Франсоа Мориак
Юноша от едно време (8)

Глава VIII

Всичко започна в най-неочакваното за нас време. През юли се дипломирах с отличие. Тъй като не пожелах да придружа майка си до Дакс, където искаше да иде на бани, тя се отказа от тази идея само за да ме държи под око. И така, двамата останахме сами в изгарящия от небесния огън, безпощаден августовски Малтаверн, като почти не си продумвахме освен най-необходимото. Заприличахме на нощни птици, които излизат от убежищата си чак по здрач.

Останала в плен на книжарницата си, Мари се бе сбогувала с мен със сълзи на очи и само един безумно смел план, който й бил подсказан от Симон, й давал кураж да продължава да живее в опустелия без мен Бордо. Не след дълго сме щели да се видим, а и тя най-после щяла да опознае Малтаверн.

Майка ми реше да удържи обещанието, което отдавна бе дала на стария Дюбер — да идат заедно в Лурд на епархиалното поклонение от 17 до 20 август. Щяха да пътуват с диона, което и радваше, и плашеше Дюберови. Луи Ларп и жена му бяха в отпуск, така че щях да остана в Малтаверн сам с Прюдан (а той беше наш съучастник). През януари се беше оженил, а жена му, която щеше да ми прислужва, трепереше пред него като робиня и със сигурност нямаше да издаде нищо, щом той й заповяда. В домовете на буржоата от градчето нямаше да има почти никой — жените щяха да бъдат или в Лурд, скупчени като овчици около господин настоятеля, или по планински или морски курорти.

Мари и Симон щяха да спят у Дюберови. Не ни се щеше дори да си помислим какво ще стане след това. Опитвах се да не мисля какво ще се случи между нас с Мари, както и между мен и майка ми след завръщането й. Затова пък виждах как с приближаването на деня на заминаването майка ми все по-силно се безпокоеше, че ще ме остави сам в Малтаверн. Защо, казваше тя, да не идеш да прекараш тези три дена в Люшон^[1], а аз да дойда при теб, след като оставя Дюберови на господин настоятеля? Сигурно отказът ми е бил прекалено рязък и я е засегнал, но най-важното беше — сега вече със сигурност знам, че е било така — благодарение на това тя предусети, че в цялата работа има нещо мътно. Заявих, че ще ми бъде приятно да остана насаме с Малтаверн, който ще бъде най-неочаквано освободен от каквото и да е човешко присъствие. Този път не ме нарече „дърдорко“, а ме погледна внимателно, опитвайки се да разбере какво се крие зад несвързаните ми приказки.

— Какво ще правиш тези три дена?

— Ще бродя пеш. Ще ида на гости на стария от Ласю, за да видя още веднъж какъв ще стана след шестдесет години, когато ще бъда старият от Малтаверн.

Треперех от страх да не би мама да размисли и да намери някакъв предлог да не замине. Отдъхнах си чак когато чух шума от мотора на отдалечаващия се дион. Бях останал сам на стълбището и с наслаждение вдишвах омарата, предвестник на жаркия летен ден — един безкраен ден на очакване. Симон и Мари щяха да пристигнат с вечерния влак. Прюдан щеше да иде да ги посрещне на гарата и да ги докара в Малтаверн по един пряк път през гората, който вечер винаги е пуст.

Жената на Прюдан изчисти основно стаята на свекърва си и свекър си и сложи най-хубавите чаршафи. За всеки случай й казах да приготви и стаята за гости в замъка (както тя наричаше къщата), където щеше да бъде по-удобно за дамата, защото към нея има и будоар. Тя изпълни заповедта, без да показва ни най-малко учудване.

Не ми се иска описанието на онази вечер и на онази нощ да заприлича на някое от съчиненията, за които Андре Донзак ми завиждаше в колежа. Въпреки това всеки, който е свидетел на моята история, трябва да знае, че това беше един миг, озарил целия ми живот, миг, който му придава смисъл — защото това беше нощ на грях и на благодат едновременно.

Без да питам нито нея, нито Симон, взех куфара й и го занесох в стаята за гости. В светлата си лятна рокля и сламената шапка тя беше съвсем различна от онази Мари от книжарницата на Бар — едно непознато момиче, притежавано преди това и от други. Но тази мисъл не ми причини болка за дълго.

