Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (7)

Седма глава

— Не мога да повярвам, че бях толкова глупава.

— Джес…

— Толкова глупава и толкова дяволски егоцентрична!

— Егоцентрична? За бога, Джес, за какво говориш?

— Реших, че той имаше мен предвид.

— Кой? За какво говориш?

— Рик Фергюсън!

— Рик Фергюсън? Джес, успокой се. — Дон отметна няколко несъществуващи кичура от челото си, изражението му се колебаеше между любопитство и раздразнение. — Какво общо има Рик Фергюсън с това?

— Хайде, Дон. — Джес направи опит да скрие собственото си раздразнение от бившия си съпруг. — Знаеш много добре, както и аз, че Рик Фергюсън е отговорен за изчезването на Кони Девуоно. Не се опитвай да ме убеждаваш, че не си наясно с това. Не си играй игрички с мен. Не и сега. Това не ти е съдебната зала. — Джес се отправи от кухнята към всекидневната и закрачи напред-назад пред кафеза. Канарчето подскачаше нагоре-надолу между стойките си, сякаш съзнателно имитираше стъпките й.

Дон беше точно зад нея, бе вдигнал ръце във въздуха и се опитваше да накара Джес да се поуспокои.

— Джес, поне за миг се успокой… — Той сграбчи раменете й с две ръце. — Престани поне за част от секундата да се щураш напред-назад. — Натискът на дланите му я принуди да спре. Дон се втренчи в очите й, докато накрая не й оставаше нищо друго, освен да обърне поглед встрани. — А сега можеш ли да ми кажеш точно какво се е случило?

— Рик Фергюсън… — започна тя.

Той веднага я прекъсна.

— Не онова, което мислиш, че се е случило, а онова, което знаеш, че се е случило.

Джес си пое дълбоко въздух, освободи раменете си от здравата хватка на ръцете му.

— Кони Девуоно се е обадила на майка си около четири часа днес следобед и е казала, че си тръгва от работа. Щяла да мине след двайсетина минути, за да прибере сина си, можела ли да го облече, така че да е готов да тръгне веднага. Синът й има тренировка по хокей всеки понеделник от пет и половина, така че всичко винаги е малко на тъгъдък.

— Майката на Кони ли се грижи за сина й?

Джес кимна.

— Той отива при нея след училище и чака Кони да го вземе, когато свърши работа. Кони винаги се обажда преди да си тръгне от работа. Днес също се обадила. Но изобщо не се появила.

Очите на Дон подсказаха на Джес, че очаква още нещо.

— Това е — каза Джес, долавяйки насмешката на Дон, при все че той не каза нищо.

— Добре. Следователно онова, което знаем, е — натърти Дон, — че Кони Девуоно не е прибрала сина си след работа…

— След като се е обадила и е казала, че тръгва — припомни му Джес.

— И не знаем дали някой изобщо я е видял да си тръгва от работа, или в какво настроение може да е била, или дали не е казала на някого, че трябва да се отбие някъде, или…

— Нищо не знаем. Полицията няма да започне официално разследване, докато не се потвърди, че я е нямало от повече от двайсет и четири часа. Знаеш това.

— Не знаем дали не е била депресирана или разстроена — довърши мисълта си Дон.

— Естествено, че е депресирана и разстроена. Беше изнасилена. Беше пребита. Мъжът, който я нападна, убеди съдията, че е образцов гражданин, кореняк, единствената опора на престарялата си майка и други подобни глупости, така че го пуснаха под гаранция. Кони Девуоно трябваше да свидетелства в съда следващата седмица. И твоят клиент я заплаши, че ще я убие само ако опита. Дяволски си прав, тя е депресирана и разстроена! Всъщност уплашена е до смърт! — Джес усети пискливите нотки в гласа си. Канарчето й започна да пее.

— Достатъчно уплашена, за да се махне? — Дон подчерта важността на въпроса си, като навъси вежди.

