Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (8)

VIII

— Слънцето почти залези — каза Карл.

Джо се изправи, прекъсвайки чистенето на олтара, и се вторачи на запад през един от счупените прозорци. Слънцето не се виждаше, скрито зад къщите.

— Можеш да си вървиш, Карл — рече на дребничкия човечец. — Благодаря ти за помощта.

— Де ще ходиш, отце?

— Ще съм точно тук.

Изпъкналата адамова ябълка на Карл подскочи конвулсивно, докато преглъщаше.

— Тъй ли? Амчи тогаз оставам и аз. Казах ти, че ще ти са реванширам, нал? Па и не мисла, че пиявиците ше харесат новия, подобрен вид на „Св. Антъни“ мноо, когат додат тая вечер, ко ша каеш? Дори не мисла, че ша минат през вратите.

Джо се усмихна на човека и се огледа наоколо. За щастие беше юли и дните бяха дълги. Имаха време да се насладят на промяната. Подовете бяха чисти, разпятието — поправено и върнато на мястото му, както и по-голямата част от иконите. Зев ги намери под пейките, избра тези, които не бяха много повредени и ги окачи на стените. Много нови кръстове също бяха поставени там. Карл намери чук и пирони и направи няколко дузини от останките от пейките.

— Не. Не мисля, че ще им допадне особено новият декор. Но има нещо, което искам да ни намериш, ако можеш, Карл. Оръжия. Пистолети, пушки, ловджийки, всичко, което стреля.

Карл кимна бавно.

— Познавам няколко момчета, които могат да помогнат.

— Също и вино. Малко червено вино, ако въобще някой е заделил.

— Имаш го.

Той хукна.

— Да не планираш последната битка на Къстър^[1]? — попита Зев от мястото си до източната стена, където заковаваше последните няколко набързо сковани от Карл кръста.

— По-скоро битката при Аламо^[2].

— Същата работа — рече Зев и придружи думите си с едно от своите свивания на раменете.

Джо се върна към търкането на олтара. Чистеше го вече повече от час. Беше плувнал в пот и знаеше, че мирише като мечка, но не можеше да спре, преди да го почисти.

Час по-късно бе принуден да се откаже. Нямаше смисъл. Нямаше как да го изчисти повече. Вампирите сигурно бяха направили нещо на кръвта и мръсотията, за да накарат сместа да се пропие в мрамора по този начин.

Седна на пода, с гръб, опрян на олтара, и се отпусна. Не му се искаше да почива, защото това му осигуряваше време за мислене. А когато го стореше, осъзнаваше, че има доста голяма вероятност да не види утрото.

Поне щеше да си отиде с пълен стомах. Тайният им снабдител им беше оставил вечеря на прага на вратата — прясно изпържено пиле. Дори споменът за него пълнеше устата му със слюнка. Очевидно някой бе наистина щастлив, че се беше завърнал.

Ако трябваше да бъде честен, колкото и отчаян да беше, не бе готов да умре. Не тази нощ, която и да е друга нощ. Не искаше Аламо или Литъл Бигхорн. Всичко, което желаеше, беше да удържи вампирите до настъпването на зората. Да ги задържи извън „Св. Антъни“ за една вечер.

Това беше всичко. Щеше да е официално изявление — неговото изявление. Ако му се отвореше възможност да забие кол в разложеното сърце на Палмери, щеше да се възползва, но не разчиташе на това. Една нощ. Само за да им покаже, че не могат да отидат навсякъде, където им се иска, и да правят с всеки каквото им се иска. Изненадата бе на негова страна тази вечер, така че можеше и да сработи. Една нощ. Тогава щеше да си продължи по пътя.

— Какво, да го еба, сте направили?

Джо вдигна поглед към крясъка. Едър мъж с дълга коса, в джинси и фланелена риза стоеше в преддверието и се взираше в частично възстановения неф. Когато се приближи, Джо забеляза обецата полумесец.

Виши.

Джо стисна ръцете си в юмруци, но не се отмести.

— Хей, на теб говоря, господинчо. Ти ли си отговорен за това?

Когато единствения отговор, който получи от Джо, бе студен поглед, той се обърна към Зев.

— Хей, ти! Евреина! Какво, по дяволите, смяташ, че правиш? — Тръгна към Зев. — Сваляй тея шибани кръстове…

— Докосни го и ще те пречупя на две — закани се Джо с тих глас.

Вишито се спря и се вторачи в него.

— Хей, задник! Ти луд ли си? Знаеш ли какво ще ти стори отец Палмери, когато пристигне?

— Отец Палмери? Защо продължавате да го наричате така?

— Той така иска. А теб ще те нарече мъртво месо, когато дойде!

Джо се изправи на крака и погледна надолу към вишито. Мъжът отстъпи с две крачки. Вече не изглеждаше толкова сигурен в себе си.

— Кажи му, че ще го чакам. Кажи му, че отец Кейхил се е върнал.

— Ти си свещеник? Не приличаш на такъв.

— Млъквай и слушай. Кажи му, че отец Джо Кейхил се е върнал… и е бесен. Кажи му го. А сега изчезвай оттук, докато все още можеш.

Мъжът се обърна и хукна навън към сгъстяващия се мрак. Джо погледна към Зев и го видя да се хили зад брадата си.

— „Отец Джо Кейхил се е върнал… и е бесен.“ Това ми хареса.

— Ще пуснем стикер. Но дотогава нека затворим онези врати. Лошите започват да излизат. Ще потърся още свещи. Става тъмно тук.