Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (10)

Десета глава

— С какво мога да ви помогна?

— Просто разглеждам, благодаря ви.

Какво правеше пък сега? — почуди се Джес, докато оглеждаше чифт зелени кадифени обувки с ниски токчета, марка „Бруно Магли“. Какво я бе накарало да влезе в този магазин? Чифт нови обувки, бе последното, от което имаше нужда.

Погледна си часовника. Наближаваше дванайсет и половина. След един час имаше среща с шефа на медицинската експертиза. Отделът на медицинската експертиза се намираше на Харисън Стрийт, най-малкото на двайсетина минути с кола, а тя все още не бе прибрала нейната от гаража. Рано сутринта й се бяха обадили оттам, нещо за някаква друга дребна повреда, при все това наложително да бъде поправена. Трябваше да си вземе такси.

— Просто с няколко думи ми опишете типа обувки, които търсите… — настоя продавачът.

— Наистина нямам никаква представа — отвърна Джес на ниския мъж на средна възраст, със зле нагласено кестеняво тупе. Той се поклони с преувеличена любезност и се насочи бързо към жената, която тъкмо влизаше през вратата.

Очите на Джес обходиха с поглед дългия плот, покрит с изненадващо разнообразие от всекидневни обувки във всякакви цветови нюанси и от всякакви кожи. Тя вдигна чифт охреножълти мокасини и ги поглади отвътре с пръсти. Нищо друго не можеше да накара проблемите на света да изчезнат така, както чифт нови обувки, помисли си тя, поглаждайки мекия велур. Това беше цялата терапия, от която имаше нужда. Със сигурност и по-евтина, реши тя, като погледна етикетчето с цената, залепено отзад на тока. 99 долара в сравнение с…

В сравнение с какво?

Дори не бяха говорили за цената със Стефани Банак, дори не й бе хрумнало да се позаинтересува колко взема на час. Бе зарязала жената, без дори да я попита какво й дължи. Не само че не беше обядвала, но дори не й бе и платено. Две несправедливости, вместо една.

Джес върна обувката на масата и поклати ужасено глава. Едно бе да си груб, съвсем друго — да си арогантен. Беше се държала отвратително с приятелката на сестра си. Трябваше да се извини, може би да й изпрати цветя с една кратичка благодарствена бележка. И да й каже какво? Благодаря за спомените? Няма за какво да ти благодаря? Благодаря ти, но без да ти благодаря?

„Мисля, че за да се освободиш наистина от тях — чу отново отговора на Стефани Банак — трябва да се справиш със скритите проблеми, които са в основата на тези пристъпи.“

Нямаше никакви скрити проблеми, настоя пред себе си Джес, приближи се до следващия рафт, покрит с по-официални обувки и прокара пръсти по предниците на цяла редица черни маркови обувки с висок ток.

Имаше един-единствен проблем и тя знаеше точно какъв е.

Рик Фергюсън.

Не че бе първият углавен престъпник, който я заплашваше. Омразата, ругатните, заканите — всичко това беше част от работата й. През последните две години редовно получаваше коледни картички от един мъж, делото по чието обвинение бе спечелила и когото бе пратила за десет години зад решетките. Той заплашваше да й види сметката, още щом излезе. Коледните картички, безвредни сами по себе си, бяха не особено изтънчения начин, по който й напомняше, че не е забравил.

В интерес на истината подобни заплахи рядко се изпълняваха. Те се изричаха; те се приемаха и в края на краищата се забравяха. И от двете страни.

Рик Фергюсън беше нещо съвсем различно.

Мъжът от сънищата й, иронично си помисли тя, припомняйки си кошмара, който започваше с нейните обезумели опити да открие майка си и завършваше с това, че намираше Смъртта. По някакъв начин Рик Фергюсън бе успял да проникне до нейното най-съкровено „аз“, съвсем случайно бе успял да отприщи приспаните от дълго време чувства на вина и мъчителен страх.

Мъчителен страх, да, призна си Джес и вдигна една черна лачена обувка. Стисна я толкова силно отпред, че чак усети как кожата изпука. Не беше виновна. За какво изобщо би могла да бъде виновна?

— Не ставай глупава — измърмори си тя под носа, като си припомни думите на Стефани Банак. — Няма никакви скрити проблеми. — Започна да удря острата част на тока в дланта на ръката си.

— Хей, по-внимателно — извика мъжки глас някъде зад нея. Една ръка се протегна и хвана нейната. — Това е обувка, а не чук.

