Стивън Ледър
Китаецът (5)

Уди се събуди с ужасен махмурлук. Струваше му се, че главата му е станала двойно по-голяма, устата му бе пресъхнала и имаше горчив вкус, при всяко движение му се повдигаше и трябваше да полага неимоверни усилия, за да не повърне. Беше най-обикновена неделна сутрин. Събота както винаги бе най-натовареният ден в редакцията и след като пуснаха броя за печат и се увериха, че конкурентите не са публикували никаква велика сензация, журналистите се оттеглиха по кръчмите. Съботните нощни разпивки в „Кралската глава“ бяха пословични, но Уди не отиде само заради алкохола и компанията, а защото искаше да поддържа добрите си отношения с началниците. Вестникът, както повечето редакции от „Флийтстрийт“, режеше на поразия всички разходи, зачеркваше с червения молив всички заявки за допълнителни средства и чувствително съкращаваше броя на извънредните дежурства. Борбата беше жестока и Уди бе готов да направи всичко, за да си осигури постоянно място. Махмурлукът беше нищожна цена, която трябваше да плати.

Той чу телефона на долния етаж да звъни и един от другите наематели вдигна, след това някой извика името му.

Уди изръмжа и завря глава под възглавницата. По стълбите отекнаха стъпки, на вратата се потропа и студентът, който живееше в стаята точно под него, изкрещя в ушите му, че го търсят по работа. Ако беше за друго, Уди нямаше да си прави труда да става, но обаждане от редакцията вероятно означаваше, че го викат за допълнително дежурство. Затова той се закашля и с мъка седна на леглото, чувствайки, че съдържанието на стомаха му напира навън. Пое си дълбоко дъх, обу си дънките и се повлече надолу по стълбите, хванал главата си с две ръце.

Слушалката висеше от апарата, той я вдигна и я допря до ухото си. Светът пред него се разлюля и той затвори очи.

— Йън Уд на телефона.

Думите му отекнаха като гърмежи в ушите му, той потрепери.

— Уди? — попита непознат мъжки глас.

— Да?

— Уди, Пат се обажда. Пат Куигли. Да не те вдигам от леглото, а?

Уди изстена и се опря на стената.

— Какво, по дяволите, искаш, Пат?

— За бога, Уди, звучиш ужасно. Да не си болен?

— Пат, имаш точно десет секунди, преди да ти тресна слушалката. Неделя сутрин е, трябва да си на църква, а аз — в леглото.

— Добре, Уди. Слушай. Помниш ли за онези хора от Шин Фейн, за които ме пита преди известно време? — Уди изръмжа, без да отговори, Куигли продължи: — Е, тук се случиха странни неща. Казаха ми, че някой е започнал един вид вендета срещу един от хората, за които ти говорих. Лиам Хенеси. Той е от най-важните съветници на Шин Фейн и известен адвокат тук.

— Вендета ли? За какво, по дяволите, говориш?

— Някой сложил бомба в кантората му. Съвсем малка химическа бомба. Може би само предупреждение. Няма ранени. Изглежда ми малко странно за съвпадение, да се случи толкова скоро след разговора ни. Затова ти се обаждам.

— Все още не ми е ясно какво искаш от мен, Пат.

Всъщност Уди много добре знаеше какво става. Освен за „Сънди уърлд“ Куигли пишеше и за един от водещите ежедневници и те вероятно го натискаха за понеделнишка статия.

— Помислих, че може би си дал името на Хенеси на някого, който, де да знам, да иска да го попритисне. Така де, казаха ми, че атаката не била свързана с политиката, изпълнението е прекалено любителско, за да е такава. Хайде, Уди, какво става?

— В земята да потъна, ако знам, Пат. Честно. Така или иначе всичките ми бележници са в службата, но съм сигурен, че търсиш под вола теле, братко. Беше някакъв обикновен читател, който искал да се свърже с Шин Фейн.

— Добре, Уди. Реших, че си струва поне да проверя. Може би ще ти се обадя в службата през седмицата.

Звучеше разочарован, но Уди не гореше от желание да му помага, още по-малко в настоящото си състояние. Освен това вече надушваше сензацията. Как се казваше онзи китаец? Не си спомни, затова се съсредоточи върху нелеката задача да се върне в стаята си, без да повърне върху килима.

 

 

Таксито остави Морисън при посолството на Южноафриканската република на Трафалгарския площад. Отпред стояха петима-шестима демонстранти. Приличаха на студенти — бледи рошави момичета и брадати мъже с очила като на Джон Ленън. Една от жените държеше мегафон и скандираше срещу двамата полицаи, застанали от двете страни на вратата:

— Долу апартейдът!

Усилени от високоговорителя, виковете й резонираха в каменните стени на посолството. Морисън се почуди какво ли ги засяга апартейдът. Такива неща не стават с киснене по улиците, развиване на плакати и скандиране на лозунги. Нещата се променят с действия, с натиск върху властниците, а след това — с преговори от позицията на силата. И с решителност. Противниците на апартейда в Англия така и не научиха този урок главно защото не бяха изпитали лично този тип дискриминация, срещу която протестираха. Тези хора произхождаха от охолни семейства от средната класа или бяха впиянчени безделници от работническите среди. Повечето дори не бяха черни. Съвсем по друг начин щяха да действат, ако не можеха да си намерят работа само защото не изповядват религията на мнозинството, ако не можеха сами да градят бъдещето си и ако на тях или на техни близки им се случеше да бъдат бити или изтезавани от войниците на потиснически режим, окупирал страната им. ИРА имаше успех, защото членовете й искрено вярваха в каузата й и защото успехът й, когато британците се изтеглят от Ирландия, щеше да донесе благоденствие на всички им.

Той пресече улицата и мина покрай единия от големите, величествени лъвове. Около него се тълпяха азиатски туристи с маркови чанти и скъпи фотоапарати. Върволица скандинавци, предвождани от екскурзовода си, се проточи пред него и той спря, за да им направи път. Наоколо бе пълно с гълъби, пърхащи във въздуха, кацнали около фонтана и разхождащи се по площада. Бяха тлъсти и мързеливи, без страх от хората. Събираха се около туристите, които купуваха пликчета със зърна, за да ги хранят, и кацаха по ръцете им.

Морисън огледа площада. Имаше способността да надушва цивилните полицаи и войниците в отпуска отдалеч, шесто чувство, развито с годините в Белфаст. Набеляза си един мъж около четирийсетте с кафяво яке като една възможност и друг, с жълтеникав шлифер, но и двамата скоро напуснаха площада. Бромли се беше приближил на десетина крачки, когато ирландецът си даде сметка, че той е човекът, с когото трябваше да се срещне. Висок, с очила и добре поддържана къса брада, полицаят приличаше повече на преподавател по история, отколкото на старши инспектор от Отдела за борба с тероризма. Носеше зеленикаво сако от някаква изкуствена материя, широки панталони и кафява вратовръзка. Пушеше лула. Морисън си помисли, че лулата може да е част от дегизировката, защото изглеждаше току-що купена от магазина, но Бромли очевидно не изпитваше проблеми с нея, защото с лекота вдишваше дима, а когато се приближи, избълва голям синкав облак.

— Главен инспектор Бромли, предполагам — каза Морисън.

Не подаде ръка, инспекторът — също. Никой от двамата нямаше доверие на другия. Опасяваха се да не ги наблюдават и докато тайната среща можеше да бъде обяснена като случайност, всяко ръкостискане или друг знак, че се познават, можеше да се окаже фатално за кариерата, а в случая с Морисън — и за живота.

— С какво мога да ви помогна, господин Морисън — попита Бромли с престорена учтивост.

Морисън закрачи бавно по площада.

— Става дума за бомбите. Ние не носим отговорност за тях.

— Кого имате предвид под „ние“.

— Организацията.

— Господин Морисън, тук явно има някакво недоразумение. Веществените доказателства показват, че взривните устройства са от типа на използваните от ИРА и след всеки взрив тези, които поемат отговорността, дават вярната парола. Как ще обясните това?

Бромли поклати глава и дръпна от лулата.

— Подозираме, че зад всичко това стои някаква самозвана група. Още не знаем кои точно.

— Да не искате да ми кажете, че има терористична група, излязла от контрола ви, а вие дори не знаете кои са? Откъде си набавят експлозив?

— Проникнали са в няколко хранилища за оръжие във и около Лондон. Разполагат с експлозиви, детонатори и огнестрелни оръжия. Не ние обаче ги ръководим. Ние, също като вас, имаме интерес това да спре час по-скоро.

— А паролите?

Морисън кимна.

— Смятаме, че някой вътрешен човек в Белфаст или Дъблин ги подкрепя. Но пак не знаем кой е.

