Франсоа Мориак
Юноша от едно време (13)

Глава XIII

Времето през ноември бе лъчезарно. Мама беше решила твърдо: ще дойде с мен до Бордо, ще ми помогне да си приготвя багажа и ще се върне в Малтаверн сама; но аз повтарях, че нищо не искам да решавам предварително и че ако сметна за необходимо, ще остана при нея, макар и добре да разбирах, че не мога да й бъда от голяма полза. Тя не се противопостави на това, макар и от приличие.

 

 

Два дена преди определения ден за тръгване тя ме помоли да ида заедно с нея до мелницата на господин Лапер. Признах й, че на мен ми се иска отново да мина по този път, но не мога да събера сили да го направя.

— Двамата ще можем — каза ми тя.

Беше с шапката и черните ръкавици, които носеше в града, и с разтворен слънчобран. Не беше в траур, защото нямаше как да носи траур за Жанет, която не й е роднина, но в облеклото й не можеше да се открие и най-малката небрежност, както е допустимо през ваканцията — сякаш мъртвото момиченце непрекъснато беше пред очите й и я караше да съблюдава един неизменен церемониал.

Мама, която иначе рядко ходи пеш, пристъпваше почти величествено по пясъчния път, покрит с мек килим от борови иглички. Когато наближихме мелницата, тя ме хвана за ръка, нещо, което не прави почти никога.

— Ето тук я видях — казах аз. — Отначало я помислих за момче.

Тя спря. Дълго гледа неподвижната повърхност на езерцето, несмущавана от вятъра. Поиска да я заведа при папратите, на онова място, където съм седял тогава.

— Струва ми се, че беше тук. Да, тук беше.

Замръзна на място, с лице към сънната вода, и тя, която никога преди това не беше плакала пред нас, още веднъж избърса очи с ръката си, облечена в ръкавица. Каза: „Дай ми твоята носна кърпичка.“

— Да си вървим, мамо, да си вървим по най-краткия път.

Тя не отговори, излезе от горичката и се запъти към езерцето. Не, не беше възможно да иска да направи такова нещо. Хванах я за ръка, но тя се отскубна. Колко дълги бяха онези минути, докато гледах отражението на майка си, изкривено от водата, с шапка и ръкавици, като на гражданка, с разтворен чадър! „Да си вървим“ — каза най-сетне тя.

Тръгнахме по пясъчния път — навярно последният път на този свят за малката Серис. Трябваше да обясня на мама откъде съм гледал как клетата Червена шапчица ту си върви кротко, ту подтичва и се заиграва.

— Ах — прошепна тя, — ето пътеката, по която е побягнала, когато те е видяла…

— Да, ето тук свърна в гората.

Мама ме разпитваше с очи, вперени в земята, сякаш търсеше да открие следа от дивеч. „Сигурен ли си, че точно тук свърна в гората?“ Но мама не навлезе в гората. Стоеше неподвижно изправена сред папратите, с лице към боровете, които бяха видели всичко… Направих опит да я хвана за ръката, но тя се отдръпна и без да обръща глава, каза:

— Всичко е заради това, че тя се е страхувала от теб. Ако си бил просто безразличен към нея, което би било естественото за момче на твоята възраст по отношение на едно дете, на нея и през ум нямаше да й мине да бяга, нямаше да се случи нищо и тя щеше да е жива. Сигурно е знаела, че я мразиш, щом ужасът й е бил толкова голям.

— Не, мамо, не! Тя е знаела само — и то от кого другиго освен от теб, — че не искам този брак, замислен от користни съображения…

— Не беше от користни съображения. Ти ми приписваше такива съображения.

— Никога не си казвала нищо, което да ме наведе на мисълта, че може да е иначе…

— Ти толкова я мразеше, че даже не смеех да произнеса името й пред теб. Само да бях отворила уста, и ти щеше да ме накараш да млъкна, а след това щеше да излезеш, затръшвайки вратата зад себе си. Тя знаеше, че я наричаш с онзи отвратителен прякор. Ето какво я уби. Много преди това ти й беше нанесъл смъртоносния удар.

— Твърде несправедлива си, мамо.

