Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (27)

Двайсет и седма глава

Все още плачеше, когато паркира пред дома си.

— Престани да ревеш — скара се сама на себе си, като изгаси мотора и усмири женомразките перчения на Мик Джагър. „Изцяло под властта ми“, крещеше той в съзнанието й, докато Джес претичваше през студа към триетажната къща, в която живееше. — Защо плачеш? — запита се тя и пъхна ключа в ключалката. Усети как вратата се отваря, после внимателно я заключи след себе си. — Само защото тази вечер се държа като пълен идиот, защото нарече сестра си Дона Рийд и обяви зет си за перверзник, защото за цял живот остави неизличимо впечатление у новата приятелка на баща ти, защото се измъкна като крадец от къщата, защото Адам Стоун не е онова, което твърди, че е, защото Рик Фергюсън ще отиде в Калифорния, вместо на електрическия стол… Не — напомни си тя, взимайки по две стъпала наведнъж, — в Илинойс вече не пържат хората. Приспиват ги. Като кучетата — призна си тя, спомни си за последните редове от „Процесът“ на Кафка и се разплака още по-силно.

Нямаше саксофони или тромпети, които да я придружат нагоре по последните стъпала. Под вратата на Уолтър Фрейзър не се процеждаше никаква светлина. Вероятно е заминал някъде за събота и неделя, помисли си тя. Реши, че когато си влезе, може би ще се обади на Дон и ще му предложи да прекарат няколко дни в Юниън Пайър. Ще забрави за Адам Стоун или който там, по дяволите, наистина беше.

Тя отключи вратата на апартамента си и прекрачи през прага. Остави тишината и тъмнината да я привлекат навътре, така както старите приятели на някой купон топло посрещат последния пристигнал. Вече нямаше нужда да оставя лампите или радиото по цял ден. На прибиране нямаше да я посрещат чисти и сладки трели. Тя заключи на два пъти вратата.

Уличните светлини се процеждаха през старинните дантелени пердета с цвят на слонова кост и хвърляха злокобни отблясъци върху празния кафез. Не й бе достигнала смелост да го махне, воля да го натика най-отзад в килера, сила да го запрати долу на улицата, милосърдие да го подари на Армията на спасението. Горкичкият Фред, помисли си тя, поддавайки се на нов изблик сълзи.

— Горкичката аз — прошепна тя, пусна чантата си на земята и затътри крака към спалнята.

Нахвърли се върху нея изотзад.

Не го видя, дори не го чу, преди жицата да се увие около гърлото й и да бъде грубо изтръгната от обзелото я забвение. Ръцете й автоматично се стрелнаха към врата. Отчаяно се опитваше да пъхне пръстите си между жицата и плътта си. Жицата се вряза в превързаната й ръка и тя почувства как пръстите й залепват от кръвта, чу как се дави, как се задъхва. Не можеше да диша. Жицата прерязваше достъпа на кислород, врязваше се в гърлото й. Изгуби контрол над краката си, усети как пръстите й се вдигат от пода. С всички сили се бореше да остане изправена, да се откопчи от нападателя си.

После, някъде в обзелата я паника, си спомни — не се дърпай, не се съпротивлявай, остави му се. Използвай представата си за кръговрата. Ако някой те дръпне, вместо да се съпротивляваш и дърпаш назад, използвай силата на нападателя си, за да бъдеш придърпана до тялото му. Удряй, когато се допреш до него.

Тя престана да се бори. Престана да се съпротивлява, въпреки че това стана противно на всичките й вътрешни инстинкти. Вместо това остави тялото си да се отпусне и почувства как гърба й се удря в гърдите на нападателя й, когато той я дръпна към себе си. Вратът й пулсираше болезнено, подобно на гигантска артерия. За един-единствен ужасяващ миг й се стори, че може би вече е прекалено късно, че има опасност да изгуби съзнание. Реши, че идеята е много съблазнителна и за миг се изкуши да се поддаде на усещането. Защо излишно да проточва неизбежното? Чернотата се завъртя пред очите й. Защо да не се гмурне в най-дълбоката й част? Защо просто да не изчезне завинаги в нея?

Но после внезапно започна да си пробива път назад, изтласка се нагоре от мрака, използва тежестта на нападателя си срещу него, остави силата на тялото й да го събори на земята. Джес се свлече заедно с него, ръцете й бясно се размахаха из въздуха, удариха се в кафеза и го събориха с трясък на пода. Нападателят й извика, докато губеше равновесие и тя бързо използва краката си, за да го изрита, ноктите си, за да издраска ръцете му, лактите си, за да го цапардоса в ребрата.

Усети как жицата около врата й се разхлаби достатъчно, за да се освободи. Олюлявайки се, Джес се изправи на крака. Не можеше да диша, тялото й гореше, отчаяно се опита да вкара въздух в дробовете си, едва не припадна от усилието. Тя усещаше как жицата все още притиска гърлото й, врязва се все по-дълбоко в плътта й, сякаш бе станала част от нея, независимо че всъщност вече не беше около врата й. Чувстваше се така, сякаш висеше с примка около шията, сякаш всеки момент вратът й можеше да се откъсне.

Внезапно чу как той простена, извърна се, видя замаяния му мускулест силует проснат на пода. Забеляза веднага черните островърхи ботуши, впитите джинси и тъмната фланелка, тъмните рокерски кожени ръкавици върху огромните му ръце, дългата мръсна руса коса, усукана около лицето му, закриваща всичко, освен изкривената му усмивка.

Аз съм Смъртта, дори и сега казваше усмивката. Дойдох за теб.

Рик Фергюсън.

Един приглушен вик се изтръгна от гърлото й. Наистина ли си бе въобразила, че той тихичко ще се качи на самолета за Калифорния и ще изчезне завинаги от живота й? Тази нощ не беше ли предварително предрешена още от мига, в който преди няколко месеца за пръв път се бяха сблъскали?

Хиляди образи изпълниха съзнанието й, докато го гледаше как се опитва да стане — орлови нокти, светкавични удари и железни крошета. После си спомни — измъкването беше на първо място. Забрави за геройството и театралниченето. Бягството най-често е най-добрият изход за повечето жени.