Бромли пъхна ръце дълбоко в джобовете си и заби поглед в земята.

— Знаете, че са взели експлозиви, а не знаете кои са, така ли?

— Проверихме всичките си хранилища. От някои липсват боеприпаси.

Морисън внимателно избираше думите си, защото не можеше да си позволи да му издаде повече сведения от необходимото. ИРА все още бе във война с британското правителство.

— Не можете ли да разберете кои членове на ИРА са в неизвестност?

— Това е голяма организация. В момента работим по въпроса.

— Организацията е голяма, но се съмнявам да имате много хора, разбиращи от бомби.

— Може да прозвучи странно, но в момента структурата на организацията е такава, че връзката с отделните членове става по-трудна отпреди. Вие и хората ви трябва да го знаете.

Бромли изръмжа през зъби. Знаеше за какво говори Морисън. След няколко успешни хода от страна на разузнавателните служби в края на седемдесетте и началото на осемдесетте ИРА претърпя промени. Отказа се от централизираната командна структура в полза на по-сложна мрежа от звена с различни, но често припокриващи се функции. Повечето от местните организации в Северна Ирландия бяха подчинени на висшето командване в Белфаст, но в провинцията йерархията бе доста по-гъвкава и трудна за проследяване. Звената бяха разделени на четири нива. Най-важни бяха активно действащите групи, отговорни за грабежите, с които се набавяха средства, убийствата, бомбените атентати и доставките на оръжие. В тях членуваха стотина от ползващите се с най-голямо доверие членове. Обикновено половината от тях лежаха зад решетките на „Лонг Кеш“^[1].

Второто ниво включваше около триста и петдесет мъже и жени, разделени на малки звена. Всички те бяха обучени за действие, но се пазеха в резерва. Те не бяха толкова добри познайници на силите за сигурност и обикновено тях изпращаха на мисии в Британия и на континента.

Третото ниво включваше малък брой звена, най-вече терористи със седалище в Дъблин, които бяха действали активно през шейсетте, но след това изчезнаха от политическата сцена и в момента имената им не се появяваха в сводките на разузнавателните служби.

Четвъртото ниво включваше хора, които Морисън определяше като ентусиазирани аматьори, най-вече белфастки младежи, които преминаваха обучението си в улични сбивания, или хлапаци от селските райони, които помагаха в контрабандните операции на организацията. Те бяха полезни като куриери и съгледвачи или за създаване на безредици, но нямаха достатъчно опит за нещо по-сложно. Повечето оставаха временно в организацията и обикновено не израстваха в йерархията.

Организацията беше устроена така, че ако някое звено бъде разкрито, вредата върху останалите да е минимална. Системата увеличаваше сигурността за ИРА, но в същото време затрудняваше контрола върху отделните членове. Трябваше всяко звено да се проверява поотделно, което отнемаше много време. А за самостоятелно действащи членове като Морисън това бе невъзможно.

— Та какво предлагате, господин Морисън?

— Ние имаме план.

— Кои „ние“?

Точно това, както съзнаваше Морисън, бе проблемът. „Ние“ означаваше Хенеси и Морисън, никой друг, така че се налагаше да използва цялата си убедителност, за да спечели одобрението на Бромли. Задачата му ставаше още по-трудна, като се има предвид, че инспекторът трябваше да запази всичко в тайна. Както и да го погледнеш, загубена кауза.

— ИРА не е отговорна за взривовете, уверявам ви. Те използват боеприпасите и кодовите ни думи, но действат без официално нареждане. Смятаме да сменим кодовата дума, но този път ще дадем на всеки член от висшето командване различна нова парола. Когато поемат отговорност за следващата бомба, ще разберем кой ги подкрепя.

Бромли стисна лулата между зъбите си и се намръщи.

— Искате полицията да ви съобщи каква кодова дума са ни казали, така ли?

Морисън кимна.

— Нищо повече. Кажете ни думата, ние ще свършим останалото.

— Нищо повече! Нищо повече, освен да съдействам на ИРА! Представяте ли си какво ще стане, ако това се разчуе?

Морисън спря и се обърна към полицая. Приближи лице до неговото.

— А вие представяте ли си, старши инспектор Бромли, колко живот ще ми остане, ако някой в организацията разбере какво ви предлагам? Залагам живота си. И не ми пробутвайте тези глупости колко щяла да пострада репутацията ви.

— Предлагате ми да ви съдействам във вашата бомбена кампания. Искате да ви предоставя поверителна информация от разследването.

Един гълъб се завъртя над главата на Бромли, видя, че няма семена, и отмина.

— Бомбата ще се взриви независимо дали се съгласите да ни помогнете или не, Бромли. Не знам кога, не знам къде, но ще има друга бомба и вероятно ще загинат още хора. С нищо не можем да го предотвратим, но може би, може би ще успеем да избегнем следващата.

Бромли го погледна сурово.

— Кой друг, господин Морисън? Кой друг е замесен?

Морисън преглътна тежко. Беше се надявал да убеди полицая, без да споменава името на Хенеси, но сега виждаше, че не може да го избегне. Бромли нямаше да повярва в сериозността на операцията, ако не разбере кой я ръководи.

— Лиам Хенеси — отвърна ирландецът.

Бромли се ококори от учудване. Обърна се и закрачи редом с Морисън. Минаха мълчаливо покрай опашка от туристи, чакащи да купят зърна за гълъбите. Две униформени полицайки, блондинка и брюнетка, ги подминаха и Морисън се почуди как ли биха реагирали, ако знаеха, че един член на ИРА и главен инспектор от полицията обсъждат как да си сътрудничат. Бромли изчака да се отдалечат от полицайките, преди да заговори:

— Кога смятате да смените паролата?

— Вече е сменена. Вчера. Хенеси лично се погрижи. Само той знае на кого каква дума е казал. Дори на мен не ми е известно.

Бромли знаеше за Хенеси и за ролята му като съветник от Шин Фейн във Върховния съвет на ИРА в Белфаст. Той бе един от най-влиятелните мъже в организацията, само едно стъпало под седемчленния военен съвет със седалище в Дъблин. Съветът в Белфаст се вслушваше в думите му, а в същото време имаше влияние и в главния щаб в Дъблин, който ръководеше активно действащите звена в цяла Европа.

Това, което всъщност искаше Бромли, бе да узнае имената на хората от Върховния съвет и паролите, които са им дадени, но си даваше сметка, че Морисън никога няма да му даде такава информация. Трябваше да се съгласи на условията на ирландеца или изобщо да не се захваща. Можеше ли да поеме такъв риск? Можеше ли да изпусне такава възможност? Морисън не го бе попитал за хода на разследването. Нямаше нужда. Разследването нямаше никакъв напредък от самото начало на кампанията. И не защото не бяха хвърлили достатъчно усилия. В преследването на малката терористична група бяха включени Отделът за борба с тероризма на Бромли, MI-5^[2], Столичното полицейско управление, Специалните служби, Тайните служби за разузнаване, Специалният въздушнодесантен полк и Военното разузнаване, да не говорим за полицията в Северна Ирландия. Всъщност, даде си сметка Бромли, „съвместни усилия“ не бяха точните думи, защото всяка служба се опитваше да работи самостоятелно и ревностно пазеше информацията, до която се докопаше.

— Какво ще стане, когато ви съобщя кодовата дума? — попита полицаят.

Морисън забеляза, че инспекторът използва думата „когато“, а не „ако“. Значи решението бе взето.

— Ще хванем предателя и ще го разпитаме — отвърна ирландецът.

— И така ще разберете кои са терористите?

— Ако Хенеси не греши, да.

— И после?

— Какво после? — смути се Морисън.

— Май не сте обмислили това. Как ще отстраните хората, които залагат тези бомби? Не можете да изпратите друга група в Лондон, за да унищожи първата, нали? Или си мислите, че можете? — Бромли се замисли за миг. — Как да съм сигурен, че Хенеси стои зад това предложение?

Морисън вдигна рамене.

— В това отношение трябва да ми се доверите. Няма начин да се срещне лично с вас, за нищо на света. Никога повече няма да му имат доверие. Ако приемем, че не го убият на часа.

Бромли отново замълча и избълва облак дим от лулата.

— Добре. Съгласен съм. Ще ви кажа кодовата дума след поредната експлозия. Но при две условия. И те не подлежат на обсъждане.

Морисън вдигна въпросително вежди.

— Когато разберете къде се крият терористите, ще ме уведомите и ще ги оставите на властите.

— Властите?

— Няма значение кои. Полицията. Въздушнодесантния полк. Който и да е. Така трябва да стане. Вие не можете да се заемете с това, не и в Лондон.

