Франсоа Мориак
Юноша от едно време (6)

Глава VI

Подносът със закуската, бледото слънце, огряло иззад дръпнатите завеси, събудиха вече не вчерашното отчаяно момче. Чувствувах, че мисля проницателно и хладно; през нощта, докато спях, у мен се оформи една ясна мисъл — сега вече знаех какво трябва да се направи или поне какво би трябвало да се опитам да направя. Мари ми беше определила среща малко преди затварянето на книжарницата: към шест часа съм щял да се видя със Симон, който, както твърдеше тя, щял да дойде по същото време. Но Мари беше забравила, че ми е казала, че Симон прекарва в книжарницата целия четвъртък следобед и идва направо от Таланс веднага след като обядва. Значи, трябваше да го причакам и да го заговоря, преди да е влязъл в магазина.

Само по този начин можех да разбера дали те двамата с Мари участвуват в някакъв заговор, или само съм си въобразил, че има нещо такова. Без съмнение той щеше да се опита да ме излъже, но знаех, че няма да успее. Беше един от малцината, над които имах власт — истинска власт, в пълния смисъл на думата. Какво безумие е това, което пиша тук! Но пиша единствено за Донзак, който разбира какво имам предвид: „Той е един от тези, които замръзват пред теб“, казва Донзак. Бързо ще разбера всичко, което ме интересува, ако успея да се видя с него някъде насаме — където и да е, само не на улицата. Но как можех да бъда сигурен, че ще го срещна? Щеше да дойде с трамвая от Таланс и после щеше да се качи пеш нагоре по улица Сент Катрин. „Не мога да го изпусна, стига само в два часа да застана на пост на ъгъла на улица Сент Катрин и безистена освен при положение, че за да подготвят план за битката, не идат да обядват заедно… Не, заради майка си тя може само да вечеря, но не и да обядва извън къщи. Беше ме предупредила, че така са се разбрали двете с майка си. Обеда приготовлява майка й…“ Значи, наистина Симон щеше да иде при нея в шест часа в книжарницата. Трябваше само да застана от по-рано на пост.

В два часа̀ и половина бях на входа на безистена откъм улица Сент Катрин. Трудно беше да остана незабелязан въпреки навалицата. Изглеждаше като че ли чакам някого, и то неизвестно кого: всеки младеж, застанал неподвижно на тротоара, е жива примамка. Можех да разглеждам витрините колкото си искам, но в никакъв случай не трябваше да рискувам да изпусна Симон. Горях от желание да го видя, но нарочно си забранявах да повярвам в това — само заради суеверния страх, познат ми още от детските години, че нищо никога не се случва така, както сме го очаквали, и заради това не бива предварително да си го представяме такова, каквото бихме искали да бъде.

Все пак всичко стана точно така: към три часа изведнъж съзрях Симон (но без той да ме види) — както винаги тромав, изправен, с изпъчени гърди, с надутата си походка, която имаше още от семинарията, със съмнително чиста твърда яка, по всяка вероятност от целулоид, с черна мека шапка с широка периферия — педагог от главата до петите, остарял невероятно много. На колко е години? Четири години е по-голям от мен — нима е възможно да е само двадесет и пет годишен? Изразът „човек без възраст“ му прилягаше в пълния смисъл на думата. Така състарява само страданието, непрекъснатото страдание — в него той живееше потопен още като момче, а по всичко изглеждаше, че и сега беше оплетен от неговите пипала. Видях ли всичко това точно в онзи момент, така, от пръв поглед? Не, измислям си, измислям си — и въпреки всичко така беше. Откакто го знам, той все има вид на човек, потопен в някаква пареща течност. Обаче не си измислям за грубо издяланото му лице, за младата руменина, в която за миг пламна каменното му лице, щом ме видя, за появилата се на устните му бегла усмивка, за обзелия го внезапно панически страх. „Не, господин Ален, не сега, не още“, повтаряше той упорито, щом го хванах за ръката. Не се бях излъгал: не е трябвало да ме вижда преди срещата ни в книжарницата.

— Слушайте, Симон, трябва да ви видя насаме…

— Не, обещал съм.

— Но нали тогава не сте знаели, че ще се срещнем. Та тази среща не зависи от вашата воля, желаел я е сам…

— Бог, така ли? Същият сте си, господин Ален… Достатъчно е само да ви погледне човек.

