Иван Вазов
Практическият человек

Недейте прави толкоз гръм,

        не ме корете строго,

каквото имам, щото съм,

на себе го дължа, ей богу.

 

Аз чедо съм на моя век,

можах добре да го изуча

и като умен человек

найдох на щастието ключа.

 

Наистина, не бях всегда

        със съвест скрупульозна;

но пълний джеб не е беда,

а бедността е само грозна.

 

Какво да сторя, брате мой?

        Човек съм: ям и пия,

обичам дом, жена, покой

        и мразя сюрмашия.

 

В света аз практика сторих:

лъгах, печелях, взимах,

сто роли ази промених…

        и сто начала имах.

 

Любих, мразих по сметка аз,

клеветях тайно, хвалях явно,

пълзях пред всяк кумир и власт,

навождах си врата безславно.

 

На богаташите бях раб

и никой случай не пропущах,

и вещо слабий си кораб

        по вятъра само пущах.

 

Опитах всичко, бърках вред,

писах и в стихове, и в проза,

във всяко дело, слово, ред

от подлост гуждах малко доза.

 

Така се дигнах аз, така,

не съм лапал кат вази ветър,

у мен бе всичко под ръка

и имаше си raison d’être^[1].