Морисън кимна. Хенеси бе замислил от самото начало да остави британците да се оправят с цялата бъркотия, защото, ако се разбере, че в ИРА има предател, организацията щеше да се разпадне по невъобразим начин. Години на политически интриги и компромиси щяха да са необходими, за да я обединят отново, а Хенеси не искаше да предизвиква това заради група нехранимайковци.

— Какво е второто ви условие?

— Да ми дадете телефонен номер, на който да се свържа с Хенеси. Ще му предам кодовата дума лично. И двамата рискуваме еднакво.

Продължиха мълчаливо разходката си. Накрая Морисън склони:

— Добре.

Даде на полицая номера на Хенеси във фермата и Бромли си го записа в малък бележник с кожена подвързия.

— Надявам се да не ми се наложи да се обаждам — каза полицаят.

— И аз. Но ще се наложи.

Разделиха се, без да си подадат ръце.

 

 

Уди нямаше навик да ходи в службата в понеделник. Повечето дежурства за репортерите на свободна практика бяха в края на седмицата, в най-натоварените дни за вестника, но обаждането на Куигли го бе заинтригувало. Дежурният пазач му кимна за поздрав и отново заби поглед в сутрешния брой на „Сън“. Беше свикнал журналистите да идват и да си тръгват по всяко време.

Уди си взе кафе от машината и зарови из чекмеджетата на шкафа, където държеше старите бележници. Намери оня от седмицата, когато разговаря с китаеца, и го запрелиства. Сред неразбираемите си драсканици видя думата „китаеца“ и телефонен номер. Не успя да открие нито адреса, нито името на човека. Сред йероглифите си успя да прочете друго име: С. Дж. Браун. Или Браунинг, не се разбираше добре.

Той опита да раздвижи паметта си, докато набираше номера. След десетина позвънявания чу сънлив мъжки глас.

— Храна за вкъщи „Двойно щастие“.

Уди надраска името в бележника си.

— Казвам се Йън Уд. Вие ли идвахте в „Сънди уърлд“ за наградата?

— Не — отговори мъжът и затвори.

— Страхотно — измърмори Уди.

Взе телефонния указател и го заразлиства. Имаше само един магазин за храна за вкъщи „Двойно щастие“. Беше в Клафам и със същия номер. Трябваше да разбере името на китаеца. Позвъни в архива на вестника, но никой не вдигна, затова слезе лично и извади материалите по бомбата в Найтсбридж. В списъка на загиналите имаше две чуждестранни имена: Нгуен Суан Фон и Нгуен Кю Трин. Уди ги записа в бележника си и подчерта „Нгуен“.

 

 

Потропването на вратата стресна Морисън, защото не беше поръчвал нищо, а и не очакваше посетители. Лежеше на кревата по бяла хавлия, с ръце зад тила. Седна и погледна часовника си. Десет. Не бързаше да става, защото очакваше инструкции от Хенеси. Беше го търсил на два пъти предния ден. Първия път никой не вдигна, втория — Хенеси звучеше напрегнато, явно не беше сам. Адвокатът му бе казал, че ще се обади в понеделник. Нещо не беше наред, но Морисън си даде сметка, че не му остава друго, освен да чака, скоро щеше да разбере какво става. На вратата отново се почука, този път по-силно и по-нервно, сякаш посетителят губеше търпение. Внезапно го обхвана страх, помисли, че може би това е полицията или дори ударният отряд на Ълстърската организация, но бързо си даде сметка, че това е глупаво — никой освен Лиам Хенеси не знаеше, че е тук. Въпреки това той се измъкна безшумно от леглото и се приближи на пръсти до вратата. Постави ръце от двете страни на касата и внимателно надникна през шпионката. Въпреки че образът й бе изкривен от дебелата леща, той я позна. Тя отново потропа и той отвори, но не свали ръце от касата, сякаш искаше да й препречи пътя.

— Шон Морисън — поздрави с усмивка тя.

— Мери Хенеси.

Морисън не беше сигурен какви чувства изпитва в този момент. Беше приятно изненадан, разбира се, но в същото време разтревожен. Разтревожен от присъствието й тук. Чувстваше и вина. Огромна вина. И я желаеше. Както винаги. Не можеше да погледне Мери Хенеси, без да се възбуди, без да пожелае да я притежава. Изпитваше и други чувства: разкаяние, страх, тъга, всички смесени в едно.

— Няма ли да ме пуснеш вътре? — попита тя.

Той отстъпи встрани и затвори вратата след нея. Тя остави белия си шлифер на един стол, обърна се, постави ръце на кръста си и го погледна в очите. Носеше бяла блуза с вдигната отзад яка и тънка пола на големи жълти цветя. В кестенявата й коса бе забодена малка черна шнола. Две години, помисли си той. Колко бързо бяха отлетели, толкова бързо, че тя не се беше променила нито на йота. Той дори не знаеше на каква възраст е, защото никога не се бе интересувал. Знаеше, че е поне с десет години по-стара от него, но това изобщо не й личеше нито преди две лета, нито сега. Беше се надявал, че когато се върне след толкова дълго отсъствие, няма вече да я намира толкова привлекателна, че времето ще заличи желанието и страстта. Кафявите й очи заблестяха, сякаш бе прочела мислите му. Тя се приближи бавно, без да сваля ръце от кръста си. Въпреки високите токове пак й се налагаше да вдигне лице, за да го погледне в очите. Спря пред него, толкова близо, че той усети миризмата на косата й, чиста и уханна.

— Много време мина, Шон — каза тихо тя.

Протегна ръце и ги отпусна на раменете му.

— Не трябваше да идваш. — Гласът му звучеше като чужд, напрегнат и несигурен.

Тя вдигна вежди.

— Така ли мислиш?

Изправи се на пръсти и приближи устни до неговите. Устните им не се докоснаха, но той долови топлия й дъх. Преглътна тежко. Дори гледана отблизо, кожата й бе гладка и нежна. Единствените признаци на възрастта бяха леките бръчки около очите й, а и те само увеличаваха красотата й.

— Така ли мислиш? — повтори тя.

Приближи лицето си още, съвсем малко, колкото устните им да се срещнат. Разтвори леко своите, но нищо повече. Без настоятелност, без натрапване. Искаше той да покаже колко я желае, той да поеме инициативата. Дълбоко в съзнанието му един вътрешен глас, който го бе накарал да отиде в Ню Йорк, го зовеше да се възпротиви, но той вече знаеше, че е изгубил битката. Устните му се разтвориха и ръцете му, сякаш излезли от контрол, обгърнаха тънката й талия. Тя все още стоеше на пръсти и го чакаше да се престраши. Той я целуна веднъж, бързо докосна устните й и веднага се отдръпна. Погледна я за миг, после трескаво я прегърна и я притисна до себе си. Впи устни в нейните, езикът му проникна дълбоко в устата й. За няколко секунди тя остана безучастна, изчака той да я обладае, после му отвърна със същата страст. Той затвори очи и желанието да я притежава отново го обхвана. Тя бавно се отпусна назад, така че петите й да докоснат земята. Той се приведе, за да не отдели устни от нейните. Тя опита да се отскубне, но той постави ръка на тила й и притисна главата й към своята.

Тя постави ръце на раменете му и опита да го отблъсне. Един кичур коса бе паднал пред лявото й око, но тя не му обърна внимание. Отблъсна го, но в същото време долепи слабините си до неговите. Стори му се, че между краката му е избухнал пожар. Очите й заблестяха.

— Кажи ми, че ме желаеш — прошепна.

— Знаеш, че е така — отвърна той и опита да я целуне отново, но тя отдръпна глава и притисна бедрата си още по-силно до неговите.

— Кажи ми, че ме желаеш.

Бавно свали дясната си ръка от рамото му и прокара пръсти по косматите му гърди. Острите й нокти издраха плътта му, разтвориха хавлията и продължиха надолу по ребрата му. Той затаи дъх. Тя прокара ръката си надолу, едва докосвайки корема му, после към слабините му.

— Кажи ми — настоя отново и в същото време докосна члена му.

Стисна го леко и той изстена в знак, че се предава.

— Желая те, Мери.

Тя смъкна хавлията от раменете му и той застана гол пред нея. Тя го хвана за косата толкова силно, че го заболя, и придърпа главата му, допря плътно тяло до неговото. Той я повдигна и тя вдигна крака, обгърна кръста му и сключи глезените си зад гърба му. Сега в главата му остана само една мисъл. За нея.

 

 

Нгуен лежеше неподвижно и слушаше песента на птиците. Беше се върнал в гората Толимор под прикритието на нощта и завари микробуса, където го бе оставил. Взе някои неща от задницата и ги прибра в раницата си, приготви една тубичка бензин. Беше се отказал от мисълта да спи при микробуса, в случай че Хенеси изпрати хайка в гората. Нямаше голяма вероятност, но не си струваше да поема риска, защото, ако го изненадат, нямаше как да им се изплъзне.