Тримата се събрахме в трапезарията и вечеряхме набързо в мълчание. Мари сама ми предложи да се поразходим из парка. Тя излезе на външното стълбище. Наметнах на раменете й старата си ученическа пелерина. Бавно слезе по стълбите. Каза: „Всичко познавах предварително от разказите ви. Всичко тук прилича на вас.“ Казах й, че може да бъде сигурна: не бих й простил, ако Малтаверн я разочарова.

Тя беше виждала само боровете на Сулак, в сравнение с които боровете на Малтаверн приличаха на великани. Придържах я за лакътя, за да не се подхлъзне по пътеката. „Това ли е големият дъб?“ Позна го, въпреки че не се различаваше по нищо от останалите дъбове. Притиснах устни към кората му, а после ние с Мари за първи път се целунахме.

„Това, което най-много обичам в Малтаверн…“ Можех да говоря на тази тема неуморно. Вече й бях проглушил ушите колко враждебно се отнасям към разни живописни гледки и за това, че чувствувам природата само там, където мога да й се наслаждавам сам — или с тези, които я обичат заедно с мен и в мен. Не отидохме до рекичката, защото сигурно тревата беше мокра, и останахме безмълвни и неподвижни, заслушани в едва доловимия й ромон, който никога няма да свърши, и така во век и веков.

„Защо ли — попитах аз Мари — нито на брега на някоя голяма река, нито даже на брега на океана не мога да изпитам същото чувство, както на брега на това ручейче, по което като дете пусках лодчици от борова кора?“ Едно е да знаеш, че си тленен, а друго — да го усещаш с плътта си. Ето на какво научи ромонът малкото момченце през онези летни нощи, когато то спираше да послуша тишината, звънтяща от песента на щурците и пронизвана от стона на някоя нощна птица или от призивните крясъци на жабите, тишината, която позволяваше да се долови и най-малкото шумолене на клоните.

Спряхме се по средата на алеята, за да послушаме тишината. Мари каза тихо: „Като че ли там някой ходи, чувам как нещо скърца по боровите иглички.“ Не, от вятъра е или е някоя невестулка: какви ли не животинки се разкъсват взаимно или се съвкупляват нощем.

— А ние да не би да не правим същото? И все пак сме съвсем различни.

За двама ни тази нощ беше онзи момент от живота, в който се доближихме може би най-близо до истината; и двамата я предчувствувахме (знам, че беше така, защото дълго говорихме за това, докато стояхме боси на балкона в часа на най-дълбоката тишина): човешката любов е първообразът на този, който ни е сътворил, а понякога, както стана през онази нощ с двама ни — нищо, че беше греховна, — прилича на любовта, с която Творецът дарява творението си, и то — Твореца си, а изпълващото ни щастие беше нещо като предварително дадено ни опрощение.

Бях заспал. Събудиха ме някакви ридания. Притиснах я до гърдите си: защо плачеш? Отначало не разбрах това, което повтаряше тихо: „Никога вече! Никога!“

— Не, Мари, не: всякога и завинаги.

Тя възрази: „Не знаеш какво говориш.“

Най-странното бе, че в този миг подозренията ми се бяха изпарили. Всичко изглеждаше ясно: беше ме накарала — макар и не чрез хитрост и несъмнено от любов, но, така или иначе, ме беше накарала да й обещая тържествено, че ще се свържа с нея завинаги — но дори нещо толкова очевидно не можеше да устои пред откровението на онази нощ. Не може да има нищо лъжовно в щастието, което си доставят един другиму двама души. Това поне е вярно, за мен повече, отколкото за което и да е друго момче на моите години: Мари ме беше излекувала, избавила от някаква тайнствена задръжка. Само за малко ли? Не, не! Завинаги! Завинаги!

— Видя ли — казах аз, — това, което не ми харесваше, даже ме отвращаваше в нашия план, беше, че трябва да лъжа майка си и да я заблуждавам, че искам да се оженя за теб. Да, любима, да й кажа открито в очите: „Ще ти доведа годеницата си…“ И ще бъде вярно. Плачеш ли? Защо?