— Дали наистина е желана от Бог? Не знам. От мен да — във всеки случай. Дебна ви вече цял час и няма да ви изпусна лесно. Кажете на Мари каквото искате — или въобще не й казвайте нищо.

В този миг ми дойде вдъхновението и изрекох точно онези думи, които очакваше от мен.

— Какво ни засяга нас двамата всичко това? Тя няма нищо общо с тази история, това е нашата история, Симон, историята на Малтаверн, това е нашата тайна…

Каменното му лице пак поруменя. Той повтори: „Нашата тайна, господин Ален, нашата жалка тайна…“

— Вижте какво, нали знаете кафене „Прево“, „Шокола Прево“, ей го къде е, на булевард Турни. По това време там няма никакви клиенти. Да идем за малко, колкото ви се стои.

Той престана да се дърпа. Излязохме на площад Комеди. Извърна към мен неподвижното си лице и започна да говори. Каза, че нямало в какво да обвинява господин Дюпор, благодарение на него успял да подготви в Париж дипломирането си, а благодарение на господин Гастон Думерг го назначили учител в един колеж в департамента Сен-е-Оаз. „Но бяха пропуснали да вземат предвид произношението ми. Никога не съм си представял какво впечатление може да направи произношението ми в Париж, особено в клас от дванадесетгодишни момчета. Неведнъж съм ви чувал да казвате: обичам само дърветата, животните и децата — съветвам ви да се откажете от последното, дори не знаете на какво са способни те!“ Били го подложили на жесток тормоз. „Ние от Жиронд даже и не подозираме какво става в Париж, щом само си отворим устата.“ Тогава го назначили в Таланс: „Но даже и в Таланс…“ Мари била обещала да му помогне да поправи произношението си. Знаела някакъв специален метод. Казах му, че вече си е променил много произношението и че то вече не прави лошо впечатление. А дали ходи понякога в Малтаверн?

— Вие пък! Много е скъпо… Не, не, и това дори не е истинската причина. Всичко е, защото госпожата непрекъснато стои там — впрочем и сам го знаете по-добре от мен. Простете, но и аз също не съм в състояние да се срещна с госпожата, буквално не мога… Да не говорим за госпожа Дюпор. Тя въобще не изтрезнява и ме е страх от нея. Майка ми и баща ми идваха на два пъти в Таланс. И Прюдан идва веднъж, спа в моята стая, в моето легло, представяте ли си…

Влязохме в кафене „Прево“. Наистина в този час имаше само една двойка влюбени, които стояха на чаша какао. „Тук ще си спомните за закуските у госпожа Дюпор“, казах аз, смеейки се. Но той не се разсмя, вече безчувствен към каквато и да е ирония, недоверчив и настръхнал. Внимателно мажеше хляба си с масло, топеше го в какаото, ядеше лакомо, без да говори. Вече нямахме много време.

— Колко странно, че Мари се опита да ме излъже — казах аз. — Защо ли скри, че сте говорили с нея за мен и благодарение на вас знае всичко…

— Това момиче казва само онова, което иска да каже…

— А по отношение на мен си има едно наум. Е да, в края на краищата аз съм партия за женитба.

— Ами да, точно така! Да не е луда! Младият Гажак с една продавачка в книжарница! Пък да не говорим за миналото й. Каквато е умна… А и добре ви познава — въпреки че един ден се изпусна пред мен (само недейте да й казвате, че съм ви го казал: „Ако ми се прииска вашият ангел, само да ми се прииска, и винаги бих могла да го пипна.“ Даже май че каза: „Щом ми се прииска, и ще го пипна.“ Но това също така би могло да означава, че…

Говореше с уста, пълна с хляб и какао. Аз казах: „Ето ме извън мрежите й.“

— Какви мрежи, няма никакви мрежи. Тя ви обича, знаете го, нали? Страшно я ревнувах отначало и страшно ме беше яд на вас. Не, не е вярно, не ме беше яд. Всъщност винаги съм мислил, че всичко по право е ваше. Ето какво сега: ще кажем, че сме се срещнали на ъгъла на улица Сент Катрин и безистена — в края на краищата всичко си е точно така. Но няма да й казваме за разговора ни в кафене „Прево“…

Платих и станах. До книжарницата имаше най-много пет минути пеш.

— Няма да ни повярва — казах ненадейно аз, — тъй както и аз не й повярвах. Симон, вие лъжете и двама ни. Че лъжете нея, това мога да го разбера. Но мен!

