Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (15)

XV

Джо беше преполовил разстоянието, когато чу гласа на Палмери да ехти над цялата тази лудница.

— Спри ги, Джоузеф! Спри ги веднага или ще пусна приятеля ти!

Джо погледна нагоре и замръзна. Палмери стоеше до парапета на балкона, наклонен над него, с очи извърнати от нефа и всичките размахани кръстове. В края на протегнатите му ръце беше Зев, провесен във въздуха над потрошените останки от пейките, над особено голямо и заострено дърво, сочещо точно в средата на гърба на равина. Уплашените очи на Зев се стрелкаха от Джо към гигантския кол долу.

Джо чу, че шумотевицата от мелето намаля малко и още малко, когато всички очи се насочиха към случващото се на балкона.

— Човек, набит на дървен кол, умира толкова ефикасно, колкото и вампир! — изкрещя Палмери. — Дори и по-бързо, ако е пронизан в сърцето. Но може да отнеме часове в агония, ако прониже стомаха му.

В „Св. Антъни“ настъпи тишина, когато боевете прекъснаха и всяка една от страните се оттегли в различен ъгъл на църквата, оставяйки Джо сам по средата.

— Какво искаш, Алберто?

— Първо, искам да свалят всички тези кръстове, за да мога да виждам!

Джо погледна надясно, където бяха неговите енориаши.

— Свалете ги — нареди им. Когато се надигна недоволна глъчка, добави: — Не ги захвърляйте, просто ги дръжте така, че да не се виждат. Моля ви.

Бавно, един по един в началото, след което и на групи, кръстовете и разпятията бяха скрити зад гърбовете им или прибрани в палтата.

Отляво вампирите изсъскаха облекчени, а вишитата завикаха доволни. Звукът наподобяваше нагорещени игли, пъхани под ноктите на Джо. Отгоре Палмери се обърна към Джо и се усмихна.

— Така е по-добре.

— Какво искаш? — попита Джо, макар свиването в стомаха му да му подсказваше точно какъв ще е отговорът.

— Размяна — отвърна Палмери.

— Мен за него, предполагам? — предположи Джо.

Усмивката на Палмери се разшири.

— Разбира се.

— Джо, не! — възпротиви се Зев.

Палмери раздруса стареца грубо. Джо го чу да казва:

— Мълчи, евреино, или ще ти прекърша гръбнака! — Върна погледа си отново на Джо. — Другото е да ти кажа твоята паплач да пусне хората ми да си вървят. — Засмя се и разтърси Зев отново. — Чу ли, евреино? Цитат от Библията — Стария Завет!

— Добре — съгласи се Джо без колебание.

Енориашите отдясно се възпротивиха с общи възгласи като „Не!“ и „Не можеш!“, които пропиха „Св. Антъни“. Разнесе се мощен глас: „Той е просто един чифутин!“.

Джо потърси човека и го намери — Джийн Харингтън, дърводелец. Посочи с палец през рамото си към вампирите и слугите им.

— Подобна реплика е присъща за тях, Джийн.

Харингтън отстъпи назад и заби поглед в обувките си.

— Съжалявам, отче. — Гласът му беше на ръба на хлипа. — Но тъкмо си те върнахме!

— Всичко ще е наред — успокои го Джо с мек тон.

И наистина го мислеше. Вътре в себе си имаше чувството, че ще премине през това изпитание, че ако се размени със Зев и се изправи лице в лице с Палмери, ще излезе победител от битката или поне щеше да стори всичко възможно, за да не загуби. Сега, когато не бе завързан като някое жертвено агне, сега, когато бе със свободни ръце и крака, не можеше да си представи да бъде погубен от подобните на Палмери.

Освен това един от енориашите му беше дал малко разпятие. Държеше го в свитата си длан.

Но първо трябваше да освободи Зев. Това беше над всичко. Погледна към Палмери.

— Добре, Алберто. Качвам се при теб.

— Чакай! — извика Палмери. — Някой да го претърси.

Джо стисна зъби, когато един от вишитата, тлъст, нечистоплътен мърляч, дойде до него и пребърка джобовете му. Джо си помисли, че ще се успее да скрие разпятието, но в последния момент бе накаран да разтвори ръцете си. Вишито се изхили в лицето на Джо, грабна малкото кръстче от дланта му и го сложи в своя джоб.

— Вече е чист! — обяви мърлячът и блъсна Джо напред.

Свещеникът се поколеба. Беше се запътил към змийско гнездо, без да има някакво оръжие. Погледна към своите енориаши и разбра, че не е моментът да се върне обратно.

Продължи по пътя си, стискайки и отпускайки изопнатите си, потни юмруци. Все още имаше шанс да си тръгне оттук жив. Беше прекалено разгневен, за да умре. Молеше се, когато се доближи до бившия свещеник, стаената ярост в него заради това, че беше обвинен в нещо, докато бе пастор тук, което не бе извършил, щеше да експлодира и да му даде сила да разкъса Палмери на парчета.

— Не! — изкрещя Зев отгоре. — Забравѝ за мен! Започна нещо и трябва да го доведеш до край!

Джо не обърна внимание на приятеля си.

— Идвам, Алберто.

Отец Джо идва, Алберто. И е разгневен. Адски разгневен.