Джес погледна първо към наранената си длан, после към сбръчканата в другата й ръка обувка и накрая вдигна поглед към мъжа със светлокестенявата коса и разтревожените кафяви очи, чиято ръка леко бе хванала нейната. Картичката, прикрепена към синьото спортно сако го идентифицираше като Адам Стон. Бял, в началото на трийсетте, висок около един и осемдесет, заключи тя наум, сякаш четеше от полицейско досие.

— Съжалявам — започна тя. — Естествено, ще ги платя.

— Не се притеснявам за обувката — отвърна той, като внимателно я измъкна от ръката й и я върна обратно на плота.

Джес видя как обувката се олюля, после се катурна настрани, сякаш някой я бе прострелял.

— Но аз я унищожих.

— Няма нищо, което едно бързо лъсване с боя и добър калъп за обувки да не може да оправи. Ами ръката ви?

Джес усещаше как ръката й пулсира, видя кръглото мораво петно, приличащо на потъмняла монета от двайсет и пет цента, което се бе образувало в центъра на дланта й.

— Ще се оправи.

— Изглежда така, сякаш сте спукали някой кръвоносен съд.

— Нищо ми няма. Всичко е наред — увери го тя, тъй като усети, че той действително е загрижен. Дали магазинът поемаше щетите?

— Да ви донеса ли чаша вода?

Джес поклати глава.

— Какво ще кажете за бонбонче? — Той извади от джоба си един увит в хартийка на бели и червени райета ментов бонбон.

Джес се усмихна.

— Не, благодаря.

— А за един виц?

— Толкова отчайващо ли изглеждам? — Долавяше явното му нежелание да я остави да се оправя сама.

— Изглеждате така, сякаш един хубав виц ще ви се отрази добре.

Тя кимна.

— Прав сте. Давайте.

— Обикновен или малко по-соленичък?

Джес се разсмя.

— Е, какво пък, дявол да го вземе. Цялата съм в слух.

— Тогава малко по-соленичък. — Той замълча за миг. — Един мъж и една жена се любели, когато чули някой да се качва по стълбите и жената извикала: „Господи, това е мъжът ми!“. Любовникът й незабавно скочил през прозореца в един храсталак. И, ето го човекът, крие се в някакви жалки шубраци, съвсем гол, не знае какво да прави и естествено започва да вали. Внезапно покрай него претичва група бягащи за здраве и мъжът веднага съзира предоставилата му се възможност. Скача в средата на групата и започва да тича заедно с тях. След няколко секунди тичащият до него погледнал встрани и казал: „Извинете имате ли нещо против да ви задам един въпрос?“. Онзи отвърнал: „Давай“. И тичащият попитал: „Винаги ли тичате гол?“, мъжът заявил: „Винаги“. Тогава съседът му добавил: „А винаги ли си слагате презерватив?“ и човекът отговорил: „Само когато вали“.

Джес откри, че се смее на висок глас.

— Е, така вече е по-добре. А сега мога ли да ви продам чифт обувки?

Джес се разсмя още повече.

— Извинете. Толкова добър ли сте в продаването на обувки, колкото бяхте в разказването на вицове?

— Уверете се сама.

Джес погледна часовника си. Все още имаше малко време. Естествено един чифт обувки не би й навредил. По всяка вероятност поне това дължеше на магазина, след като бе съсипала нещастната черна лачена обувка. Освен това откри, че колкото и странно да беше, никак не й се искаше да си тръгва. Отдавна мъж не я бе карал да се смее на висок глас. Хареса й как звучи. Хареса й самото усещане.

— Всъщност имам нужда от чифт нови зимни ботуши — спомни си изведнъж облекчена, че е намерила основателна причина да остане.

— Насам, ако обичате. — Адам Стон я поведе към изложените кожени и винилови ботуши. — Седнете.

Джес се отпусна върху едни малък ръждивочервен стол и чак сега обърна внимание на заобикалящата я обстановка. Магазинът беше много модерен, само стъкло и хром. Обувките бяха навсякъде, върху стъклените масички, върху огледалните полици, по кафеникаво-златистия килим на пода, отразяваха се във високите облицовани с огледала тавани. Спомни си, че е пазарувала тук на няколко пъти, въпреки че не можеше да си спомни Адам Стон.

— Отскоро ли сте тук? — попита тя.

— Започнах това лято.

— Харесва ли ви?

