Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (8)

7

Хелън седеше на верандата в хотелската си стая и държеше чаша с кафе. Отдолу идваше звукът на фонтана и разплискването на водата; орлови нокти бяха плъзнали по всяко патио, което можеше да види. Тя протегна голите си крака до едно петно от слънце и размърда пръстите си. Закуската в „Лемън Дроп“ се бе отменила. Алън се обади по-рано сутринта да каже, че Дороти предпочита да прекара времето в стаята си и да почива, нека тя не го възприема като обида. Хелън не се обиди. Поръча да ѝ донесат закуската горе и изяде плода и киселото си мляко с кифличка с бистро съзнание за собственото си удоволствие. Джим щеше да отиграе само девет дупки, нямаше да се забави. След това можеше да бъдат заедно; тя чувстваше как сладкият натиск на копнежа чака навътре в нея.

— Благодаря много — каза на любезния мъж, който отговори, когато се обади да каже, че могат да приберат таблата. Грабна сламената си чанта и слезе във фоайето, спря в сувенирния магазин, за да си купи клюкарско списание, от онези, дето четяха заедно с момичетата, сгушени заедно на дивана, и зяпаха тоалетите на филмовите звезди. „О, тази ми харесва!“, възкликваше Емили и посочваше с пръст, а Марго въздишаше: „Ама, погледни, тази е наистина хуубааавааа.“ Хелън купи женско списание и защото на корицата му видя заглавието на статия „Радостите на празното гнездо“.

— Много благодаря — каза тя на жената зад щанда, излезе и тръгна по пътечката, виеща се между цъфнали дръвчета и алпинеуми, към плажа, за да си попече краката на слънце.

Да се гледаме в очите, съветваше статията; това било важното за остаряващата двойка. Напишете секси имейл. Направете комплименти. Цупенето е заразно. Хелън затвори очи зад слънчевите си очила и пусна мислите си да отлетят обратно към дните на Уоли Пакър. Онова, което никога на никого не каза, беше, че тези месеци я научиха какво би било да си първа дама. Трябва да си готов за щракването на камера във всеки един момент. Непрекъснато градиш имиджа си. Беше разбрала това. Отлично се бе справила с ролята. Фактът, че някои хора от техния кръг в Уест Хартфорд бяха охладнели към нея, не я притесняваше. Тя с цялата си душа вярваше в защитата на Джим и правото на Уоли да я има. Във всяка снимка, която ѝ бяха направили — тя и Джим в ресторанта, на летището, на излизане от таксито — винаги бе улучвала, както самата тя чувстваше, верния тон, в най-различни вталени костюми, коктейлни рокли или всекидневни панталони. Нещо, което с лекота можеше да бъде наречено цирк, получаваше тежест от достойнството на Джим и Хелън Бърджес. Така го усещаше тогава, това вярваше и сега, като си спомняше.

А вълнението! Хелън стегна глезени. Вечерите, до късно прекарани в разговори с Джим, след като децата са легнали. Обсъждане на всичко случило се в съда през деня. Той искаше мнението ѝ. Тя го даваше. Бяха партньори, бяха в съглашателство. Хората им съчувстваха, че сигурно създава напрежение в брака им процес от такъв калибър, и двамата трябваше да внимават да не избухнат в смях, да не го покажат: точно обратното; о, беше точно обратното. Хелън се изпъна, отвори очи. Беше за него единствената. Колко пъти ѝ го бе нашепвал през изминалите трийсет години? Събра нещата си и тръгна към стаята им. Край игрището за крокет над купчина камъни кротко се изливаше вода и падаше в поточето, което се виеше наблизо. Една двойка — жената в дълга бяла пола и светлосиня блуза — играеше крокет и се чуваше тихо туп, когато топката тръгваше по зелената трева. Заедно с преливащите от изобилие тропични цветове синьото небе сякаш шепнеше на гостите, които се шляеха наоколо: „Сега, бъдете щастливи. Бъдете щастливи, бъдете щастливи.“ Хелън си помисли: „Благодаря, ще бъда.“

Тя го чу още преди да влезе в стаята.

— По дяволите, Боб, ти си направо луд за връзване! — съпругът ѝ повтаряше това непрекъснато. — По дяволите, луд за връзване! Некомпетентен и луд за връзване!

Тя пъхна ключа в ключалката и каза:

— Джим, спри.

Застанал до леглото, той се обърна към нея с яркочервено лице; махна с ръка надолу, сякаш, ако беше по-близо, би я ударил.