Той прошепна: „А какво съм аз за вас?“ Не отвърнах нищо. На влизане в безистена в последния момент решихме да не разиграваме никакъв театър и да кажем на Мари как наистина сме се срещнали. Тя ни забеляза още от прага на книжарницата, пълна с клиенти, както всеки четвъртък, хвърли ни един бърз и изпитателен поглед, без да отговори на усмивките, които й отправихме, после се върна при обсаждащите я клиенти. Застанахме прави до витрината. Симон каза: „Няма да ми прости това. Както няма да си прости, задето е скрила от вас, че благодарение на мен знае всичко за вас. Все пак истина е, че сте й харесали още докато ви е мислела за беден.“

В този момент, останала свободна за миг, тя дойде при нас. Сега вече се усмихваше и дори шеговито ни запобутва към изхода:

— Щом сте се срещнали отново, няма какво да търсите тук, аз само ще ви преча.

Възразих й, че ще дойдем да я вземем преди края на работното време на магазина, но тя рязко ни забрани. Въпреки че говореше и на двама ни, гледаше само към мен. За нея съществувах само аз. Докосна челото ми с показалец: „Един господ знае какво става тук. Кой знае какво ще си въобразите… Но толкоз по-зле! Във всеки случай господин Дюбер няма какво толкова да ви разкаже за мен, той не знае нищо.“

 

 

Повика я някакъв клиент. Мислех, че Симон не я беше чул, но щом излязохме на улицата, той избухна в дива ярост:

— Ах, аз ли не знам нищо за нея! Знам повече, отколкото предполага, и то такива неща, каквито тя най-много от всичко на света би искала да скрие от вас, макар и да си мисли, че си нямам представа…

Доста често ми се е случвало да бъда този, на когото жените не обръщат внимание, и винаги в такива случаи съм чувствувал нещо като смътна завист, но никога не ме е обземало огорчение, достигащо до отчаяние като това, което кипеше в гърдите на Симон. Смяташе, че цял живот ще бъде все така: „На мен винаги ще ми се падат такива като госпожа Дюпор. Сбогом…“ Задържах го за ръката и го помолих да ме изпрати до улица Шеврюс: „Ще си починете малко в моята стая…“ Тръгна с мен без желание, увесил нос. Какво ли би могъл да знае? Какво ли знае толкова за Мари? Не че страдах, но просто исках да знам всичко. Да, всичко около нея да ми стане ясно. Изпитвах студено, безстрастно любопитство. Но вече бях изпуснал момента, когато Симон би се съгласил да говори за това, само за да си отмъсти. Не трябваше да се опитвам да измъкна каквото и да е било от него. А той се изкачваше по нашето стълбище почти с благоговение. То му направи силно впечатление.

— Да — казах аз, — стълбището не е лошо. Преди двеста години в Бордо са знаели как се строи… Но стаите! В какво сме ги превърнали само!

Въведох го в гостната, където, както се изразява тапицерът на майка ми, Мунесте, прозорците са „облечени“ с изобилие от наборчета, пискюли, ресни и помпони. Симон беше заслепен.

— Грандиозно!

— Отвратително. Спомнете си, Симон, как изглежда кухнята на Дюберови, вашата кухня — с бутовете, окачени по гредите на тавана, със селските часовници с махала, тиктакащи като сърце, с шкафа за съдове, със скромните глинени чинии, с приборите от калай, с миризмата на брашно и препържена мазнина и преди всичко със свещената сянка, под която живее Бог, сянката на „поклонниците от Емаус“^[1].

— Я гледай ти, ама вие май наистина си вярвате, като приказвате…

— Буржоазна обстановка като нашата — ето кое е абсолютната грозота. Забогатее ли един селянин и започне ли да мисли за гостна, минава на страната на буржоазията, тоест — на грозотата.

Симон все повтаряше: „Гледай ти, гледай ти!“

Поканих го в малката мамина гостна.

— Значи, тук живее госпожата! — каза той с нотка на почтителност и омраза.

— Не живее често тук. Можете да си представите, Симон, какъв живот водя в това старо мъртво жилище. Цяло едно крило от къщата обитаваме само двамата с мама. Но, да си призная честно, сам съм си създал тази пустиня. Винаги ме е било страх от другите…

— Особено от момичетата, нали?

— Не повече, отколкото от момчетата.

— Но не и от Мари, нали така? Тя казва за вас: „Опитомявам го…“

По стиснатите му устни бързо премина усмивка — познавах я още от детските му години.