Намери безопасно място на стотина метра от колата и остана там до сутринта. Седна и се облегна на един огромен бор. Въздухът ухаеше на смола. Наоколо стотици сини камбанки се поклащаха безгрижно от вятъра. Той прекара около час в стриване на главичките на клечките от три кибрита. Прибра получения фин червен прах в една от кутийките, след това отряза около метър жица и оголи около два сантиметра по средата. С върха на ножа проби кибритената кутийка и прекара жицата през нея, така че оголената част да е в пряк контакт с праха от главичките. Оголи и краищата на кабела и го уви около кутийката. След това свали стъклото от единия будилник и го прибра в раницата заедно с омотаната в жици кутийка. Като, свърже будилника с кибрита и една батерия, щеше да получи примитивен часовников механизъм, достатъчен да възпламени една туба бензин.

Пистолетът, който бе взел от преследвача в горичката, бе автоматичен „Браунинг Хайпауър“ и тежеше около килограм. Нгуен извади пълнителя и преброи патроните. Тринайсет. Фатално число за западняците, но не и за виетнамците. Той разглоби пистолета и го почисти, провери дали механизмът работи добре. Всичко беше в изправност. Имаше два предпазителя, един при спусъка и един за пълнителя. Сериозно оръжие. Беше прекалено тежък, за да го носи в джоба, затова го прибра в раницата. Миризмата на печено му напомни, че отдавна не е ял, затова извади една кутия месо и една ориз и започна да се храни с пръсти. Отдавна не се беше хранил сред природата. Как го наричаха западняците? Беше прочел думата в една от английските книжки на Кю Трин. „Пикник“, точно така.

Докато ядеше, обмисли следващите си действия. Едно беше сигурно, трябваше да се срещне с Хенеси преди ирландецът да се опомни от изненадата, а това означаваше да се върне във фермата. Сега, след като бе видял колко вреда може да му причини, адвокатът сигурно щеше да е по-склонен към съдействие. При достатъчен натиск всеки ще се огъне. Не да се счупи, само да се огъне.

Нгуен въздъхна и се отпусна сред боровите иглички. Това, което вършеше, не му доставяше никакво удоволствие. Бе напуснал Виетнам с надеждата, че няма да му се налага повече да воюва и да убива, че най-после ще може да отглежда децата си в мир. Когато последният американски хеликоптер отлетя от американското посолство в Сайгон, той все още се надяваше да се изплъзне на северновиетнамците и в крайна сметка да се добере до Съединените щати. Беше воювал рамо до рамо с американците и бе станал свидетел на смъртта на стотици американски юноши за свободата на родината му, така че не гледаше на отстъплението им като на предателство. Виждаше колко трудна е операцията по изтеглянето и знаеше, че не е единственият останал. Едва по-късно, след смъртта на Ти Мин и Май Фон, омразата разяде душата му като гнойна язва и той се закле никога да не търси убежище в Съединените щати. В бежанския лагер останаха много учудени, когато им заяви, че ще отиде във всяка друга страна, само не и в Америка. Чиновниците от Върховната комисия по бежанците към ООН го разпитваха многократно и все му обясняваха, че заради военното му досие в Съединените щати ще го приемат с отворени обятия, но той упорито отказваше да приеме, както и да говори за причините за решението си. Спомена пред комисията, че двете му дъщери са загинали по време на пътуването им през Южнокитайско море, но не се впусна в повече подробности. Според него те нямаха право да знаят. Толкова бяха красиви, Ти Мин и Май Фон, и дори сега, след повече от десет години, той си ги представяше, сякаш стоят пред него. С катраненочерни коси, високи скули, ясни очи и винаги усмихнати, красиви като майка си, преди годините да вземат своята дан. Бяха толкова добри, че мисълта за тях бе единственото, което го поддържаше през трите дълги години в тъй наречените лагери за „преобучение“, където работеше по петнайсет часа на ден на ръба на гладната смърт, докато северновиетнамците не решиха, че отново е станал добър комунист.

Не се беше съмнявал, че ще го накажат, но не си бе представял колко жестоко може да бъде това наказание. Сутринта на 30 април 1975 г. той се измъкна тихо от леглото, за да не събуди Суан Фон, и застана на входа на нишата, в която спяха двете му дъщерички в единично легло, притиснали глави като сиамски близнаци. Стоя повече от час, опитвайки да запечата образа им в съзнанието си, сигурен, че ги вижда за последен път. Шумовете от улицата се бяха променили, бръмченето на хеликоптери бе заменено от далечния рев на камионите, превозващи северновиетнамските войски и провизии в Сайгон, и веселите възгласи на тълпата, излязла да посрещне бо дой — синовете на народа. В ранните часове, докато се любеше с жена си, Нгуен беше чул танкове по улицата и единични картечни откоси, но не му стана ясно дали комунистите прочистват отделни гнезда на съпротива, или това е израз на високия боен дух на победителите.

Той облече избеляла карирана риза и обу чисти памучни панталони и стари сандали. Изхвърли униформата си на улицата и изпразни апартамента от всички улики за сътрудничеството му с американците. Бяха се подготвили много преди евакуацията, веднага щом стана ясно, че войната е загубена. Бяха изтеглили всичките си пари и ги бяха превърнали в злато, знаеха, че когато Сайгон падне, банкнотите ще се превърнат в безполезни хартийки. Пазеха златото в сейф заедно с няколко часовника „Ролекс“ и малко бижута, които успяха да купят на черния пазар със заплатите на Нгуен, и две седмици преди пристигането на северновиетнамските войски взеха всички ценности от банката. Вече бяха решили Нгуен да ги напусне, това бе единственият начин да оцелеят.

Суан Фон имаше приятели, които й помогнаха да си намери работа като готвачка. Тя щеше да крие богатствата под дъските в апартамента до завръщането на съпруга си или докато й се удаде възможност да избяга с децата. Преди да тръгне, Нгуен извади една снимка от портфейла си, снимка на Суан Фон и двете момиченца, и я остави на леглото. Беше я носил със себе си през цялата война, но сега щеше да е опасно за тях, ако я намерят у него. Извади всички документи от портфейла и си остави само малко пари. Самотният трийсет и една годишен мъж, скитащ из улиците, скоро щеше да събуди подозрение и да бъде задържан за разпит. Щяха да му вземат всичко, затова той остави сватбената си халка, часовника и запалката си с емблема на Специалните части до снимката, целуна жена си по бузата и забърза по стълбите, докато още не си е променил мнението.

Улиците на Сайгон бяха също толкова претъпкани както предната нощ, но докато тогава всички бързаха да избягат с американците, сега всички се тълпяха, за да приветстват северновиетнамските войски. Деца размахваха северновиетнамски знамена — червено и синьо със златиста петолъчка — и на всяка витрина бе окачена снимка на Хо Ши Мин със сериозно изражение на лицето. Очукани, раздрънкани камиони, покрити с дебел слои червена кал, возеха войниците — млади мъже с широки маслиненозелени униформи и гумени сандали, — които весело приемаха овациите на тълпата.

Спряха го около обяд петима юноши в униформи и му поискаха документи. Той им каза, че са го обрали преди два дена, и един от тях го удари в лицето и го обяви за лъжец. Заставиха го да коленичи, сложиха му превръзка на очите и белезници и грубо го хвърлиха в каросерията на някакъв камион. В продължение на целия ден в камиона бяха натоварени още много хора като него. Очите и ръцете на всички бяха вързани. Предупредиха ги, че който опита да разговаря, ще бъде застрелян. Когато камионът се напълни, потеглиха и пътуваха в продължение на три дни с по шепа вкиснал ориз на ден, който трябваше да ядат като животни от земята, защото пазачите отказваха да им свалят белезниците. Нгуен предположи, че ги карат на север, и се зачуди защо си правят този труд, след като комунистите контролират цялата страна. В момент на надежда си помисли, че може би северновиетнамците се опасяват, че американците ще се върнат, но знаеше, че това е невъзможно. Евакуацията на посолството не приличаше на действие на армия, която има намерение да се върне.