Джес се готвеше да му отговори, после се спря и преглътна думите, преди още да са излезли от устата й. Припомни си как изглеждаше Кони Девуоно в кантората й миналата седмица, колко уплашена беше, колко твърдо бе решила, че не би могла да свидетелства. Джес я бе разубедила. Беше я убедила да тръгне срещу собствената си преценка, да се изправи срещу мъчителя си в съдебната зала.

Джес трябваше поне да признае евентуалната възможност Кони отново да е променила решението си, да е решила, че не би могла да преживее свидетелските показания, че е прекалено рисковано. Съвсем логично бе да се е почувствала неудобно да уведоми Джес за промяната на решението си, особено ако се е страхувала да не би тя да я застави да свидетелства и ако е изпитвала вина за това, че е толкова страхлива. Колко странно, помисли си Джес, често невинният се чувстваше най-виновен.

— Никога не би изоставила сина си — отвърна Джес тихо, думите почти се бяха отронили от устата й, преди тя самата да осъзнае, че е казала нещо.

— Може би просто се нуждае от време, за да възвърне самообладанието си.

— Никога не би изоставила сина си.

— Може би сега се намира някъде в някой хотел. И след ден-два, когато се поуспокои, когато си отпочине и реши какво иска да прави, тя ще се обади.

— Ти изобщо не ме слушаш. — Джес се отправи към прозореца и се загледа надолу към улицата. Върху тревата и тротоара, подобно на разкъсана салфетка, се белееха преспи сняг.

Дон застана зад нея и започна да разтрива врата й със силните си ръце. Внезапно спря и отпусна длани върху раменете й. Джес го усети как мисли, как формулира думите, които искаше да изрече.

— Джес — започна той, говореше бавно и отмерено, — не всеки, който не се прибира навреме вкъщи, изчезва завинаги.

Никой не помръдна. Отзад канарчето на Джес подскачаше от стойка на стойка в ритъма на една стара песен на „Бийтълс“. Джес се опита да каже нещо, но поради внезапния спазъм в гърдите си, не можа. Най-накрая успя да принуди насила думите да излязат от устата й.

— Не е заради майка ми — каза му тя предпазливо.

Отново последва тишина.

— Не е ли?

Джес се отдръпна от него, заобиколи отпред канапето и се отпусна безжизнено върху меките му възглавници, заравяйки лице в ръцете си. Само десният й крак издаваше отчаянието й, като потрепваше непрекъснато под нея. Погледна нагоре, чак когато усети, че възглавниците до нея потъват, чак когато Дон пое ръцете й в своите.

— Аз съм виновна — започна тя.

— Джес…

— Не, моля те, не се опитвай да ме убеждаваш в противното. Аз съм виновна. Знаех го. Приех го. Аз бях тази, която я убеди, че трябва да свидетелства, когато тя всъщност не искаше да го направи. Аз бях тази, която я насили, която й обеща, че всичко ще бъде наред. „Кой ще се грижи за сина ми?“ — попита ме тя и аз й отговорих с някаква тъпа шега. А Кони ме попита съвсем сериозно. Знаела е, че Рик Фергюсън наистина има предвид онова, което казва.

— Джес…

— Знаела е, че ще я убие, ако не оттегли обвиненията си.

— Джес, наистина си вадиш прибързани заключения. Жената я няма от по-малко от шест часа. За бога, не знаем дали е мъртва.

— Освен всичко друго бях и толкова горда от себе си. Толкова горда, че съм успяла да обърна нещата, да убедя нещастната уплашена жена, че трябва да свидетелства, че може да е в безопасност, единствено ако свидетелства. О, да, бях изключително горда от себе си. В крайна сметка, това е голямо дело за мен. Още една възможност за спечелено дело за моите архиви.

— Джес, направила си това, което всеки би направил.