— Вие знаете нещо за нея, Симон, без на нея да й е известно това…

— О, господин Ален, забравете какво преди малко в яда ми се изплъзна от устата. Не е хубаво да ви разправям за тия работи. Впрочем — добави той — те може би ще ви помогнат да я разберете. Тя не ви е казала всичко за себе си, но това, което е скрила, може би ще я направи още по-скъпа за вас — или по-отвратителна… Знае ли човек?

— Откъде в Таланс някой ще ви говори за нея? А тук не познавате никого. Не ви вярвам.

— Е добре, не ми вярвайте. Не аз искам нещо от вас!

Той пак окаменя.

— Но аз ви моля за това, Симон. Помогнете ми, щом знаете нещо, което или ще я направи още по-скъпа за мен, или пък още по-ужасна. Не можете да ме оставите да продължавам да се съмнявам така. Сега ще започна да си въобразявам какво ли не.

Истина е, че изпитвах някакво смътно безпокойство, но и преигравах малко, за да разсея и последните колебания на Симон. По бузите ми течаха истински сълзи, които може би нямаше да пролея, ако бях сам. Господи, прости!

 

 

Нямало нищо странно в случайността, благодарение на която Симон разбрал всичко. Балеж, гърбавият продавач, живеел в квартал Сен Жьонес. В четвъртък вечер, след затварянето на магазина, двамата със Симон се прибрали вкъщи с един и същи трамвай. В началото едва-едва разменяли по някоя дума.

— Но и той, този истински Квазимодо, изцяло е завладян от мисълта за Мари, луд е по нея. Няма си никого: нито роднини, нито приятели — и аз бях първото същество, което го слушаше с интерес и даже — той веднага го усети — бях готов със същата страст като него да говоря безспирно за Мари.

 

 

Няма да възпроизвеждам тук пред Донзак разказа на Симон. Никакво намерение нямам да възстановявам тази сцена с цялата мнима правдивост на едно „повествование“: единственото, което Донзак трябва да знае, е, че щом научих за странната орис, сполетяла бедното момиче, от която то все още не можеше да се отърве, почувствувах облекчение и се успокоих — едва след това можах да въздъхна спокойно. Преди ми се струваше, че някой е казал на Мари за моите предразсъдъци на вярващ християнин с всичките им ограничения. Но сега си обяснявах всичко благодарение на това, което Балеж беше разказал на Симон. Мари не си е правела никакви тайни сметки, въобще не й е идвало наум да ме изнудва с цел брак, напомняйки ми колко много съм привързан към църковните тайнства и обреди. Достатъчно е било Симон да обрисува пред нея строго религиозното ми детство, майка ми с нейния испански католицизъм, душната атмосфера на Малтаверн, за да може това момиче, което всичко разбира и чувствува, да вникне в моята драма, съвпадаща във всичко с нейната. Освен баща си — бирник, тръгнал по пътя на разврата — тя имала и майка си, много набожна жена, но, както изглежда, в нейната религиозност имало повече просветеност, отколкото в тази на майка ми. Един високопоставен духовник, за когото не ще кажа нищо, за да не би Донзак да се сети кой е, всяка година прекарвал летните месеци в Сулак-сюр-мер, където живеело семейството на Мари. Той бил духовен наставник и на майката, и на дъщерята. Мари станала негова безплатна секретарка и дори нещо повече: любима ученичка. Именно на него тя дължи своите интереси към разни отвлечени идеи, неочакваната за една млада провинциалистка култура, както и според Балеж пълната отдаденост на това, което тя мислела, че представлява църквата — всъщност просто един мъж.

Разбира се, нямам никакви причини да вярвам на сплетните на Балеж, преразказани вероятно не твърде точно от Симон. Достатъчно ми беше да почувствувам, че трагичният отлив на вярата, напуснала една душа, преизпълнена с нея до краен предел, се е дължал на откритието (с колко ли млади християни се е случвало същото!), че светецът, в когото си вярвал сляпо, в действителност е жалко създание от плът и кръв като всички други, дори по-лош от тях заради маската, която е обречен да носи вечно. Колко много са ония, които са се отказали от вярата си заради този, който ги е приобщил към нея… Да, знам не един и два такива случая. Но аз се увлякох: това вече си го измислям. Има ли нещо в тази история, което мога да знам със сигурност? Само това, че след скандала, последвал самоубийството на бащата, се наложило Мари да се откаже от положението, което заемала сред ръководените от него младежи — било й толкова мъчно, че онзи, приятелят на баща й, който й намерил работа в книжарницата на Бар, макар и фанатичен последовател на Отеца, заради нея се скарал с него. Балеж не знаел със сигурност какво наистина се е случило. Най-вероятното е, че между тези двама петдесетгодишни мъже, от които единият дълго е бил под влиянието на другия, се е случило онова, което става между две момчета в някой бар или на улицата заради някое момиче. Струва ми се, че няма нужда да се търсят други обяснения за сегашното безверие на Мари и за това, че благодарение на своя собствен опит е вникнала в моята драма…

