Иван Вазов
„Елате ни вижте!“

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,

по кръчми, по хижи — ума ми размътя.

Отбивам се в селското бедно жилище:

картина плачевна душа ми покъртя!

        „Елате ни вижте“

 

Под — гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,

тъмничен въздух; в полумрак потопени

човеци и дрипи… На също гноише

лежи скот и стопан, духовно сближени.

        „Елате ни вижте“

 

Зла бедност! Неволя! Души затъпели,

набърчени булки, деца застарели;

Къс ръжено тесто в пушливо огнище

загрява се там за гърла изгладнели.

        „Елате ни вижте“

 

Тегло, запустенье!… Дълбока неволя

живота от радост, от всичко оголя!

Тор мръсен смърди сред трънливо дворище.

И болести, смърт тук боравят на воля…

        „Елате ни вижте“

 

И вечно труд тежък и пот непрестанни —

и пак оскудия и дни окаянни.

Зло входа за смях и за песни заприщи!

Тук бедност вековна е гост постоянни.

        „Елате ни вижте“

 

И чупи се воля и дух под хомота

на нужди, в дълбока нощ гасне живота:

ни луч от съзнанье под покрива нищи!

Човекът словесни паднал е до скота.

        „Елате ни вижте“

 

„Елате ни вижте!“ — той моли и стене, —

вий, мъдри велможи, от нази гоени…

На миг напуснете там вашто тържище

на шум и на фрази, богато платени —

        „Елате ни вижте“

 

Вий, дето в покой и в палати стоите,

към нас приближете — вий, славни, вий, сити!

Зърнете през нашто изгнило плетище

и може би вам ще настръхнат космите!

        „Елате ни вижте“

 

Тогаз за народа се бихте смислили

и срам, угризение бихте сетили.

И вашето сърце със болка заби ще.

О, доста на думи сте нази любили —

        „Елате ни вижте!“