Йеромонах Антим Крунев
Спомени от миналото (2)

Част I. Автобиографични бележки

Роден съм през зимата на 1847 г. в гр. Берковица. Детинството си отначало слабо помня. По-късно станах ученик в съседното на дома ни училище. Тогавашното килийно училище се помещаваше в днешния черковен двор. Учехме се първоначално да пишем на пясък с пръст. Методата на обучението не бе добра. След като научихме буквите и цифрите на пясъка, почнахме по ланкастърската метода на табли, гдето изучавахме едносрични, двусрични и трисрични думи. След това бяхме въвеждани по чинове. На първия чин учехме с „наусницата“, втория чин — „псалтира“, третия чин — „евангелието и светчето“, което продължаваше и на четвъртия чин. Учението не бе редовно. Когато имаше пари баща ми и плащаше предварително, имаше училище за мен. Няма ли пари, ходех чирак в табахната^[1].

Дисциплината и редът в училището бяха много лоши. Заставени сутрин отрано да отиваме с провизии в торбичка, държани до късно, всичко това често дотягаше на малките деца и те бягаха. За това им престъпление учителят излизаше с по-възрастните деца и ги търсеше, след което идваха наказанията. А и те не бяха добри. Най-напред беше: пръчка по ръката, след това тургаха виновника на гърба на някой здрав ученик и с пръчка налагаха задника, или с фалагата^[2] стискаха краката на ученика и двама здрави ученика държаха увиснал ученика надолу с главата, а учителят го налагаше по краката с пръчка, или пък го слагаха увиснал на пречките на печката. И според виновността на ученика налагаха и степента на наказанието. Това последното и аз изпитах малко, загдето съм избягал от училище. По-късно изнамериха средство за откупване. Например, ако ученик направи добро дело, получаваше билетче, печатано от учителя — нещо като сегашните гербови марки, — с което можеше в случай на нужда да се откупваме. Доброто дело се състоеше в това: да пометем учителската стая, да донесем вода, да накладем печката и други подобни. И онзи, който беше по-покорен и работлив, имаше и повече билетчета.

Всеки ученик беше длъжен да ходи на училище с торбичка храна под мишка и с дърво под ръка зимно време. Лете спяхме подир обяд по чиновете, след което ходехме да се мием на реката, а след това сядахме да пладнуваме. Онези, които имаха желание, сядаха заедно да ядат, но имаше богаташки деца егоисти, които отбягваха и си ядяха сами.

Всяка сряда и събота учителят ни извеждаше вън от града, гдето имахме неограничена свобода, със свободни гимнастически упражнения. Като из града на отиване и връщане ходехме под такт.

Учители ни бяха тогава Киро Бисеров, бивш кръчмар, а сетне станал учител, Атанас Ядрофовски и Сотир Андревич. Този последният въведе гръцко-български буквар. Той ни учеше и за движението на звездите и месеца, като правеше глобус от мукави^[3] за показ. Имаше добра библиотека и беше много развит човек.

Като свърших последното четене на четвъртия чин, напуснах училище и малко възмъжал отидох табак^[4], за да помагам на баща си. През това време ходех редовно в черкова и малко по малко аз много се привързах към черкова и черковното пение. И почнах лека-полека да се усъвършенствам, като четях и Апостола^[5] от амвона. Това мое пение се ценеше много от миряните, които заради хубавия ми глас идваха в черкова, а и от време на време получавах свити в книжка от дедо Лазар и х. Иликьо по грош, шейсет пари, а понякога и два гроша. Това ставаше обикновено в събота, като ме подсещаха, за да се подготвя за неделя.

Немотията в къщи, религиозната ми наклонност, постоянното пренасяне на мъртъвци покрай къщата ни сложиха голям отпечатък във възгледите ми. И малко по-късно приех духовен сан. И като такъв придружавах владиката Доротей до Цариград и Скопската епархия, след което се прибрах.

Живял всред други порядки в големите градове, изхарчих всичко спестено. А у дома положението ми беше незавидно. А сега накъде? Опитах да ида в манастира. Но след такъв живот, прекаран от по-рано, не можах да доседа. Но „хитра була у празна кула седи ли“? Тогава по съвета на протосингера Иларион (заместника на владиката Доротей) набавих си учебници за II и III клас и станах ученик слушател при учителя Юрдан Наумов. Не мина много време и в училището настъпи промяна. Един от учителите, Никола Живков, по поръчителство на брат си и заподозрян в комитаджилък, биде арестуван и закаран във Видин. Между персонала стана разместване, а на вакантното место поканиха мен.

При разпределението на материала на мен се падна да заема основното училище, на мястото на Атанас Бисерин, който зае мястото на Никола Живков. И 1875 г. ме завари учител в основното училище. Като ученици ми бяха Стефан Йоцов, Първан Първанов, Тодор Георгиев, Иван Ганчев, д-р Първан Маринков и др. От новото си положение бях много доволен, защото за първи път получавах заплата за труда си, а и децата като малки бяха много послушни.