Посегнах да я хвана за ръката, но тя ме отблъсна почти грубо и продължи напред сама, а аз я догонвах по петите, повтаряйки: „Твърде несправедлива си, твърде несправедлива си.“ Тогава тя се извърна леко и каза предизвикателно:

— Да, ти и само ти…

— Мамо, нима не разбираш, че ако аз съм отговорен за това нещастие, тогава си отговорна най-вече и ти — ти направи всичко възможно, за да ми станат омразни твоите планове. Преди винаги решаваше вместо мен, но в края на краищата аз съм на двадесет и две години, животът беше пред мен, а ти искаше да разполагаш с него както намериш за добре — и няма смисъл да отричаш, цялата работа е била точно заради имотите на Серис. Никога, нито за миг не можех да си помисля, че изпитваш нежност към онова дете…

— Защото се боях да не би да те раздразня още повече, ако разбереш, че я обичам…

— Повече от мен, така ли?

Тя не отговори. Изкачваше се по стълбите към входа на Малтаверн, като се спираше на всяко стъпало. В преддверието пак ме отблъсна:

— Трябва да остана сама. Вече нямам нужда от никого. Искам хубаво да ме разбереш: от никого.

 

 

Чух как се затваря вратата на стаята й. Приближих се до камината. Задуха вятър и ми се стори, че разлюлените клони на дърветата ми дават знаци през стъклата на прозорците. Протяжният и смътен стон на вятъра се сливаше с немия вик дълбоко в мен, с кроткия и отчаян ропот срещу Бог.

Не запалих лампата. Какво решение да взема? Малко е да се каже, че сега майка ми няма повече нужда от мен: самото ми присъствие й е непоносимо. Въпреки всичко трябва да се грижа за нея, да бъда около нея, ако ме повика. Враждебността й към мен все някак ще се смекчи и най-накрая ще трябва да потърси помощта ми, защото няма друг освен мен. Да, но ако тя поиска да остана тук, какво ще стане с мен? Ще трябва ли да прекараме двамата, заедно цялата зима в Малтаверн, или ще остана сам на улица Шеврюс под грижите на Луи Ларп?

Мислите ми следваха една след друга без каквато и да е логическа връзка. Не знам колко време съм седял така без лампа до огъня. В това време мракът беше започнал да се сгъстява и вече различавах само белезникавите петна по ръцете си, отпуснати на коленете. Изведнъж чух тежките бавни стъпки на майка ми по стълбището. Още не беше дошло време за вечеря. Значи, идваше при мен. Влезе. Не станах от креслото. Тя прокара ръка по косата ми и отметна назад перчема ми, както ме целуваше вечер, когато бях дете. Но този ден не последва целувка. Въпреки това тя ми заговори с престорена нежност в гласа, която не й отиваше:

— Да забравим какво си казахме, бедното ми дете. Бяхме несправедливи един към друг. Спомням си, че някога ми беше мъчно, когато твърдеше, че не общуваме помежду си, че никога не сме си говорили истински, така както си говорят в пиесите и романите. Какво пък, на връщане от мелницата наваксахме пропуснатото.

— Да, казахме си неща, които не искахме да казваме.

— Забрави какво сме си говорили, поне това, което излезе от моята уста. Просто си търсех някого, на когото да излея мъката си, виновния, върху когото да стоваря вината. А пък и ти… Обвинявахме се взаимно…

— Да — казах аз мрачно, — като двама съучастници в съда, които си прехвърлят вината един другиму.

Тя каза: „Млъкни!“ Не виждах лицето й, но я чувах как плаче. Станах, прегърнах я и й поисках прошка.

— За нищо не сме виновни, мамо: най-лошото, до което можеше да се стигне, беше просто едно недоразумение и то щеше много бързо да се разсее: нямах търпение да разбера кое е момичето от воденицата и още вечерта щях да науча кое е то, ако не беше телеграмата от Симон…

— Това не би променило нищо. Всичко е било вече свършено.

— Да, мамо, и нито ти, нито аз имаме нещо общо с това невероятно съвпадение. Такива престъпления стават винаги благодарение на някаква случайност. Винаги би могло да се каже: „Ако момиченцето беше минало по друг път…“

Тя прошепна: „Сега всичко е свършено. Станало е вече, случило се е.“

Замълчахме. Срещу мен в креслото виждах само неясните очертания на някаква тъмна маса.