— Обувките са моят живот — отвърна той, в гласа му се криеше дяволита усмивка. — А сега, какви ботуши да ви покажа?

— Не знам. Мразя да пръскам излишни пари по кожени ботуши, които после се съсипват от снега и солта.

— Тогава не си купувайте кожени.

— Но все пак бих искала да са елегантни и да ми е топло на краката.

— Значи дамата желае елегантност и топлина. Струва ми се, че разполагам точно с това, от което имате нужда.

— Нима?

— Някога да съм ви лъгал?

— Вероятно.

Той се усмихна.

— Виждам, че помежду ни има циник. Е, тогава нека ви покажа. — Той се протегна към изложения асортимент от елегантни лъскави черни ботуши. — Това е винил, отвътре с каракул, непромокаеми, не изискващи никаква специална поддръжка зимни ботуши. Елегантни са, топли са, с гаранция, че ще издържат и най-студената чикагска зима. — Той подаде на Джес ботуша.

— И са доста скъпи — възкликна Джес, изненадана от етикетчето с цена двеста долара. — Мога да си купя от естествена кожа на тази цена.

— Но вие не искате от естествена кожа. Трябва да ги пръскате, трябва да се грижите за тях. А и естествената кожа пропуска вода, по нея остават и петна — все неща, което вие искате да избегнете. Този ботуш — каза той и го потупа отстрани, — просто го обуваш и забравяш, че си с ботуши. Той е неразрушим.

— В продаването на обувки сте също толкова добър, колкото и в разказването на вицове — отвърна Джес.

— Това означава ли, че искате да ги опитате?

— Номер осем и половина — каза Джес.

— Веднага се връщам.

Джес наблюдаваше как Адам Стон изчезна през вратата към задната част на магазина. Харесваше й небрежната решителност в походката му, изправените му рамене. Увереността, без следа от арогантност. Очите й отново преминаха по облицованите с огледала стени.

Нима човек не можеше да избяга от отражението си? Наистина ли на хората им се искаше да се виждат през всеки един миг от денонощието? Тя улови в огледалото разочарования поглед на продавача на средна възраст със зле прикритото тупе. Затвори очи. Знам, помисли си тя, в отговор на мълчаливото му смъмряне, аз съм повърхностна и лесно се влияя от чуждото мнение.

— Няма да повярвате — появи се отново Адам Стон с две големи кутии в ръце, — номер осем и половина се е свършил. Имам номер осем и номер девет.

Тя ги пробва. Както можеше да се предполага, номер осем й бяха прекалено малки, номер девет — прекалено големи.

— Сигурен ли сте, че нямате осем и половина?

— Претърсих навсякъде.

Джес повдигна рамене, погледна часовника си и се изправи. Не можеше да си позволи да губи повече време.

— Мога да се обадя на някои от нашите магазини — предложи Адам Стон.

— Добре — бързо отвърна Джес. Какво всъщност правеше?

Той отиде до тезгяха в предната част на магазина и вдигна черния телефон, натисна някакви копчета и заговори в слушалката, като поклащаше глава. Обади се на още две места.

— Можете ли да повярвате? — попита на връщане. — Обадих се в три магазина. Никой от тях няма номер осем и половина. Но… — продължи той, пръстът му прободе въздуха, за да подчертае казаното — един магазин е поръчал вече няколко и ще ми се обадят веднага, щом ги получат. Искате ли да ви се обадя?

— Извинете, не ви разбрах?

— Когато пристигнат ботушите, бихте ли желали да ви се обадя?

— О, разбира се. Да, ако обичате. Това би било чудесно. — Джес осъзна, че говори само за да прикрие объркването си. Какво си мислеше? Защо изобщо й бе хрумнало, че би могъл да я покани да излязат? Само защото й бе предложил бонбонче и й бе разказал един виц за презервативи? Защото на нея така й се искаше? Това, че тя го намираше за привлекателен и чаровен, означаваше ли непременно, че и обратното бе вярно?

Я не се прави на идиотка, Джес, нахока се тя, докато вървеше след него към щанда в предната част на магазина. За бога, та човекът е продавач на обувки. Едва ли и това влиза в цената.

Не бъди такъв сноб, скастри я набързо едно тънко гласче. Поне не е адвокат.

— Как се казвате? — попита той и се пресегна към стоящия наблизо бележник с химикалка.

— Джес Костър.

— Телефонен номер, на който човек би могъл да ви намери през деня.

