Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Burgess Boys, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Данилова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2024)
Издание:
Автор: Елизабет Страут
Заглавие: Момчетата Бърджес
Преводач: Анелия Данилова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (указана английска)
Печатница: Печатна база Сиела
Излязла от печат: 19.09.2014
Отговорен редактор: Светлана Минева; Мярия Найденова
Редактор: Мариана Шипковенска
Художник: Любомир Пенов
Коректор: Милена Братованова
ISBN: 978-954-28-1568-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20393
История
- — Добавяне
4
Г-жа Дринкуотър се засуети край спалнята на Сюзан, където тя бе застанала на вратата с ръце на хълбоците.
— Влезте — покани я тя. — Сякаш не съм в състояние да мисля.
Г-жа Дринкуотър седна на леглото ѝ.
— В миналото, мисля, в Ню Йорк много носеха черно. Не знам дали е все още така.
— Черно?
— Така беше. Сто години минаха, откакто работех в Пекс, но там току идваше някоя жена да поиска черна рокля и аз, естествено, предполагах, че е за погребение, и се мъчех да бъда тактична, но накрая се оказваше, че тя заминава за Ню Йорк. На няколко пъти ми се случи.
Сюзан вдигна една снимка без рамка, сложена върху нощното ѝ шкафче.
— Понапълнял е — каза на старата жена и ѝ я подаде — само за два месеца.
— Наистина — възкликна г-жа Дринкуотър.
Нужно ѝ беше време, за да осъзнае, че това е Закари. Той стоеше до кухненски барплот и почти се усмихваше. Косата му беше пораснала и падаше над челото.
— Изглежда… — старицата се спря по средата.
— Нормален? — попита Сюзан. Тя седна от другата страна на леглото, взе отново снимката и се взря в нея. — Това си помислих, когато я погледнах. Помислих, боже господи, синът ми изглежда нормално — и добави: — Дойде с днешната поща.
— Изглежда прекрасно — призна г-жа Дринкуотър. — Е, тогава сигурно е щастлив.
Сюзан върна снимката на мястото ѝ.
— Така изглежда. Приятелката на баща му живее с тях. Медицинска сестра е и може би готви добре, не знам. Но Закари я харесва. Тя си има собствени деца някъде на неговата възраст, мисля, че живеят наблизо. Всички заедно вършат разни неща — Сюзан погледна към тавана. — Добре са — тя стисна носа си с два пръста и премигна. После се огледа из стаята с ръце, положени в скута. Накрая рече: — Не знаех, че сте работили в Пекс.
— В продължение на двайсет години. Обожавах го.
— Да взема да нахраня кучето — Сюзан остана неподвижна на леглото.
Г-жа Дринкуотър се изправи.
— Остави на мен. И ще направя малко бъркани яйца за вечеря, как ти звучи?
— Много сте добра с мен — Сюзан вдигна рамене и въздъхна.
— Всичко е наред, скъпа. Намери си едно черно поло и черни панталони и си готова.
Сюзан пак погледна към снимката. Кухнята, в която бе застанал Зак, ѝ приличаше повече на операционна, с чисти ъгли и много неръждаема стомана. Синът ѝ (синът ѝ!) гледаше в обектива, гледаше нея, с поглед, в който се четеше откритост и нещо, което не беше точно срамежливост, а по-скоро извинение. Лицето му, досега толкова удължено и сковано, тук, с наддадените килограми, беше красиво, очите му големи и тъмни, челюстта му силна, очертана. Той почти, и това беше толкова абсурдно, че трябваше все да се взира и взира, но той почти приличаше на Джим като млад.
Първоначалната вълна на задоволство, която я обля, сега бе заменена от чувството за нещо нетърпимо — загуба, и един поглед назад към поведението ѝ като майка и съпруга.
Памет. На отворената си длан тя прокара пред Сюзан сцени, а после я затвори, отнемайки ѝ началото, края, очертанията, в които тези сцени съществуваха. Но поглеждайки назад към себе си — как вика на Стив, на Зак — тя разпозна собствената си майка и лицето ѝ пламна от срам. Никога не беше виждала това, което виждаше сега: че гневните изблици на майка ѝ бяха направили гнева приемлив, че тя бе възприела да говори на хората така, както на нея ѝ бяха говорили. Майка ѝ никога не каза: „Сюзан, съжалявам, не биваше да говоря такива неща.“ Затова години по-късно, използвайки майчините си средства, тя също никога не се извини.
А сега беше твърде късно. Никой не иска да повярва, че е твърде късно да оправи нещата, но в един момент винаги става твърде късно и шансът отминава.