— Слушай какво, Ален, да не си играем повече на приказки и да си изясним всичко. Ти трябва да заминеш, и дума не може да става за друго. Така е по-добре и за двама ни. Ще ми пишеш често: хората не се карат с писма. Ще ми разказваш за живота си или всъщност за онази част от него, за която ще можеш да ми разказваш. Аз ще се занимавам с твоите работи; ако се разболея, само една телеграма и дионът ще те чака в Бордо и още същата вечер ще бъдеш тук.

— Да, отдалеч ще можеш да ме понасяш, отново ще свикнеш с мен…

И този път не започна да спори. Но дали ме беше чула и разбрала? Попита:

— Твърдо ли си решил да заминеш вдругиден? Във всеки случай ще трябва да останеш един ден в Бордо…

— Не, мамо. Книгите, които искам да взема със себе си, са тук. Колата ще ме закара направо до влака за Париж. Той заминава в единадесет часа и четири минути.

— Но почти всичките ти дрехи са на улица Шеврюс…

— Тук имам всичко необходимо за студента, който имам намерение да стана, а никой няма да покани един студент на гости, защото той няма да познава никого.

— Все някога ще завържеш някакви връзки…

— Може би… Но ако трябва да се появя в обществото, това ще стане едва след като видя как се обличат хората в Париж. Нали си спомняш как се разкайва горкият Люсиен дьо Рюбампре, задето се е показал в Париж със същите дрехи, като в Ангулем.

Тя ме попита шепнешком, сякаш не очакваше да й отговоря: Кой е Люсиен дьо Рюбампре?

— Но, мамо, моля ти се! Не може да не си чела „Изгубени илюзии“. Аз лично ти дадох да прочетеш тази книга.

— О, нали знаеш, че не съм като теб — нищо не остава в главата ми от това, което чета, всичко минава ей така…

Тя се наведе да разрови жарта както винаги с лакти, опрени на коленете, и ненадейно каза:

— Трябва да изпратим телеграма на онази личност да те чака на гарата, за да те качи на влака.

— Не, мамо, вече нямам нужда от който и да било да ме качва на влака. Освен това мразя гарите почти толкова, колкото и гробищата. Моят нов живот ще започне вдругиден, в единадесет часа и четири минути. Тогава ще се родя за втори път.

 

 

Жената на Прюдан съобщи, че масата е сложена.

— Като си помисля само — каза мама, ставайки, — че бих си хапнала с удоволствие, че съм гладна…

Седяхме един срещу друг, а висящата лампа над нас пушеше, миришеше на газ. Изведнъж ме обзе радост при мисълта за предстоящото заминаване за един нов свят, за един нов живот.

Не, това не беше радост, а по-скоро нещо като нетърпението, което се изпитва в безкрайно дълъг задушен тунел: трябва на всяка цена да излезеш от него колкото се може по-скоро, да избягаш завинаги, без да се обръщаш назад, отнасяйки всичките си съкровища вътре в себе си.

 

 

Майка ми се привдигна тежко от мястото си и всеки се настани отново в креслото си. Тя сложи една цепеница в огъня и както обикновено придърпа полата си нагоре, за да си понагрее краката на огъня. Изведнъж, без да поглежда към мен, каза:

— Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че би било редно да предупредиш онази личност за заминаването си и да й съобщиш кога тръгва влакът ти.

— Признай си, мамичко, нима не е странно, че тази вечер именно ти…

Замълчах навреме, изплашен да не би да увелича с нещо мъката й.