Джес даде номера си в службата.

— Може би е по-добре да ви дам и домашния си телефон — предложи тя. Не можеше да повярва, че думите излизаха от нейната уста.

— Разбира се. — Той записа цифрите, после ги повтори на глас. — Аз се казвам Адам Стоун. — Той посочи към картичката на сакото си, произнасяйки Стон като Стоун. — Няма да се забавят повече от една седмица.

— Чудесно. Надявам се да не завали дотогава.

— Няма да посмее.

Джес се усмихна и го изчака да каже още нещо, но той си замълча. Вместо това погледна през рамото й към една жена, която се възхищаваше на чифт доматеночервени отворени обувки с марката на Чарлс Джордан.

— Още веднъж благодаря — каза тя, отправяйки се към вратата, но той вече се бе запътил към другата жена и единственото, което Джес получи в отговор, бе едно небрежно махване с ръка.

 

 

— Не мога да повярвам, че направих това — промърмори Джес, докато се пъхаше на задната седалка на едно жълто такси. Не можа ли да го направи още по-явно? Защо просто не си закачеше една голяма табела на врата: САМОТНА И УЖАСНО НЕУРАВНОВЕСЕНА?

Таксито вонеше на цигари, въпреки че върху гърба на предните седалки имаше набиващ се на очи надпис, изразяващ благодарност към хората за това, че не пушат. Тя даде на шофьора адреса на главния отдел на медицинската експертиза и се облегна назад върху протритата и изпокъсана черна винилена седалка. По всяка вероятност така ще изглеждат и моите ботуши до края на сезона, помисли си Джес, като прокара ръка по грубата повърхност.

Какво й ставаше? Вече за втори път този месец беше почти готова да позволи на приятни на вид непознати мъже да я забършат. Нима не си бе взела поука от делото Ерика Барновски? А в този случай въпросният мъж дори не й бе дал повод да си мисли подобни неща. Бе й предложил чаша вода, ментов бонбон и някакво забавно остроумие, търсейки единствено някаква евентуална възможност за комисионна. Докато й разказваше вица за голия тичащ за здраве, се бе опитвал да влезе в портмонето, а не в гащите й. И тя съвсем свободно го остави да направи това, без дори да се съпротивлява. Бе поела ангажимент за възможно най-скъпите гумени ботуши, които някой някога бе правил. Не бяха дори кожени, упрекна се сама и мушна пръста си в изтърбушения прорез върху евтината тапицерия — приличаше на голяма отворена рана.

— Извинете? — каза шофьорът на таксито. — Казахте ли нещо?

— Нищо. Съжалявам — извини се Джес на свой ред и добави наум: просто отново си говоря сама. Нещо, което започна да се повтаря тревожно често тези дни.

Двеста долара за чифт винилени ботуши. Луда ли беше?

Е, всъщност, да, помисли си тя. Фактът си беше факт.

— Хубав ден — отбеляза Джес, опитвайки се да възстанови вътрешното си равновесие.

— Извинете?

— Казвам, че е хубаво, дето слънцето отново се показа.

Шофьорът повдигна рамене и не каза нищо. Изминаха останалата част от пътя до медицинската експертиза в пълно мълчание, нарушавано единствено от инструкциите и смущенията, идващи по радиостанцията на шофьора.

Службата на главната медицинска експертиза представляваше безлична триетажна сграда на една пресечка, пълна с такива постройки. Джес плати на шофьора на таксито и се запъти бързо към фасадата на сградата, като придърпа палтото здраво около себе си, за да предпази максимално тялото си от духащия право срещу нея студен вятър.

Майкъл Андерсън, 45-годишен, умрял внезапно в резултат на автомобилна злополука, цитира наум Джес, докато прекосяваше фоайето към стъклената кабинка на пропуска, припомняйки си сутрешните некролози. Ирен Клеманс, умряла спокойно в съня си през сто и втората си година, за нея с любов си спомнят нейните приятели от старческия дом „Уиспъринг Пайнс“. Дейвид Лоусън, на 33 години. Напусна ни завинаги. Вечно скърбящи: майка, баща, сестра и куче. Благодарение на щедростта ти към предпочитаните от теб благотворителни заведения, на гроба ти, в знак на вечна признателност, ще бъдат поставени много, много цветя.

Защо някои хора си отиваха в разцвета на младостта си, докато други издържаха до второто си столетие? Къде беше справедливостта, почуди се тя, изненада се сама на себе си. Мислеше си, че отдавна е престанала да храни всякакви илюзии по отношение на справедливостта.