— Направих онова, което всеки обществен обвинител би направил! Ако у мен имаше поне грам истинско съчувствие към тази жена, щях да й кажа да оттегли обвиненията си и да бяга. Господи! — Джес скочи на крака, въпреки че нямаше къде да отиде. — Говорих лично с това животно! Застанах в преддверието на административната сграда и го предупредих да стои далече от Кони. И това копеле ми каза, каза ми го право в очите, но аз бях прекалено заета със самата себе си, за да го чуя наистина, каза ми, че имало начин хората, които го отегчават, да изчезнат. И аз реших, че заплашва мен! Та кой друг би могъл да заплашва? Нима светът не се върти около Джес Костър? — Тя се изсмя, рязък студен смях, който увисна във въздуха. — Само че той просто не е имал мен предвид. Ставало е въпрос за Кони. И сега вече нея я няма. Изчезнала. Точно както той заплаши.

— Джес…

— Така че, да не си посмял да седиш тук и да се опитваш да ме убеждаваш, че твоят клиент няма нищо общо с изчезването й! Да не си посмял да се опитваш да ме убеждаваш, че Кони би зарязала сина си, дори и за ден-два, защото много добре знам, че тя не би го направила. И двамата много добре знаем, че Рик Фергюсън е отговорен за онова, което се е случило с Кони Девуоно, независимо какво е то! А и двамата знаем, че ако не се случи някакво чудо, тя вече е мъртва.

— Джес…

— Нима не знаем и двамата, а, Дон? Не знаем ли и двамата, че тя е мъртва? Знаем. Знаем го много добре. И трябва да я намерим, Дон. — Без да иска, сълзите започнаха да се стичат надолу по бузите й. Тя ги изтри с опаката страна на ръката си, но от това те само започнаха да се стичат по-бързо.

Дон се изправи до нея, но тя бързо се премести, така че да не може да я достигне. Не искаше да я успокояват. Не го заслужаваше.

— Трябва да намерим тялото й, Дон — повтори Джес и започна да трепери. — Защото ако не го намерим, онова малко момченце ще прекара останалата част от живота си, питайки се непрекъснато какво се е случило с майка му. Ще прекара години да я търси из тълпата и да си мисли, че я е видяло някъде, ще се пита непрекъснато какво толкова ужасно е направило, че тя си е отишла и никога повече не се е прибрала вкъщи. И дори когато вече и разумно приеме факта, че тя е мъртва, никога няма да повярва в това напълно. Част от него винаги ще продължава да се пита. Той никога няма да разбере със сигурност. Никога няма да успее да го преодолее и да жали за нея по начина, по който самият той има нужда да жали. — Тя млъкна и позволи на Дон да я прегърне, да я притисне към себе си. — Трябва да има някакво решение, Дон. Трябва да има някакво решение.

Останаха така в продължение на няколко минути, толкова близо един до друг, че сякаш дъхът им излизаше от едно тяло. Дон беше този, който най-накрая наруши покоя.

— И на мен ми липсва — прошепна той и Джес разбра, че говори за майка й.

— Мислех си, че с течение на времето би трябвало да ми стане по-леко — отвърна Джес, като остави Дон да я отведе обратно до канапето. Тя седна и се сгуши в ръцете му, докато той лекичко я люлееше напред-назад.

— А то само се отдалечава — отвърна простичко Дон.

Джес се усмихна тъжно.

— Толкова съм уморена.

— Отпусни глава на рамото ми — каза той. Тя го послуша, благодарна, че има кой да й казва какво да прави. — Сега затвори очи. Опитай да поспиш.

— Не мога да спя. — Тя немощно се помъчи да стане. — Наистина трябва да отида до къщата на мисис Гамбала.

— Мисис Гамбала ще ти се обади, когато Кони й позвъни. — Той притисна главата й обратно към рамото си. — Шшш, поспи мъничко.

— Ами приятелката ти?

— Триш е голямо момиче. Ще разбере.

— Да, тя наистина проявява разбиране. — Джес долови омаломощения си глас, разбра, че всеки момент може да изгуби съзнание. Клепачите й примигваха. Насили се отново да отвори очи. — Може би защото работи в болница.

— Шшш.

— Изглежда е чудесен човек.

— Наистина е.

— На мен не ми харесва — каза Джес, затвори очите си и им разреши да останат затворени.