Образованието, което имах тогава, беше малко. Появи се в мен желание да го продължа. Това си желание споделих с митрополит Милети, който тогава беше тук. Този последният обеща да ми издейства да постъпя някъде. Не се мина много, получих писмо и програма на Самоковската семинария, по която програма трябваше да се подготвя за приемен изпит. В писмото си митрополит Милети искаше при отиване в Самоков да се отбия при него в София. И аз през 1879–1880 г. напуснах училището и заминах като ученик при Самоковската семинария, като по пътя се отбих в София при Митрополита, който наред с устните съвети ми услужи с кола до Самоков. И 1880 г. ме завари ученик, стипендиант, в Самоковската семинария, която страдаше в този момент от липса на учители. Тук учители ни бяха Иван Богоров, Бесарабеца Иванов, Манушев, Андрей Башев и др. В това време на мода беше да стават бунтове между учениците в училищата. Този бунт бе заразил и нашата семинария. И след изпита управата бе принудена да разформирова семинарията. Учениците се разделиха на 2 части. Едната част замина за Дупнишката учителска семинария, а другата за търновската Петролавловска семинария с ректор Митрополит Климент (В. Друмев). Попаднах във втората група. Там посещавах I и II специални класове благополучно. Там заварихме учениците смирени, с нас обаче ний занесохме заразителния бацил на бунта. Не се мина много и учащите почнаха да се бунтуват и тук. Подтиквани навремето от Стамболов, който беше в явна вражда с Климент, бунтарите бяха взели голяма преднина. Тогава за учители пристигнаха Трайко Китанчев, Петър Икономов и др. Те успяха със славата си да усмирят недоволните ученици. Като ректор Климент се отличаваше с високата си интелигентност. Той преподаваше свещена история. В този момент получавам нерадостната вест от къщи, че оставената сума, спестена от по-рано за издръжка на брат ми във военното училище, се привършила. Аз трябваше или да спра поддръжката на брат си, или да напусна и почна да го издържам. Явих се при ректора Климент, комуто открих желанието си. Той ме съветваше да не напускам, защото тук има бъдеще. Дългът братски надделя и аз напуснах, жертвайки бъдещето си пред това на брат си. И през 1883–84 г. напуснах със свита болка търновската семинария и се отправих за Берковица. Тук заварих като учител Атанас Антикаров. И с него открихме III клас, като си разделихме по равно предметите. Духовните предмети, заедно с българския език, география, история и краснопис взех аз. А той взе останалите. Като ученици при нас постъпиха Гоца Илиев, Атанас Иванов от Балювица, Тодор Георгиев, Арсен Младенов и др. Учителствах до 1888 г. Брат си издържах благополучно, той завърши Военното училище, взе всичките военни степени и стигна чин генерал. И като такъв бе началник на 6 бд. дивизия. Но… за нещастие на целия ни род, не можа да се радва на успеха си. Оскърбен и обиден от селския кабинет, той посегна на живота си. Взел живо участие в четирите войни, обкичен с десетки ордени и отличия, пощаден от неприятелските куршуми, той склопи очи далече от мене.

По същото това време изпълнявах и длъжностите на дякон — певец в черквата безплатно. Към края на 1888 г. бях повикан телеграфически от Екзарх Антим I за Видин и ръкоположен в чин „Йеромонах“ с цел да приема архирейското наместничество. Но привременно приех секретарската длъжност на наместничеството. И като такъв продължих до новия владика Кирил, който ми възложи да упътвам новия архирейски наместник Алекси Лилов. Като секретар и уредник на наместничеството престоях до 1892 г. Владиката Кирил настояваше да замина за Видин и да бъда ръкоположен Архимандрит. На тази покана аз отказах, като напуснах наместничеството, и отново поех учителската кариера, защото последната длъжност беше по-самостоятелна и там бях по-полезен народу. Ваканциите прекарвах в манастира, гдето взимах живо участие като брат заедно с игумена, мой братовчед, архимандрит Антим. Като такъв продължих до 1898–99 г. През това време, 1892 г., заминах втори път за Цариград, гдето взех участие при тържествата на освещаването на новия храм „Св. Стефан“, осветен от 10 митрополита, дошли от България, Тракия и Македония. Оттук, понеже исках да замина за Света Гора — Атон, аз си подадох оставката телеграфически на френски на г-н директора Ст. Йоцов. Преди да тръгна, отбих се в руския метох „Св. Пантелеймон“, отгдето бяхме посъветвани да не заминаваме, щом ще гостуваме само 5–6 дена. Другарят ми си замина, а аз, останал без пари, реших да се върна. Взех си билет и с парахода се отправих за Варна, а оттам за Шумен, гдето останах гост на брат си. В края на 1899 г. си издействах пенсия, от която дата съм пенсионер на държавата.