Но Рик Фергюсън вече се бе изправил на крака и тежко се приближаваше към нея, препречвайки й пътя към външната врата. Викай, заповяда й вътрешният глас. Крещи, дявол да те вземе! Реви!

— Хо! — изкрещя тя, видя го как трепна, за миг остана стреснат от звука. — Хо! — изкрещя отново, дори по-силно от предишния път, докато в същото време си мислеше за пистолета, който се намираше в чекмеджето на нощното й шкафче. Почуди се дали ще успее да се добере до него, същевременно очите й се въртяха из тъмната стая, търсеше някакво евентуално оръжие.

Ако не друго, крясъците й поне го посъживиха. Злобната му усмивка премина в изблик на непринуден смях.

— Обичам добрите битки — заяви той.

— Не се приближавай до мен — предупреди го Джес.

— Кони не беше кой знае какво предизвикателство. Тя просто се предаде и умря. Хич не беше забавно. Не като теб — каза й той. — Ще ми достави истинско удоволствие да те убия.

— На мен също, сигурна съм — отвърна Джес, приклекна рязко, сграбчи празния кафез и го запрати към главата на Рик Фергюсън. Видя как улучи, видя дебела струя кръв да бликва надолу по бузата му от дълбоката рана на слепоочието. Тя се завъртя и избяга от стаята, мислите в главата й се препъваха да я настигнат.

Къде отиваше? Какво щеше да прави, когато се добереше дотам? Спалнята никога досега не й се бе струвала толкова далече. Тя се втурна по коридора, чувайки стъпките му зад гърба си. Трябваше да си вземе пистолета. Трябваше да си вземе пистолета, преди той отново да е успял да я докопа. Трябваше да го използва.

Джес се хвърли към малкото нощно шкафче до леглото, издърпа най-горното чекмедже, пръстите й отчаяно търсеха пистолета. Нямаше го.

— По дяволите, къде си? — извика тя, като изсипа съдържанието му на пода.

Дюшекът! — помисли си тя, коленичи бързо и пъхна ръка под дюшека, макар смътно да си спомняше, че Дон бе настоял да не го държи там. Все пак, можеше и да греши? Можеше и в края на краищата да не го бе преместила?

Нямаше го. По дяволите, нямаше го и там!

— Това ли търсиш? — Рик Фергюсън стоеше на прага, пистолетът й се полюшваше върху връхчетата на покритите му с ръкавици пръсти.

Джес бавно се изправи на крака, коленете й мъчително се събраха едно до друго, докато той се прицелваше точно в главата й. Сърцето й биеше бясно; ушите й звъняха; сълзи се стичаха по бузите й. Само ако можеше да събере мислите си; само ако можеше да ги накара да спрат да се лутат безцелно в главата й, да се блъскат отвътре в черепа й, сякаш отчаяно се опитват да избягат; ако можеше само да накара краката си да престанат да треперят…

— Много мило от твоя страна, дето ме каниш в спалнята си — каза той, докато бавно се приближаваше към нея. — Естествено, вече знам къде си държиш гащичките.

— Веднага се измитай оттук — изкрещя Джес, спомни си за съдраните си гащи. Видя как кръвта от врата й се размива с бялото на плетената рогозка.

Той се разсмя.

— Ти наистина си смело момиче, а, Джес? Да, трябва да призная, че се възхищавам на куража ти. Да казваш на мъж със зареден пистолет да се измита. Наистина си е доста безразсъдно. Предполагам, ще ми кажеш също, че това никога няма да ми се размине.

— Да, няма.

— Напротив. Не забравяй, че имам много добър адвокат.

Джес погледна към прозореца. Пердетата бяха дръпнати, уличните светлини изпълваха стаята с призраци и сенки. Може би някой щеше да види вътре. Може би някой в момента ги наблюдаваше. Може би, ако успееше да го накара да продължи да говори, ако успееше да го разтакава достатъчно дълго, за да се добере до прозореца… И тогава какво? Да скочи? Да крещи? С писъци доникъде нямаше да стигне срещу зареден пистолет. Тя за малко не се разсмя — утре би трябвало да се научи как да обезоръжава евентуален нападател. Утре — нямаше кой знае какви шансове да го направи.

Избилата по челото й пот се стичаше в очите й, примесваше се със сълзите й. Светлината от уличните лампи се размаза, завъртя се във всички посоки като прожектор, заслепи я, подобно на слънцето. Стори й се, че някъде отвън чува гласове, но гласовете бяха изкривени като на плоча, пусната на бавни обороти. Прекалено бавни. Всичко беше прекалено бавно. Сцена от филм, заснета на бавен каданс, която ставаше с някой друг. Значи така трябва да се е чувствала и Кони, помисли си Джес. Значи така изглеждаше смъртта.

— Мислех си, че Дон те е качил на самолет за Калифорния — чу се да казва тя, сякаш беше актриса и репликите й се дублираха от някой друг.

— Да. Много мило от негова страна, нали? Но реших, че Калифорния може и да почака няколко дни. Знаех, че изгаряш от нетърпение да ме видиш. Съблечи си пуловера.

Каза го толкова нехайно, че тя почти не обърна внимание на думите му.

— Какво?

— Съблечи си пуловера — повтори той. — А щом като веднъж си тръгнала, свали и панталоните. Купонът едва започва.

Джес поклати глава, усети как думата напуска гърлото й, промушва се през зъбите й. Разпръсква се едва доловимо из въздуха.

— Не.

— Не? Не ли каза? — Той се разсмя. — Сгреши, Джес.

Тя се почувства така, сякаш вече беше гола, сякаш стоеше съвсем разголена пред него; потрепери от внезапния студ. Представи си как юмруците му се забиват в плътта й, как устата му хапе гърдите й, как тялото му прониква грубо в нейното. Щеше да я нарани, знаеше го, щеше да се погрижи да страда, преди да умре.

— Няма да го направя — чу се да казва.

— Тогава ще трябва да те застрелям. — Той повдигна рамене, сякаш това беше единствената друга логична възможност.

