присъствието на бебето. Тъй като щяха да живеят сами, бебето щеше да порасне с мисълта, че говоримата реч и жестомимичният език не се различават изобщо.

Сам ли построи всичко?

— Помогнаха ми.

Покажи ми останалото.

Кейлъб я заведе в къщата. На първия етаж имаше две стаи с истински стъклени прозорци и кухня с печка и помпа за вода. Стълби водеха до таванското помещение, където тримата щяха да спят. Подът от дъбови дъски беше стабилен под краката им.

— През лятото ще е твърде горещо да се спи вътре, но мога да построя закрита веранда отзад.

Пим се усмихна; не можеше да повярва на очите си. Кога ще ти остане време?

— Ще успея, не се притеснявай.

Свалиха от каруцата багаж колкото за през нощта. След няколко дни Кейлъб трябваше да измине дванайсетте километра до града, за да започне да купува добитък: крава, една-две кози, кокошки. Семената бяха покълнали и готови за засаждане; нивата беше изорана. Щяха да засядат царевица и боб през ред, както и зеленчуци в градината зад къщата. Първата година щеше да е най-трудна. Кейлъб се надяваше след това да влязат в ритъм, макар че животът им никога нямаше да е съвсем лесен.

Хапнаха набързо и легнаха на дюшека, който Кейлъб беше свалил от каруцата и опънал на пода в дневната. Чудеше се дали Пим ще се страхува или поне ще се безпокои, че живеят толкова далеч само тримата. Тя за пръв път щеше да прекара нощта извън градските стени. Но явно грешеше; Пим изглеждаше напълно спокойна и чакаше с нетърпение да види как ще заживеят тук. За това, разбира се, имаше причина. Като малка беше преживяла неща, които я бяха направили изключително силна.

Кейлъб се привърза към Пим постепенно. В началото, когато Сара я доведе от сиропиталището, тя дори не му приличаше на човек. Резките й жестове и гърлени звуци го стряскаха. И най-малката добрина се посрещаше с неразбиране, дори с гняв. Всичко започна да се променя, когато Сара научи Пим на езика на жестовете. Първо започнаха с отделни думи, след това преминаха към цели фрази и идеи, които можеха да се изразят с едно-единствено движение на ръката. Сара бе използвала книга от библиотеката, но по-късно, когато Кейт я даде на Кейлъб да я прочете, той осъзна, че много от жестовете са измислени: уникален език, който само тя и майка й — и до известна степен Кейт и баща й — знаеха. По това време Кейлъб беше на четиринайсет или петнайсет години: умно момче, свикнало да разрешава всякакви загадки. Освен това Пим започваше да му става интересна. Що за човек беше? Фактът, че с нея не можеше да общува като с всички останали, едновременно го дразнеше и очароваше. Реши да наблюдава по-внимателно как Пим общува със семейството си, за да научи жестовете. Упражняваше се сам в стаята пред огледалото с часове, като разиграваше диалози на различни теми. Как си? Много добре, благодаря. Какво мислиш за времето? Обичам дъжда, но с нетърпение чакам да се стопли.

Не искаше да разкрива новите си умения, докато не добие достатъчно увереност, за да разговаря с нея по най-различни въпроси. Възможност му се предостави един следобед, когато отидоха заедно със семействата си на преливника. Докато другите си правеха пикник край водата, той се качи на язовирната стена. Там намери Пим, седнала на бетона, да пише в дневника си. Пим все пишеше; Кейлъб бе размишлявал за това. Тя усети приближаването му, изгледа го с присвити тъмни очи и отново наведе глава към дневника си пренебрежително. Дългата й лъскава кафява коса, прибрана зад ушите, блестеше на слънцето. Кейлъб спря за момент просто да я погледа. Много се беше разхубавила, само че снизходителното й отношения я правеше да изглежда студена.

Пим явно не се зарадва на компанията му, но беше твърде късно да се върне. Кейлъб отиде при нея. Тя го изгледа с килната настрани глава и насмешливо изражение.

Здравей, каза той с жестове.

Пим затвори тетрадката.

Искаш да ме целунеш, нали?

Въпросът бе толкова неочакван и директен, че Кейлъб се стъписа. Искаше ли да я целуне? Защо го попита точно това? Сега Пим се смееше неприкрито — смееше се с очите си.

Знам, че ме разбираш, каза тя.

Кейлъб й отговори с ръце:

Научих се.

Заради мен или просто защото искаш?

Кейлъб се смути.

