Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (33)

31.

Реджина току-що се върна в хотела и Зак й звънна от Лондон. Пристъпи направо към въпроса.

— Мамо, кажи ми честно: взе ли писмото със себе си?

Реджина знаеше, че е безсмислено да го лъже.

— Да. Съжалявам, Зак. Излъгах те, защото не исках да се разстроиш.

— А аз пък ще ти кажа, мамо, че унищожих копието, което беше направила. Исках да го накъсам от момента, когато научих за него. Щях да скъсам и оригинала, но не открих къде си го скрила.

— Зак, всичко е наред. Съзнавам, че си прав, и след тази седмица ще го унищожа. Или ще оставя ти да го изгориш. Обещавам ти.

— Чудесно, мамо. Така ще постъпим.

И двамата казаха: „Обичам те“, и се сбогуваха.

Реджина отиде до тоалетката, където бе оставила чантата си. Отвори я и с треперещи пръсти извади портфейла. От самото начало знаеше, че не бива да носи със себе си писмото в имението на Пауъл.

Отвори тайното отделение, където старателно бе прибрала сгънатия лист. Беше празно.

Който го беше взел, е подозирал, че носи нещо важно, или е тършувал из всички чанти, оставени на верандата.

Писмото съдържаше идеалния мотив тя да е убийцата на Бетси.

Трескаво изсипа съдържанието на чантата върху масата и прегледа всичко с отчаяната надежда да го открие. Писмото обаче не беше там.