Никога не научи името на мястото, където ги закараха, но без съмнение беше някакъв затвор, и то доста стар. Хвърлиха го в тясна килия, две на четири крачки, с една дървена пейка и кофа. Свалиха му превръзката от очите и той забеляза, че пейката е изгладена от телата на хората, които са спали върху нея. Изглеждаше на стотици години и очевидно бе използвана още от французите. Пейката беше наклонена така, че всяка течност да се оттича към дупката в основата на една от стените. Нямаше прозорци, единствената светлина идваше от коридора, когато вратата се отвори, и тогава на всички посоки се разбягваха хлебарки в търсене на убежище по тъмните ъгли. Заставиха Нгуен да легне и оковаха краката му във вериги, закачени за стената. Преместиха кофата така, че да я достига, свалиха му белезниците, излязоха, без да проронят дума, и заключиха вратата. Държаха го така две седмици, като отваряха вратата само по веднъж на ден, за да му оставят шепа ориз върху бананов лист и къшей корав хляб. В килията бе задушно и горещо и постоянно го мъчеше жажда, но му даваха само по една пръстена паничка вода заедно с храната, Въздухът вонеше на урина, пот и разложение. Хлебарките не го притесняваха дори когато пълзяха по него, но имаше комари и цялото му тяло се покри с пъпки, които го сърбяха толкова силно, че му се виеше свят. Краката също го боляха, металните окови прежулваха глезените му.

След две седмици самота го завлякоха от килията в една стая, където за пръв път видя слънцето през мръсно остъкление на тавана. Вляво от остъклението висеше ръждясала метална кука. Двама северновиетнамски офицери го разпитваха в продължение на един час, после отново го оковаха в тъмната килия. След седмица пак го изведоха за разпит. Нямаше мъчения, нямаше заплахи, само въпроси, почти същите като първия път, и той им даде същите отговори. Същите лъжи. Бил механик, никога не бил участвал в бойни действия. Нямал роднини. Бил си загубил документите. По безизразните лица на офицерите не можеше да определи дали му вярват или не, и и през повечето време трябваше да мижи, докато ги гледа, защото след тъмнината на килията оскъдната слънчева светлина, проникваща през прашното стъкло, го заслепяваше.

Върнаха го в килията и го държаха само три дни, преди пак да го заведат в стаята за разпити. Той вече едва ходеше и венците му кървяха от недохранване. Имаше диария и задните му части бяха покрити със струпеи. По-възрастният от двамата офицери, благовиден беловлас майор, каза, че не му вярват и че ще са му благодарни, ако този път им каже истината. Той ги увери, че не лъже, и те поклатиха глави, сякаш бяха натъжени от отговора му. В стаята влязоха четирима войници с бамбукови пръчки и го биха до безсъзнание. След това го обляха с вода и отново го биха, докато изпадне в несвяст, преди да го завлекат обратно в килията.

В продължение на една седмица това се повтаряше всеки ден. Караха го да каже истината, той повтаряше историята си, войниците го пребиваха.

На седмия ден, след като му счупиха три зъба и четири ребра, мъчителите смениха тактиката. Донесоха дълго въже, завързаха ръцете зад гърба му, омотаха останалата част около тялото му и го закачиха на куката. Странно, но не си спомняше вече колко дни са го изтезавали. Помнеше само, че никога в живота си не е изпитвал такава болка и че по едно време бе станала толкова непоносима, че ги умоляваше да го убият. Сега обаче, когато лежеше сред боровите иглички и гледаше синьото небе през клоните, му се струваше, че всичко това се е случило на друг, че си спомня за чужди преживявания, разказани му от някого. Само едно нещо го бе поддържало през цялото време — образите на жена му и двете му дъщерички, заспали с допрени главици. От всички картини, запечатани в съзнанието му, тези бяха най-ярки, защото се съсредоточаваше върху тях, докато го измъчваха. Точно те му помогнаха да не се огъне.

Никога не разбра дали в крайна сметка му повярваха, или просто се примириха, че няма да успеят да го пречупят, но един ден изтезанията спряха и го преместиха в поправителния лагер, където трябваше да работи на полето по петнайсет часа на ден. Там поне го хранеха. Заставяха го да пише безкрайни самокритики и всеки ден заедно с други затворници слушаше лекции за добродетелите и идеалите на комунизма. Който отказваше, биваше пребиван. Имаше и други наказания, които се налагаха за всяка дреболия. Затворниците биваха провесвани с главата надолу и оставяни така с дни, докато краката им хванат гангрена, заключваха ги в тесни кафези и ги оставяха под палещото слънце или ги заравяха до шията в земята. Нгуен остана там три години. Три години живот в лъжа. Три загубени години.

Освободиха го, когато най-сетне решиха, че е станал добър комунист, и го изпратиха на строежа на една напоителна система западно от Ханой. Три пъти седмично трябваше да се явява пред един политически офицер за допълнително обучение. Имаше късмет, защото десетки хиляди южновиетнамци останаха в поправителните лагери за много повече време.

Успя да избяга една нощ и да се добере до Ханой, където открадна документи и пари и потегли на юг за Сайгон. Живя в мизерия няколко седмици, преди една нощ да се осмели да се свърже със Суан Фон. Почука леко на вратата и когато тя отвори, по учуденото й изражение личеше, че не го е познала. Изненадата й бе голяма, защото той беше отслабнал много и изглеждаше остарял поне с десет години. Тя го прегърна и заплака тихо. Въведе го в стаята и го сложи да седне, коленичи и се притисна до него, без да престава да хлипа и да шепне името му. Той осъзна, че колкото и големи да са били страданията му, нищо не може да се сравни с преживяното от нея. Него поне го бе крепила надеждата, че ще види нея и децата си. Тя дори не е знаела дали е жив.

Суан Фон му направи зелен чай и докато той пиеше, тя отиде в спалнята и донесе малко дете. Момиченце. Дъщеря му, зачената в нощта, когато американците напуснаха Сайгон, която никога не бе виждал и която сега беше на три годинки.

— Казва се Кю Трин. Но можем да й сменим името, ако не ти харесва.

— Идеално е — отвърна Нгуен.

Взе детето в ръце, а жена му събуди Ти Мин и Май Фон, за да видят баща си, когото едва помнеха. Не го бяха виждали почти през една четвърт от живота си. Нгуен бе толкова щастлив, че едва говореше, просто прегърна и четирите. Цялото му семейство.

Преди да успее да попита, Суан Фон каза:

— Златото е още тук и познавам един човек, който ще ни изведе от страната.

— Трябва да тръгваме час по-скоро — каза възбудено той.

— Знам. Само теб чакахме.

Нгуен и семейството му тръгнаха през нощта за едно рибарско пристанище в провинция Киен Гиан, носеха всичките си ценности и документи в две брезентови торби. Платиха капаро на един посредник в Сайгон, който им каза къде и кога да дадат останалата сума.

Преспаха в една мръсна колиба, воняща на риба, с още две семейства, които също чакаха да бъдат изкарани от страната. Кю Трин започна да кашля и вдигна температура. Състоянието й се влоши и цяла нощ не им даде да мигнат. Нгуен стоеше до нея, бършеше челото й с влажна кърпа и й пееше с парче картон. През деня стана още по-зле. Суан Фон първа изказа мислите му на глас, въпреки че той отдавна бе стигнал до същия извод: детето нямаше да издържи пътуването по море, особено в мръсния, претъпкан с бежанци трюм. Тя предложи да изчакат в селото, докато състоянието на момиченцето се подобри, но Нгуен изтъкна, че така ще изгубят капарото. А то представляваше значителна част от спестените с мъка средства.

— Тръгвай тогава с Ти Ман и Май Фон — предложи тя. — Ние ще те настигнем в Хонконг.

Той отначало отказа, но впоследствие осъзна, че тя има право. Ако тръгне с двете момичета сега, щяха да убедят капитана да приспадне капарото за петима от таксата за пътуване на трима и така да оставят достатъчно пари за Суан Фон и Кю Трин. Когато капитанът дойде по-късно същата вечер, Нгуен му обясни как стоят нещата и той в крайна сметка склони да извади депозита от общата сума само срещу унция злато допълнително. За още една унция се съгласи да повика лекар за детето.

Когато видя плавателния съд, с който трябваше да прекосят Южнокитайско море до Хонконг, Нгуен едва не се разколеба. Лодката бе дълга петнайсетина метра, с ръждясала и многократно кърпена обшивка. На борда вече седяха или клечаха трийсетина бежанци и Нгуен с двете момичета и другите две семейства от колибата едва намериха място да се поберат. Водата стигаше обезпокоително близко до борда.

Освен капитана екипажът включваше още трима младежи, почти момчета, с окъсани фланелки и срязани над коленете панталони. Беше им необходим около половин час, докато „убедят“ мотора да заработи, и лодката навлезе колебливо в открито море, докато огромното червено слънце се издигаше на хоризонта.