— И вие, и аз, Симон — казах аз, — и двамата точно като нея сме жертви на обстоятелството, че словото на Сина человечески, на Божия син, достига до нас само с посредничеството на грешници. Пък и не само словото му. Ние го отъждествяваме с тях. Това е причината за поражението ни, което трае вече две хиляди години.

— Но вие, господин Ален, вие сте запазили вярата си.

— А вие, Симон? Да не би да мислите, че сте я загубили?

Той не отговори и закри за момент лицето си с уродливите си ръце.

— Какво значи да имаш вяра и какво — да я загубиш? Мислех, че съм я загубил. Господин Дюпор поръча на един свой приятел, професор в Сорбоната, да ми направи нагледна таблица с всички доказателства, опровергаващи съществуването на Бога. Не се смейте, и вие като мен нямате никакво понятие от съвременната наука…

— Но според нас двамата има още една възможност: че в един момент е имало някой, който е изрекъл определени думи…

— На когото по-точно приписват определени думи.

— Да, и определени действия.

— Ние с вас сме последните, които придават някакво значение на всичко това. Вие никога не сте излизали от собствената си дупка, господин Ален. Само ако знаехте как без значение е всичко това в Париж, колко е отживяло.

— Но ние двамата с вас знаем, че то съществува…

— Какво наричате „то“? Това, което непрестанно са ви повтаряли от дете, това, с което ми тъпкаха главата още в началните класове на семинарията?

— Не, Симон — това, което не иска да се подчини на заучените формули, на механичните повторения и дресировката, това, което няма нищо общо с автоматизма, до който сме стигнали… Но вие разбирате какво искам да кажа. Вие сте единственият, който може да ме разбере!

Той ме попита със сдържано вълнение в гласа: „Защо мислите така?“

 

 

Но защо да поднасям на Донзак един нагласен и разкрасен разговор — още повече, че всичко важно в този разговор знам от самия него. Как ми се иска да подчертая, да извадя извън контекста главното в срещата ни онази вечер — което може би промени живота ми и завинаги го направи различен от това, което би бил, ако в него отново не се бе появил призракът на Симон… Или всъщност не! Би трябвало да напиша така: това, което попречи на живота ми да се разтърси именно в мига, в който Мари щеше да промени посоката на течението му, това, което върна в руслото й, между елите, прилични на неподкупни пазачи, рекичката, течаща сред ландите… Сигурен съм, че именно онази вечер, а не по-късно, благодарение на Симон се почувствувах способен да гледам на майка си като на враг, защото точно тогава, в малката гостна на улица Шеврюс Симон ми отвори очите; впрочем той никога вече не стъпи там, понеже майка ми се върна от Малтаверн два дена, след като бе купила Толоз.

Оттогава всеки четвъртък към четири часа започнах да ходя в книжарницата на Бар, където ме очакваше Симон. Обсадена от клиенти, Мари можеше само да ми се усмихва отдалеч. После ние двамата със Симон излизахме. Водех го в кафене „Прево“. Не сядах срещу него, за да не го гледам как топи в какаото филията си, намазана с масло. С Мари се срещахме след затварянето на книжарницата, сега вече не в кафенето на ъгъла на улица Еспри-де-лоа (след завръщането на майка ми станахме предпазливи), а в леденостудената гостна на улица Еглиз Сен Сьорен.

