Йеромонах Антим Крунев
Спомени от миналото (3)

Част II. Духовен сан

Домът ни се намираше край черквата. Телесно много слаб вследствие продължително боледуване, немотия в къщи, мъртъвците, които постоянно гледах да пренасят в черкова и др., всичко това даде силен отпечатък в моята душа и предизвика у мен отвращение към светската суета. И един красив пролетен ден аз реших и постъпих в духовно звание, като приех монашески чин в Клисурския манастир, 1872 г.

Не се измина много време, по специален човек бях извикан в града от митрополит Доротей, без да зная за какво. А на самия ден „Св. Кирил и Методий“, за първи път празнуван като християнски празник в Берковица, митрополитът ме ръкоположи в чин Дякон (адютант по военному). И като такъв го придружавах във водосвета, тържествено извършен в училищното здание с акт от страна на директора. Желанието ми да бъда в свещени одежди бе удовлетворено. Това бе най-радостният ден за мен.

По това време Църковният въпрос бе сложен на дневен ред. Българите се отказваха от гръцката патриаршия, като си искаха отделна независима църкова. И навсякъде от България, Тракия и Македония се изгонваха гръцките владици. По този случай се откриха много вакантни места за български митрополити. Една от тези вакантни епархии бе и Скопската. А в Цириград се основа самостоятелно духовно учреждение, наречено „Екзархия“. А за Екзарх се избра видинския митрополит Антим.

Тукашният митрополит Доротей бе избран като титулярен митрополит на скопската епархия. И бе повикан от Екзарха, за да се сдобие с нужния ферман (акт) от султана и поеме управлението на епархията; по този случай бях поканен от Владиката да го придружа до Цариград. Поканата приех на драго сърце. Кой не би приел да пътува с владика на негови разноски за Цариград?! И през страстната седмица, 1873 г., пристигнахме благополучно в Цариград. Параходът бавно-бавно влизаше в залива и далече от кея хвърли котва. Гемиджии^[1] и варкаджии^[2] се надпреварваха да ни вземат. Но ний чакахме специална за нас, защото бяхме телеграфирали, че пристигаме. Малко по-късно и тя пристигна, взе ни и ни отведоха до пристанището. В града ни посрещнаха добре и ни настаниха в една армено-католическа къща, гдето се почувствувахме много добре — като вкъщи. Там прекарах 5 месеца, като чакахме фермана от султана. Турците бяха пословични със своето „яваш-яваш^[3]“, което трябваше да продължи 12 месеца.

За мене бе добре в Цариград, защото родният ми градец далече не приличаше на Цариград. Но средствата се привършиха. И ний бяхме навлезли в задънена улица, ако не се изпречи щастливата случка с Ловчанската епархия. Тази последната се бе овакантила и за митрополит бе избран и ръкоположен там Архимандрит Дионисий, помашки възпитаник на Доротей и назначен по негово давление. Той пое нашите разноски. Но за мене не беше съдено да седя повече там. Морският климат не ми подейства добре и по съвета на доктора трябваше да се върна в родното си място на поправка.

На връщане минах през София и вечерта потърсих квартира в един хан, „Трайкович“. Когато казах на ханджията, че съм дякон, той пребледня и си завърна гръб, като каза: „Не искам огин у къщи, тебе те търсят под земята, а ти си ходиш“. По това време търсеха дякона Левски. Аз се побоях да не ме обади този шоп на турската полиция и си излезнах разтревожен, като потърсих друга квартира. И след няколко дена стигнах в Берковица.

На другата година, 1874 г., около Гергьовден, бях повикан телеграфически да замина и подготвя срещата на владиката Доротей в Куманово. Този последният след 12 месечно чакане успял да се сдобие с ферман от султана. Тръгнах с бозаджийските коне и през Егри паланка^[4] с непосилен труд стигнах в Куманово. Там получих втора телеграма, че владиката пристига в Куманово. Излезнахме с народа да го посрещнем до ханчетата „бочук“ между Скопие и Куманово, гдето имахме една трогателна и мила среща. С множеството тръгнахме за града, гдето народът с радост и сълзи ни срещаше. Едни се радваха, а други плачеха, защото бяха загубили близки по черковния въпрос. Срещата в Куманово беше доста добре уредена. Там преседяхме около 7 дена, гдето открихме Архирейско наместничество, духовна канцелария и др. След свършване на работата си се запътихме за Враня. Срещата във Враня бе небивала. Далече от града народът ни посрещна. И пръсна се слух, че гръцкият владика поискал от турските власти да ни се забрани да влезнем тържествено. Като чу това, митрополитът, който в такива случаи казваше: „Алта калън — джани чиксън“ (Падналият трябва да мре), веднага се разпореди да се влезне тържествено при пълни черковни одежди. Полето пред града се бе зачернило от народ, който се притискаше и трупаше около нас, искайки с любопитство да види първия български владика. За случая бяха изпратени стражари да пазят реда. Най-напред шествието се водеше от ученици и учители, които нога за нога с гражданството, пееха специално за целта песни, като от време на време се чуваше възглас: „Да живее I-й Български владика“, а в същото време се чу възглас от сръбски учител, пратен за пропаганда там: „Живио бугарски владика“.