Сърцето на Джес биеше толкова бясно, че имаше опасност всеки момент да изскочи от гърдите й. Като в „Пришълец“, помисли си тя, удивена, че умът й можеше да се съсредоточава върху толкова тривиални неща. Почувства се така, сякаш гори, после отново й стана много студено. Как можеше да е толкова спокоен? Какво ставаше зад непроницаемите кафяви очи, които не издаваха нищо?

— Така и така ще ме застреляш — отвърна тя.

— Е, не. Всъщност, имах намерение да използвам ръцете си, за да те довърша. Но ако трябва, ще те застрелям. — Усмивката му стана по-широка, очите му се плъзнаха по тялото й като армия мънички змийчета. — В рамото. Или пък в коляното. Може би в меката част отвътре на бедрото ти. Да, май това повече ми харесва. Напълно достатъчно да те направи малко по-сговорчива.

Джес усети как куршумът пронизва плътта на бедрото й, нищо че не беше стрелял. Краката й трепереха и тя едва успяваше да стои изправена. Стомахът й се бе свил, заплашваше да я унижи още повече. Ако просто можеше да го накара да продължи да говори, помисли си тя. Нима не правеха винаги така по филмите? Говореха и някой се появяваше точно в последния миг, за да ги спаси. Тя с мъка избутваше думите от устата си.

— Ако стреляш, ще вдигнеш на крак съседите.

Той не се впечатли особено.

— Мислиш ли? Когато дойдох, ми се стори, че няма никой вкъщи. А сега, събличай се или може да ми писне, а когато ми писне, любовните ми ласки стават малко грубички.

О, господи, помисли си Джес. Господи, господи, господи!

— Как влезе? — попита тя, зачуди се откъде ли всъщност идва гласът й. Звучеше някак си отделно от нея, сякаш бе прерязан и сега се носеше свободно из стаята.

— Още не са измислили ключалка, която би могла да ми се опъне. — Той отново се разсмя, явно наистина се забавляваше. — Предполагам, че бих могъл да кажа същото и за жените. — Зареди пистолета. — А сега имаш трийсет секунди да свалиш всички дрехи и да легнеш на леглото.

Джес не отвърна нищо, внезапно гърлото й бе станало прекалено сухо, за да се оформят в него думи.

Някъде зад нея будилникът й шумно отброяваше секундите — като бомба, която всеки момент ще експлодира. Значи това е краят, помисли си тя, не можеше да преглъща, да изпълва дробовете си с въздух, ужасът гризеше последните й мигове като гладен плъх.

Какво ли щеше да стане? — питаше се тя. Щеше ли да има бяла светлина, дълъг тунел, чувство на спокойствие и благоденствие, както често отбелязваха онези, които твърдяха, че са умрели и са се върнали? Или ще има тъмнина? Едно голямо нищо? Щеше ли просто да престане да съществува? Когато всичко свършеше, щеше ли да се озове сама или хората, които обичаше, щяха да са там, за да я посрещнат? Помисли си за майка си. Щеше ли най-после отново да я види, да разбере какво я бе сполетяло? И при нея ли е било по същия начин? О, господи, помисли си Джес, заболя я гръдния кош, сякаш се разцепваше надве, дали майка й беше изживяла същия ужас и същата болка преди да умре? Това ли бе сполетяло и майка й?

Как щеше да се отрази това на баща й, на сестра й?

Когато не им се обадеше, когато не успееха да се свържат с нея, Бари сигурно щеше да ги убеди, че Джес се чувства прекалено неудобно, за да се свърже с тях, че просто е заминала някъде за няколко дни, че е прекалено егоцентрична, за да си даде сметка за болката, която би могла да им причини, че може би подсъзнателно тя ги наказва. Ще изминат дни, докато се разтревожат от изчезването й, докато се свържат с полицията и апартаментът й бъде претърсен. Кръвта по рогозката й ще бъде анализирана, ще открият, че е нейната. Няма да има никакви следи от взлом. Няма да открият никакви отпечатъци. Дон ще насочи подозрението към Адам. Дотогава всичко ще си е дошло по местата, Рик Фергюсън отдавна ще е изчезнал.

— Не ме карай да ти повтарям — казваше Рик Фергюсън.

Джес си пое дълбоко въздух и издърпа пуловера си през главата, тъничките косъмчета под мишниците й настръхнаха в знак на протест. Кожата й започна да пулсира, сякаш заедно с пуловера бе свлякла и парчета от нея, сякаш я бяха одрали жива. Пуловерът падна на земята.

— Чудесно. Винаги съм си падал по черната дантела. — Той махна с пистолета към панталоните й. — А сега, останалото.

Джес наблюдаваше развитието на сцената, сякаш от голямо разстояние. Отново си припомни за преживяното от онези, които твърдяха, че са умирали. Нима не казваха винаги, че са напускали тялото си и са се отправяли към тавана, наблюдавали са събитията от въздуха? Може би точно това ставаше и с нея сега. Може би в края на краищата изобщо не бе успяла да избяга от всекидневната си. Може би жицата беше прерязала гърлото й и я бе умъртвила. Може би вече беше мъртва.

Или може би все още имаше време да се спаси, помисли си тя, нахлуването на нова доза адреналин прекъсна бълнуванията й и я убеди, че все още е жива, че все още би могла да направи нещо. Използвай каквото оръжие имаш под ръка, чу тя инструкциите на Доминик, докато пръстите й се впиваха в еластичния колан на вълнените й панталони. Като например? — почуди се Джес, мигновените хрумвания се блъскаха мъчително из съзнанието й и караха главата й да пулсира. Сутиена си? Би ли могла да удуши един мъж с дантеления си сутиен? Или да го задуши с кашмирения си пуловер? Ами обувките? — почуди се тя и бавно свали ръце от талията си.

Рик Фергюсън размаха нетърпеливо пистолета из въздуха.

— Трябва да си сваля обувките — заяви тя. — Не мога да си сваля панталоните, ако първо не си сваля обувките.

— Хей — отвърна той и се отпусна, — колкото по-гола, толкова по-добре. Само побързай.

Тя се наведе и се запита какво, за бога, смяташе да прави. Свали бавно лявата си обувка и нехайно я захвърли встрани, докато си мислеше, че напълно се е побъркала, нямаше никакъв смисъл, със сигурност щеше да я убие. После се наведе към дясната, знаеше, че й остават броени секунди, събу ниската черна обувка от крака си, направи движение, сякаш я хвърля встрани, вместо това я стисна здраво и после я запрати с все сила към пистолета в ръката му.