 

 

Но главното, което трябваше да знае Донзак, е разказаното от Симон вечерта на улица Шеврюс. Самият той научил тайната от брат си Прюдан, който му казал за нея при единственото си посещение в Таланс. Майка ми никак не била убедена в моето послушание и в крайната си победа, както си мислех дотогава. Нищо, че съм бил двадесет и една годишен, можел съм да стана плячка на първия срещнат — или срещната. Моето враждебно отношение към брака вече не я успокоявало, защото си давала сметка, че за мен той представлява единствената сигурна защита срещу Въшката. Смятала, че най-опасни са годините, докато следвам в Бордо. Знаеше, че не съм лесна плячка. Тя добре познаваше у мен онази сила, която неизменно противопоставях на всеки опит да бъда съблазнен. Но само да съм срещнел някого, и у мен щял да се събуди мъжът, подобно на всички останали мъже, и дори по-лош. Нищо нямало да бъде сигурно, докато не съм се върнел в Малтаверн — и то окончателно. Чак когато най-сетне ме върнела там, чак когато завинаги хвърля котва, едва тогава всичко щяло да стане така, както го е решила.

Най-важното, както обяснила тя на стария Дюбер (от него Прюдан научил всичко, което разказал на брат си), било да не се остави да я изненадат. „Вече го изпуснах от ръцете си, чувствувам, че ми се изплъзва.“ А реша ли да се оженя, според мама най-лошо би било ако изборът ми е подходящ, така че да не предизвика никакви възражения. Но даже и тогава тя била способна да намери някакви непреодолими препятствия: винаги можело да се намерят някакви неопределими препятствия. Тогава съм щял да се подчиня на пълната й забрана. Цялата си сила тя черпеше от неспособността ми да се грижа за собствените си работи, неспособност дори да мисля за тях. Въпреки училищните ми успехи, с които се гордееше всеки път при раздаването на наградите за отличен успех, тя ме оценяваше според йерархията на ценностите на хората като нея; йерархията на дядо Гранде. Нищо не се е променило във Франция след Балзак. „Нещастно създание“ — ето какво бях аз за мама въпреки цялата ми начетеност.

И така — ако започна да упорствам, тя щяла да се оттегли в земите си в Ноаян и да ме остави сам с моите две хиляди хектара. Но това нямало да бъде всичко: за да нямам възможност да се обърна за помощ към когото и да било, тя накарала Дюберови да й обещаят, че ще я последват в Ноаян, така че да няма какво да правя, освен да се подчиня, понеже не мога да се лиша наведнъж от майка си и от управителя на имението. Всичко било за мое добро, тя щяла да ме спаси въпреки съпротивата ми. „Винаги си лежал на моите ръце и така ще бъде, докато съм жива.“

Отначало Симон говореше равнодушно, сякаш по задължение: „Трябва да знаете, господин Ален…“ Но малко по малко насъбраното още от детството му озлобление срещу „госпожата“ започна да прозира зад всяка дума. А как се чувствувах самият аз… Дори и в отсъствие на мама се вцепених целият. Здраво ме държеше в ръцете си и имаше право, че това е така. „Значи, няма изход“ — въздъхнах аз.

— Ами, има, господин Ален, има! Мари се сети за него. Тя ще ви отърве, само да поискате.

Заинати се и не пожела да ми каже нищо повече: само тя, а не той, можела да ми обясни плана, който била замислила. Изведнъж, след дълга пауза, той каза с внезапно избликнала, но приглушена страст: „А що се отнася до мен, господин Ален, аз се заклевам, че ако някога останете без управител, въобще нямате никого… ами да, знаете, че познавам границите на имотите ви не по-зле от баща ми. Само да ми дадете знак, и ще дотичам при вас. И най-вече да не си помислите, че заради вас ще изоставя всичко. Не, просто ще се откажа от ада, който представлява животът ми в Таланс, и ще се върна отново при Малтаверн…“

— А Малтаверн, това съм аз.

Той обърна глава на другата страна и се надигна: „До четвъртък в книжарницата.“

 

 

Чух как постепенно заглъхват стъпките на Симон по стълбите, как хлопва тежката врата. Излязох от своето полупресторено вцепенение — изпадам в това състояние винаги щом стане дума за мама. Но онази вечер бях обзет от нещо подобно на студен гняв не само срещу нея, а и срещу Мари, задето си позволяваше да има разни планове: ставаше дума за един вид раздразнение, характерно за всеки мъж, когото смятат за слаб и който кара жените да го съжаляват, докато всъщност прелива от неизчерпаеми сили. „Ще видят тия жени, ще видят!“ Какво ще видят? Най-важно от всичко беше да запазя хладен разсъдъка си. Единственото радостно нещо, което бях научил тази вечер, беше, че Симон е готов да изостави всичко, щом го повикам. „За да избягам от моя ад“ — ми бе казал той. Може би… Но не би го направил за друг човек. Каквото и да се случеше, нямаше да остана сам.