Една дупка на палубата водеше към трюма, съдържащ дузина походни легла, върху които бежанците спяха на смени. Имаше малка печка и една жена приготвяше на нея оскъдната храна, която бяха взели: малко ориз, сушена риба и чувал пресни зеленчуци. Някои от мъжете хвърляха въдици в морето и от време на време вадеха прясна риба, колкото да допълнят мизерните порции и да прогонят скуката. Повечето от времето прекарваха седнали по турски на палубата, наблюдавайки хоризонта с надежда лодката да се задържи още няколко дни на повърхността.

Прясната вода също не достигаше и всеки получаваше по една чаша на четири часа. Между мачтата и въжетата на платното бе разпънато одеяло, което осигуряваше известна защита от слънчевите лъчи и периодичните дъждове. Условията бяха толкова мизерни, че Нгуен се радваше, задето е оставил Кю Трин.

От три дни бяха напуснали Виетнам, когато срещнаха рибарските лодки. Бяха три, боядисани еднакво, сякаш принадлежаха към една и съща флота: палубите — в червено, с натрупани варели и въжета; кабините на кормчиите — бели. Отстрани бяха зелени, с бели надписи на тайландски. Хората от екипажа изглеждаха добре настроени, когато се приближиха, започнаха да им махат с усмивка и извикаха, че имали вода и лед за продан. Капитанът отказа, но някои от бежанците се разкрещяха, че можели да платят. Капитанът явно се разтревожи и им пошепна да мълчат, защото тайландците щели да им създадат проблеми. Бежанците обаче не му обърнаха внимание и закрещяха още по-силно на рибарите. Капитанът извика на кормчията и старият плавателен съд започна да завива, но дори Нгуен с малкия си опит в корабоплаването знаеше, че няма как да избягат на рибарските лодки. Той се изправи и забеляза как един от тайландците изважда пушка и я вдига на рамото си. Нгуен изкрещя, за да предупреди другите, но беше прекалено късно. Проехтя изстрел и капитанът се свлече, улучен в гърдите. Последваха още гърмежи и дъжд куршуми обсипа кабината на кормчията, убивайки останалите двама от екипажа. Бежанците се разпищяха и лодката се понесе неуправляема по вълните. Нгуен се огледа отчаяно за някакво оръжие, но не намери нищо подходящо. Една от тайландските лодки се приближи и екипажът й придърпа виетнамския съд с прътове и куки.

Бежанците се скупчиха в противоположния край на лодката като добитък при вида на змия и плавателният съд се наклони заплашително. Жените и децата плачеха, мъжете крещяха, искаха да се отбраняват, но не знаеха как. Разполагаха само с голите си ръце, а тайландците имаха пушки, ножове и брадвички. Нгуен остана далеч от дъщерите си, не можеше да се добере до тях през тълпата.

Друга лодка се приближи откъм носа и половин дузина свирепи тайландци скочиха на борда. Бяха яки мъже, загрубели от дългогодишния морски живот, загорели от слънцето, покрити с белези от битки и нещастни случаи с въжета и мрежи.

Вклиниха се сред бежанците, разделиха мъжете от жените и децата, като убиваха всеки, който се противи. Един от тайландците, мургав, набит мъж с татуировка на тигър на гърдите, погледна в трюма. Извика на развален виетнамски, че всички жени и деца трябва да излязат. Отвътре се чуха писъци и викове, но никой не се показа, затова тайландецът вдигна пушката си и стреля два пъти в дупката. Последваха още писъци и викове и три жени и едно момиче излязоха на палубата. Една от жените беше около шейсетте. Тайландецът я прободе в корема, извъртя ножа си, след което я блъсна назад в дупката.

Сред бежанците премина ропот и те започнаха да настъпват, но веднага отекнаха изстрели и четирима от мъжете се сгърчиха с викове на палубата. Тайландците започнаха да ги претърсват, да им отнемат часовници, бижута и други ценни предмети, след което ги блъскаха в трюма. Тези, които се съпротивляваха, биваха убивани и хвърляни през борда. Някои от по-младите жени бяха прехвърлени на тайландските лодки, където останалите пирати ги чакаха с протегнати ръце. Нгуен гледаше ужасен как нападателите разкъсват дрехите им, как ги бият, ако се съпротивляват прекалено, и как ги изнасилват направо на палубата. Видя как двама тайландци държаха едно момиче на не повече от петнайсет години, докато трети я обладава. От писъците й го побиха тръпки и тогава чу отчаяните викове на собствената си дъщеря, Май Фон. Двама тайландци я влачеха към носа, където други рибари я чакаха с жадни погледи.

— Тя е само на тринайсет! — изкрещя Нгуен.

— Колкото е по-млад плодът, толкова е по-сладък — отговори един тайландец на развален виетнамски и го удари с приклада на пушката си в гърдите.

Нгуен се свлече на палубата, неспособен да си поеме дъх. С премрежен поглед видя как Ти Мин се хвърля върху мъжете, за да спаси сестра си. Рибарите се разхилиха и един от тях я сграбчи. Хвана ризата й и я дръпна рязко. Копчетата отхвърчаха като малки куршуми, разкривайки малките гърди и гладката й кожа. Други двама тайландци се включиха в забавлението на другаря си и разрязаха останалите й дрехи с ножовете си. Тя запищя ужасено, молейки баща си да я избави. Той се изправи и с олюляваща се походка си проправи път сред бежанците, които все още бяха на палубата. Май Фон бе вече на тайландската лодка, където трима мъже започнаха да я събличат и да я бият, ръмжейки като настървени кучета. Тя също го викаше за помощ. Нгуен пристъпи към мъжете, които държаха Ти Мин, но пред него се изпречи един тайландец с пушка. Той насочи оръжието към гърдите на Нгуен, захили се и натисна спусъка. Нгуен отскочи в момента на изстрела, усети ударната вълна и остра болка отстрани на главата си и изведнъж се намери под водата. Задави се. Главата му се пръскаше от болка. Усети вкуса на собствената си кръв. Изплува на повърхността, плюейки солена вода, за да види как тайландците подпалват бежанската лодка и се оттеглят на своите съдове.

Нгуен с мъка се задържа на повърхността, едва успяваше да остане в съзнание. Никога нямаше да забрави ужасените крясъци от трюма и писъците на жените от тайландските лодки. Никога вече не видя дъщерите си. Дълбоко в себе си искаше и той да умре, но накрая инстинктът за самосъхранение надделя. Наоколо се носеха много трупове. Той свърза два с колана си. Остана на този зловещ сал повече от петнайсет часа, докато един британски товарен кораб, плаващ към Хонконг, не го спаси.

Казаха му, че имал късмет, че са го забелязали, но той не се чувстваше късметлия. Срамуваше се от себе си, сякаш бе предал дъщерите си, сякаш е трябвало или да ги спаси, или да умре за тях. Това чувство за вина никога нямаше да го напусне. Започна да действа като робот, без да мисли, събитията през последните няколко минути на борда не му даваха покой.

Той отвори очи и погледна клоните над главата си. Ръцете му трепереха, дишаше учестено. Искаше да върне времето назад, искаше отново да е на тази лодка, защото знаеше, че този път ще направи правилния избор, че този път ще предпочете да загине в опит да спаси децата си, вместо да скочи от борда, за да запази собствения си мизерен живот.

Този път нямаше да се провали.

 

 

Мери Хенеси лежеше опряла глава върху рамото на Шон Морисън и описваше с пръст малки кръгове по гърдите му. Той я целуна по главата и тя се усмихна.

— Много време мина, Шон Морисън.

— Така е, Мери Хенеси — отвърна провлечено той.

Погледна часовника си. Беше единайсет.

— Да не ми е изтекло времето? — попита тя. Прокара бавно ръка през космите на гърдите му. — Обзалагам се, че мога да променя решението ти…

Морисън се изсмя и хвана ръката й.

— Мери, дори ти не можеш да вдигнеш мъртвец.

Тя се усмихна.

— Не е мъртъв, а почива. — Отново постави ръка на гърдите му. — Нали няма да ме изхвърлиш толкова скоро?

— Чакам обаждане.

— Жена ли?

— Няма друга жена, Мери Хенеси.

Полежаха мълчаливо, наслаждавайки се взаимно на топлината си.

— Не трябваше да ме напускаш, Шон — каза накрая тя толкова тихо, че той отначало си помисли, че говори насън. — Нямаше нужда да заминаваш.

Той въздъхна.

— Имаше голяма нужда.

— Заради Лиам ли?

— Заради нас. Защото това бе грешка.

Тя се изсмя рязко.

— Целият свят е една голяма грешка, а ти се тревожиш кое е правилно и кое не в отношенията между един мъж и една жена. Понякога наистина ме изненадваш.

— А ти, Мери Хенеси, постоянно ме караш да се учудвам.

— Дори не знаех как да те намеря в Ню Йорк.