— Знам, че не ти харесва.

— Аз не съм кой знае колко чудесен човек.

— Никога и не си била — отвърна той и Джес почувства усмивката му върху лицето си.

Щеше да му се усмихне в отговор, но не можеше да овладее мускулите на лицето си. Те се обтягаха надолу към брадичката й, поддавайки се на силата на земното притегляне.

В следващия миг вече бе заспала и някъде звънеше телефон.

Джес отвори очи и откри, че се намира в стерилната чакалня на един лекарски кабинет.

— На телефона — каза лекарят, изваждайки обикновен черен апарат от чантата си. — Майка ви е.

Тя пое слушалката.

— Майко, къде си?

— Стана катастрофа — отвърна майка й. — В болницата съм.

— В болницата?

— Мозъчното отделение. Прикачили са ме към всичките тези машини.

— Веднага идвам.

— Бързо. Няма да мога да издържа още дълго.

Джес внезапно се озова пред „Нортуестърн Мемориал Хоспитал“, редици от разгневени демонстранти препречваха пътя й.

— Срещу какво протестирате? — попита тя една от сестрите, млада жена с късо подстригана руса коса и трапчинки, толкова дълбоки, че за малко щяха да изличат останалата част от лицето й.

— Срещу лицемерието — просто отвърна жената.

— Не разбирам — промърмори Джес и в следващия миг се пренесе сред една развълнувана група от медицински сестри. Половин дузина млади жени с колосани бели касинки и колани с жартиери и чорапи стояха зад гишето, увлечени в оживен разговор. Никой не погледна към нея.

— Идвам да видя майка си — провикна се Джес.

— Току-що се разминахте — отвърна й една от сестрите, въпреки че устните й изобщо не помръднаха.

— Къде отиде? — Джес се извърна и сграби за ръкава минаващия дежурен лекар.

Пред нея изникна намръщеното лице на Грег Оливър.

— Майка ви я няма — отвърна й той. — Тя изчезна.

В следващия момент Джес стоеше на улицата пред къщата на родителите си. На ъгъла със запален двигател бе спряла бяла продълговата лимузина. Джес наблюдаваше как мъжът отваря вратата и слиза на тротоара. Беше тъмно и не можеше да различи лицето му. Долавяше само дългите му провлачени стъпки, докато той се отправяше към нея, усещаше как изкачва стъпалата зад гърба й, как ръката му се опитва да я сграбчи, когато тя със замах отвори вратата и я затръшна след себе си. Лицето му се притисна силно към мрежата за комари, отвратителната му усмивка бавно се процеди през нея.

Тя изкрещя, викът й прониза разстоянието, разделящо съня от будното състояние и я събуди с внезапната пронизителност на будилник. Къде се намираше?

Дон веднага се озова до нея.

— Джес, всичко е наред. Всичко е наред. Било е просто кошмар.

Реалността отново нахлу в съзнанието й: събирането, виното, Триш, мисис Гамбала, Дон.

— Още си тук — промълви тя с благодарност и се отпусна отново в ръцете му. Избърса примесените с пот сълзи от страните си и се опита да успокои лудешкото биене на сърцето си.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва я той, сякаш можеше да види хаоса, който се надигаше вътре в нея. Гласът му бе уморен и сънлив. — Добро момиче. Вдишвай, издишвай. Равномерно. Точно така. Ето, готово.

— Беше същият сън, както и преди — прошепна Джес. — Помниш ли? Онзи със Смъртта, която ме причаква.

— Знаеш, че никога няма да разреша на някого да ти направи нещо лошо — успокои я той, гласът му отново възвърна увереността си. — Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Точно както майка й, помисли си тя, сгушвайки се в ръцете му.

Около час и половина по-късно, с глава все още отпусната върху рамото му, той я отведе до спалнята.

— Мисля, че е време да си лягаш. Ще се оправиш ли, ако те оставя сама?