— Твоя годеница… Имаш право: това поне е вярно. Аз съм твоя годеница „наистина“, както казват децата.

Попитах я дали тази нощ не е била моя жена „наистина“.

— Да, тази нощ… Ще имаме поне тази нощ.

Аз казах: „И всички нощи на нашите два живота…“ От чифлик на чифлик петлите възвестяваха зората. Жената на Прюдан щеше да стане от сън. Преди да се върне в стаята си, Мари поиска пак да излезем заедно на балкона въпреки мъглата, която боровете сякаш отърсваха от клоните си. Тя въздъхна:

— Малтаверн, гледам те, гледам те и не мога да ти се нагледам, нима мога някога да те забравя.

Аз казах:

— Някой ходи по алеята.

Влязохме в стаята. Трябва да беше Прюдан или жена му. Така или иначе, в мъглата никой не можеше да ни види, а пък и говорехме шепнешком. Последната ни прегръдка продължи съвсем кратко. Тя се върна в стаята си, а аз с наслаждение потънах в сън, от който ме извади жената на Прюдан с подноса със закуската. Вече била сервирала кафето на дамата. Попитах я дали тя или мъжът й са ходили пред къщата. Не, не били те. Трябва да е била… Тя се поколеба за момент. Госпожата била позволила на Жанет Серис да си играе в парка, когато господинът не е вкъщи. Стояла по цял ден тук, чувствувала се буквално като у дома си. Тази сутрин сигурно била дошла да прибере мрежите, които била заложила вчера в Юр.

— Значи, снощи е била тук?

— О да, но добре скрита, без да вдига много шум.

Облякох се набързо и тримата се събрахме на съвет в кухнята на Дюберови. Нямаше никакво съмнение, че мама беше възложила на Въшката да ни шпионира — щом пристигне, и ще разбере всичко. Нямахме вече никакъв избор. Реших да замина заедно с тях за Бордо, а писмото, с което й съобщавах за годежа, да предам по Прюдан. Симон щеше да дойде да живее с мен на улица Шеврюс и да спи в леглото на Лоран. Е, вярно, че през лятото Бордо е буквално необитаем. „Но къщата ни на улица Шеврюс е истински ледник“, както казваше мама. Ако всичко станеше така, както го мислехме, имахме намерение веднага щом майка ми и Дюберови напуснат Малтаверн, да се установим тук, вече завинаги.

Най-въодушевен от започването на военните действия беше Симон. Трябва да се досещаше какво се бе случило през онази нощ между мен и Мари, но нямаше вид на страдащ.

Цялата сутрин стояхме в кухнята на Дюберови, отмервайки внимателно всяка дума от писмото, което Прюдан трябваше да й връчи още при слизането от колата и чиято цел беше да й нанесе първия удар. Първата редакция беше изцяло моя, гневна и красноречива — в нея изливах цялото си озлобление. Тя предизвика възторга на Симон, но не и на Мари. В крайна сметка се съгласих с нейните доводи. Решихме писмото да бъде кратко и учтиво: „В твое отсъствие бях посетен от една млада жена, която е моя годеница и която в най-скоро време бих искал да ти представя. Познаваме се вече от няколко месеца. Работи в книжарницата на Бар и е много начетена. В младостта си е преминала през големи изпитания…“ Казах им да не забравяме да пишем за трагичния край на баща й — мама не можеше да не знае за тази история. Симон попита: „Не ви ли е страх, че ще получи удар?“ Усещах, че и самият той е стреснат от този годеж (нищо, че го смяташе за фиктивен). Една продавачка от книжарницата на Бар да се омъжи за младия Гажак! Това звучеше толкова невероятно, че госпожата нямало да повярва и щяла да подуши клопката.

Освен това трябваше да бъдем сигурни, че Прюдан няма да издаде нищо. Той винаги е бил горд с брат си, а ето че Симон се връща в Малтаверн и всичките му дипломи се оказват безполезни! Макар че е по-възрастният от двамата, Прюдан не можеше и да мечтае да заеме мястото на баща си, защото не знаеше нито да чете, нито да пише, а да брои можеше едва-едва — какъв провал би било за него връщането на Симон!