— Да — каза тя, — имах лошо мнение за нея. За мен тя беше жената, която заплашваше да провали щастието на моето малко момиченце. Нима съм могла да си представя в заслепението си, че преди да погубят щастието й, ще погубят самата нея, бедното ми малко момиченце, и то по такъв начин. Сега всичко ми се струва другояче, и хората, и светът… Или по-точно виждам ги такива, каквито са, нито по-добри, нито по-лоши. О, няма да ми е трудно да изпълнявам божията заповед: „Не съди…“ Не, вече не ще съдя никого. А между другото познавам по-добре онази личност, отколкото си мислиш. Никога не съм ти разказвала подробно какво си говорихме с нея, докато ти спеше като труп, след като даде показанията си в полицията. Повярвай ми, тя не разиграваше театър. Искаше само едно — да не те изпускам от поглед. Според нея ти страдаш от същата болест, която тя е наблюдавала отблизо у онзи отец Х…, който е изиграл толкова важна роля в живота й. Разбрах какво е представлявала тя за теб и какво все още би могла да бъде. Пък и какво ме засяга вече тя ли ще бъде или някоя друга. Тя би могла да ме замести, ще те пази и закриля, без да иска нищо в замяна. Някога ми беше казал, че е страдала повече, отколкото което и да е момиче на нейните години. Сега знам за какво става дума: тогава тя е пристъпила чертата, зад която вече няма нищо; а аз, колкото и да съм стара, живеех със своите надежди и ненавиждах всичко, което ги заплашва. Но сега… Защо пък не тя най-сетне? Аз може би ще изкарам още малко, но няма да е за дълго. Ще останеш сам. Така че защо не тя?

— Не, мамо, не започвай пак, хайде да не започваме пак. Трябва и ще се измъкна от своя живот тук, който приличаше на смърт. Ако не издържа и умра, какво пък, колкото по-бързо, толкова по-добре. Но няма! Ще живея! Ще живея!

— Неблагодарник си, винаги си бил неблагодарник. Онази личност вече знае, че е така, както съм го знаела винаги и аз.

— Докато съм жив, няма да забравя никога това, което можеше да ми даде и което ми даде само тя. Но разбери ме, мамо, и аз съм престъпил онази линия, зад която и дума не може да става за щастие; важното е да подчиниш живота на себе си. Изглежда, че съм престъпил тази линия на двадесет и две годишна възраст, а ти — на шестдесет.

 

 

Точно така говорех на майка си вечерта, преди да замина за Париж. Но сега всичко е записано. Влагам и от себе си, откакто започнах да водя тези записки, но без таен умисъл — просто защото винаги съм бил най-добрият по преразказ, — продължих да пиша с привичното старание на прилежен ученик. Сега настана часът, когато трябва да погледна изкушението право в очите — и то без да умра от срам, — на което ще мога да се поддам само след като мама си отиде: крайният резултат от тези страдания ще бъде една малка подшита книжка от три франка. Новият човек, който се роди в мен, ще прояви силата и мъжеството си, като се осмели да използува собствената си съдба за преуспяване в живота — ще превърне съдбата си в съдържанието на една подшита книжка от три франка.

 

 

Нищо не е останало в паметта ми от това, което си казахме още с мама по време на този разговор след вечеря, преди да се заизкачваме мълчешком всеки към стаята си (в ръка с еднакви старовремски газени лампи, понеже от първия етаж не може да се изгаси електричеството); трябва да съм мислел за нещо друго; цялото ми внимание беше погълнато от нещо очевидно, неоформено дотогава ясно в съзнанието ми: разбрах, че отричането и от майка ми, и от Мари е продиктувано от една и съща необходимост, а не от това, че по природа съм себичен, жесток и коравосърдечен към другите. Това, което най-после взе връх у мен и на което бях готов да се подчиня с хладна решимост, беше желанието ми да остана жив — задължително условие за това беше двойното ми отричане.

Методично обмислях тези неща през късната есенна нощ, сгушен в ледените завивки, под които дълго не успявах да се стопля, в своята стая, насред полето. Старовремската лампа още гореше, но извън тясното пространство, което тя осветяваше, стаята беше потънала в тъмнина — лесно можеха да се появят призраци — живи и мъртви. Питах се дали пълната безличност на една хотелска стая ще може да ги прогони. Не, не се страхувах от тях, но разбрах: ще мога да започна нов, непознат живот само при условие, че ги накарам да заспят в мен и да не ме отклоняват от битката, която бях решен да водя.