Джес немощно се усмихна, докато Дон я пъхаше, така както си беше облечена, под завивките на двойното й легло. Една част от нея искаше той да остане; друга — да си тръгне, както ставаше винаги, когато бяха заедно. Щеше ли някога да разбере какво точно иска? Щеше ли някога изобщо да порасне?

Как би могла да порасне без майка?

— Всичко ще е наред — увери го тя, докато той се навеждаше да я целуне по челото. — Дон…?

Той не помръдна.

— Ти си чудесен човек — каза му тя.

Дон се разсмя.

— Мислиш ли, че ще си спомниш за това след няколко дни?

Беше прекалено изтощена, за да го попита какво има предвид.

 

 

— Копеле такова! — крещеше тя само четирийсет и осем часа по-късно. — Гадняр! Мръсно лайно такова!

— Джес, успокой се. — Дон заобикаляше продълговатата дървена маса, като се опитваше да бъде поне на една ръка разстояние от разярената си бивша жена.

— Не мога да повярвам, че ми извъртя такъв номер!

— Не можеш ли поне да говориш по-тихо?

— Лайно мръсно! Нищожество проклето! Гадно… лайно!

— Да, разбрах много добре какво имате предвид, г-жо адвокат. А сега, мислите ли, че бихте могли да се успокоите, за да обсъдим случая, както биха направили двама напълно разумни адвокати?

Джес скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в кървавочервения бетонен под. Намираха се в една малка стаичка без прозорци на втория етаж на полицейския участък, който обслужваше самия център на Чикаго. Върху матовия, шумоизолиран таван имаше вдлъбнати многоватови лампи. До едната стена бе опряна пейка, а до другата се намираше, завинтена в земята, маса от термоустойчива пластмаса с няколко неудобни стола до нея. В съседната стая, която беше по-малка и създаваше дори още по-силно чувство на клаустрофобия, навъсен и смълчан седеше Рик Фергюсън. Не бе казал нито дума, откакто полицията го бе довела за разпит рано тази сутрин. Когато Джес опита да му зададе няколко въпроса, той само се прозина и затвори очи. Не ги отвори, дори и след като приковаха ръцете му с белезници към стената. Държеше се невъзмутимо и се престори на истински възмутен, когато го попитаха какво е направил с Кони Девуоно. Съдебната процедура изглежда го заинтересува едва когато пристигна адвокатът му Дон Шоу и вбесен от онова, което той окачестви като преднамерено нарушаване на правата на неговия клиент, заплаши, че ще изкърти вратата, ако не му позволят да влезе и да разговаря с клиента си.

— Нямаш никакво право да идваш тук — каза му Джес спокойно, сдържайки гласа си. — Мога да направя оплакване за теб пред дисциплинарната адвокатска колегия.

— Ако някой ще прави оплакване пред дисциплинарната адвокатска колегия — отсече той в отговор, — то това ще съм аз.

— Ти? — Джес бе прекалено сащисана, за да отговори нещо.

— Ти си тази, която наруши етичните норми — заяви той.

— Какво?

— Ти наруши професионалната етика, Джес — повтори Дон. — Нямаш никакво право да арестуваш клиента ми. И със сигурност нямаш право да го разпитваш в отсъствието на адвоката му.

Джес се стараеше да сдържа гласа си.

— Клиентът ти не е арестуван.

— Виждам. Стои си в една килия, прикачен с белезници към стената, просто защото така му харесва. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не е необходимо да ти казвам нищо. Имам пълно право да постъпвам така.

— А какво ще кажеш за правата на Рик Фергюсън? Или си решила, че понеже не ти е симпатичен, той изобщо няма такива?

Джес сви, после отпусна юмруци, сграбчи облегалката на един стол, за да се подпре и даде възможност на съзнанието си да се проясни, на мислите си — да се подредят. Тя се бе втренчила в бившия си съпруг със зле прикрита ярост. Той не обърна внимание на посланието в очите й и продължи с лекцията си.