— Тук съм, за да се видя с Хилъри Уо — каза тя на младата жена, дъвчеща дъвка зад гишето на пропуска.

Жената, чиято права кестенява коса се нуждаеше от едно добро измиване, спука балончето си и набра съответния номер.

— Каза, че сте подранили — информира тя Джес малко по-късно, в гласа й се долавяше укор. — Ще дойде при вас след няколко минути. Ако искате, седнете…

— Благодаря. — Джес се отдалечи от малката кабинка на пропуска и се запъти към избелялото кафяво рипсено канапе, което бе поставено до една от боядисаните в бежово стени, но не седна. Всъщност, едва се сдържаше да стои на едно място. Обви ръце около себе си и разтри рамене с напразното усилие да се постопли.

Хосе Матеус, напуснал ни внезапно в петдесет и петата си година, споменът за него ще живее вечно в паметта на майка му, Алма, жена му Роза и двете му деца Паоло и Джино продължи да цитира паметта й. Томас Нилсен, пенсиониран държавен служител, починал от сърдечен удар през седемдесет и седмата си година. За него вечно ще скърбят жена му Линда, синовете му Питър и Хенри, снахите — Рита и Сюзън, внуците: Лиза, Карън, Джонатан, Стивън и Джефри. Семейството му ще приема съболезнования в дома на покойника „Дж. Хъмфри“ през цялата седмица.

Не като тези нещастници, които се намират на „Бут Хил“, помисли си Джес, като неволно извика в съзнанието си спомена за онази част от моргата, където в редици тежки метални чекмеджета се складираха неидентифицираните, непотърсените от никого трупове. Единствените, които идваха при тези изгубени души, бяха хора като нея, хора, чиито професионални интереси изискваха ако не уважението, то поне присъствието им.

Джон Доу, чернокож, заподозрян в търговия с наркотици, умрял от рана от огнестрелно оръжие в главата, 22 годишен. Джейн Доу, бяла, заподозряна в проституция, около 18-годишна, удушена, намерена на брега на река Чикаго; Джон Доу, бял, по всяка вероятност сводник, смъртта е настъпила вследствие на три прободни рани в гърдите, 19-годишен; Джейн Доу, чернокожа, наркоманка, 28-годишна, пребита до смърт, преди това изнасилена. Джо Доу…

— Джес?

Главата на Джес рязко се извърна по посока на името й.

— Съжалявам — казваше Хилъри Уо, приближавайки се към нея. — Не исках да те стресна.

Джес стисна протегнатата за поздрав ръка на Хилъри Уо. Никога нямаше да престане да се удивлява на това колко свежа и в каква добра форма изглеждаше винаги завеждащата медицинската експертиза на Кук Каунти, независимо от неприятния и дългочасов характер на работата й. Хилъри Уо наближаваше петдесетте, при все това кожата й все още бе като тази на жена на половината от годините й, а и фигурата й, подчертана от бялата й престилка, бе безупречна. Тя носеше дългата си до раменете коса, прибрана назад във френски кок, а лешниковите й очи бяха обградени от големите черни рамки на очилата й.

— Благодаря ти, че ми отдели малко време — каза Джес, като последва Хилъри през вратата, която водеше от фоайето към вътрешните кабинети.

— Винаги ми е приятно да те видя. Какво мога да направя за теб?

Дългият коридор бе стерилен и бял, леко миришеше на формалдехид. Но Джес подозираше, че всяка миризма, която долавя, е всъщност част от нейното собствено превъзбудено съзнание. Моргата се намираше в мазето, достатъчно далече, за да не може да бъде достигната от обонянието.

— Седни — каза Хилъри, когато влязоха в малката бяла преградена кабинка, която й служеше за кабинет и хвърли поглед към празния бял стол, намиращ се срещу бюрото й.

— Ако нямаш нищо против, ще остана права. — Джес огледа кабинета на шефа на медицинската експертиза на Кук Каунти. Беше съвсем оскъдно мебелиран с едно старо метално бюро и два стола, по един от всяка страна на бюрото. Виненочервените калъфи на седалките се бяха разръфали по шевовете. Отстрани до стената бяха подредени шкафове с картотеки, до тях бяха натрупани купища с документи, които всеки момент заплашваха да се сринат. Едно високо зелено декоративно растение избуяваше, независимо от факта, че бе набутано в ъгъла, почти зарито от книги. Нямаше прозорци, флуоресцентното осветление бе заместило слънцето.