Изобщо не улучи.

— О, господи — простена тя. — О, господи!

Но неочакваното действие завари неподготвен Рик Фергюсън и той отскочи уплашено назад. Какво, по дяволите, щеше да прави сега? Можеше ли да го избута и да се втурне към външната врата? Щеше ли да оцелее, ако скочеше от третия етаж през прозореца? Имаше ли достатъчно сили да го обезоръжи.

Беше прекалено късно. Той вече бе възвърнал самообладанието си. Пистолетът беше зареден и насочен към сърцето й.

— Мисля, че ще ми бъде много по-приятно да пречукам теб самата, отколкото ми беше да изпека проклетото ти канарче — каза той, проследявайки с пистолета невидимата линия надолу през гърдите й, през ребрата й и стомаха й: спря на чатала на панталоните й.

Нямаше повече време, не беше останал никакъв шанс. Щеше да я простреля. Да я остави напълно беззащитна достатъчно дълго, за да я изнасили и да се гаври с нея. После щеше да я довърши с ръцете си. О, господи, помисли си Джес и си представи мъртвото си канарче, прииска й се да припадне. Знаеше, че той просто щеше да я принуди да се свести, щеше да я накара да се гърчи от болка през всяка една секунда от мъчителната й агония. И тогава, без да мисли, без дори да знае какво точно прави, докато вече не го правеше, Джес се втурна през леглото си към прозореца, като крещеше с всички сили.

Във въздуха около нея проеча изстрел и тя знаеше, че вече е мъртва. Прозвуча толкова силно, помисли си тя, по-силно, отколкото изобщо си бе представяла, че може да бъде, като гръмотевица в ухото й. Стаята се изпълни със свръхестествен блясък, сякаш всичко в нея бе ударено от светкавица. Цветовете изведнъж станаха много ярки, бледопрасковеното се превърна в ярко оранжево, сивото в електриковосиньо. Тялото й стана леко, увисна във въздуха. Почуди се къде ли я бе улучил куршумът, колко време щеше да й трябва, за да падне на пода.

Той щеше да разкъса останалите дрехи от почти безжизненото й тяло, да проникне грубо в нея, да я задуши с тежестта си, да я удави в миризмата си. Вече можеше да почувства как пръстите му се впиват в плътта й, как езикът му ближе кръвта й. Неговото ще е последното лице, което щеше да види, неговата усмивка — последното нещо, което щеше да отнесе със себе си в гроба.

И изведнъж, тя се завърташе и Рик Фергюсън се спускаше към нея, ръцете му се опитваха да я сграбчат, залиташе напред и тогава Джес осъзна, че нищо й нямаше, че не беше ранена, че Рик Фергюсън беше този, който се строполяваше на пода, който се просваше върху обутите й в чорапи крака, че Рик Фергюсън всъщност беше мъртъв.

Мракът се завъртя около нея като водовъртеж по средата на океана, заплашваше да я повлече към центъра си, докато очите й поглъщаха зеещата дупка в средата на гърба му. Кръвта бликаше от нея, подобно на нефт от нефтен кладенец, пропиваше се в черната му фланелка, разливаше се по килима. На Джес й се зави свят, залитна. Вкопчи се отстрани в скрина, за да се задържи.

И тогава го видя на прага, пистолетът висеше в ръката му.

— Дон! — изхриптя тя.

— Казах ти, че ако това копеле някога се опита да ти стори нещо, собственоръчно ще го убия — тихо отвърна той. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и падна на пода.

Джес се хвърли на врата му. Ръцете му веднага я обгърнаха, придърпаха я плътно към него. Тя притисна глава към рамото му, вдишваше мириса на чисто, който лъхаше от него, притискаше се към топлината на тялото му. Излъчваше спокойствие. Излъчваше сигурност.

— Вече си в безопасност — каза й той, сякаш четеше мислите й, докато непрекъснато целуваше страните й. — Вече си в безопасност. Аз съм тук. Никога няма да те изоставя.

— Причакваше ме вътре в апартамента — след няколко минути започна Джес. Опитваше се да осъзнае всичко, което се бе случило. — Имаше жица. Същата, която е използвал, за да убие Кони Девуоно. Опита се да ме удуши. Но аз се откопчих. Спуснах се да взема пистолета си, но него го нямаше. Той го беше взел. Трябва да е претърсил апартамента, преди да се прибера. Каза, че нямало още ключалка, която да му се опре.

— Сега вече всичко е наред — отвърна Дон, гласът му действаше като успокоително. — Всичко е наред. Вече си в безопасност. Вече не може да ти стори нищо лошо.

— Бях толкова уплашена. Мислех, че ще ме убие.

— Той е мъртъв, Джес.

— Непрекъснато си мислех за майка си.

— Недей, миличко.

— И какво щеше да причини това на баща ми и сестра ми.

— Всичко свърши вече. Ти си в безопасност.

— Благодаря на Бога, че дойде.

— Не можех да те оставя сама.

— Не се е качил на самолета — каза тя, после се разсмя, чувстваше се замаяна, изпразнена. — Мисля, че това е повече от явно.

— Радвам се само, че успях да дойда навреме. — Дон я притисна още по-силно към себе си.

— Не мога да повярвам, че успя. Ти си моят приказен принц — заяви Джес и си помисли, че наистина беше така. Как бе могла да го нарани толкова? Как бе могла да го напусне? Та би ли успяла изобщо да оцелее без него? — Стана точно като по филмите — тя се изсмя нервно, спомни си за онези филми, в които чудовищният убиец, по погрешка приет за мъртъв, става, за да нападне отново. Очите й се отправиха към тялото на пода. — Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Мъртъв е, Джес — усмихна се снизходително Дон. — Мога да го прострелям още веднъж, ако искаш.