Нямаше да остана сам, знаех, че е така. Знаех, че някой ще се влюби в мен. Но предварително бях решил да не прехвърлям своето бреме върху никого. Достатъчно си бях изцапал ръцете и не исках да влизам в нови грехове. Не знам какво бог нарича грях срещу духа, който според него е непростим, но знам и винаги съм знаел какво е грях срещу плътта. Удушена и изнасилена, малката Серис е само отвратителният и безмерно увеличен образ на духовното престъпление, което безнаказано извършват толкова много човешки същества, убедени, че не са — а може би наистина не са — виновни за него. Но аз, Господи, каквото и да направя, съм отговорен пред Теб. Ще положа всички усилия отново да придобия предишната си чистота, защото не мога да се лиша от Теб — о, да, така е! Знаеш, че дори и да бях роден в друга среда, пак бих могъл да се лиша от всичко друго, само не и от Теб.

Такава бе моята молитва през онази предпоследна нощ в Малтаверн: мислите ми блуждаеха между изминалите и бъдните времена, между преживените страдания и тези, които ми предстоеше да преживея с новите срещи, поражения, недоразумения, болести и непредвидими събития. Винаги мислех само за собствената си история, сякаш историята на Франция няма нищо общо с мен.

 

 

Продължавам да пиша в същата тетрадка в една тъй тиха стая като тази в Малтаверн. Прозорецът гледа към тясната градинка на хотел „Есперанс“ на улица Вожирар — точно срещу семинарията на кармелитите. Тътенът на Париж е приглушен от шумоленето на боровете, които вятърът люлее по време на равноденствие; спокоен съм, не страдам. Вчера, в неделя сутрин, продавах вестника на Сание „Ла Демокраси“^[1] на изхода на църквата „Сен Сюлпис“ след неделната служба. Още на другия ден след пристигането си отидох на булевард Распай да се запиша. За началото ми дадоха тази задача, без да обръщат внимание на дипломата ми по литература, с която май за първи път в живота си се похвалих. Без съмнение те правилно ме подложиха на това изпитание — то се оказа решаващо: повече няма да ми видят очите. Преди пет или шест години бих се съгласил да върша това — днес е много късно. И така, засега няма какво друго да правя, освен да обикалям библиотеките, да се запиша във Факултета, да ходя на лекции — да се превърна в един измежду многото студенти, като крия всичко, което нося в себе си, макар че моето бреме е не по-тежко от това на останалите. Но за тази история отговорността нося аз, не друг, само аз съм способен да следя да не се изгуби нищо от нея — от едно юношество, различно от всички останали, но заедно с това — обезпечено, онеправдано като ничие друго — и най-главното — самотно; а и колкото и малко действуващи лица има тази драма, нима има момче с такава майка, което пази в сърцето си едно осквернено и удушено момиченце?

Последните страници от тази тетрадка трябва да дадат ясен отговор на един привидно съвсем прост въпрос, който избягвам, откакто съм пристигнал в Париж. Андре Донзак живее срещу моя хотел, в семинарията на кармелитите, и си мисли, че все още съм в Бордо. Защо не съм му се обадил? Отначало се надявах да го срещна случайно, нещо, което ми се струваше неизбежно — сякаш улица Вожирар е улица Шеврюс! Откровено казано, страх ме е от тази среща. Защо? Та нали знам, че трябва да се видя с него. Имам нужда от някой, който да ми помогне да опозная Сорбоната — не някой забързан и равнодушен екскурзовод, а приятел като Донзак, който ме познава като човек и ще ме покровителствува, докогато трябва — не само в Сорбоната и библиотеките, а и из музеите. Живея на две крачки от Люксембургския музей, от зала „Кайбот“^[2], където Андре ходи почти всекидневно; той ме накара да се закълна, че няма да стъпя там без него; иска да бъде с мен, когато видя за първи път „Балконът“ на Мане. Ще почакам, не бързам, парижките улици са по-интересни от всякакви музеи.

Честно казано, има и една по-спешна причина да измъкна Донзак от бърлогата му: нямам търпение да си получа обратно тетрадките, които са у него. Ах, това е най-главното! Ами ако онази стара семинария изгори или Донзак скоропостижно… Дневникът на един юноша. Каква лудост е да залагам целия си живот на тази карта! Но правя точно това. Слава богу, че на този свят никой освен мен не знае за това и няма как да ми се подиграе.