— Накарала си полицията да прибере клиента ми от работното му място; не си му прочела правата; не си му позволила да се обади на адвоката си. И не е като да не си знаела, че има адвокат. Адвокат, който вече те уведоми, че клиентът му няма какво да каже, че упражнява законното си право да запази мълчание. Вече беше уведомена за възприетата от нас позиция по въпроса. Всичко това го има в писмен вид. Но това не ти попречи да го злепоставиш в работата му, да го довлечеш тук и да го вържеш с белезници към стената… Джес, за бога, беше ли наистина необходимо?

— Мислех си, че да. Твоят клиент е опасен човек. Не беше кой знае колко отзивчив.

— Изобщо не му влиза в работата да е отзивчив. Виж, твоята работа обаче, е да се погрижиш да се отнасят с него справедливо.

— А той справедливо ли се отнесе с Кони Девуоно?

— Сега тук не става въпрос за това, Джес — напомни й Дон.

— А ти справедливо ли се отнесе с мен?

Настъпи моментно мълчание.

— Ти ме използва, Дон. — Джес долови в гласа си болката, примесена с неверие. — Как можа да постъпиш така?

— Как можах да постъпя как? Какво мислиш, че съм ти направил? — Изражението, което се появи върху лицето на Дон, изразяваше искреното му недоумение.

Джес поклати глава. Наистина ли водеха подобен разговор?

— Беше с мен през нощта, когато изчезна Кони Девуоно — започна тя. — Знаеше, че подозирам Рик Фергюсън, че имахме намерение да го задържим.

— Знаех, че го подозираш. Но нямах ни най-малката представа, че имаш намерение да го задържаш — отвърна й Дон.

— Че какво друго бих могла да направя?

— Най-малкото, мислех си, би могла да изчакаш още няколко дни. Джес, още не са изминали и четирийсет и осем часа, откакто жената изчезна.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че тя никога повече няма да се върне.

— Изобщо не знам подобно нещо.

— О, моля те! Не обиждай интелигентността ми.

— И ти моята — парира я Дон. — Какво очакваш да направя, Джес? Да ти отпусна юздите, само защото някога си била моя жена? И без това ми е ужасно трудно да се опитвам да се преструвам, че ти за мен си просто един обикновен адвокат. Трябва ли да оставя чувствата ми към теб да надделеят над задълженията ми пред моя клиент? Трябва ли?

Джес не отговори нищо. Тя погледна към стената, която разделяше двете малки стаички. Бе видяла самодоволната усмивка на Рик Фергюсън, когато напусна стаята, за да се разбере с Дон. Знаеше, че той много добре разбира какво става, че се наслаждава на неудобното положение, в което тя се намираше.

— Сега или предяви обвиненията си към моя клиент, или го пусни.

— Да го пусна? Нямам никакво намерение да го пускам.

— В такъв случай арестуваш ли го? На какво основание? Въз основата на какви уличаващи доказателства? Знаеш, че не разполагаш с абсолютно нищо, което да свърже Рик Фергюсън с изчезването на Кони Девуоно.

Джес притисна ръце към устните си и дълбоко пое въздух. Беше прав и тя го знаеше. Не разполагаше с никакви солидни доказателства, които да оправдаят задържането му.

— За бога, Дон, не искам да го арестувам. Искам само да поговоря с него.

— Но клиентът ми не иска да разговаря с теб.

— Може и да поиска, ако адвокатът му престане да се меси.

— Знаеш, че няма да направя това, Джес. — Сега беше ред на Дон да си поеме дълбоко въздух. — Що се отнася до мен, ти си нарушила пета и шеста поправки, гарантиращи на обвиняемия правото на адвокат и правото да запази мълчание, както гласи пета поправка. Имам пълното право да съм тук.

Джес не можеше да повярва на ушите си.

— Какво се опитваш да докажеш? Знаеш наскорошното постановление на Върховния съд толкова добре, колкото и аз. Постановлението въз основа на случая „Миранда“ гласи, че правото на адвокат се отнася само за първото арестуване. Не и за последвало закононарушение.