Мари ми каза, че иска да види Юр, докато двамата братя спореха в кухнята. През нощта била чула само ромона й. Но Въшката ни шпионираше, може би щеше да ни проследи, криейки се зад боровете. Не можех да понеса мисълта, че ще се намеря лице в лице с онова отвратително момиченце. „В състояние съм да я удуша!“

Мари попита дали не можем да стигнем до Юр, без да минаваме през парка. Да, разбира се, пътеки по пясъка колкото искаш, а пък и там няма никаква вероятност да дебне Въшката. Излязохме. Разкъсаната мъгла още задържаше част от утринната прохлада, но отначало един щурец, после още един и още един се заобаждаха нестройно. Казах на Мари: „Да не мислиш, че ще те карам да живееш на тоя нечовешки климат. Ще идваме тук от време на време…“ Тя не ми отговори. Едва ходеше по пясъка. Сигурно написването на онова писмо е било за нея ужасно преживяване. Тя каза:

— Представям си какво ще почувствува майка ти, като прочете писмото — и ще има право. Тя не знае, че съм с десет години по-голяма от теб. Не знае и за всичко, което ми се е случило през тези години… А пък и ти… ти си такъв…

— Какъв съм? Какво толкова хубаво има в това, че детството ми се проточи до безкрайност, та сега съм чудовище, което ти наричаш ангел? А ти, Мари… Тези, които би трябвало да те пазят, са се оказали кръвожадни вълци…

Видях, че плаче. Бяхме на поляна на брега на Юр. Седнахме на една повалена ела. Тя продължаваше да плаче, сгушена до гърдите ми. Казах й: „Внимавай да не се изпа̀риш от копривата.“ В спомените ми копривата около нас ще се превърне в мента, чиито уханни листа ще стривам между пръстите си, а хилавото ручейче сред елите — много от тях после бяха отсечени — щях да свързвам, както и преди, с безнадеждността, която носеше със себе си това вечно течение: то ме отнасяше заедно с всичко друго подобно на лодчиците от борова кора, които някога пускахме с Лоран. А и тази жена, сгушена до мен, която вече не плачеше, това служило на други клето тяло, за което бях поел отговорност до края на живота си.

Мъглата не се вдигаше, но и малкото слънчеви лъчи, които си пробиваха път през нея, бяха непоносими. Сигурно този ден щеше да има буря. Дано завали най-сетне в зажаднелите ланди, из които всеки ден ту на едно, ту на друго място избухваха пожари; твърдяха, че са виновни овчарите, но достатъчен бе и един слънчев лъч, попаднал върху парче от бутилка… Коя ли е тайнствената алхимия, която преобразява всички нищожни подробности в мен — сякаш това, че са останали в миналото, им дава право да се преобразяват!

Решихме, че докато дойде време за влака, най-добре да останем у Дюберови на хлад. Смятахме да се качим от гарата в Низан, на десет километра от Малтаверн. Дотам можехме да стигнем с двуколката на Прюдан. Предупредих Мари, че ще трябва да тръгнем веднага след закуска в най-голямата жега, когато и добитъкът не остава на открито. Мари прошепна: „Даже и Въшката!“

Нашият сън в лятна нощ завърши с истински кошмар: безкрайно пътешествие с двуколката по прашния разбит път под палещото утринно слънце, сред облаци от мухи и стършели. Седях на задната седалка до Симон, който непрекъснато се потеше. Придържах Мари с ръка, за да я предпазя от друсането. Благодарение на способността си да отгатвам това, на което другият не иска да даде израз, знаех, че в съзнанието й вълшебният Малтаверн от изминалата нощ се беше превърнал в прокълната земя, от която трябва да избягаш, без дори да поглеждаш назад. Чухме изсвирване на клаксон, после и боботене на мотор на кола. Стела, нашата стара кобила, настръхна. Задмина ни един „Серполе“^[2], каран от някакво чудовище с очила. Вдигна се такъв прах, че се наложи Прюдан да поспре за малко край пътя.

Влакът имаше закъснение. Трябваше да чакаме почти сами на парещия от слънцето перон, сред клетки с кокошки, умиращи от жажда.