— Точно това беше целта. Да изляза от полезрението ти, от ума ти.

Тя поклати глава:

— Отсъствието само усилва желанието.

— Ти не пожела да напуснеш съпруга си. Ти беше тази, която отказа да продължи нататък.

— Женена съм от дълго време, Шон. От много дълго време.

— Знам. Знам.

Тя въздъхна и той почувства топлия й дъх върху гърдите си.

— Ако бях свободна, щях да ти се отдам, без да се замислям. Ако ме беше пожелал.

— Ако!

— Толкова по-стара съм от теб, Шон.

Той я притисна към себе си и я погали по главата.

— Това никога не е имало значение нито преди, нито сега.

— Но може да има значение в бъдеще. Може.

Морисън затвори очи. Бяха водили този разговор хиляди пъти. Понякога, преди да замине за Ню Йорк, му се струваше, че отделят повече време за обсъждане на връзката си, отколкото за самата връзка.

— Бих искала Лиам да беше повече като теб — прошепна тя.

— В какъв смисъл?

— По-силен. По-корав.

Той се изсмя и тя го плесна по гърдите.

— Не това имах предвид, идиот такъв. Той се промени, омекна. Омекна за Каузата. Гордеех се с него, имаше власт и не се страхуваше да я използва. Сега предпочита да говори, да преговаря. Държи се като старец, който се опитва да се помири със света.

В гласа й зазвуча горчивина и тя изсъска последните думи като разгневена котка. Морисън не се сещаше какво да каже, затова запази мълчание и продължи съсредоточено да гали косата й, опитвайки се да я успокои по-скоро с физически допир, отколкото с думи.

— Никога няма да му простя за Джери, знаеш ли? — продължи тя.

Брат й бе застрелян от един протестантски наказателен отряд преди три години. Четирима маскирани мъже бяха нахълтали в дома му и го бяха екзекутирали пред очите на жена му и трите му деца в навечерието на Коледа. Мери също беше у тях, за да им занесе подаръци, и цялата бе оплискана с кръвта му. Морисън я видя в болницата няколко часа по-късно. Стоеше с Лиам в коридора с напръскана с червени петна рокля, размазана по бузите кръв и зачервени от плач очи. Сега си даваше сметка, че точно тогава се влюби в нея.

— Той откри кой го е извършил, знаеш ли?

— Да. Знам.

— Месец по-късно убиха един фермер на границата и ги заловиха. Умолявах Лиам да нареди да ги убият, преди да ги изправят пред съда. Той отказа. Сега са в „Лонг Кеш“ и четиримата, а той продължава да не предприема нищо. Един от тях учи социология в Свободния университет, Шон, представяш ли си? Джери е мъртъв, а той ще се дипломира. А Лиам все повтаря, че са си получили заслуженото и че времето на отмъщенията е отминало. Все такива философски глупости. Загубил е вътрешният си плам, и то когато най-много има нужда от него.

Морисън усещаше ударите на сърцето й, целуна я нежно по главата.

— Точно затова съм тук, знаеш ли? В Лондон. Защото се е сврял в миша дупка заради някакъв скапан китаец. Голям мъж се крие като уплашено дете. Иска и аз да се крия.

— Какво искаш да кажеш?

Мери седна на леглото.

— Разбира се, че не знаеш. Той ни последва във фермата. Взриви една от помощните постройки и колата. Джими е в болницата.

— Добре ли е?

— Не знам, тръгнах веднага след като взриви колата. Лиам счете за по-добре да дойда в Лондон. Не се възпротивих, защото така ми се отвори възможност да те видя.

Тя го прекрачи, целуна го, после стана и отиде в банята. Той чу шуртенето на душа.

Телефонът иззвъня и Морисън неволно подскочи. Дали от чувство на вина? Вероятно. Вдигна слушалката. Беше Хенеси.

Разказа му за взривяването на колата и за преследването на китаеца в гората, което бе прераснало в катастрофа. Морисън се направи на изненадан и попита дали има ранени, въпреки че вече знаеше.

Докато говореше, Мери излезе от банята по хавлия, твърде голяма за нея. Бършеше косата си с кърпа. Морисън внезапно изпита чувство на вина и й обърна гръб, за да не я гледа в очите.

— Очевидно имаме работа с човек, свикнал да се бие, може би някакъв терорист. Може би е воювал в джунглата. В Малайзия например.

Мери приключи с бърсането на косата си и започна бавно да я реши, наблюдавайки Морисън в огледалото над нощната масичка.

— Районът около фермата не прилича много на джунгла — отбеляза Хенеси.

— Не е джунгла, съгласен съм, но има стотици декари гора и безброй места, където да се скрие. Човек, който знае какво прави, може да остане незабелязан със седмици. Да се изхранва из фермите, денем да се крие, а през нощта да върши поразии. И колкото повече хора го търсят, толкова повече вреди ще нанесе.

— Така смята и Джим Кавана. Съветва ме да се върнем в Белфаст. Там щял по-лесно да ме пази.

— Така е, но сега поне знаеш къде е. Ако се справиш с него в провинцията, ще успееш да запазиш всичко в тайна. В Белфаст има опасност да започне истинска кървава баня.

Мери престана да се реши и погледна Морисън.

— Какво предлагаш? — попита Хенеси.

— Клин клин избива. Да изпратим само един човек, някой обигран следотърсач. Без хайки, само един човек, който да го проследи.

— Стига, Шон. Откъде ще вземеш такъв човек?

— Какво ще кажеш за Майки Джерафти?

— Той се пенсионира.

— Ами тогава го върни на работа, Лиам. Той е най-добрият избор. Като млад беше лесничей, баща му бе сред най-добрите в Ирландия.

Способността да проследява дивеч не бе единственото умение на Джерафти, но работата му като наемен убиец на ИРА не беше за телефона. Морисън знаеше поне за три убийства, извършени от него, две с пушка от далечно разстояние и едно от упор на полицай, който ослепил някакъв млад католик при доста жесток разпит. Момчето бе втори братовчед на Джерафти и той пожела да изпълни задачата. Подбудите бяха лични, но изпълнението — професионално. Ако наистина се беше пенсионирал, каузата само губеше.

— Не работи ли като следотърсач в някакъв ловен резерват в Шотландия?

— Вече е пенсионер — повтори Хенеси.

Мери се изправи и се приближи до Морисън. Той я погледна и се усмихна, тя смъкна хавлията и застана гола пред него. Той направи върховно усилие да удържи гласа си да не затрепери. Сигурен бе, че Хенеси ще усети, че нещо не е наред.

— Такива умения не се губят. — Морисън нямаше предвид само уменията да преследва дивеч.

— Не казвам, че се е отказал от работата си, Шон, отказа се от Каузата.

— Никой не може да се откаже от Каузата.

Мери блъсна Морисън на леглото и смъкна халата му. Той затвори очи и едва не извика, когато тя пое члена му в уста. Нежната й коса погали слабините му, тя протегна ръце и леко заби нокти в кожата на гърдите му. Започна тихо, да стене от удоволствие и Морисън бе сигурен, че Хенеси я чува.

— Неговият случай е по-особен — продължи адвокатът. — Жена му почина преди пет години. От рак. Ужасно мъчителна смърт. Той го преживя много тежко. Вече не беше в състояние да ни служи.

— И кой му разреши да се оттегли?

Хенеси замълча и Морисън се досети за отговора.

— Ти, нали, Лиам?

Хенеси продължи да мълчи.

— Ако ти си му разрешил, значи ти дължи услуга. Сега е времето да му я поискаш. Какъв по-добър случай да ти се реваншира?

Мери започна да движи глава нагоре и надолу, прокарвайки език по цялата дължина на члена му. Искаше му се да я спре, но не го направи. Объркването му се увеличи и заради чувството за вина и абсурдността на ситуацията: да говори с Хенеси, докато се забавлява с жена му.

— Той може да се съгласи да открие китаеца, но нищо повече.

— Добре, и това ни стига. Позволи ми поне да говоря с него. Може пък да се съгласи да помогне на един стар приятел. — Изведнъж на Морисън му хрумна нещо. Решение на проблема: — Ще му предложа да ме вземе със себе си. Той ще го открие, а аз ще свърша останалото.

Хенеси се замисли за момент, после се съгласи. Накара Морисън да изчака, докато намери стария си бележник. Морисън усети, че ще свърши, и протегна ръка, за да отблъсне Мери. Тя освободи члена му и легна върху него, облизвайки устни като доволна котка, очите й блестяха. Той се досети какво е намислила и поклати глава. Опита да се извърне, но тя го притисна върху леглото и продължи да се придвижва нагоре по тялото му, докато не обхвана с бедра неговите. Явно неудобството му й доставяше удоволствие. Знаеше, че не може да й се съпротивлява, защото говори по телефона, а също, че не иска да се съпротивлява, че я желае така, както тя него.