— Явно оказваш страхотно влияние на растенията — отбеляза Джес.

— О, то е изкуствено — разсмя се Хилъри. — Копринено е. Създава по-малко проблеми. И е много по-приятно за окото. Така и така виждам достатъчно мъртви неща. Което пък, повече от убедена съм, е и причината за твоето посещение.

Джес си прочисти гърлото.

— Търся една жена, американка от италиански произход, висока около метър и шейсет, около шейсет килограма, може и по-малко. Всъщност, ето — каза тя, като бръкна в чантата си. — Това е снимката й. — Джес й подаде стара снимка на Кони Девуоно, на която Кони гордо бе прегърнала сина си Стефан, тогава на шест години. — Снимката е отпреди няколко години. Малко е поотслабнала оттогава. Косата й е по-къса.

Шефът на медицинската експертиза взе снимката и се вгледа в нея за миг.

— Много привлекателна жена. Коя е тя?

— Казва се Кони Девуоно. Изчезна преди повече от две седмици.

— Заради тази жена ли ми се обади миналата седмица? — попита Хилъри Уо.

Джес кимна смутено.

— Съжалявам, че съм толкова досадна. Само че просто непрекъснато си мисля за нейното малко момченце…

— Прилича много на майка си — отбеляза Хилъри, докато Джес взимаше обратно снимката и внимателно я прибираше отново в чантата си.

— Да. И му е много тежко… като не знае какво точно се е случило с нея. — Джес преглътна слюнката, която бе заседнала на гърлото й.

— Уверена съм, че е така. И бих искала да можех да помогна.

— Не са ли се появили някакви трупове, отговарящи на описанието на Кони Девуоно?

— В момента в „Бут Хил“ имаме три неидентифицирани трупа на бели жени. Двете са тийнейджърки, по всяка вероятност избягали от къщи. Едната е умряла от свръхдоза, другата е била изнасилена и удушена.

— А третата?

— Дойде тази сутрин. Все още не сме направили никакви изследвания. Но степента на разлагане сочи, че е мъртва само от няколко дни.

— Възможно е — заяви бързо Джес, въпреки че й се стори малко вероятно. Рик Фергюсън едва ли щеше да бъде толкова безразсъдно дързък да отвлече Кони и да чака няколко седмици преди да я убие. — Горе-долу на колко години е? Е била? — поправи се, чувайки как думата „разлагане“ рикошира в съзнанието й.

— Засега е невъзможно да се определи. Била е пребита така, че в момента е неузнаваема.

Джес усети как стомахът й се обърна. Опита се да запази спокойствие.

— Но не смяташ, че е Кони Девуоно.

— Жената долу на масата е русокоса и е висока горе-долу метър и седемдесет и пет. Мисля, че това определено елиминира напълно възможността тя да е жената, която търсиш. Сигурна ли си, че не искаш да седнеш?

— Не, наистина трябва да тръгвам — отвърна Джес и пристъпи неуверено към вратата на кабинета. Хилъри Уо бутна назад стола си и се изправи. — Не, не е необходимо да ставаш — настоя Джес. Не беше сигурна дали се почувства разочарована или облекчена от това, че неидентифицираната жена не беше Кони Девуоно. — Ще ми се обадиш ли, ако… — Тя млъкна, не бе в състояние да довърши мисълта си.

— Ще ти се обадя, ако се появи някоя, която има дори и най-далечна прилика с Кони Девуоно.

Джес излезе в коридора, поколеба се, после се обърна към Хилъри Уо.

— Ще взема зъбните регистри на Кони и ще накарам да ти ги изпратят — каза тя, като си мислеше за жената, която лежеше долу, пребита до неузнаваемост. — Просто за да са ти под ръка… — Джес млъкна, прочисти гърлото си и заяви: — Това може да поускори нещата.

— Ще ни бъде доста от помощ — съгласи се Хилъри Уо, — ако въобще намерим тялото й.

Ако въобще намерим тялото й. Думите последваха Джес надолу по коридора и после през фоайето. Ако въобще намерим тялото й. Тя бутна вратата навън и се затича надолу по стълбите към улицата. Отметна назад глава и си пое дълбоко глътка свеж въздух, усети как студеното слънце стопля лицето й.

Ако въобще намерим тялото й, помисли си Джес.