Джес се разсмя, изненада се от звука на собствения си смях. Беше жестоко нападната с парче жица, за малко не бе изнасилена, за малко не беше убита. Вероятно това беше нервна реакция, начин да се справи с онова, което за малко не се бе случило. Погледът й пробяга по тялото на Рик Фергюсън и тя осъзна колко лесно на мястото на това тяло можеше да бъде нейното. Ако на Рик Фергюсън му бяха оставени още една-две минути. Ако Дон не се бе появил, когато се появи, подобно на герой от ням филм, който пристига на кон в последните секунди на филма, за да спаси нещастната героиня.

Колко странно беше, че Дон я познаваше толкова добре, помисли си Джес и се притисна още по-силно към гърдите му, как винаги знаеше кога тя има нужда от него, независимо от опитите й да го убеди в противното. Беше му казала по телефона, че е добре, че ще му се обади на сутринта, че тази вечер не я заплашва никаква опасност. И въпреки това, той бе дошъл. Въпреки това бе поел нещата в свои ръце и бе овладял ситуацията. Бе я спасил от неизбежна смърт. Бе я спасил от нейната упорита глупост.

Наистина ли беше изненадана? Не беше ли правил същото непрекъснато по време на брака им, бе пренебрегвал желанията й, за да направи онова, което той смяташе за добре? Тя се бе вбесявала, беше се опълчвала срещу него, беше се борила за свободата да прави собствени грешки, беше отстоявала правото си да греши. Той се бе опитал да разбере, на думи се бе съгласявал с исканията й, но в края на краищата, бе постъпвал така, както винаги бе възнамерявал да постъпи. По-често, отколкото не, се бе оказвало, че това е правилният начин. Както и тази вечер.

Джес се видя, сякаш гледаше повторението по телевизията, как отваря входната врата, заключва я след себе си, как изкачва на бегом трите етажа, влиза в апартамента си, още веднъж заключва вратата след себе си, прави няколко стъпки навътре. Внезапно усети прорязващото затягане на жицата около врата й, бореше се с нападателя си, за миг успя да се освободи, видя вратата, чудеше се дали ще смогне да се добере до нея, да я отключи, преди Рик Фергюсън да я е хванал.

Съзнанието й се съсредоточи върху заключената врата на апартамента й, сякаш нагласяше калейдоскоп. Какво не беше наред в картинката? — попита едно тъничко гласче и я върна рязко обратно към реалността. Вратата на апартамента й беше заключена, осъзна Джес, преглъщайки изненадата си. Както и входната врата. Как тогава Дон бе влязъл вътре?

— Как влезе? — чу се да пита тя.

— Какво?

Джес леко се отдръпна от прегръдката му.

— Как влезе?

— Вратата не беше заключена — отвърна той.

— Напротив, беше — настоя тя. — Заключих я, след като влязох.

— Добре, но беше отворена, когато аз дойдох — отвърна той.

— А моя апартамент? — попита тя. — Заключих на два пъти вратата, веднага щом влязох.

— Джес, какво ти става?

— Един простичък въпрос — заотстъпва назад, докато не усети краката на Рик Фергюсън да опират отзад в нейните. — Как влезе в апартамента ми?

Настъпи минутно мълчание, върху лицето му се изписа примирение и той отвърна:

— Използвах ключовете си.

— Твоите ключове? Какво искаш да кажеш? Какви ключове?

Дон преглътна, погледна към пода.

— Когато ти смениха бравата, направих резервен чифт.

Тя поклати глава, не можеше да повярва.

— Извадил си си резервен чифт? Защо?

— Защо? Защото се тревожех за теб. Защото се страхувах, че може да се случи нещо като това. Защото имаш нужда от мен, за да се грижа за теб. Затова.

Джес погледна надолу, видя трупа на Рик Фергюсън в краката си, пистолетът й все още беше в разтворената му ръка. За бога, та Дон бе спасил живота й. Защо изведнъж се вбеси толкова? Какво значение имаше, че си бе направил резервен чифт ключове? Ако не беше го направил, тя вече щеше да е мъртва, за бога. Наистина ли щеше да му се сърди, задето й бе спасил живота?

Тя почувства неприятно изтръпване в гърлото си, опита се да го приеме за страничен ефект от раната на врата й, почти успя, докато не почувства как изтръпването, като огромен паяк, предпазливо се прокрадва към гърдите й. С всяко преместване набираше едновременно сила и скорост и оставяше изтръпнало всичко, до което се докоснеше. Щеше ли да получи пристъп на паника сега? — попита се недоверчиво тя. Сега, когато всичко бе свършило? Когато беше в безопасност? Когато нямаше никаква причина да се паникьосва?

И тогава чу гласа на Адам. Остави й се, казваше той. Не се съпротивлявай. Остави й се.

Адам, помисли си тя. Адам, на когото Дон не вярваше и за когото се бе опитал да я предупреди. Адам, когото Дон бе проучил и който не беше онзи, за когото се представяше. Какво общо можеше да има Адам с всичко това?

— Не разбирам — каза тя на висок глас и се втренчи в Дон, чудеше се дали не бе премълчал нещо.

— Не се тревожи за нищо сега, Джес. Единственото, което има значение, е, че си в безопасност. Рик Фергюсън е мъртъв. Той вече не може да ти направи нищо.

— Но нали не те тревожеше Рик Фергюсън — настоя Джес, докато си припомняше телефонното му обаждане в сестра й и упорито се опитваше да осмисли случилото се. — Ти твърдеше, че Адам бил опасният. Каза, че си го проучвал; каза, че в адвокатурата никога не са чували за него.

— Джес, какво общо има пък това?

— Но Адам никога не е представлявал заплаха за мен. През цялото време е бил Рик Фергюсън. Така че, защо Адам би лъгал? — Калейдоскопът отново се размести, съдържанието му се разбърка, за да представи друга картина. — Освен ако не е лъгал. Освен ако ти си ме излъгал — отвърна тя, не можеше да повярва на собствените си уши. Наистина ли казваше всичко това? — Не си се обаждал в адвокатурата, нали? А ако си се обаждал, тогава те са открили, че Адам Стоун е точно човекът, който той твърди, че е, нали?

Настъпи продължително мълчание.

— Той не е подходящ за теб, Джес — заяви Дон накрая.

Какво ставаше? Какво говореше Дон?

— Не трябва ли аз самата да решавам?