— Егати, луд за връзване! Некомпетентен луд за връзване! — тъмни петна от пот чертаеха неравномерни шарки по ризата за голф и капки пот се стичаха по лицето му. Отново закрещя в телефона.

Хелън седна срещу купата с лимони. Устата ѝ пресъхна изведнъж. Гледаше как съпругът ѝ хвърля телефона върху леглото и продължава да крещи: „Луд за връзване! О, господи боже мой, Боб е луд за връзване!“ Частица спомен прониза съзнанието ѝ: Боб ѝ разказва за съседа си, който крещи на жена си едно и също нещо до безпаметност. „Направо ме подлудяваш.“ Нали това ѝ казваше? Преди да го отведат в белезници. И тя беше женена за такъв мъж.

Странно спокойствие я обзе. Помисли си — точно пред мен има купа с лимони, въпреки това идеята, че това е купа с лимони, сякаш не може да проникне до съзнанието ми. А съзнанието ѝ отговори: какво искаш да направя, Хелън? Стой спокойно, рече тя на съзнанието си.

Джим блъскаше с юмрук в дланта си. Обикаляше в кръг наоколо, докато тя седеше, без да мръдне. Накрая той каза:

— Искаш ли да знаеш какво е станало?

— Искам никога вече да не крещиш така. Това искам. Ако го направиш, ще изляза оттук и ще си отлетя обратно за Ню Йорк.

Той седна и избърса лице с края на ризата си. Със скован и ясен глас ѝ разказа, че Боб почти е прегазил някаква сомалийка. Че Боб е причината ухиленото лице на Зак да се изтипоса на първа страница на вестника. Че Боб дори още не е разговарял със Зак. Че Боб отказва повече да се качва в кола, че ще лети обратно до Ню Йорк и ще остави колата им в Мейн, и когато Джим му задал въпроса как се предполага колата да си дойде обратно в Ню Йорк, той отговорил, че не знае, но че няма да я кара, че повече няма да седне зад волана, че вечерта лети до Ню Йорк и че този Чарли Тибетс ще трябва да си свърши работата без него.

— Боб си е истински случай на луд за връзване — тихо добави Джим.

— Боб е човек — обади се Хелън, — травмиран още на четиригодишна възраст. Наистина съм изненадана и раздразнена от това, че не можеш да схванеш защо точно сега той не иска да сяда зад волана — и добави: — Но е било невероятно глупаво от негова страна да блъсне някаква сомалийка.

— Сомалка.

— Какво?

— Сомалка. Не сомалийка.

Хелън се приведе напред.

— Поправяш ме в такъв момент?

— О, съкровище — Джим за миг затвори очи, после ги отвори; заприлича ѝ на жест, с който я отхвърля. — Боб оплеска всичко и ако ще трябва да ходим там горе да помагаме, най-добре е да знаеш как се наричат.

— Аз няма да ходя там.

— Искам да дойдеш с мен.

Хелън изпита внезапна завист към двойката, която играеше крокет, дългата бяла пола на жената се надигаше от вятъра. Представи си се в тази стая преди няколко часа, в очакване на Джим, в очакване на начина, по който той ще я погледне…

Джим не я погледна. Гледаше към прозореца и в профила му видя как светлината улавя синьото на очите му. Лицето му се отпусна.

— Знаеш ли какво ми каза Боб, когато извоювах оправдателна присъда за Уоли? — за миг се обърна към нея, после отново се загледа през прозореца. — Каза ми: „Джим, това беше страхотно. Блестящо се справи. Но ти му отне съдбата.“

Слънчевата светлина бе налегнала тежко стаята. Хелън погледна купата с лимони, списанията, разпръснати на масата като ветрило от камериерката. Погледна и към съпруга си, който сега се привеждаше напред, приседнал на ръба на леглото, видя и смачканата мокрота на ризата му за голф. Тъкмо да вдигне ръка към него и да му каже: „О, скъпи, нека се помъчим да се отпуснем и въпреки всичко да прекараме добре остатъка от времето тук.“ Но когато той се обърна към нея, толкова различни спазми сякаш го бяха сковали, че си помисли дали ако подминеше този мъж на тротоара, би разбрала, че това е Джим. Отпусна ръката си.

Джим се изправи.

— Той ми каза това, Хелън.

Лицето му, с неестествен израз, умолително се взираше в нея. После той скръсти ръце, полагайки длан върху срещуположното рамо, безмълвния им език от дълги години, но Хелън, защото не можеше или защото не искаше (така и не разбра кое от двете), не стана и не отиде при него.