— Може би да, а може би не. Може би трябва да оставим адвокатската дисциплинарна колегия да определи дали предприетите от теб действия са били законосъобразни, да оставим съдът да реши с какви права още разполага моят клиент, ако изобщо има такива. Нека съдът да реши, дали Конституцията все още е в сила в Кук Каунти!

— Наистина блестящо произнесена реч, г-н адвокат — отвърна му Джес, впечатлена, въпреки че вътрешно не й се искаше да го признае.

— Във всеки случай, Джес — продължи Дон, гласът му поомекна, — трябва да имаш някаква законосъобразна причина, за да арестуваш клиента ми. Ти просто нямаш такава. — Той замълча за миг. — А сега, свободен ли е клиентът ми да си тръгне, или не?

Джес погледна към стената, която разделяше двете стаи за разпит. Дори и през затворената врата можеше да усети силата на пренебрежението на Рик Фергюсън.

— Как разбра, че сме го арестували? — надяваше се поражението да не проличи прекалено явно в гласа й.

— Майка му се обади в кантората ми. Явно го е търсила в работата му и началник-смяната й е казал какво се е случило.

Джес поклати глава. Не се ли получаваше винаги така? По всяка вероятност жената не го бе търсила в работата му с години, но точно днес бе решила да се обади.

— Да не би да й се е свършило пиенето?

— Искам да разговарям с клиента си, Джес — отвърна Дон, като се направи, че не забелязва сарказма в думите й. — Ще ми позволиш ли да разговарям с него, или не?

— Ако ти позволя да разговаряш с него, ти ще му кажеш да си държи устата затворена — заключи Джес.

— Ако ще го арестуваш, длъжна си да му позволиш да се види с адвоката си.

— На това ли викат параграф 22?

— На това викат закон.

— Няма нужда ти да ме учиш на законите — горчиво отвърна Джес, съзнавайки, че е безсмислено да продължава.

Тя излезе в коридора и почука на съседната врата. Почти незабавно й бе отворено от един униформен полицай. Джес и Дон бързо влязоха вътре. Още един полицай, облечен в цивилни дрехи, върху чието лице вече бе изписано примирение, сякаш предварително знаеше какъв щеше да е резултатът от разговора им — стоеше до стената в дъното и дъвчеше края на незапалената си цигара. Рик Фергюсън, облечен в черни джинси и кафяво кожено яке, седеше на ниско дървено столче, с ръце, прикачени с белезници към стената.

— Свалете тези неща незабавно — нетърпеливо заповяда Дон.

— Нищо не съм им казал, г-н адвокат — каза му Рик и обърна поглед към Джес.

Джес направи знак на детектива, който на свой ред кимна на униформения полицай. В следващия миг ръцете на Рик Фергюсън вече бяха свободни.

Той не разтърка китките си, нито скочи веднага на крака, както биха направили повечето заподозрени. Вместо това бавно и спокойно се изправи и се протегна, като че за никъде не бързаше, подобно котка, разбудена от дрямката си, която смята просто да се позавърти наоколо.

— Обясних й, че нямам какво да й кажа — повтори той, като втренчи поглед в Джес, — но тя не ми повярва.

— Да тръгваме, Рик — подкани го Дон от вратата.

— Защо така се получава, че никога не ми вярваш, а, Джес? — Рик Фергюсън натърти на „с“-то, така че то прозвуча като съскане.

— Стига толкова, Рик — остротата в гласа на Дон бе съвсем ясно доловима.

— За малко да ми наденеш маскарадното костюмче за празника на Вси светии — продължи той. Устните му се разтегнаха в познатата, зловеща усмивка, езикът му мръснишки се промуши между зъбите. — Почерпка или гаден номер — изимитира той децата, които на празника на Вси светии се маскираха и обикаляха съседите си, заплашвайки ги на шега, че ако не им дадат лакомства, ще им свият някой гадничък номер.

Без да каже нито дума, Дон рязко издърпа клиента си през вратата. Смехът продължаваше да звучи в ушите на Джес, дълго след като Рик Фергюсън вече си беше отишъл.