Хенеси се върна на телефона:

— Още ходи на лов за елени, главно с японски туристи, но освен това има и школа за оцеляване сред природата близо до Търсо.

— Търсо ли?

Докато Морисън говореше, Мери се намести плътно върху му. Той затаи неволно дъх. Тя започна да се движи бавно нагоре и надолу, търкайки слабините си в неговите със затворени очи.

— Това е в Северна Шотландия. В най-северната й точка.

Хенеси му даде адреса и телефона. Морисън го накара да изчака, за да вземе нещо за писане. Мери спря да се движи, без да става от него, пресегна се към нощната масичка и му подаде химикалка и един лист с реклама на хотела. Той помоли Хенеси да повтори адреса и телефона и ги записа, доволен, че Мери поне е спряла да се движи. Имаше чувството, че ще се пръсне.

— Шон, не го притискай, става ли? Ако не иска, остави го.

— Добре, Лиам.

Мери го стисна с крака и отново започна да се движи, изви глава назад.

— Как мина срещата с Бромли? — попита Хенеси.

— Отлично.

Морисън затвори очи, съсредоточи се върху дишането си и положи огромни усилия да не свърши.

— Когато разбере кодовата дума обаче, ще ти се обади лично. Настояваше.

— Добре.

— При теб всичко ли е готово?

— Да. Дадох вече различните пароли. Сега не ни остава друго, освен да чакаме следващата бомба. Доскоро, Шон.

— Доскоро, Лиам. Пази се.

Той захвърли телефона настрана, протегна ръце и започна да гали гърдите на Мери. Тя хвана едната му ръка и постави два от пръстите му в устата си. Започна да ги смуче и да ги лиже, докато се любят.

— Кучка си ти, Мери Хенеси. Продажна, коварна, страхотна кучка.

Тя се изсмя гърлено и ускори движенията си.

 

 

След като се любиха, тя легна по гръб върху него. Кожата й бе влажна. Морисън заблиза гърба й, наслаждавайки се на соления вкус на потта й.

— Много е приятно — прошепна тя.

— Ела с мен в Ню Йорк.

Тя въздъхна.

— Не започвай пак, Шон. Просто се наслаждавай на времето, през което сме заедно. И без това ме притежаваш повече от всеки друг на света.

— Освен съпруга ти.

— Няма да ти е леко на негово място, повярвай ми.

Морисън знаеше, че започват стария спор, изтъквайки все същите аргументи, както преди заминаването му за Щатите, но не можеше да се сдържи. Сякаш разчопляше стара рана.

— Как звучеше Лиам? — попита тя, за да смени темата.

— Разтревожен. Много разтревожен.

— Заради китаеца ли?

— Да, и заради бомбите в Лондон. Не знам кое от двете го тревожи повече.

— Мислиш ли, че ще открие кой стои зад взривовете? Тя изви ръка зад гърба си и започна да го гали по бедрото. — Това е единственият ни шанс — отвърна той.

— И Лиам така казва. Но мислиш ли, че планът му ще успее?

— Ако има нова бомба и ако терористите кажат паролата, когато се обадят, за да поемат отговорността, веднага ще разберем кой ги подкрепя. С малко късмет ще успеем.

— Надявам се.

Тя започна да го гали по-настойчиво, но той се отдръпна.

— Трябва да тръгвам.

— Закъде?

— За Шотландия. Да се срещна с един човек, който може би ще успее да открие китаеца. Ти какво ще правиш?

— Ще остана в Лондон, докато Лиам сметне за безопасно да се върна. Така че, ако няма да останеш, ще си търся други забавления.

Морисън отиде в банята, избръсна се, изкъпа се и когато се върна в спалнята, Мери се беше облякла и се решеше. Тя се изправи на пръсти и го целуна по устата.

— Радвам се, че се върна — каза тя. — Следващия път не се бави толкова.

Тя се извърна, вдигна шлифера си, изпрати му въздушна целувка и излезе.

Морисън поклати глава, опита да прогони мислите за нея. Две години бяха минали, а му се струваше, че изобщо не е заминавал. Сега дори я желаеше повече отпреди. Наложи си да се съсредоточи върху предстоящата работа. Почуди се защо уравновесеният Хенеси е толкова докачлив, щом стане дума за Джерафти, и дали мъчителната смърт на жена му е истинската причина да се оттегли в Шотландия. Погледна часовника си. Беше два. Нямаше представа как да стигне до Търсо и колко време ще му отнеме, но знаеше, че трябва да говори лично с Джерафти, по-лесно щеше да го убеди така, отколкото по телефона. Обади се на рецепцията да съобщи, че напуска, и ги помоли да му препоръчат най-бързия начин да стигне до Търсо.

— В Корнуол ли се намира? — попита момичето от рецепцията.

Обеща да го свърже с туристическия им агент и Морисън се зае да си стяга багажа. Почти беше свършил, когато тя позвъни. Съобщи му, че може да стигне с влак, но щяло да му отнеме цял ден. Най-бързо било със самолет до Инвърнес и после с влак или с кола под наем. Той каза, че ще вземе самолет, и я помоли да му уреди кола за летището, като включи всичко в сметката.

 

 

Уди, както обикновено, беше на червено, затова отиде до Клафам с метрото.

На гишето на „Двойно щастие“ стоеше намръщена азиатка и когато му дойде редът, журналистът поиска сладко-кисело свинско с картофи.

— Тук ли е собственикът? — попита той.

— Ъ? — изломоти тя и ченето й увисна.

— Собственикът? Мога ли да видя собственика?

— В кухня — отвърна тя.

— Да… добре… о’кей… бихте ли му казали да излезе? Кажете му, че го търси Йън Уд от вестника.

— Йън Уд. Вестник — повтори тя.

Завря главата си през шублера и изкрещя. Отговори й също толкова хриплив глас и тя се обърна към Уди:

— Той зает.

— Знам, нали ми приготвя поръчката. Вижте, той ме познава.

— Казва не познава вас — тросна се тя и постави ръце на кръста си.

Уди изчака поръчката му да стане готова и азиатката тръсна плика с храната на гишето. Той плати и отново помоли да види собственика. Тя го изгледа, после отново изрева през шублера. Този път от кухнята се появи едър плешив азиатец с огромен месарски нож. Той застана до жената и излая:

— Ето ме. Какво искате?

Уди ги изгледа объркано.

— Съжалявам, не търсех вас. Търся господин Нгуен.

Беше решил, че Нгуен е собственикът заради многото пари, които притежаваше, но можеше да е само работник.

— Нали господин Нгуен работи тук?

— Не — отвърна гигантът.

— Знаете ли къде е?

— Не.

Уди се стъписа. Извади бележника си и погледна адреса и телефона, които му беше дал Нгуен. Взе едно от менютата от гишето и сравни данните. Всичко съвпадаше. Той показа бележника на азиатеца.

— Вижте, разговарях с господин Нгуен на този телефон. Ето.

Азиатецът не обърна внимание на бележника.

— Сега аз съм собственик на „Двойно щастие“.

— Значи господин Нгуен е предишният собственик, така ли?

— Той беше собственик на „Двойно щастие“ преди. Продаде ми го.

Най-сетне на Уди му стана ясно.

— Но не знаете къде е отишъл, така ли?

Азиатецът поклати глава.

— Той беше много разстроен от случилото се със семейството му — продължи Уди. — Знаете ли дали е заминал заради това?

— Не.

— Не знаете защо е заминал или не е заминал заради това?

— Не — повтори азиатецът. — Сега съм зает, вървете си.

Понечи да се върне в кухнята.

— Имате ли негова снимка? — попита Уди.

Азиатецът присви очи.

— Какво имате предвид?

Уди описа квадрат с ръце.

— Снимка. Картинка. Фотография. Щрак, щрак!

Направи се, че снима с фотоапарат.

Азиатецът закима енергично.

— А! Снимка! .

— Имате ли? — попита обнадеждено Уди.

— Не.

Уди посочи вратата към горния етаж.

— Горе ли живееше?

— Сега е мой дом — отвърна троснато азиатецът.

— Мога ли да погледна?

— Не.

— Ще платя — настоя Уди и понечи да вдигне дъската на тезгяха.

Азиатецът вдигна ножа и острието му проблесна на флуоресцентната светлина от лампата.

— Сега е мой дом. Мой ресторант. Моя къща. Вървете си.

Уди вдигна ръце в знак, че се предава. Излезе от магазина, замисли се дали да не хапне от сладко-киселото свинско, но се отказа и го хвърли в една кофа, преди да слезе в метрото.