Йеромонах Антим Крунев
Спомени от миналото (4)

Част III. Спомени

Това бе доста отдавна. В тъмните времена на 1875–76 г. в града ни пристига човек, който след разбиване и ограбване на пощата в Арабаконак е могъл да се прикрие. С идването си тук той се разкрива най-чистосърдечно на владиката Доротей и иска някаква помощ. Този последният му дава писмо и го препраща за Лопушанския манастир при Игумена Дионисий. В тези времена манастирите служеха и за скривалища на българските комити. След като го препраща за манастира, владиката го издава на турските власти, които го хващат в манастира и окован във вериги го изпращат за Видин.

През 1876 г., когато стана въстанието в Тракия, по нареждане на властта биват затворени всички по-видни първенци. И наскоро, в деня на акта училищен, бяха освободени.

Арестуваните вкупом дойдоха на акта от затвора. Тук друго не стана, освен че неколцина бяха малтретирани.

Случката за хаджи Димитровата чета достигна до нашите уши като легенда. Това повдигна духа на българското население, а у турците породи страх. И често в страха си ни плашеха, че ще колят „Вароша“ и др. Ходенето на куриери и комити ставаше доста тайно и малцина знаеха това. По-късно, през времето на владиката Милети, в града ни се яви едно „нямо“ момче, окъсано и изтощено. То просеше край черковните врати, прислужваше около черковата и метеше черковния двор. В училището често ставаше разговор между учителите Йордан Наумов и Атанас Бисерин за това глухонямо момче. Те бяха учили в „Белградското велико школо“ и искаха да си припомнят, че този глухоням е бил техен съученик. Владиката се отнасяше доста добре с него. Виждайки бащините му обноски, той му се открива. А именно, че не е никакъв глухоням, а е четник от четата на Христо Богев, разбита неотдавна край Враца — учител от Козлодуй. Владиката бе посветен тогава в тези комитски работи и често насърчаваше населението. Той дава писмо на „глухонямото“ момче, с което го препоръчва на комитета във Видин, като го препраща до поп Яко на видинската капия да го упъти. Момчето било обаче непредвидливо и дало писмото така, че било забелязано от турчин, който го взима и подкарва за конака, гдето го предава заедно с писмото. Разкрили съдържанието на писмото, те затварят поп Яко, като го измъчват много, с цел да разкрие комитските работи. Той обаче нищо не издал. На владиката обявяват домашен арест. Но той успява тайно да избяга за София и протестира, но бива заловен и върнат обратно, където вече го затварят в участъка, а по-късно го препращат в Русе при Валията, гдето го затварят. „Нямото момче“ също измъчват и изтезават със съдействието на аптекаря грък Димитро и го закарват също за Русе. А по-късно той и Митрополита са били освободени под общата амнистия, която дадоха турците. Това „глухонямо“ момче го видяхме по-късно книжар в Рахово.

След баташките кланета в Тракия, въстанията и Ботевия бой при Враца, духът на населението значително се подобри. Навсякъде почнаха да нашепват, да говорят и да се заканват. Един ден бях на лозето, гдето ми донесоха в. „Зорница“. От него научих че Митхад паша, под натиска на силите, дал конституция в турската държава и че избирали депутати. Между избраните бил Екзарха, Иларион и др. Но те отказали, за което били заточени в Мала Азия. Научих се, че руското правителство дало ултиматум на Турция да въведе реформи, но портата отказала. И мълва достигна до нас, че русите обявили война. Радостта бе голяма и неописуема. По-късно научихме, че русите в Азия победили и превзели Карс, Ерзерум и Батум, а по късно, че навлезли в Румъния и правели приготовления да минат Дунава. И докато тъй се радвахме, турците бяха изгубили и ума, и дума, станаха кротки, като почнаха да се грижат за своето бягство.

Русите след минаването на Дунава настъпваха малко по малко, превземат Вратца и стигат до Хаджийската махла. И един ден пращат тайно двама селяни до архиерейското наместничество, с цел да научат за разположението на турските войски в града. В града до този ден нямаше войска, а само черкези^[1]. И архиерейското наместничество, уверено в горното, съобщава, че войски в града няма. Но… на другия ден привечер пристига един табор (дружина) турска войска от гарнизона във Видин. Към куртовите гробища бяха настанени черкези. Нашите съобщения, че в града няма неприятели, полъгва русите. И същия ден, когато турската войска минаваше през града, при куртовите гробища става схватка с руските разезди^[2] и черкезите. При престрелката пада убит един черкезин. Те се подплашват и побягват през града. Турските войски набързо изпразниха града и под казармата посрещат руските разезди, като успяват да ги отблъснат. Руските части се връщат обратно в Махалата.

През това време в града настава суматоха. Дюкяните набързо се затварят, турци побягват към кестеняците^[3] и балкана, хора се разтичват по чаршията, иде падане. А есенните дни тогава бяха много кишави и студени.

Окуражени от успеха си, юсбашията^[4] поиска от населението „амслие“ — работник от всяка къща, за да правят окопи извън града. За там и от нашата къща се прати работник, брат ми Николчо, който в една суматоха изгубил мотиката. Турската войска отбраняваше града отвън, като улесни бягството на турците и запази богатствата им. Това обсадно положение за града трая около 30 дена. През това време турците малко по малко с коли си изнасяха багажа и заминаваха за София и по-надолу.