— Не и когато решението е погрешно. Не и когато това засяга мен, когато засяга нас, нашето бъдеще заедно — отвърна й той. — А ние можем да имаме бъдеще заедно, ако престанеш да се съпротивляваш. Нуждаеш се от мен, за да се грижа за теб, Джес. Винаги си се нуждаела. Тази вечер само го доказа.

Джес погледна от бившия си съпруг към тялото, което лежеше на пода. Калейдоскопът в съзнанието й бясно се извиваше и въртеше, докато затворените вътре разноцветни пластмасови парченца вече не правеха разлика между горе и долу, ляво и дясно и калейдоскопът се разби на парченца, разпръсвайки из въздуха миниатюрните отломки от нейната реалност.

— Защо дойде тук тази вечер? — попита тя. — Искам да кажа, знаеше, че Адам не е в града, а си мислел, че Рик Фергюсън е в самолета за Калифорния, така че какво те накара да дойдеш? Как се сети да си вземеш пистолет? Как си разбрал, че съм в опасност… освен ако ти самият не си нагласил всичко? — попита тя, гласът й се извиси във въздуха. Внезапното осъзнаване на изреченото проряза тялото й толкова болезнено и толкова лесно, както би направило и парче жица. — Ти си го направил, нали? Ти си нагласил всичко това!

— Джес…

— Напътствал си го, казвал си му какво да каже, кои копчета да натисне. От самото начало.

— Използвах го, за да ни събере отново заедно — отвърна просто Дон. — Толкова ли е лошо?

— За бога, та той едва не ме уби!

— Никога нямаше да позволя да се случи това.

Джес поклати глава, не можеше да повярва.

— Ти си нагласил всичко. Начинът, по който ме чакаше, когато отивах на работа първата сутрин, начинът, по който ме последва нагоре по стълбите, сякаш е изникнал направо от кошмарите ми, кошмари, за които ти знаеше всичко, дяволите да те вземат! Не е било случайност, че той използва думата „изчезнат“. Разказал си му какво се е случило с майка ми, нали? Знаел си точно какъв ефект ще окаже това върху мен, мъчителното безпокойство, което ще породи.

— Обичам те, Джес. Всичко, което някога съм искал за нас, е да бъдем заедно.

— Разкажи ми — прошепна Джес.

— Какво да ти разкажа?

— Всичко.

— Джес, какво значение имат подробностите. Важното е, че ние сме създадени, за да бъдем заедно.

— Направил си го, за да можем да бъдем заедно?

— Всичко, което съм вършил, откакто се запознахме, е било поради тази причина.

— Разкажи ми — повтори тя.

Той си пое дълбоко въздух, после бавно го изпусна в пространството, което ги разделяше.

— Какво искаш да знаеш?

— Какви точно бяха взаимоотношенията ти с Рик Фергюсън?

— Знаеш какви бяха взаимоотношенията ми с него. Той ми беше клиент, аз му бях адвокат.

— Знаеше ли, че е убил Кони Девуоно?

— Никога не съм го питал.

— Но си знаел.

— Подозирах.

— И му предложи да го измъкнеш, ако в отплата ти направи една услуга.

— Кони още беше жива, когато се съгласих да поема защитата му. Нямах представа, че се кани да я убива.

— Но знаеше, че е нахлул в апартамента й, знаеше, че я е изнасилил, знаеше, че я е пребил, знаеше, че я тормози.

— Знаех отправените срещу него обвинения.

— Не се опитвай да ме заблуждаваш, Дон.

— Знаех, че вероятно е виновен.

— Така че предложи сделка?

— Подхвърлих, че може би ще можем да си помогнем взаимно.

— Разказал си му за мен, научил си го какво да казва и какво да прави — продължи Джес, гласът й беше монотонен, въпросите й равни, сякаш предварително знаеше отговорите.

— Нещо такова.

— Но защо? Защо сега?

Дон поклати глава.

— Беше нещо, което обмислях от много дълго време, начин да ти докажа колко много се нуждаеш от мен. И внезапно той се появи, случаят сам почука на вратата ми. И заедно с това ме осени и идеята. Плюс, че имаше нещо около симетрията, което ми се стори привлекателно — нали се сещаш, четири години заедно, четири години разделени. Знаех, че не мога да си позволя да чакам прекалено дълго. А освен това се появи и Адам Стоун и аз разбрах, че изобщо не мога да си позволя да чакам повече.

— Какво точно каза на Рик Фергюсън да направи?

— Основно онова, което умееше най-добре. Дадох му пълна свобода на действие, стига да не те наранява.

— Да ме наранява? Та той едва не ме уби!

— Бях точно зад теб, Джес. Реално изобщо не беше в опасност.

Джес разтри шията си, усети кръвта, която все още се процеждаше.

— Казал си му да проникне в апартамента ми и да съдере бельото ми! Казал си му да съсипе колата ми!

— Казах му да те уплаши. Оставих подробностите на него.

— Той уби Фред.

— За бога, някакво канарче. Ако пожелаеш, ще ти купя стотици канарчета.

Джес усети изтръпването от краката на паяка да се разпростира от ръцете и краката й към мозъка. Възможно ли бе наистина да води подобен разговор? Възможно ли бе наистина да си казват това един на друг? Възможно ли бе наистина да чува онова, което чуваше?

— А тази вечер? — попита тя. — Какво трябваше да направи тази вечер?

— Казах му, че като се има предвид прочутата ти упоритост, никога няма да се примириш, докато не го видиш обвинен в убийството на Кони. Знаех, че няма да може да се въздържи да не те причака и исках да съм сигурен, че напълно владея положението, така че просто го подканих да си свърши работата възможно най-бързо.

— Изпратил си го да ме убие.

— Изпратих го да бъде убит! — отвърна Дон и се разсмя. — По дяволите, дори му дадох и ключ. — Той отново се разсмя. — Използвах го, за да получа онова, което и двамата искахме.

— И какво сме искали и двамата?

— Признай си, Джес. Нима не преследваше смъртната присъда? Щата нямаше да я извърши. Аз я извърших вместо тях. За теб. За нас — добави той, смехът му бе секнал.

— Така че ти се погрижи за него.