Освен всичко сега ще трябва да запълня с нещо четирите страници на писмото, което всяка седмица изпращам на мама. Едва ли ще е от голяма полза за нея да й описвам душевните си преживявания, както се изразява тя, така че ще се наложи „да разкажа нещо“. Досега съм й разказвал само за хотела, за храната и обслужването. В двете къси писма, в които ми отговори, става въпрос за здравето й и за продажбата на един горски участък.

 

 

Но да задълбаем още повече. Поне засега Донзак все още е част от почвата, от пясъците, от които неотдавна се измъкнах, за да не умра. Боя се да не би, като се видим, отново той само с присъствието си да разруши очарованието на Париж. Как да опиша това зашеметяващо очарование, от което съм опиянен? Къпя се в поток от хора, оставям се да ме носи, плувам по повърхността на тротоарите или се гмуркам в кръчмите под нивото на улицата като например „Таверн дю Пантеон“ на ъгъла на булевард Сен Мишел и улица Суфло. В Бордо бях младият Гажак, който се боеше от другите; но в Париж съм никой, толкова неизвестен, колкото може да бъде един безименен човек, който няма дори лице — наистина тук ловците на лица са в изобилие, но не ме е страх от тях, защото при този вид лов дивечът и ловецът трябва да са съучастници, а аз съм сигурен, че никога няма да стана съучастник.

Нощем вървя, докъдето ме заведат краката. Ах, сега знам защо толкова години скитам по горите на Малтаверн ту за да търся „големия бор“, ту за да ида у „стария от Ласю“.

Първите вечери не преминавах на другия бряг на Сена. Облакътявах се по парапетите на мостовете — обичам тези парапети, по които са се облакътявали Бодлер и Морис дьо Герен^[3], а и колко още измислени литературни герои! Рецитирах на глас „Пияният кораб“^[4] (чак през тази година прочетох Рембо) и Виктор Юго, чийто дух витае във всеки камък. После една вечер пресякох Сена и сега правех това почти всяка вечер. Близо до вратите на Лувъра, до самата стена на двореца, има каменни пейки, на които нощем не сяда никой. Там спирам да си поема дъх, любувайки се на този знаменит неизменен декор. Но сега, през 1907 година, Стефан Пишон^[5], Бриан^[6], Барту^[7] (наистина също така и Клемансо^[8], Пикар^[9] приличат на лилипути, които се щурат сред декори, достойни за Шекспир. По улица Риволи стигам до площад Конкорд. И там сцената е празна като през антракт: през 1907 година няма никакви събития. Но на двадесет и две години съм — ще видя всичко, което ще се случи занапред! Винаги страшно много съм обичал историята, без да го знам. Париж ме накара да осъзная това. Като се вглеждам в двата двореца, построени по проект на Габриел^[10], както и в статуите, олицетворяващи главните френски градове — Страсбург, покрит с венци и траурни знамена^[11], си мисля за това, което зрее в тази Лилипутия от 1907 година, и за това какво ли ще ми бъде съдено да видя…

Когато отмалея съвсем, спирам за малко във „Вебер“, единственото голямо кафене извън кафенетата в Латинския квартал, в което се осмелявам да влизам. И помен не е останал от срамния страх да не харча прекалено много, от който бях обзет в Бордо. Поръчвам си дузина стриди и половин бутилка „Мум“. Не знам нито какъв вид имам в този момент, нито на какво приличам, нито с кого ме бъркат. Но честно казано, щях ли да идвам пак във „Вебер“, ако не бяха онези две жени, които забелязах още първата вечер и които срещам там всеки път? По-възрастната идва първа. Посивелите й коси са подстригани като на Жана д’Арк. Да, има вид на възрастна Жана д’Арк. Донасят й студени закуски и халба бира. Пуши и не изпуска от очи входната врата. Другата идва малко преди полунощ, капнала и гладна: интересно, къде ли работи? И тя прилича на Жана д’Арк, но е руса и на години е колкото Жана д’Арк. Когато се видяхме за втори път, тя погледна към мен, позна ме. Старата я следеше с поглед в огледалото.