Настанихме се добре в митрополията и захванахме работа, като най-напред почнахме да служим в черкова. Населението дохаждаше от околията с агнета в ръце да видят Владиката, да вземат неговата благословия и да му кажат свойственото за българина: „Добре дошли“. И в разстояние на 3 месеца ръкоположихме 14 души свещеници, обикаляхме Вранската околия, осветихме две нови църкови и обиколихме Пчинския манастир св. „Прохор“, като през всичкото време извършвахме канцеларските работи.

В митрополията живееше сръбски учител, изпратен за пропаганда, без да има сърби. Плащането на заплатата му ставаше от Белград. Той държеше съседна на владиката стая. Будното око на владиката съзря в негово лице опасен човек. И често казваше на настоятелите да го махнат оттам. Но те не обръщаха внимание, защото той учеше децата „безплатно“, нещо, което ги радваше. На бай Ганю му дай келепир само. Този учител се опита да отрови владиката. Ето как. Един ден прислугата ни беше заета и аз трябваше да направя на оджака кафе на Владиката. В този момент, когато го правех, ме извика Владиката. Отидох и след малко се върнах да доправя кафето. В това време сръбският учител излиза и поставя отрова в кафето. Без да зная, направих кафето и го поднесох на Владиката. Още щом изпи кафето, се почувства неразположен, а по-късно усети, че е отровен. Повикахме настоятелите и доктора. Този последният му даде да изпие прясна кръв от патор^[5] и мляко, като по този начин го спаси от гибел. От този ден учителят сърбин избяга незнайно где, като не се обади никому. Това именно нещо потвърди съмнението ни. Този същият сърбин при срещата викаше най-много: „Живио бугарски владика“.

В същото това време се получи от Цариград писмо, с което Екзархът искаше припадащия му се данък (2 гроша на семейство). Това огорчи Владиката, че екзархията иска веднага пари от неуредена митрополия. А и инцидентът с неговото отравяне сякаш заставиха Владиката и той реши да си подаде оставката. (Данъкът се прибираше от митрополията, като от всяко семейство се искаше по 6 гроша. Два се даваха на училището, два на митрополита а два се пращаха на Екзархията). След няколко дена Владиката тайно си подаде оставката, като скри от народа това, защото щеше да убие духа им. Народът го изпрати пак тържествено, защото знаеше, че той отива в Цариград да уреди митрополията по-добре. И на коне през Егри Паланка стигнахме в манастира „Св. Йоаким“, гдето пренощувахме. Това бе последният пункт на скопската епархия. Тръгвайки, се отбихме при Кюстендилския владика Иларион Ловчански^[6]. А на другия ден през Радомир, след дълъг и уморителен път се явихме на Петрохан. Там бяха излезнали да ни срещат първенците на града като Поп Михо, Хаджи Петър, Тимо Стамболията, Давитко Мазничев и др., които заедно с нас тръгнаха по шосето за Берковица. Когато стигнахме на куртовите гробища, ученици, учители и народ бяха излезнали да ни посрещнат тържествено и заедно с тях се упътихме за града.

Тук след 2 седмици се научихме от пристигналия вестник, че оставката на Митрополита била приета. Тази оставка наскърби много неговия секретар Никола Шишеджиев. Този последният бе стар учител, работил 7 години из Вранската околия и подготвял хората за черковния въпрос. Нападаше доста правдиво Владиката. Възмущаваше се, че така бърза Доротей, напуска Епархията и оставя населението отрано да се отчае от българските духовни пастири. Защото в такъв случай даваше коз в ръцете на гръцките владици. Безспорно той бе много прав. След престой от няколко дена владиката Доротей, заедно със секретаря си Шишеджиев, заминаха инкогнито за Цариград.

Вестта по-нататък за владиката не бе добра. Този човек дочака своята кончина в крайна бедност, като е погребан даже от просия-дискос^[7]. Галантен и разточителен през целия си живот, той не можа да събере богатство. Но затова пък щедър и пожертвувателен бе, като можа пред турските власти да извоюва човешки правдини за епархията си. И неслучайно турците го наричаха „Деспот Ефенди — Османлия“.

Като благодетел той остави много нещо на Берковица. Постла черковата с мраморни плочи, направи на свои разноски чешмата при „Тулешката поляна“, направи долната черкова и др. подобни. Но главната му заслуга бе, че усмири обноските на турците към българите.