Един ден първенците на града са повикани в конака, гдето началникът на табора казва: „Чорбаджи ефенди, русите идват вече. Ний дойдохме да пазим турците. Те си отидоха — кого да пазим? Вас ли да пазим? За вас идат русите да ви освобождават“. А чорбаджиите престорено, със сълзи на очи казват, че се боят и те от русите, защото и за нас (чорбаджиите) те са душмани. „Какво ще стане с нас — ще ни избият“. Тогава турският комендант казва: „Недейте лъга и хитрува, те идват за вас сега — идете да ги срещнете!“ — „Ами какво ще стане с нас от башибозуците?“ — се обажда един от чорбаджиите. — „Бъдете спокойни — отвръща комендантът — и оттам сте осигурени“. — И взимайки си сбогом, се разделя с натъжените чорбаджии.

На другия ден се пръсна слух, че русите идат. Отидох от любопитство и аз под града и срещам двама конника с фишеклъци на гърдите, млади, червени, като че ли близнаци бяха. Отивам малко по-надолу — гледам калабалък^[5] излезнал да ги посреща, кой с хляб, кой с ракия и вино. Там видях 10–12 конника, прилични на същите, които видях по-рано. Те бяха запалили една турска колиба, пълна с патрони. Един се обърна към мен с думите: „Турек погубили Архирей?“ — „Няма нищо“ — отвърнах аз. След кратък разговор, който мъчно разбирахме, те възкачиха конете и нахлуха в града, обходиха улиците и се върнаха към Боровци. Градът остана без охрана. Турците ни напуснаха, а русите се върнаха за Боровци. В това „междуцарствие“ нахлу от околните села населението и с брадви разбиха дюгените и турските къщи, като разграбваха всичко, каквото им падне. Едни къртеха с ярост вратите, а други откачваха прозорците, трети надигаха юргани, кошери, бакъри, килими и др. В този момент се пръсна слух, че 2000 души турци идат по новия път от Петрохан за града. Настана голяма паника в гражданството, защото градът бе опустошен и всички турски къщи бяха разграбени. Едни забягнаха от града, а други заминаха за Боровци, за да се уверят има ли руси. След 2 дена пристигна капитан Савойски и поиска да се приготвим и посрещнем братушките.

Като учител събрах децата и на другия ден капитан Савойски, заедно с гражданството и цивилните, потеглихме за под града. Най-напред пристигна полкови командир с една рота. След това дойде втора, трета и четвърта рота. От гражданството държа реч Архиерейският наместник Аритон, а от руснаците отговори полковият командир със свалена шапка и след това за първи път чухме „Ура, ура, ура!“. И всред неописуема радост, заедно с войската и духовната процесия, потеглихме за града, като се отправихме за черковата, гдето отслужих вечернина^[6]. Офицерите заобиколиха аналогата и хором отговаряха на ектенията^[7] ми. Този хор ми направи най-добро впечатление. На всяко мое ектение, те хором даваха възглас. А когато настъпи черковния отпуск, почна настаняване на войската по квартири и казармите. В същото време дойде известие, че „Плевен е взят.“

Преживяхме действително радостни дни с гостите — братушки. Вечер до късно пение и веселие настана в града. Свирни и хармоники разнасяха весели звуци на народни мелодии или кръшния казачок. А русите, споделяйки също радостта, казваха: „Так и в Русия.“

Нощно време патрулираха граждани доброволци, заедно с руснаците. А по-късно сформираха 1-вото гимнастическо дружество с българчета.

През това време капитан Савойски организира службите в града, като създаде околийско управление, окръжен съд, финансово управление и др., като за чиновници взеха по-събудените и интелигентни граждани, като на първо място застанаха учителите.

Председател на окръжния съд стана Ив. Вазов. В училището останах само аз като учител.

Не след дълго потеглиха братушките за София, гдето зовът на войната ги викаше още. Те преседяха в Берковица късно до зимата.

След Санстефанския мир и образуване на Санстефанска България, в града ни пристигна за окръжен управител офицерът Гавраилов. А за мирови съдия назначиха Юр. Шишков (Митрофана на Вазов).

Състави се наборна комисия, която начело с д-р Чобанов, приемаше I-вия призив младежи. Отвори се читалище в града с председател д-р Чобанов, който четеше лекции на гражданите от медицинската област.

Казах, че учителите оставиха кариерата си и постъпиха чиновници. Останах самичък, а по-късно в помощ ми дойде Георги Бусилков, който зае класовете, а аз останах с основното. В Пловдив се отвори курс за преводчици, гдето заминаха младежи. За там замина и брат ми Николчо. Скоро аз напуснах учителството и заминах за Самоков, а по-сетне за Търново, гдето преседях до 1893–94 г. Върнах се и с Атанас Антикаров от Самоков отворихме пак III-я клас. Надойдоха учители и увеличиха колегията ни.

Отрада бе за мен, че като колеги надойдоха някои от моите ученици, които на младини учех в основното училище. Това бе най-голямата морална награда за мене, да имам за колеги някои от същите ученици, които учех в основното училище.

Тези са спомените, които 80-годишната ми ръка може да напише.