На връщане взимам градския омнибус, който е с гумени колела. По цвета на фенерите познавам кой е за улица Вожирар.

Понякога времето е толкова лошо, че не мога да ида по-далеч от кафенетата по булевард Сен Мишел. Единственото кафене, в което не влизам, е „Арку“ — заради жалките досадни проститутки с проядени лица. В такива вечери отново ме обзема най-силната ми натрапчива мисъл. Тайната на злото, а според мен то е само едно от проявленията на духа — сега пулсира пред погледа ми. Струва ми се, че звярът, който се нахвърли на малката Серис в гората, близо до мелницата на господин Лапер, тук броди навсякъде. Но тук всяко чудовище е преследвано от други такива чудовища като него и то се лута ли, лута, захвърлило маската си, с безумен поглед в очите и гадна уста, която трябва да крие от всички.

Още не съм посмял да ида чак до Монпарнас. Латинският квартал и неговата фауна са ми вече добре познати, тук съм си изградил определени навици — но от Монмартр ме е страх. Много съм слушал за него в „Таверн дьо Пантеон“, където винаги е претъпкано и можеш да завържеш разговор с някой непознат. На драго сърце отговарям на всеки — аз съм никой.

 

 

После, към два часа, си лягам и потъвам в дълбок сън — в Малтаверн никога не съм могъл да спя така дълбоко, петлите ме будеха още в зори. Изплувам на повърхността, когато тези, които ходят на работа, вече от няколко часа се трудят. Късно е вече за утринната служба освен в неделя. В дванадесет часа обядвам заедно с другите студенти, които живеят в хотела: това е единственото време през деня, когато разговарям със себеподобни, които знаят фамилното и малкото ми име и от кой край съм дошъл в Париж. Едни ненавиждат Морас^[12], други го боготворят — но те самите са ми толкова безразлични, че просто не ги забелязвам.

После отново скитам из града, но следобед спирам на всяка църква, въпреки че дневният ми маршрут е същият като нощния: искам ти сметка, о господи, за това, което са видели очите ми през нощта. Винаги започвам със „Сен Сюлпис“, до която стигам по тясната уличка Феру. Там е живял баща ми като студент през последната година на Империята. И вътре в църквата маршрутът ми е също така неизменен: веднага вдясно от входа се спирам пред стенописа на Дьолакроа^[13]. Чувствувам се едновременно и Яков, и ангела; това съм аз, вкопчен в смъртоносна хватка със самия себе си; изглеждам разсеян, но не, аз съм твърд и упорит и искам да получа отговора, докато стоя пред централния олтар, пред „Мадоната“ на Пигал^[14], която Донзак не може да търпи, но аз я харесвам. Стоя там, докато мога, и след това излизам на улица Сервандони. Стигам до крайбрежната улица, вървя край Сена и се изкачвам до „Нотр-Дам“. Гмурвам се в нея, както в „Сент Андре“ в Бордо — но човешката история, която бушува тук, засланя бога.

 

 

Понякога се събуждам преди съмване. Закъснял файтон трополи по дървените павета. В такъв момент ми се струва, че нищо вече не може да ми се случи на този свят, всичко е изпито до последната капка, изядено е до троха, а онази нощ на балкона в Малтаверн заедно с влюбената в мен Мари е всичко, което ми се полага. Аз съм като просяк, комуто вече са дали милостиня и той няма на какво повече да се надява от никого — даже и на нещастие, защото, ако става въпрос за нещастие, аз получих полагаемото ми се в деня, когато онова малко момиченце тичаше пред мен по пътя за мелницата на господин Лапер, а една суха клонка изпращя под краката ми и то се обърна.

Все пак случи ми се нещо, но то е толкова незначително, че не знам дали да пиша за него. Снощи във „Вебер“ старата Жана д’Арк не дойде: сигурно е болна; не очаквах, че младата ще дойде. Въпреки това наблюдавах входа. Тя влезе в обичайния час, седна, дълго проучва менюто, сякаш не знаеше, че ще си поръча студени закуски, после вдигна очи, погледна ме и се усмихна.