— Този човек беше животно. Отрепка. Ти го каза, не помниш ли? Той уби Кони Девуоно. Той съвсем сериозно възнамеряваше да убие и теб.

— Но ти се обади в сестра ми, настояваше да прекарам нощта там. Молеше ме да не се прибирам вкъщи.

Дон отново се разсмя.

— Познавайки те, знаех, че ще направиш точно обратното. Знаех, че гордостта ти ще те накара да се затичаш към къщи възможно най-бързо. Господ ти забранява да се вслушваш в онова, което ти казва да правиш съпруга ти.

— Моят бивш съпруг — бързо му напомни Джес.

— Да — призна той. — Твоят бивш съпруг. Човекът, който те обича, който винаги те е обичал, който никога не е преставал да те обича.

Джес вдигна ръце към главата си, за да спре внезапното виене на свят. Това нямаше нищо общо с реалността, помисли си тя. Не се случваше наистина. Та това беше Дон, за бога. Мъжът, който винаги беше до нея, който бе неин учител, неин любовник, неин съпруг, неин приятел. Мъжът, който се грижеше за нея, когато умря майка й, както и през всичките онези години, изпълнени с пристъпи на паника. И сега той й заявяваше, че умишлено бе задействал връщането им. Заявяваше й, че той се е криел зад продължителния тормоз на Рик Фергюсън. Казваше й, че бил дошъл тук тази вечер, за да извърши убийство. И всичко това в името на любовта. О, господи, на какво ли още беше способен?

Съзнанието на Джес се втурна назад през последните осем години. Пристъпите на паника бяха започнали точно след изчезването на майка й, бяха продължи през целия й брак с Дон, бяха престанали чак след като се бе развела. Не се ли опитваха да й кажат нещо?

Няма да ти остави място да се развиваш, чу тя да казва майка й.

Нейната хубава майка, помисли си тя, докато се приближаваше бавно към тялото на Рик Фергюсън и коленичеше над него, усети как коленете й изпукаха, почуди се дали цялата няма да се разпадне на части. Очите й бързо преминаха по зейналата рана в средата на гърба му. Опитваше се да не обръща внимание на гадната сладникава миризма на смърт, която се разнасяше и подобно на маска, натопена в етер, искаше да покрие носа й.

— Обичам те, Джес — казваше Дон. — Никой не би могъл да те обича по начина, по който аз те обичах през всичките тези години. Никога не бих могъл да позволя на някой да застане между нас.

Калейдоскопът в съзнанието на Джес се нагласи отново и последните парченца си дойдоха на мястото; подредиха се пред очите й с учудваща яснота и внезапно тя разбра точно на какво още беше способен.

Джес се извъртя, така както беше приклекнала и се втренчи нагоре към бившия си съпруг, в чиито кафяви очи се отразяваше единствено любовта му към нея.

— Значи ти си бил. — Сякаш беше нахлула в тялото й чужда сила, изкарваща навън мисли, които дори не бе съзнавала, че крие. — Ти си убил майка ми. — Още щом думите докоснаха въздуха, Джес вече бе напълно сигурна, че казаното е истина. Тя бавно се изправи. — Кажи ми — продължи тя, чуждият глас беше тих, едва доловим.

— Няма да разбереш — отвърна той.

— Накарай ме да разбера — промълви Джес, като насила вкара нежни, галещи нотки в гласа си. — Моля те, Дон, знам, че ме обичаш. Толкова много ми се иска да те разбера.

— Тя се опитваше да ни раздели — отвърна Дон, сякаш това беше единственото необходимо обяснение. — И щеше да успее. Ти не знаеше това. Но аз го знаех. Както винаги изтъкваше, аз бях доста по-възрастен от теб. Имах много повече опит. Ти беше толкова привързана към нея, знаех, че накрая щеше да успее да те сломи, да те убеди, че трябва да почакаш, докато се дипломираш. Знаех също, че ако изчакаме, има голяма вероятност да те изгубя. Това беше риск, който не можех да поема.

— Защото си ме обичал толкова много — отвърна Джес.

— Защото те обичах повече от всичко на света — поясни той. — Не ми се искаше да я убивам, Джес. Ако щеш вярвай, но всъщност аз много я харесвах. Надявах се, че ще се примири. Но тя не го направи и постепенно разбрах, че никога не ще го направи.

— Така че реши да я убиеш.

— Знаех, че трябва да го направя — започна той, — но изчаквах подходящия момент, подходящата възможност. — Той повдигна рамене, жест изпълнен с иронична невинност, сякаш всичко онова, което бе станало, изобщо не зависеше от него. — Предполагам, както се случи и с Рик Фергюсън. — Той отново повдигна рамене и невинността изчезна. — И тогава една сутрин ти ми се обади и ми каза за разправията помежду ви, за това как си изфучала от къщи, казала си на майка си сама да си ходи до лекаря. Можех да доловя вината в гласа ти. Знаех, че вече съжаляваш за разправията, че ако бучката на гърдата й се окаже злокачествена, ти ще се съгласиш да отложиш сватбата. Осъзнах, че ако не действам бързо, щеше да стане прекалено късно.

— Така че отидох с колата до вас. Казах на майка ти, че си ми се обадила и си ми казала какво се е случило, обясних й колко много съжаляваш, казах, че не бих искал аз да съм източникът на недоразумения помежду ви, че съм готов да отстъпя, да поговоря с теб, да отложим сватбата, докато се дипломираш.

Той се усмихна, явно увлечен в спомените си.

— Тя изглеждаше толкова успокоена. Наистина, изглеждаше така, сякаш някой е свалил света от раменете й. Тя ми благодари. Дори ме целуна. Каза, че естествено, никога не е имала нещо лично срещу мен, но че… е, нали разбираш…

— И ти предложи да я откараш до лекаря.

— Настоях да я откарам до лекаря — уточни Дон. — Всъщност казах, е, денят е толкова хубав, защо първо да не се поразходим с колата. Тя реши, че идеята е чудесна. — Усмивката му стана още по-широка. — Отидохме до Юниън Пайър.

— Какво?!