И двете.

Целувал ли си се някога?

Не беше целувал никого, но се надяваше някой ден да му се предостави възможност. Осъзнаваше, че се е изчервил.

Няколко пъти.

Не е вярно. Ръцете не лъжат.

Права беше. Въпреки всички упражнения не бе забелязал очевидния факт, който Пим му демонстрира само за секунди: жестомимичният език налагаше да си напълно прям. С толкова лаконичен начин на изразяване не оставаше много място за увъртания и полуистини.

Искаш ли?

Пим се изправи и застана срещу него.

Добре.

Целунаха се. Кейлъб затвори очи, тъй като си мислеше, че така се прави, наклони глава настрани и се приведе напред. Носовете им се сблъскаха, след това се разминаха и устните им се срещнаха. Докато се усети, целувката приключи.

Хареса ли ти?

Кейлъб още не можеше да повярва, че изобщо се е случило. Отговори й с жестове:

Много.

Сега си отвори устата.

Така му хареса още повече. Нещо меко се прокрадна в устата му и той осъзна, че е езикът й. Последва примера й и започнаха да се целуват истински. Кейлъб винаги си бе представял целуването като леко докосване на устните, но сега разбра, че е много по-сложно. Представляваше по-скоро сливане, отколкото докосване. Целуваха се известно време, изучаваха устите си, след което Пим се отдръпна по начин, който показваше недвусмислено, че са приключили. Искаше му се да продължат; можеше да го прави още дълго. И тогава разбра защо Пим се беше дръпнала. Сара ги викаше от брега.

Пим му се усмихна.

Целуваш се страхотно.

И това беше всичко, поне за момента. След време отново се целуваха и правиха други неща, но не кой знае какво, а и постепенно в живота на Кейлъб се появиха други момичета. Въпреки това онези няколко минути на язовирната стена си оставаха най-важното събитие в живота му. Когато постъпи в армията на осемнайсет години, командирът му каза да пише писма до някой у дома. Кейлъб избра Пим. Писмата му бяха лековати и бодри, оплакваше се от храната и разказваше весели истории за приятелите си, но нейните отговори бяха невероятно проницателни и пълни с живот. Понякога приличаха на поезия. Често с дни си спомняше някоя фраза, описваща съвсем обикновено нещо — как слънцето огрявало листата, какво казал някой познат, уханието на ястие върху котлона. За разлика от лаконичните жестове, върху хартия думите на Пим преливаха от чувства — по-изразителна истина, по-близка до сърцето й. Кейлъб пишеше на Пим при всяка възможност и жадуваше да получи отговор от нея. Най-накрая чуваше гласа й и скоро започна да се влюбва. Когато й каза, не в писмо, а очи в очи, при завръщането си в Кървил за тридневен отпуск, със засмени очи и жестове тя го попита: Значи най-накрая го осъзна?

С тези спомени Кейлъб заспа. По някое време се събуди и видя, че Пим не е до него. Не се притесни; тя си падаше малко нощна птица. Тео спеше. Кейлъб си обу панталона, запали фенера, взе пушката от ъгъла зад вратата и излезе навън. Пим седеше облегната на пъна, върху който Кейлъб сечеше дърва.

Всичко наред ли е?

Угаси светлината и ела да седнеш.

Облечена беше само с нощница въпреки студа; краката й бяха боси. Кейлъб седна до нея и угаси лампата. В тъмното си имаха ритуал. Тя го хвана за ръката и в дланта му написа с жест: Виж.

Какво?

Всичко.

Разбра какво има предвид. Това е нашият дом.

Тук ми харесва.

Радвам се.

Кейлъб долови движение в храстите. След миг отново се чу шумолене. Идваше отляво. Не беше енот или опосум, а нещо по-голямо.

Пим усети, че е застанал нащрек.

Какво?

Чакай.

Запали отново фенера и той хвърли кръг светлина върху земята. Сега шумът идваше от няколко различни места, но като цяло от една посока. Кейлъб вдигна пушката и я притисна с лакът към тялото си. С фенера в една ръка и оръжието в другата се прокрадна към мястото, от което идваше шумът.

Светлината огря нещо: проблясване на очи.

Млад елен. Животното замръзна и впери очи в него. Тогава видя и другите — общо шест. За миг всички застинаха — човек и елени се гледаха стъписано. После обаче, сякаш наставлявани от общо съзнание, животните се обърнаха като едно и хукнаха да бягат.

Какво му оставаше, освен да се разсмее?