— Бях обмислил всичко. Щом веднъж влезе в колата, всичко останало вече беше много лесно. Казах, че искам мнението й за някои нововъведения, които смятам да направя във вилата. Тя беше щастлива да ми помогне, мисля, дори поласкана. Обиколихме къщата, каза ми какво смятала, че ще изглежда добре, после минахме отзад, застанахме да погледаме скалите.

— О, господи!

— Тя изобщо не разбра какво стана, Джес. Един-единствен изстрел в тила. И всичко свърши.

Джес се олюля, за малко не изгуби равновесие, притисна силно пръсти към пода, успя да се задържи.

— Убил си я — прошепна тя.

— Тя беше обречена, Джес. По всичко личеше, че ще умре от рак за по-малко от пет години. Помисли за болката, която й спестих, годините на агония за всички останали. Вместо това тя умря в един прекрасен слънчев ден, загледана в скалите, без да се тревожи за дъщеря си за пръв път от месеци насам. Знам, че сигурно ти е трудно да го разбереш, Джес, но тя беше щастлива. Не разбираш ли? Тя умря щастлива.

Джес отвори устата си да каже нещо, но изминаха няколко секунди, преди от нея изобщо да излезе някакъв звук.

— Какво направи… после?

— Устроих й прилично погребение — отвърна той. — Навън до скалите. Ти гледаше гроба й само преди няколко седмици.

Джес се видя да стои до задния прозорец на вилата на Дон, загледана през въртящите се снежинки към скалите отсреща.

— Тогава мислех да ти кажа истината — продължи той. — Да успокоя най-после изтерзаното ти съзнание, да ти помогна да разбереш, че повече няма за какво да се чувстваш виновна, че разправията ти няма нищо общо със смъртта на майка ти, че смъртта й беше неминуема от момента, в който се опита да попречи на плановете ни. Но знаех, че моментът не е подходящ.

Джес си припомни усещането от ръцете на Дон, допира на устните му върху нейните, когато се любеха пред камината, фалшивата сигурност, която й бе вдъхнал. Която винаги й бе вдъхвал. Нима дълбоко в подсъзнанието си не го бе подозирала от край време? Сигурно това се бяха опитвали да й подскажат в продължение на години пристъпите й на паника.

— Ами баща ми? Той също беше против брака ми.

— Баща ти е котенце. Знаех, че когато веднъж завинаги майка ти изчезне от картинката, с баща ти няма да има никакви проблеми.

— Ами пистолета? — попита Джес. — Какво направи с пистолета?

Дон отново се усмихна, усмивката му бе много по-ужасяваща, отколкото беше тази на Рик Фергюсън.

— Подарих ти го, след като ме напусна.

Джес притисна ръце към стомаха си. Тя погледна към малкия пистолет в протегнатата ръка на Рик Фергюсън: пистолетът, който Дон бе настоял да вземе, за да се защитава след развода им, същото оръжие, което бе използвал, за да сложи край на живота на майка й.

— Харесваше ми иронията в това — казваше Дон, сякаш не си признаваше, че е убил майка й, а коментираше някой параграф от закона. Кога натрапчивите му идеи бяха преминали границата към лудостта? Как не бе могла да разбере това толкова дълго?

За бога, беше спала с убиеца на майка си.

Той ли беше лудият, или тя? Зави й се свят, главата й се отпусна назад, всеки момент можеше да припадне.

— Сега вече разбираш колко много те обичам — говореше той. — Всичко, което някога съм искал, е да се грижа за теб.

Джес се олюляваше, погледът й не можеше да се фокусира. И нея ли щеше да убие?

— И сега какво? — попита тя.

— Сега ще извикаме полицията и ще им разкажем какво се е случило. Как Рик Фергюсън те е причаквал вътре в апартамента ти, как се е опитал да те убие, как аз съм дошъл точно навреме, как е трябвало да го застрелям, за да те спася.

Очите на Джес отново се обърнаха навътре, главата й се отпусна рязко върху дясното рамо.

— И после всичко ще бъде наред — продължи уверено Дон. — Ще си дойдеш у дома с мен. Обратно там, където ти е мястото. Където винаги ти е било мястото. И ще можем да бъдем заедно. Както е писано да бъдем.

Гаденето премина през тялото й като огромна вълна. Заля я, помете краката й изпод нея и тя се стовари на колене. Вълната я отнесе навътре в морето, което заплашваше да я удави. Джес инстинктивно се протегна, трябваше да се вкопчи в нещо, нещо което да я спаси, да не позволи да бъде отнесена, да потъне. Ръцете й напипаха спасителния клон, сграбчиха го, стиснаха го силно. Пистолетът, осъзна тя, сви пръсти около дръжката му, използва го, за да се изтегли на безопасно място. Изправи рамене, опитваше се да се освободи от смъртоносното течение. С едно бързо и плавно движение вдигна пистолета, насочи го право към сърцето на бившия си съпруг и дръпна спусъка.

Дон я погледна учудено, когато куршумът се заби в гърдите му. После залитна напред и падна на земята.

Джес бавно се изправи на крака и се приближи към него.

— Право в целта — спокойно заяви тя.

Не беше сигурна колко точно бе стояла така, втренчена надолу в бившия си съпруг, с насочен към главата му пистолет, готова да стреля отново, ако той се размърда. Не знаеше кога точно бе започнала да долавя останалите звуци наоколо: движението долу под прозореца, смехът, който отекваше по улицата, звъненето на телефона.

Погледна нагоре към часовника. Десет часът. Сигурно беше Адам, обаждаше се да провери дали е добре, да разбере как е минал денят й, да й пожелае лека нощ.

Тя едва не се разсмя. Нямаше изобщо да спи тази нощ, това поне беше сигурно. Трябваше да се оправи с полицията, да се свърже със семейството си. Да им разкаже за Рик Фергюсън, за Дон, истината за онова, което се бе случило тази вечер, истината за онова, което се бе случило преди осем години. Цялата истина. Щяха ли изобщо да й повярват?

А тя вярваше ли?

Запъти се към телефона и вдигна слушалката.

— Адам? — попита тя.

— Обичам те — отвърна той.

— Можеш ли да си дойдеш? — Гласът й беше заглъхнал, но напълно овладян и изненадващо спокоен. — Мисля, че ще имам нужда от добър адвокат.